Аманда Куик
Излъжи ме нежно (19)

Деветнадесета глава

Благотворителното девическо училище „Уинслоу“ се помещаваше в огромна къща. На Конкордия й се струваше, че сградата някак си успява да погълне всеки лъч пролетно слънце и да превърне светлината и топлината в студен, постоянен мрак.

Кабинетът на директорката на училището беше в пълно съответствие с цялата атмосфера. И той тънеше в мрак. Обстановката наоколо подхождаше идеално на Едит Прат, жената, която седеше зад голямото бюро.

Страховитата госпожица Прат не беше чак толкова възрастна, колкото момичетата й я бяха описали. Всъщност беше само с няколко години по-голяма от Конкордия — най-много на трийсет.

Не беше грозна. Едит беше висока и добре сложена, с едър бюст, хубави черти, светлокестенява коса и кафяви очи. Но каквато и красота да бе притежавала, тя отдавна бе прикрита под студена маска. Явно Прат беше разочарована от живота. Конкордия подозираше, че основната й цел бе да направи така, че ученичките да се научат, че и тях ги очаква същата тъжна съдба като нейната.

— Моите съболезнования заради загубата на съпруга ви, госпожо Томпсън — каза Едит.

В гласа й нямаше и капка съчувствие, помисли си Конкордия.

— Благодаря ви, госпожице Прат.

Конкордия бързо огледа стаята иззад черния тюлен воал. Стените бяха облицовани с тъмна ламперия, почти липсваха картини, с изключение на две снимки и гравирана табела, поставена в рамка.

Една от снимките, както можеше да се очаква, беше на кралица Виктория, облечена в тъмния тоалет, който бе започнала да носи преди десетилетия след смъртта на любимия й Албърт.

Втората снимка бе на добре облечена, окичена с много бижута жена на около четирийсет — четирийсет и пет години. Под снимката със златни букви беше изписано: „Госпожа Хокстън — нашата любима благодетелка“.

На табелата, закачена зад бюрото, пишеше: „Златни правила за благоразумни момичета“. Под този надпис следваше заплашителен списък от двайсетина напътствия и правила. Конкордия прочете първото: „Благоразумното момиче е покорно и смирено“.

Тя не прочете останалите.

Едит сложи ръце върху бюрото и я погледна с любезно, но въпросително изражение.

— С какво бих могла да ви помогна? — попита.

— Дойдох да говоря с вас по един много деликатен въпрос, госпожице Прат. Става дума за някои разкрития, направени в завещанието на покойния ми съпруг. Надявам се, че мога да разчитам на вашата професионална дискретност?

— Директорка съм от много години, госпожо Томпсън. Свикнала съм с деликатните проблеми.

— Да, разбира се. — Конкордия въздъхна тежко и дълбоко. — Извинете. Все още се опитвам да се възстановя от шока, нали разбирате?

— Какъв шок?

— Изглежда, че съпругът ми преди няколко години е станал баща на извънбрачно дете.

Едит изцъка с език.

— За съжаление твърде често срещана история.

— Знам, че тук, в „Уинслоу“, често се срещате с резултата от подобна мъжка безотговорност.

— Мъжете са си мъже, госпожо Томпсън. — Директорката изсумтя с отвращение. — Страхувам се, че е много трудно да променим природата им. Мисля, че единственият начин да се намали броят на извънбрачните деца е в жените. Те трябва да бъдат научени да се въздържат и контролират във всеки аспект от техния живот, и по-специално, когато стане дума за тъмните страсти.

— Тъмните страсти ли?

— Онези глупави жени, които позволяват да бъдат заблудени от вниманието и ласкателството на мъжете, винаги ще плащат скъпо, както и нежните нежелани деца.

„Горчивината в гласа на директорката е красноречива“ — помисли си Конкордия. Беше готова да се обзаложи на голяма сума пари, че в миналото Едит е станала жертва на лъжливите обещания на някой мъж.

Тя се прокашля:

— Ами, да, както казах…

— Бъдете сигурна, че тук в Благодетелното девическо училище „Уинслоу“ се борим с всички сили да втълпим догмите на самодисциплина, въздържание и самоконтрол във всяка една от ученичките ни — увери я Едит.

