Аманда Куик
Излъжи ме нежно (16)

Шестнадесета глава

На следващата сутрин Амброуз огледа салона за закуска. Конкордия бе седнала на стола в отсрещния край на масата.

Според него тя изглеждаше много добре, сякаш там й бе мястото. Така щеше да бъде първото нещо, което щеше да вижда всяка сутрин.

Косата й бе вдигната в стегнат, елегантен кок. Беше облякла една от новите рокли. Тази бе от красива материя на райета, с цвета на червен восък за запечатване на писма и документи.

Момичетата бяха в прекрасно настроение тази сутрин, забеляза той. Това се дължеше на силата и волята на младостта.

Хана изглеждаше особено весела и радостна за човек, прекарал кошмарна нощ. Фийби, седнала до нея, бе лъчезарна и изглеждаше щастлива в момчешките си панталони и риза. Каза си, че трябва да поръча на шивача си момчешки дрехи от по-добро качество и изработка за нея.

Едуина и Теодора седяха от другата страна на масата, изглеждаха като ангели в зелено и синьо. Говореха доста въодушевено за разходката, която Оутс им бе обещал.

Амброуз ядеше яйцата и препечената филийка и слушаше оживения разговор, който се водеше на масата. Бе изненадан от собствената си реакция на присъствието на Конкордия и момичетата. Обикновено прекарваше тази част от деня сам с вестника си. Но тази сутрин вестниците останаха недокоснати върху една малка масичка. Изобщо нямаше да успее да се концентрира при това бъбрене на момичетата.

Можеше да прочете вестниците и по-късно.

— Мисля тази сутрин да подновим учебните си занимания — решително заяви Конкордия. Решението й бе посрещнато с удивление и известен ужас.

— Но, госпожице Глейд — сериозно каза Теодора, — ние нямаме учебници, нито глобуси или карти.

Конкордия се усмихна предизвикателно на Амброуз.

— Сигурна съм, че господин Уелс няма да има нищо против, ако превърнем библиотеката във временна класна стая.

Той се замисли за секунда-две и сви рамене.

— Не, господин Уелс няма нищо против.

— Благодаря ви, сър. — Тя го погледна с благодарност.

Фийби колебливо се обърна към Амброуз:

— Имате ли книги и учебници по химия в библиотеката, сър?

— Ще откриете литература по химия във втория шкаф отдясно, щом влезете през вратата — обясни той.

— А за древен Египет? — попита Едуина. — Това е любимият ми предмет.

— Древен Египет е на балкона, на най-горния рафт. Освен това има много книги за Китай, Америка, Индия, Африка и много други места и държави.

Тя грейна.

— Наистина ли?

— Наистина. — Той набоде с вилицата от яйцата. — Господин Стоунър доста години е пътувал по света. Самият той е автор на някои от книгите, които ще откриете в библиотеката.

Момичетата бяха направо очаровани. Конкордия беше любезна, но в същото време не криеше подозренията и недоверието си.

— Освен това ще откриете и много интересни артефакти, които господин Стоунър е донесъл от някои от пътуванията си. Един от тях може да ви се стори особено любопитен. Нарича се „Сандъчето на любознанието“. Според легендата в него са скрити сто и едно чекмеджета, но досега никой не е успял да открие и да отвори толкова много.

— Сандъче, пълно с тайни чекмеджета. — Фийби бе направо очарована. — Колко вълнуващо! Може ли да се опитаме да отворим някои от тях, господин Уелс?

— Разбира се.

Едуина изглеждаше самоуверена и щастлива.

— В библиотеката има ли някои от творбите на госпожа Браунинг? Обожавам поезията й.

— Произведенията на Елизабет Барет Браунинг и на нейния съпруг също са сред книгите тук — увери я той. — Сложени са един до друг на рафтовете. Изглежда напълно естествено.

Теодора леко се наведе напред, за да го погледне по-добре през масата.

— А случайно да има водни бои и четки за рисуване?

Той се замисли.

— Струва ми се, че би трябвало да има пособия за рисуване в един от шкафовете. Но сигурно са много стари. Ще помоля Оутс още днес да купи нови.

Теодора бе доволна.

— Благодаря ви, сър. Това би било прекрасно. Когато дойде в замъка, госпожица Глейд донесе много качествени бои и четки, но бяхме принудени да оставим по-голямата част от тях там.

— Разбирам — рече той.

— А романи, сър? — попита Хана. — Много се интересувам от тази литература, особено харесвам романи, в които се разказва за тайни бракове, изчезващи наследници и луди жени, скрити на тавана.

