Аманда Куик
Излъжи ме нежно (45)

Четиридесет и пета глава

Тази нощ Конкордия изчака в леглото си, докато къщата притихне. Щом се увери, че всички са заспали, отметна завивката, стана и се пресегна да вземе халата и чехлите си. Намери очилата и си ги сложи. Пое си дълбоко въздух, запали една свещ, отвори вратата и излезе в коридора.

Вратата на спалнята на Амброуз беше затворена. Почука веднъж, съвсем тихичко.

Той веднага отвори, сякаш я чакаше. Беше с черния си халат. Незнайно защо тя забеляза, че е бос. Помисли си, че пръстите на краката му са много хубави.

— Дошла си, за да ме злепоставиш ли пак?

Тя бързо вдигна глава. Пламъкът на свещта потрепна. Едва сега забеляза, че пръстите й треперят.

— Не — отвърна тя.

— Жалко.

Беше много ядосана, но запази самообладание.

— Амброуз, писна ми от странното ти чувство за хумор. Трябва да поговорим.

— За какво?

— За нас.

— Разбирам. — Той скръсти ръце и се облегна на касата на вратата. — И къде смяташе да проведем този разговор?

— В библиотеката.

— Доколкото си спомням, последния път, когато бяхме там сами посред нощ, ти ме прелъсти.

— Амброуз, кълна се, ако не спреш да ме дразниш…

— Не си и помисляй да предложиш да говорим в оранжерията. — Той повдигна ръка. — Ще е прекалено жестоко пак да обвиним Данте и Беатрис за поразиите, които ще направим там.

— Стига вече. — Тя изпъна рамене. — Последвай ме.

— Да, госпожице Глейд. — Той послушно излезе в коридора и затвори вратата на спалнята много тихо. — Къде отиваме?

— Място, което дори ти няма да сметнеш за подходящо за романтична среща.

— Не бих разчитал на това.

Преструвайки се, че не е чула забележката му, тя тръгна по коридора към безупречно чистата кухня на госпожа Оутс. Постави свещта на един от работните плотове и застана срещу Амброуз.

— Разбирам, че намираш шегите и остроумните забележки за брака за забавни, но те трябва да престанат.

— Уверявам те, никога не съм се шегувал на тази тема.

Тя присви очи, за да спре сълзите. Когато се съвзе, спокойно го погледна.

— Знам, че заради чувството ти за чест смяташ, че си длъжен да ми предложиш брак. Оценявам го, но не е необходимо.

— Говори от свое име. — Той огледа кухнята. — Дали е останало от пая със сьомга?

Тя се ядоса:

— Опитай се да се съсредоточиш върху разговора ни, Амброуз.

— Съжалявам. — Той седна, сложи длани на масата и я погледна като добре възпитан ученик. — Какво казваше?

— И двамата знаем, че въпреки опита ти да омаловажиш важността на проблема, твоята репутация не е изложена на опасност. Нито пък моята, ако трябва да ти кажа истината.

— Хъх. — Той потри брадичката си. — Сигурна ли си?

— Да. — Тя се понадигна и дръзко му се усмихна. — Мога да се справя с какъвто и да било проблем, свързан с отношенията помежду ни. Не забравяй, че дълги години съм крила миналото си. И този път ще успея да си създам нова самоличност. Рано или късно ще си намеря работа в някой девически пансион.

— Разбирам. Няма нужда да защитавам репутацията ти, това ли искаш да ми кажеш?

— Моята репутация си е моя отговорност, Амброуз, не твоя. Много мило от твоя страна, че проявяваш такава загриженост, но те уверявам, че не е необходимо.

— А момичетата? Останах с впечатлението, че тук доста им харесва. Знам, че Фийби е писала на леля си и няма търпение отново да заживее с нея. Но нали нямаш намерение да изпратиш останалите при роднините, които с радост са платили на Тримли и Ларкин, за да се отърват от тях.

— Разбира се, че не. — Самата идея за това я шокира. — Обещах на момичетата, че могат да останат да живеят при мен. И през ум не ми е минало да се отметна от обещанието си.

— Не — съгласи се той. — Никога не би го направила.

— Те може и да са богати млади дами, но ще имат нужда от защита и стабилност, докато пораснат достатъчно, за да се грижат сами за себе си — продължи тя. — Трябва да се научат да управляват наследството си и да бъдат предпазливи с мъжете, които търсят богати наследници.

— Съгласен съм.

— Но момичетата са моя отговорност, Амброуз, не твоя — бързо каза тя. — Сега, след като опасността отмина, не бива да смяташ, че имаш някакви задължения към тях. Или към мен.

Той стана и се наведе напред.