Конкордия овладя потръпването и си припомни, че е тук, за да огледа вътрешността на сградата и този кабинет, както и да наблюдава Едит Прат, а не да се въвлича във философски спорове за подходящите методи за образование на младите момичета.

— Прекрасна цел, госпожице Прат — равнодушно изрече.

— Уверявам ви, че задачата не е никак лека. Младите момичета са решителни и дръзки. В нашето училище се мъчим да премахнем тези черти от характера им.

— Сигурна съм, че се справяте прекрасно. — Конкордия осъзна, че е стиснала ръка в юмрук. Отпусна пръстите си. — Както казах, резултатите от флирта на съпруга ми е едно момиченце. Кръстили са го Ребека. Майката явно е починала преди няколко години. Съпругът ми се е погрижил момиченцето да бъде настанено в сиропиталище. Никога не ми е споменавал този проблем. Наистина, научих за второто му семейство едва когато почина. Всичко това бе изключително мъчително и тежко за мен.

— Не се и съмнявам. — Едит се смръщи. — По какъв начин ви засяга това вас, госпожо Томпсън?

— В завещанието си съпругът ми се разкайва, че е позволил Ребека да бъде оставена в благотворителен дом. Явно е почувствал, че момичето би трябвало да бъде отгледано в дома на баща си.

— Глупости. Съпругът ви едва ли е очаквал вие да отгледате и да се грижите за незаконната му дъщеря. Това е прекалено много за една почтена, добре възпитана дама, надарена с някаква деликатност и чувствителност.

„Ами чувствата на невинното дете? — На Конкордия й се искаше да изкрещи. — Болката и страданието на малкото момиченце не са ли важни? Би трябвало възрастните да се погрижат за това нещастно момиченце. Ребека не е виновна, че е незаконородена.“

„Вземи се в ръце — каза си Конкордия, — или ще провалиш мисията си. Това не е трагедия от реалния живот. Ти играеш роля.“

Но много добре знаеше, че историята звучи напълно правдоподобно, защото по света има много Ребеки.

— Вероятно — изрече през зъби. — Но истината е, че съпругът ми дълбоко се е разкаял заради решението си да остави детето в сиропиталище. В завещанието си той ме моли да направя всичко по силите си да открия Ребека, за да й дам малко наследство и снимка на баща й.

— Разбирам. Казвате, че има и наследство? — Едит изведнъж се оживи и прояви по-голям интерес към проблема.

— Да. Не е голямо, нали разбирате?

— О. — Мимолетната загриженост на директорката изведнъж се изпари.

— Проблемът е — каза Конкордия, решена да се придържа стриктно към плана, — че няма документи, в които да пише в кое сиропиталище съпругът ми е изпратил момичето. Така че се опитвам да посетя колкото мога повече такива институции с надеждата да открия онова, в което е настанена Ребека.

— Ами, ако е била изпратена в приют за бедни или в някое от сиропиталищата, които приютяват деца без връзка с висшето общество, по всяка вероятност вече е станала слугиня в нечие богато семейство.

— Ребека е едва на десет. — Конкордия отново забрави, че играе роля.

— Достатъчно е голяма, за да работи в кухнята на някой почтен дом — рече Едит. — Децата, чиято съдба е да станат слугини, трябва да бъдат научени още от малки, че от тях ще се очаква да работят здраво, ако искат да заемат добри длъжности.

— Вие изпращате ли ваши момичета да работят като слугини, госпожице Прат?

— Бих казала, че не го правя. — Тя изглеждаше дълбоко засегната и обидена. — В училище „Уинслоу“ приемаме сирачета само от висшата класа. Нашите млади дами се обучават да станат гувернантки и учителки. Обикновено остават тук до седемнайсетгодишна възраст. — Свъси вежди. — Разбира се, биха могли да започнат сами да си изкарват хляба и на по-ранна възраст, но е трудно да убедиш едно училище или едно семейство да наеме на работа момиче, което още не е навършило седемнайсет.

— Така е — решително каза Конкордия. Възрастта бе едно от многото неща, за които бе принудена да лъже, когато кандидатстваше за първата си работа. — Всичките ви възпитанички ли успяват да си намерят подходяща работа?