— Имаш предвид любовните романи — уточни той.

— Да, сър. — Хана се усмихна по-смело.

Той си взе още една препечена филийка.

— Мисля, че мога да кажа с абсолютна сигурност, че в библиотеката няма любовни романи.

— О! — Хана направи отчаяна физиономия. Ентусиазмът по лицата и на останалите три момичета някак си помръкна.

— Колко жалко — промърмори Хана.

Той видя колко са разочаровани.

— В тази къща се получават няколко вестника — най-после рече. — Някои от тези издания публикуват във всеки брой по една глава от някой роман. Можеш да четеш тях, ако искаш. — Той се поколеба, срещайки погледа на Конкордия. — Ако госпожица Глейд не възразява, разбира се.

— Нямам никакви възражения. — Конкордия си намаза с масло една препечена филия. — Твърдо вярвам в ползата от четенето на романи. Помагат за развиването на въображението и позволяват на човек да изживее някои силни любовни трепети, които, разбира се, са привилегия само на висшето общество.

Той вдигна вежди.

— Учудвате ме, госпожице Глейд. Сигурен съм, че не са много жените, практикуващи вашата професия, които биха се съгласили с вас. Убеден съм, че голяма част от преподавателите и повечето родители, смятат, че любовните романи оказват лошо влияние върху младите хора.

— Съзнавам, че подходът ми към обучението на младите дами е нестандартен.

— Уникален може би е по-подходящата дума — рече развеселено той.

— Може и така да се каже. — От погледа й се излъчваше ентусиазъм. — Но много силно вярвам в моята теория. Смятам някой ден да създам свое училище за млади дами, основано на правилата и нормите на обучение, които съм разработила.

Той остави недоядената филия, очарован, че му разкри малко от мечтите си.

— Мисля, че вече споменахме за това — тихо каза той.

— Моето училище ще е основано на представата за образованието, която вдъхновяваше родителите ми — продължи тя. — Те бяха убедени, и аз напълно ги подкрепям, че една общообразователна учебна програма, която включва различни предмети, не само развива логиката и съзнанието на младите дами, но и ги подготвя за различни професии. Абсолютно съм убедена, че младите дами, които получат солидно образование, ще могат сами да си проправят път в живота и вече няма да се чувстват принудени да се омъжват, за да се спасят от мизерията.

— Но както вече споменахте, повечето професии остават недостъпни за жени — отбеляза той.

Веждите й се сключиха.

— Един от доводите да не се позволява на жени да следват в медицинските институти и в някои други учебни заведения са, че не са добре подготвени. Но момичетата, които завършат моето училище, ще са способни да се съревновават наравно с мъжете. И което е още по-важно, ще излязат от училище, решени да защитават правото си да упражняват професиите си.

— Разбирам.

— Помнете ми думите, сър. Когато жените се съюзят, за да си търсят правата, ще настъпят големи промени в целия свят.

Той наклони глава в знак на уважение.

— Впечатлен съм от всеотдайността, с която се борите да постигнете целите, които сте си поставили, госпожице Глейд. Желая ви късмет при осъществяването на плановете, които сте си поставили.

Тя му се усмихна.

— Благодаря ви, сър. Това, което казвате, показва, че имате много прогресивно мислене по тези въпроси.

Той се усмихна.

— За мъж, имате предвид?

Тя се изчерви.

— За когото и да било, независимо дали е мъж или жена. Общо взето, има силна опозиция на идеята за равни права на жените. Сигурна съм, че много добре знаете това.

— Може би е вярно за обществото като цяло. Но в тази къща, както и в онази, в която сте били отгледана, госпожице Глейд, подкрепяме по-нетрадиционния подход към много неща.

Тя се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Да, ами, достатъчно сме обсъждали тази тема. На всички ни предстои един напрегнат ден. — Сгъна салфетката и я сложи на масата до чинията си. — Бихте ли ме извинили, ще отида да разгледам библиотеката и да подготвя материалите за днешните уроци.

Той стана от стола и заобиколи масата, за да задържи стола й.

— Кажете ми, ако имате някакви въпроси относно съдържанието на библиотеката.

— Да, благодаря ви, ще имам предвид. — Тя се изправи и бързо отиде до вратата, където спря, за да погледне момичетата. — Очаквам ви в библиотеката след двайсет минути.

Последва почтителен отговор:

— Да, госпожице Глейд.

