Аманда Куик
Излъжи ме нежно (23)

Двадесет и трета глава

Навън мъглата бързо се сгъстяваше. От нея се появи файтон. Амброуз го спря и отвори вратата на Конкордия.

Тя се качи, седна и приглади полите на роклята си. Все още трепереше от яд. Единственото й желание бе да се върне в кабинета на Кътбърт и да му каже, че възнамерява да информира полицията за онова, което е сторил. Но това удоволствие трябваше да почака.

— Онзи отвратителен Кътбърт май знае за Хана — рече тя.

— Да. — Амброуз се наведе напред и облегна лакти на бедрата си, пръстите му бяха отпуснати между коленете. Загледа се в оживената улица. Очевидно беше притеснен. — И преди съм се сблъсквал с подобни типове. В крайна сметка алчността му ще надделее над тревогата и притеснението.

— Съгласна съм. И какво ще направи според теб? Няма да може да се престори, че е открил Хана. Тя се води изчезнала.

— Ако съм прав, той знае страшно много. Ще се опита да ми продаде някаква информация.

Тя много деликатно се прокашля.

— Каза на Кътбърт, че може да ти изпрати информация в клуба ти.

— Да.

— Не знаех, че членуваш в клуб.

— Клубовете са отлично място за клюки и слухове — отвърна той разсеяно. — В моя бизнес разчитам и на двете.

— Разбирам. — Опита се да запази спокойствие. — Ако членуваш в някой клуб, предполагам, че и другите членове те познават?

Той продължи да наблюдава улицата, но устните му леко потрепнаха.

— Те познават един ексцентричен джентълмен на име Далримпъл.

— Изумително. — Тя приглади ръкавиците си. — Признавам, че не съм напълно наясно с тези неща, но съм чувала, че един джентълмен може да стане член на даден клуб по изричната препоръка на член с добро име и положение, който познава кандидата доста добре.

— С джентълмена, който ме препоръча, сме много добри познати.

Тя се смръщи.

— Господин Стоунър?

— Името на Стоунър отваря много врати в този град.

Тя въздъхна.

— Наслаждаваш се на тази игра, нали?

Той изглеждаше приятно изненадан от въпроса.

— За каква игра говориш?

— Знаеш много добре какво искам да кажа. Да ти задавам личен въпрос е като да се опитвам да изследвам луната. Човек я вижда съвсем ясно, но не може да я пипне.

Той за момент замълча.

— Не съм свикнал да говоря за себе си — най-сетне каза.

— Аз също.

Той се облегна назад и отпусна ръце на облегалките.

— Знам.

— Изглежда, че заради работата си сме стигнали прекалено далеч и сме построили нещо като завеса около личния си живот.

Той се замисли върху това за момент, а после попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което искам да кажа… — тихо рече тя, — е, че когато човек е живял дълго време с някаква тайна, може да се окаже трудно да се промени.

През очите му мина сянка. За миг тя си помисли, че е отишла твърде далеч.

За нейна изненада той се наведе напред и прокара върха на пръста си по брадичката й.

— Понякога е по-добре да не се променяш — рече.

— Аз го направих, когато ти разказах за миналото си в общността „Бистри извори“.

— Бъди спокойна, ще запазя тайната ти.

— Не се съмнявам в това. Но доверието между нас не е взаимно, Амброуз. Аз ти се доверих. Не можеш ли и ти да ми се довериш?

Той отново се облегна назад и я прегърна. Тя почти чуваше потракването на невидими ключалки.

— Не става въпрос за доверие — каза той.

— Тайните ти толкова ли са страшни?

Веждите му се вдигнаха предупредително.

— Не съм някоя от твоите ученички, която трябва да бъде утешена с мили думи, Конкордия. Живея с моята тайна от доста дълго време.

Тя настръхна от резкия му тон. Нямаше да й се довери.

— Много добре. — Тя скръсти ръце. — Имаш право на уединение. Няма да те притискам.

Той отново се загледа през прозореца. Настана продължителна тишина. Когато не можеше да я понася повече, тя я наруши:

— Чудя се какво ли би казала госпожа Хокстън, ако знаеше какво става в благотворителното девическо училище „Уинслоу“.

— Нищо, предполагам.

— Защо си толкова сигурен? — Конкордия направи гримаса.

— Съдейки по това, колко малко ми разказаха момичетата за нея, госпожа Хокстън е типична представителка на жените с нейното положение, които се занимават с благотворителност; правят го само защото вярват, че малко благотворителност повдига положението им в обществото. Жените като госпожа Хокстън не проявяват истински интерес към училищата и сиропиталищата, които финансират.

— Момичетата виждали ли са въпросната госпожа Хокстън?

— Само веднъж. Появила се на Коледа и останала съвсем за малко, колкото да подари ръкавици на всяко момиче. Фийби, Хана, Едуина и Теодора казаха, че всички ученички били събрани в трапезарията за случая. Госпожица Прат държала кратка реч за това какви късметлийки са, че имат толкова мила и щедра благодетелка, момичетата изпели няколко коледни песни, а след това госпожа Хокстън си тръгнала. — Той поклати глава с отвращение. — Това трябва да е било паметна Коледа за ученичките.

— Спокойно може да се каже, че госпожа Хокстън не се интересува и от ежедневието в благотворителното училище.

— Вярвам ти — каза Амброуз. — Въпреки това…

— Да?

— Може да е интересно да зададем на госпожа Хокстън няколко въпроса за благотворителната й дейност.

Конкордия го погледна учудено.

— Ще разпитваш госпожа Хокстън ли?

— Да. Но това ще трябва да почака до утре. Днес вече е прекалено късно.

— Познаваш ли я?

— Никога не съм се срещал с тази жена — призна той.

Тя разпери ръце.

— Тя очевидно е много богата и се движи във висшето общество. Как, за бога, ще я убедиш да те приеме в дома си?

— Възнамерявам да се обадя на няколко влиятелни хора.

— Моля, не те разбрах?

Той се усмихна.

— Висшето общество се състои от няколко влиятелни кръга. Госпожа Хокстън ще се съгласи да се срещне с всеки, който се движи в по-висш кръг от нейния.

— Разбирам. И случайно познаваш някой от тези високопоставени „богове“?

— В обществото винаги има някой с по-високо положение от теб — сви рамене Амброуз. — Освен ако, разбира се, не си кралят или кралицата. Нещо ми подсказва, че госпожа Хокстън е далеч от този конкретен кръг на обществото.

* * *

Хърбърт Кътбърт седеше сам в кабинета си и си мислеше за неочаквания късмет, който го бе споходил. Имаше два начина да разиграе картите, които току-що му бяха раздадени, реши той — два начина да спечели.

Трябваше да е много предпазлив, разбира се. Ларкин и Тримли бяха изключително опасни. Въпреки това щяха да се зарадват на информацията, която можеше да им предостави. С малко късмет тяхната благодарност щеше да се изрази в голяма сума пари. А що се отнася до втория вариант, той нямаше да му създаде големи проблеми. Просто щеше да продаде някакво фалшиво име на Далримпъл, щеше да прибере петстотинте лири и да отиде в любимата си игрална зала.

Най-после бе извадил малко късмет.