— Онези, които се научават да се държат скромно, непретенциозно и които се опитват да живеят според „Златните правила за благопристойни момичета“, обикновено си намират работа, да. Естествено, има и такива, които се провалят.

— Разбирам. — Конкордия осъзна, че отново е стиснала ръката си в юмрук. — И какво става с тях?

— О, обикновено се озовават на улицата — съвсем равнодушно отговори Едит. — И така, да се върнем към незаконната дъщеря на съпруга ви. Тук, в училище „Уинслоу“, живеят и учат трийсет и седем момичета. Мисля, че има две Ребеки. С удоволствие ще проверя регистрите, за да видя дали някоя от тях има някаква връзка със семейство на име Томпсън.

— Много мило от ваша страна. — Едит хвърли замислен поглед на шкафовете за документи. — Аз съм много заета, госпожо Томпсън. Ще ми трябва малко време, за да преровя папките.

— Естествено, държа да ви се отплатя за причиненото неудобство. — Амброуз се бе оказал прав, помисли си Конкордия. Едит очакваше подкуп. Тя бръкна в маншона и извади банкнотата, която Амброуз й бе дал точно с тази цел. Сложи я на бюрото.

— Много добре, ще видя дали има папка за Ребека с баща на име Томпсън. — Директорката бързо пъхна банкнотата в джоба на роклята си. — Да знаете случайно името на майката?

— Не, не го знам.

Едит стана, прекоси стаята и отиде до шкафовете с документи. Отвори чекмеджето, на което имаше етикет „Р-Т“. Конкордия видя, че то е пълно с папки и документи. Стомахът й се сви. „Толкова много тъжни истории, затворени в това чекмедже“ — помисли си.

На вратата на кабинета се почука.

— Влезте, госпожице Бърк — рече Едит, без да се обръща.

Вратата се отвори. Конкордия видя посърналата дребна женица, която й бе отворила външната врата преди малко.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, госпожице Прат, но казахте, че искате да бъдете уведомена незабавно, когато пристигнат мъжете, които доставят въглищата.

— Точно така, госпожице Бърк. — Тя затвори чекмеджето и се обърна, показно демонстрирайки власт и сила. — Извинете ме за няколко минути, госпожо Томпсън. Трябва да говоря с доставчиците. В училището се изразходват прекалено много въглища, а вече е пролет. Имам намерение да намаля сегашните поръчки.

— Разбира се — промърмори Конкордия. Помисли си, че пролетта тази година е доста хладна.

Директорката прекоси кабинета и излезе в коридора. Госпожица Бърк кимна извинително към Конкордия и затвори вратата.

Конкордия се оказа сама в кабинета.

Тя погледна шкафовете с документи, а после и затворената врата. Едит Прат се движеше бързо и стъпките й се отдалечаваха.

Конкордия бързо отиде до шкафа с документи и отвори шкафа, на който пишеше „А-С“.

Имаше няколко момичета с фамилия Купър, но не и Едуина или Теодора.

Затвори чекмеджето и опита онова, в което би трябвало да се намира папката на Фийби Лейланд.

И там не откри нищо.

Нямаше досие и за Хана Радбърн.

Сякаш момичетата изобщо не съществуваха.

Конкордия бе разочарована и раздразнена. Все някъде трябваше да има документи за четирите момичета. Всички бяха изпратени в замъка от Благотворителното девическо училище „Уинслоу“.

Внезапно си спомни, че Амброуз бе претърсил бюрото на госпожа Джарвис и там бе открил интересни неща, и отиде при тежкото, масивно бюро на Едит Прат.

Първото нещо, което видя, бе голям журнал с кожена подвързия.

Тя го отвори и осъзна, че това е книга, в която повечето директорки на училища си записват програмата за деня. Не се изненада, че Едит Прат си води педантични и точни записки. Подробности за ежедневните учебни занимания, седмичното меню и месечната смяна на чаршафите на леглата бяха вписани много внимателно с дребен, красив почерк.

„Чаршафите се сменят веднъж месечно! Това е възмутително!“ — помисли си Конкордия. На всеки две седмици бе правилото в почтените училища и домове. Очевидно Едит Прат бе открила още един начин да спести пари. Вярно прането, сушенето и гладенето на чаршафи отнемаше доста време и усилия, но бе абсолютно необходимо да се извършва редовно, за да се постигне здравословна атмосфера в училището.