Конкордия излезе от стаята. Полите на роклята й се залюляха по такъв съблазнителен и прелъстителен начин, който Амброуз би могъл да наблюдава с часове.

Изведнъж в стаята стана много тихо. Обърна се и видя, че четирите момичета го наблюдават с напрегнати, сериозни лица.

Той отново седна на мястото си.

— Какво има? — учтиво попита.

Хана, Теодора и Фийби погледнаха Едуина.

Очевидно решила да поеме отговорността, която й беше доверена, Едуина се изправи, отиде до вратата, затвори я и решително се върна на мястото си.

— Много сме загрижени за положението на госпожица Глейд, сър — рече тя.

Амброуз наля още чай в чашата си.

— Нейното положение ли?

— В този дом — поясни Теодора.

— Добре, тогава. — Той се облегна на стола. — Мисля, че сега разбирам. Много сте загрижени за положението на госпожица Глейд в този дом.

Фийби бързо кимна, очевидно доволна, че той веднага схвана какво искат да кажат.

— Точно така, господин Уелс.

— Вижте — много сериозно каза Хана, — въпреки че госпожица Глейд е доста интелигентна, добре образована и изключително модерна и напредничава в разбиранията и разсъжденията си, не е имала много практически житейски опит.

Той огледа всяко едно от момичетата.

— Мисля, че малко я подценявате. Госпожица Глейд е успяла да оцелее сам-самичка на света в продължение на няколко години. Повярвайте ми, че човек не би успял, ако няма доста голям практически житейски опит.

— Май не схващате какво искаме да ви кажем, сър — нетърпеливо каза Едуина. — Разбира се, че госпожица Глейд има известни практически познания. Знае да разчита разписанията на влаковете и да преправи рокля така, че да може да се носи повече от един сезон. Но не е имала почти никакъв опит с мъжете.

— Разбирам.

— Дамите, които си изкарват прехраната като учителки, са длъжни да бъдат изключително внимателни и предпазливи в отношенията си с мъжете — обади се Теодора. — Не могат да си позволят и най-малкия скандал, защото ще загубят работата си.

— Следователно имат много малък опит в тази насока — добави Хана.

Амброуз се пресегна, за да вземе чашата си с чай.

— Сигурни сте, че госпожица Глейд не знае как да се държи с господата?

— Госпожица Глейд цял живот е била гувернантка или учителка в девически пансиони — невъзмутимо изрече Фийби. — Ето защо сме сигурни, че тя няма почти никакъв опит с мъжете.

Амброуз остави чашата си на масата.

— Става дума за случилото се снощи, нали?

Момичетата се спогледаха, а после се обърнаха към него. Той се оказа пред четири чифта изключително решителни очи.

— Виждам, че ви се струваме доста откровени и груби, сър — заплашително каза Едуина. — Снощи трябваше да спасяваме госпожица Глейд, защото й липсва опит и не може да предвиди опасността на ситуацията, в която се бе озовала.

— Каква по-точно би била тази опасност? — поинтересува се Амброуз.

Всички се изчервиха и отново се спогледаха притеснени. Но не отстъпиха. Той се запита дали осъзнават, че вирват брадички и изпъват рамене по решителния начин, по който Конкордия реагираше, когато бе убедена в решенията и целите си. Бяха научили много повече от нея през последните няколко седмици, отколкото предполагаха. За тях Конкордия бе станала модел за поведение.

— Имаме предвид рисковете, които една дама поема, когато се окаже с джентълмен посред нощ — много бързо обясни Фийби.

— Когато е насаме с него, облечена само с пеньоар и нощница — подчерта Хана.

— Когато въпросният джентълмен също е само с халат — допълни Едуина.

— Много добре осъзнаваме — малко грубо се намеси Теодора, — че понеже госпожица Глейд е толкова умна и има такива напредничави идеи, един светски мъж би предположил, че тя има опит в определени неща, а всъщност не е така.

Той наклони глава.

— Разбирам опасенията ви.

Хана най-сетне изглеждаше доволна.

— Не бихме искали госпожица Глейд да страда и да я последва съдбата на Лусинда Роузууд.

— Коя е Лусинда Роузууд?

— Героиня от „Розата и бодлите“ — поясни Хана. — Това е прекрасен нов роман от един от любимите ми автори. В седма глава Лусинда Роузууд е прелъстена от господин Торн, който се възползва от доверчивостта й. След това тя осъзнава, че е била измамена, така че бяга посред нощ.

— И какво става после? — попита той. Неволно се бе заинтересувал.

