Аманда Куик
Излъжи ме нежно (22)

Двадесет и втора глава

— Благодаря, че ни приехте без предварително уговорена среща, господин Кътбърт.

Амброуз задържа стола на Конкордия, после и той седна. Оправи ръба на панталона си, сложи бастуна между коленете си и се подпря на дръжката.

Конкордия промърмори нещо студено и любезно. Хърбърт Кътбърт изглежда не долови отвращението в гласа й, но Амброуз го усети. За щастие черният воал прикриваше лицето й.

— Няма за какво, сър — отвърна домакинът. Нетърпение, граничещо с яд и безпокойство, блесна в светлите му очи. — По една случайност днес следобед съм свободен.

Амброуз подозираше, че ролите, които той и Конкордия бяха решили да играят днес на очевидно богата двойка от висшата класа, беше истинската причина Кътбърт да намери малко свободно време в натоварения си график.

Теодора бе доловила много точно характера на този мъж, помисли си той. Наистина бе не особено заможен доверен човек. Съдейки по избелелите завеси и овехтелите мебели в кабинета му, явно не можеше да си позволи да отпрати един потенциален нов клиент.

— Много мило от ваша страна — промърмори Амброуз.

Дегизировката му, която включваше перука, мустаци и бакенбарди, беше поръсена обилно със сребристо и сиво. Това не бе любимият му костюм, защото му ставаше топло с него. Но беше много ефектна дегизировка. Впечатлението на напреднала възраст бе подчертано от консервативното късо сако и дебелия шал около врата му.

Момичетата го бяха огледали с огромен интерес, преди с Конкордия да излязат от къщи. Те бяха възхитени от промяната.

— Изглеждате още по-възрастен, отколкото всъщност сте — заяви Фийби. — По-скоро приличате на нечий дядо.

— Но и в доста добра форма за човек в такава напреднала възраст — подозрително сериозно го бе уверила Конкордия.

Кътбърт го огледа внимателно.

— Как бих могъл да ви помогна, господин Далримпъл?

— Ще мина направо на въпроса. С госпожа Далримпъл търсим млада дама. Тя е далечна роднина, която загуби родителите си преди няколко месеца и бе изпратена в сиропиталище. Искаме да ви наемем, за да я откриете.

Кътбърт застина. Нещо като паника блесна в очите му.

— Моля, сър? Аз съм доверен човек. Занимавам се с финансови въпроси. Завещания, инвестиции, такива неща. Не издирвам изгубени роднини.

— Дори когато става дума за цяло състояние? — попита Конкордия студено.

Кътбърт имаше известни затруднения с дишането. Бузите му добиха нездравословен цвят. Играеше си нервно с възела на вратовръзката, очевидно опитвайки се да го разхлаби.

— Състояние ли казахте, госпожо Далримпъл? — Объркването и страхът бързо се превърнаха в заинтересованост.

— Точно така.

„Предизвиква го“ — помисли си Амброуз. Както се опасяваше, враждебното й отношение към Кътбърт заплашваше да провали плана му. Беше време да поеме нещата в свои ръце.

— Няма да ви отегчавам с тъжните подробности — любезно каза той. — Достатъчно е да ви кажем, че възрастна роднина от страна на съпругата ми почина наскоро. Бе прикована на легло. Предполагаше се, че парите й ще наследи съпругата ми. Едва след като лелята почина, стана ясно, че е променила завещанието си и е оставила всичко на момичето, за което споменах.

Кътбърт се прокашля.

— Разбирам колко сте разстроени и ядосани, но наистина не виждам как бих могъл да ви помогна.

— Бихте могли да я намерите вместо нас, така ще ни помогнете — каза Амброуз. Позволи си да проличи известно нетърпение в думите му. — В проклетото завещание се казва, че ако младата дама не вземе парите, ще ги вземе една по-далечна братовчедка. Не можем да позволим това да се случи. Съпругата ми трябваше да получи наследството.

Кътбърт се опита да се престори на състрадателен човек.

— Много лоша работа. Но намирането на момичето няма да е лесна задача. В Лондон има страшно много сиропиталища и благотворителни домове. — Той замълча и свъси вежди. — На колко години е тази млада дама?

— Според моите изчисления наскоро трябва да е навършила петнайсет — отговори Конкордия.

Той въздъхна.

— Това усложнява нещата. На петнайсетгодишна възраст повечето сирачета са излезли от сиропиталищата и сами си изкарват хляба. Не можем да си позволим да се мотаят мързеливи, безпомощни млади хора, които си губят времето и се възползват от добрината на своите благодетели.