Тя внимателно прочете онова, което бе написано за последната седмица, но не откри нищо необичайно. Понеже не можа да се сети за нещо друго, разгърна журнала на месеца, в който Фийби, Хана, Едуина и Теодора са били преместени от пансиона в замъка Олдуик.

Два дни преди това момичетата са били извикани в кабинета на директорката и им било казано да си приготвят багажа. Името „Х. Кътбърт, Дорчестър стрийт“ бе написано и подчертано два пъти. Точно под адреса бе отбелязано: „сметка за четири чифта нови ръкавици и четири нови бонета“.

Тя прегледа внимателно програмата за предишните няколко дена, но не видя друга полезна информация.

Затвори журнала, пресегна се и отвори най-голямото от чекмеджетата на бюрото. Папка с надпис „Кореспонденция“ привлече вниманието й.

Папката беше много тънка.

Тя бързо я прелисти. Повечето писма бяха от потенциални работодатели, които искаха подробно описание на външния вид и последните, завършили училището. Конкордия забеляза, че търсят предимно „скромни“ млади момичета с „обикновен“ и „незабележим“ външен вид. Няколко домакини искаха да наемат гувернантки, които можеха да се окажат привлекателни за мъжете в къщата. Тъкмо се канеше да върне папката в чекмеджето, когато подпис в долната част на едно от писмата привлече вниманието й. У. Лейланд.

Фамилията на Фийби бе Лейланд.

В коридора отекнаха стъпки.

Нямаше време да прочете писмото. Конкордия го извади от папката и го пъхна във вътрешния джоб на пелерината.

Бързо заобиколи бюрото, отиде и застана до прозореца, преструвайки се, че гледа улицата навън. Вратата на кабинета рязко се отвори.

— Разреших този малък проблем — заяви директорката. Видимо бе доволна. — Няма да се отоплява нито една от стаите до края на октомври.

— Щяхте да проверите дали из папките има нещо за Ребека — рече Конкордия.

— Да, разбира се.

Жената отиде до шкафа с буквата „Т“, порови в него, а после затвори чекмеджето.

— Съжалявам. Няма папка за деветгодишно незаконно момиченце на име Ребека, чийто баща да е господин на име Томпсън.

— Благодаря ви, госпожице Прат. — Конкордия отиде до вратата. — Бяхте много любезна.

Когато излезе в коридора, едва се сдържа да не хукне към външната врата. Инстинктът й подсказваше да бърза, да избяга от задушаващата атмосфера в училището.

Бледата и изтощена госпожица Бърк й отвори вратата и промърмори нещо за довиждане. Конкордия имаше чувството, че жената копнее да я последва извън голямата къща. Но госпожица Бърк бе заложница, затворничка в училището, също както и ученичките.

Конкордия въздъхна с облекчение, когато излезе на улицата. Хрумна й, че през цялото време, докато беше в училището, не видя нито една ученичка.

Нищо чудно. Хана, Фийби, Едуина и Теодора й бяха казали, че през по-голямата част от времето момичетата са затворени на горните етажи на старата къща. Изключения се правели само за двете хранения през деня, които се сервирали в трапезарията, и три пъти седмично по двайсет минути упражнения в задния двор на къщата, ограден с висок зид.

На ъгъла Конкордия спря, за да погледне тъмната сграда за последен път. Забеляза леко движение на един от прозорците на горния етаж. Тя мерна едно бледо лице, което я гледаше. Сети се за приятелката на Хана, Джоан, която беше някъде в училището.

Конкордия потръпна. Беше извадила голям късмет. Можеше да си тръгне от това ужасно място. Но младото момиче там горе и още трийсет и шест други, бяха затворени като в капан в мрачната къща. Очите й се замъглиха от сълзи, когато зави зад ъгъла и тръгна по улицата към файтона, в който я чакаше Амброуз. Извади носна кърпичка.

Никой от минувачите не й обърна внимание, когато избърса сълзите си. Беше съвсем естествено вдовиците да избухват в сълзи по всяко време.