Аманда Куик
Излъжи ме нежно (17)

Седемнадесета глава

Малко след три часа следобед Конкордия имаше вече познатото усещане, че някой я наблюдава. Вдигна поглед от менюто, което подготвяше да даде на госпожа Оутс, и видя, че Амброуз стои на прага на библиотеката. Под едната си мишница носеше кутия.

— Ето те и теб, сър. — Тя остави бележките си настрани и го погледна внимателно. — Тъкмо правех списък на пресните плодове и зеленчуци, които бих искала госпожа Оутс да включи в менюто. Защо се забави толкова? Каза, че ще излезеш да поразпиташ тук-там, а те нямаше няколко часа.

— Мислех, че ще си заета с момичетата и техните уроци. — Той прекоси библиотеката и седна зад бюрото си. — Къде са ученичките ти?

— Изпратих ги да разгледат оранжерията с господин Оутс. Сигурна съм, че той ще се справи много по-добре от мен с ботаниката.

— Мисля, че тази задача ще му достави голямо удоволствие. — Амброуз сложи кутията на бюрото. — Оутс е направо пристрастен към градинарството.

— Това е очевидно. — Тя го наблюдаваше как сяда зад бюрото. — Е? Ще ми кажеш ли къде ходи и какво откри.

— Освен всичко останало поразпитах хората на улицата, на която е живяла госпожа Джарвис.

Тя веднага забеляза, че той говори в минало време.

— Тя е мъртва, нали?

— Тялото й бе извадено от реката преди почти шест седмици. Полицията реши, че е самоубийство.

— Ако наистина е било самоубийство, то се е случило по времето, когато е изчезнала госпожица Бартлет.

— Ларкин и партньорът му може би са използвали папките на Джарвис, за да намерят заместничка на Бартлет.

Конкордия здраво стисна страничните облегалки на стола.

— Мен.

— Да. След като научих това, посетих една конкретна институция, която се намира на Рексбридж стрийт.

— Благотворителното училище, в което са живели моите ученички? Защо си ходил там? — Страх скова тялото й. — Със сигурност не мислиш да върнеш момичетата на онова ужасно място. Защото ако е така, трябва да ти кажа, че няма да позволя. Ако моите млади дами вече ти досаждат и би предпочел да напуснем тази къща, разбира се, че ще го направим. Но няма да позволя…

— Не започвай пак, умолявам те. — Той вдигна ръка, за да прекъсне тирадата й. — Тази сутрин обсъдихме този въпрос с момичетата. Никой няма да бъде върнат в Благотворителното девическо училище „Уинслоу“ против волята си. Имаш думата ми.

Тя си отдъхна.

— Знам, че не ти е удобно с всички нас тук.

— Къщата е голяма — каза той. — Има много стаи, много място за всички.

— Благодаря ти. Всички твърдят, че „Уинслоу“ е ужасно място. Подразбрах, че директорката, госпожица Прат, управлява институцията по доста традиционен и старомоден начин, а и служителите в училището били много груби и нелюбезни. Именно там са започнали кошмарите на Хана.

— Вече чух за мазето.

— Такова жестоко наказание. Всеки път, когато се сетя, ми се иска да отида и да удуша госпожица Прат.

— Не те виня. А сега, ако нямаш нищо против, може ли да се върнем на въпроса?

— Да, разбира се. — Тя скръсти ръце в скута си и си придаде заинтересуван вид.

— За посещението ми на Рексбридж стрийт. — Той се облегна назад, протегна крака и сплете пръсти зад главата си. — Тази сутрин ми хрумна, че благотворителното училище е единственото общо нещо между четирите момичета.

— Прав си. Това ги свързва, нали?

— Да. Имайки това предвид, минах през онзи квартал, за да огледам училището.

— Влезе ли вътре?

— Не. Прецених, че няма да успея да вляза, без да привлека вниманието към себе си. Предпочетох на този етап да не го правя.

— Разбирам. Надявам се, че нямаш предвид да нахълтваш с взлом посред нощ, както направи, когато претърси офиса на госпожа Джарвис?

— Това е една възможност — призна той. Изглеждаше замислен. — Но в сградата живеят прекалено много хора и има опасност да се заблудя, да тръгна по погрешен коридор и така да събудя някое от момичетата или да се натъкна на човек от персонала, който по някаква причина не е заспал.

— Прав си.

Той й хвърли преценяващ поглед.

— Каза, че искаш да участваш активно в разследването. Сериозно ли говореше?

— Разбира се. — Дъхът й спря от вълнение. — Искаш аз да отида в училището?

— Само ако ти допада идеята да изиграеш ролята на шпионин.

— Звучи много вълнуващо.

Той свъси вежди.

— Искрено се надявам да няма нищо вълнуващо в тази операция. Ще отидеш по някакъв банален повод. Няма да казваш или правиш нещо, свързано с момичетата. Няма да споменаваш и дума дори за замъка Олдуик или за последните събития. Ясно ли се изразих?

— Да, абсолютно. В „Уинслоу“ не ме познават, така че не би трябвало да има проблеми.

— Така е. И въпреки това няма смисъл да поемеш рискове. Не искам никой да види лицето ти.

— Ще трябва ли да се маскирам?

— В известен смисъл. — Той се наведе напред и взе кутията, която бе оставил на бюрото. — Купих това днес следобед. Затова се забавих.

Отвори капака на кутията, бръкна вътре и извади голяма широкопола шапка от черна слама. Бе украсена с черни копринени цветя и дълга виолетка от тежък тюл.

— Вдовишка виолетка. — Доволна, тя скочи от стола си и бързо отиде до бюрото. Взе шапката и бавно я завъртя в ръцете си, забелязвайки кръглите извивки на тюла. — Много умно, сър. Никой няма да види лицето ми.

— Има и черни ръкавици към нея. Облечи тъмносивото си манто. Ще заприличаш на обикновена модерна вдовица.