— Ако това наистина е така, със сигурност има документи къде работи в момента младата дама — рече Амброуз.

— Може и така да е — съгласи се Кътбърт. — И все пак…

Амброуз леко почука с бастуна си по пода.

Кътбърт трепна.

— Нека да го кажа ясно — рече Амброуз. — Много е важно за нас да открием това момиче.

— Разбирам ви. Въпреки това…

— Момичето е изключително ценно за нас — многозначително продължи Амброуз. — Готов съм да дам награда на човека, който ми помогне да го намеря, и то голяма награда. Ясно ли се изразих?

Кътбърт изсумтя:

— Колко голяма?

— Например хиляда паунда.

Кътбърт остана с отворена уста. Отвори я и я затвори два пъти, преди да възвърне способността си да говори.

— Това е много щедра награда наистина. — Той се прокашля. — Предполагам, че бих могъл да поразпитам тук-там. А как се казва младата дама?

— Хана Радбърн.

Кътбърт застина на място. Сякаш се задушаваше от вратовръзката си.

— Радбърн ли? — дрезгаво прошепна. — Сигурен ли сте?

— Напълно — потвърди Конкордия.

Амброуз бръкна в палтото си и извади лист хартия.

— Съпругата ми направи описанието на Хана. Място и дата на раждане, името на родителите й и така нататък. Моля ви, бъдете много внимателен при разследването. Не бихме искали да сбъркаме момичето, нали?

Кътбърт приличаше на дивеч, подгонен от ловци.

— Сър, аз, ъ-ъ…

— Ако се окаже, че наистина е напуснала сиропиталището, както предположихте — продължи Амброуз, — ще ви бъдем много признателни, ако ни дадете някаква идея къде може да се намира сега.

— Сирачетата невинаги се оказват наети на най-подходящите длъжности, когато започнат работа — тихо обясни Кътбърт. — Съжалявам да го кажа, но няколко момичета просто изчезнаха.

— Сигурно искате да кажете, че са се озовали или на улицата, или в някой бордей — сопна му се Конкордия. — И според вас кой е виновен за това положение? След като на жените не им се дава възможност да си търсят честна и почтена работа, каквато е предоставена на мъжете…

Амброуз стана, сложи ръка върху рамото й и леко, но доста решително го стисна.

Конкордия замълча, но едва се сдържаше.

Амброуз погледна Кътбърт, който гледаше с удивление Конкордия.

— Трябва да извините съпругата ми, сър — рече Амброуз. — Не е на себе си откакто разбрахме, че цялото й наследство е оставено на Хана Радбърн.

— Да, разбира се. — Другият се посъвзе. — Много неприятна работа, която би разстроила нервите на една дама.

— Така е — каза Амброуз. — Да се върнем на въпроса, който обсъждаме. Факт е, че трябва да намерим Хана, каквото и да й се е случило. Момичето струва колкото собственото си тегло в злато в буквалния смисъл на думата. Както вече казах, ще платя хиляда лири, ако го откриете.

Кътбърт въздъхна.

— Може и да не успея да я намеря. Но ще се опитам да разбера къде живее в момента. Това ще ви бъде ли от полза?

— Да, но ще ви платя петстотин паунда, без да задавам повече въпроси, ако можете да ми кажете дори името на някого, който знае нещо за Хана — тихо каза Амброуз.

Кътбърт бе направо смаян.

— Петстотин лири само за едно име?

— Отчаяно искаме да я намерим. Каквато и да е следа ще ни бъде от полза.

— Ако наистина се намира в някой бордей или е изпаднала в трудно положение, не очаквам от вас да я избавите. Аз ще се погрижа за това — рече Кътбърт. — Сър, това е много необичайна задача.

Амброуз стисна дръжката на бастуна и присви очи.

— Кажете ми едно име и ще получите най-малко петстотин лири. Ясно ли се изразих?

— Напълно — рече дрезгаво Кътбърт.

— Чудесно, тогава няма да ви отнемаме повече време. — Амброуз извади визитна картичка от джоба на палтото си. — Ако попаднете и на най-незначителната информация за Хана, уведомете ме незабавно в клуба ми. Управата знае как да се свърже с мен. Ще дойда веднага, щом получа съобщението ви.

Той остави картичката на бюрото. Конкордия стана от стола.

Амброуз усети гнева и напрежението й, докато вървяха към вратата. Никой от тях не се обърна към Кътбърт.