— С други думи, свободен съм да се върна към живота, който водех преди. Това ли искаш да ми кажеш?

— Да. Точно това искам да ти кажа.

— Ами, ако този живот вече не ми харесва? — попита той.

— Моля?

— Ако съм открил, че предпочитам отново да имам другар до себе си?

— Амброуз…

— Преди да продължиш с извиненията си, че не успя да направиш от мен почтен човек, ще ми отговориш ли на един въпрос.

Тя едва дишаше.

— Какъв въпрос?

— Обичаш ли ме, Конкордия?

Сълзите, с които се бореше допреди малко, сега потекоха от очите й. Тя свали очилата си и започва да ги бърше с ръкава на пеньоара си.

— Знаеш, че те обичам — прошепна.

— Не, не знам. Признавам, че се надявам да е така, но не бях сигурен и тази несигурност беше направо непоносима. Конкордия, погледни ме.

Тя примигна, за да проясни зрението си, и отново сложи очилата си.

— Какво има?

— Обичам те — каза той.

— О, Амброуз. — По бузите й потекоха още сълзи. — Сигурно разбираш, че това е невъзможно.

— Защо?

Тя широко разпери ръце.

— Ти си заможен джентълмен, един от наследниците на имението на Стоунър. Ако наистина искаш да се ожениш, можеш да си намериш нещо много по-добро от една бедна учителка с опетнено минало.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че не съм джентълмен. Аз съм само един крадец, влязъл в правия път до някаква степен, който все още харесва тръпката от промъкването в чужди домове през прозореца посред нощ, от разбиването на заключени чекмеджета и от разкриването на тайни, които не са негова работа.

Тя се намръщи.

— Знаеш много добре, че това не е вярно. Ти си благороден, всеотдаен рицар, който се е посветил на това да поправя неправдите.

— Не, любов моя, аз съм професионален крадец, който произхожда от род на мошеници и измамници. Ти си благородният, всеотдаен човек, не аз. Отчаяно се нуждая от твоята морална подкрепа и съвет, за да устоя на изкушението да се върна към старите си навици.

— Амброуз. — Тя не знаеше дали да се смее или да плаче. — Не знам какво да кажа.

— Помоли ме да се оженя за теб. — Той се изправи и заобиколи масата, за да я прегърне. — Това е единственият начин да бъдеш сигурна, че няма да кривна от правия път, с това сметките ни ще бъдат уредени.

— Моля?

— Клиентите ми плащат в услуги, не в пари, ако си спомняш. Услугата, която искам от теб, е предложение за брак.

Тя постави ръце на раменете му. Видя топлината и надеждата в очите му. Амброуз не би я излъгал, помисли си. Бе поверила живота си и този на ученичките си в неговите ръце. Беше казал, че я обича. Тя можеше да му се довери, чувстваше го с цялото си сърце. От дълго време в душата й царяха студ и самота, а сега сякаш бе разцъфтяла, сякаш бе огряна и стоплена от слънчевите лъчи. Беше намерила човек, когото да обича. Нямаше да отхвърли този невероятен дар.

— Обичам те с цялото си сърце — прошепна тя. — Ще се ожениш ли за мен, Амброуз?

— Да — отвърна той с устни върху нейните. — Да, моля. Колкото се може по-скоро.

Цялото й същество запя от радост. Тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката с цялата страст и любов, която бе пазила за правилния мъж.

Той й прошепна:

— Сгреши само за едно нещо.

— И какво е то?

— Въображението ми е по-богато, отколкото си мислиш. Например напълно съм способен да си представя тази кухненска маса като подходящо място за правене на страстна любов.

— Амброуз.

— Не и пред кучетата, надявам се — обади се Стоунър от прага.

Данте и Беатрис се втурнаха в кухнята.

— Нито пък пред младите дами — добави Стоунър.

Хана, Фийби, Едуина и Теодора се показаха зад него.

— Предложи ли му вече? — попита Хана.

Стоунър се усмихна на Амброуз и Конкордия.

— Да, мисля, че му е предложила.

— А какво отговори господин Уелс? — нетърпеливо попита Едуина.

Конкордия погледна развълнуваната групичка на прага на вратата. Всички бяха като едно голямо семейство, помисли си тя. Усещаше силната връзка, която я свързваше не само с Амброуз, но и с Джон Стоунър и четирите момичета. И Феликс Денвър беше част от това голямо семейство.

Тя разпозна това чувство. Не го бе изпитвала от години, но има неща, които човек никога не забравя.

Ето как се чувства човек, когато има семейство.

Тя се усмихна.

— С огромна радост искам да ви съобщя, че господин Уелс каза „да“.