— Не знам — призна Хана. — Взех я със себе си, когато напуснахме замъка, но нямах време да я прочета докрай.

— Разбирам. — Амброуз се замисли секунда-две. — Ами, аз не бих се притеснявал, ако бях на ваше място. Предполагам, че когато имаш възможност да я прочетеш до края, ще откриеш, че господин Торн тича след Лусинда Роузууд, извинява й се, че се е възползвал от нея, и я моли да се омъжи за него.

— Наистина ли мислите така? — нетърпеливо попита девойката.

— Не бъди смешна! — сряза я Фийби. — Аристократите никога не се женят за дами, които са компрометирали, освен ако въпросната дама не се окаже богата наследница. Това го знаят абсолютно всички.

— Напълно вярно — съгласи се Едуина. — Обеднели дами, които са били измамени, винаги свършват зле в края на романите, точно както и в реалния живот.

Теодора погледна навъсено.

— Не е честно. Господата би трябвало да свършват зле, както казва и госпожица Глейд.

— Тя може и да е права за това в моралния и философския смисъл, но истината е, че в живота нещата не стоят точно така — обяви Едуина. — Но именно защото има такива прогресивни възгледи, госпожица Глейд може да създаде погрешно впечатление у един светски възпитан аристократ.

— Схванах идеята ви — каза Амброуз.

Едуина изглеждаше доволна от това. Тя погледна останалите момичета.

— Най-добре да тръгваме към библиотеката, преди госпожица Глейд да дойде да ни търси.

— Нямам търпение да видя „Сандъчето на любознанието“ — заяви Фийби.

— Както и книгите с поезия — възкликна Теодора.

Амброуз се надигна и се пресегна към най-близкия стол, но момичетата вече тичаха към вратата.

— Един момент, ако обичате — тихо каза той.

Те спряха покорно на прага и се обърнаха.

— Да, сър? — попита Едуина.

— Всички сте живели в сиропиталище, преди да ви изпратят в замъка, нали?

Сякаш в слънчевата зала изведнъж надвисна облак. Лицата на момичетата помръкнаха.

— Точно така, сър — много тихо отвърна Теодора.

— От едно и също сиропиталище ли сте? — попита той.

— Да, сър — прошепна Фийби.

— Моля ви, не ни връщайте на онова ужасно място, сър. — Хана сви ръце в юмруци. Очите й се напълниха със сълзи. — Ще бъдем много, много послушни и няма да ви създаваме проблеми.

Устните на Теодора потрепнаха, Фийби примигна няколко пъти. Едуина подсмръкна.

Амброуз се почувства като великана човекоядец от някоя детска приказка.

— Що за глупости са това!

Момичетата се стъписаха от думите му. Той си припомни, че човек не бива да ругае пред дами, особено млади.

— Моите извинения. — Извади кърпичка и я пъхна в ръката на Хана. — Избърши си очите, момиче. Никой няма намерение да ви връща обратно в сиропиталището.

— Благодаря ви, сър. — Тя направи елегантен реверанс и бързо изтича към вратата.

Теодора, Фийби и Едуина я последваха.

— Само още един въпрос — каза той.

Четирите момичета замръзнаха на място, също като зайчета, изправили се пред вълк. Теодора преглътна трудно.

— Какъв въпрос, сър?

— Бих искал да знам сиропиталището, в което сте живели, преди да ви изпратят в замъка.

Минутка-две те се замислиха за това, очевидно още се притесняваха какви точно са намеренията му.

Едуина най-после вдигна глава и го погледна.

— Казва се Благотворително девическо училище „Уинслоу“.

— А адресът? — Попита той.

— Рексбридж стрийт номер шест — отвърна Фийби с усилие. — Това място е ужасно, сър.

Хана вече плачеше. Беше бледа като платно.

— Госпожица Прат, директорката, наказваше всяко момиче, което не се подчинява на Златните правила за благородни момичета, като го заключваше в мазето. Много е… страшно.

Мазето бе източникът на кошмарите й, осъзна Амброуз.

— Достатъчно — каза той. — Никоя от вас няма да бъде върната в каквато и да било институция против волята й.

Облакът, който бе помрачил залата, изчезна като с магическа пръчка. Слънцето изгря отново.

Момичетата хукнаха по коридора. Веселите им гласове ехтяха из голямата къща.

Останал сам, Амброуз седна. Погледна купчината вестници, а после се пресегна и взе „Таймс“.

След известно време осъзна, че залата за закуска, мястото, което винаги е било неговото убежище рано сутрин, е някак празно и безлюдно.