Аманда Куик
Излъжи ме нежно (20)

Двадесета глава

— Да не би да си се побъркала? — попита Амброуз от отсрещната седалка на файтона. — Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

Конкордия разбра, че е бесен. Реакцията му я изненада.

Когато се върна във файтона преди няколко минути, очакваше похвала и възхищение за проявената от нея инициатива. Вместо това получаваше укори.

— Просто прегледах папките с документи, докато госпожица Прат не беше в стаята. — Раздразнена и ядосана, тя рязко вдигна воала и впери поглед в него. — Не разбирам защо си толкова ядосан. Сигурна съм, че ако беше на мое място, и ти щеше да направиш същото.

— Сега не е важно какво съм щял или не съм щял да направя. Дадох ти много ясни инструкции как да се държиш, докато си на онова място. Подчертах, че не бива да правиш абсолютно нищо, което да буди подозрение.

— Уверявам те, че не събудих никакви подозрения.

— Само защото си имала късмет, че не са те хванали да ровиш и да претърсваш папките с документи?

— Не късметът ме предпази от това да бъда хваната — сопна се тя. — А предпазливостта и интелигентността ми. Освен това ненавиждам да ме поучава по този начин един джентълмен, за когото подобни рискове са част от работата му.

— Сега не обсъждаме моята работа.

— Вярно е, нали? — Тя му се усмихна престорено любезно и мило. — Всъщност не си ми разказал почти нищо за себе си. Ти си човек, който крие много тайни, нали, господин Уелс?

— Не се опитвай да смениш темата на разговора. В момента обсъждаме твоите действия.

— За бога, държиш се така, сякаш имаш право да ми заповядваш. Напомням ти, че аз съм клиентката.

— А аз съм специалистът в тази област. Напълно логично и доста разумно е да се вслушваш и да следваш моите съвети.

— Така ли? И какво по-точно знаеш за начина, по който се подрежда картотеката в едно девическо училище? Предполагам, че почти нищо. От друга страна, аз цял живот съм работила точно на такива места.

— Ти си учителка, дяволите да те вземат, а не детектив.

— Това е абсурдно. Защо, за бога, реагираш толкова остро на онова, което беше само една умна детективска работа от моя страна?

— Ако наистина преигравам, то е, защото се изплаших, Конкордия Глейд.

Тя примигна.

— Моля, не те разбрах?

Той изсумтя и протегна ръка към нея. Прегърна я през раменете и я притисна в обятията си.

— Нямам никакъв шанс, нали? — Той говореше така, сякаш се е предал. — Ще ме подлудиш.

Тя намести шапката си.

— За какво, по дяволите, говориш?

Целуна я с такава страст, че тя онемя и остана без дъх.

Целият свят, движещите се файтони, сякаш спряха да съществуват. Изпита прекрасно чувство. Сложи ръце на раменете на Амброуз. Целуваше я за втори път. Това бе отлична възможност да упражни онова, което бе научила първия път.

Тя плахо и колебливо разтвори устни. Той промърмори нещо дрезгаво и настойчиво, и я притисна още по-силно в обятията си.

„Резултатите от чекмеджетата са доста добри“ — заключи тя.

Когато вдигна глава, й беше горещо и бе объркана, а очилата й бяха замъглени. Тя ги свали.

— Това наистина е много досадно.

Той спокойно я наблюдаваше, изражението му бе непроницаемо.

— Предполагам, че искаш да ти се извиня.

— Задето замъгли очилата ми ли? — Тя избърса стъклата с чиста кърпичка и ги вдигна, за да ги огледа. — Не мисля, че е необходимо. Не си виновен, че когато топъл, влажен въздух, като този, който излиза от дъха на човек, влезе в контакт със стъклена или огледална повърхност, тя се замъглява. Това е просто научен факт.

Сложи си очилата и откри, че Амброуз я гледа иронично и състрадателно.

Тя сви вежди.

— Има нещо нередно ли, сър?

Той поклати глава.

— Нищо, което мога да си обясня по разумен и логичен начин.

Тя усети силата на мускулестите му бедра и възбудената му мъжественост, притисната до краката й.

Нима беше причината за тази физическа промяна в неговата анатомия, помисли си тя, доста объркана и озадачена от новооткритата женска власт.

Файтонът мина през някаква неравност и те се озоваха в още по-интимна поза. Реалността изведнъж я връхлетя. Те се намираха в нает файтон. Със сигурност не бе най-подходящото място за тези неща.

Тя се прокашля.

— По-добре да се върна на мястото си.

Устните му се извиха, но пламъкът в очите му толкова я развълнува, че едва дишаше.

— Може би е редно да го направиш, госпожице Глейд.

„Ами поне не е ядосан“ — помисли си тя.

Той сви вежди.

— Нали каза, че няма никакви документи за момичетата.

— Така е. Сякаш никога не са живели там — търпеливо обясни тя. — Обаче намерих две много интересни неща в бюрото й. Първото е бележка в журнала с уговорени срещи на Прат. В нея става дума за сметка за четири чифта нови ръкавици и четири нови бонета, които е трябвало да бъдат доставени на някой си Х. Кътбърт на Дорчестър стрийт.

— Кой е Кътбърт?

— Не знам, но името му беше написано в журнала само два дена, преди момичетата да бъдат предадени на госпожица Бартлет, за да заминат за замъка. Фактът, че сметката е за четири чифта ръкавици и четири бонета, не е съвпадение, нали? Очевидно момичетата са били подготвяни за пътуването до замъка.

Той вдигна вежди.

— Моите извинения, Конкордия. Ти наистина започваш да разсъждаваш като детектив.

— Благодаря. — Доволна, тя бръкна в джоба на пелерината си. — Другият много интересен предмет, който открих, е писмо, подписано от някоя си У. Лейланд.

По погледа му пролича, че се е сетил.

— Роднина на Фийби?

„Преследвачът у него си каза думата“ — помисли си тя с облекчение. Беше много по-лесно да общува с Амброуз, когато се намираше в такова настроение.

— Вероятно — отговори тя. — Нямах възможност да го прочета. — Внимателно го отвори. — Както виждаш, малко е посмачкано. В момента, в който открих писмото в чекмеджето, чух, че госпожица Прат се връща. Трябваше бързо до го пъхна в джоба си.

— С други думи, разминало ти се е на косъм. Както се опасявах, почти са те хванали.

Тя изглади писмото.

— В името на нашата обща цел те моля повече да не повдигаме този въпрос.

Той само стисна зъби.

— Прочети ми го — помоли я.

Тя взе писмото.

— „До всички засегнати и заинтересовани институции.

Пиша ви, за да попитам дали племенницата ми не е настанена във вашето училище. Името й е Фийби Лейланд. Изчезна безследно по време на инцидент с лодка преди четири месеца. Тялото й така и не бе открито. Властите са убедени, че се е удавила.

За разлика от повечето момичета Фийби можеше да плува много добре. Хрумна ми, че може да е оцеляла след инцидента, но да е загубила паметта си в резултат на шока или на удар по главата.

В случай, че Фийби е била открита и настанена в сиропиталище, защото не е могла да каже коя е и да си спомни подробности от миналото, пиша до колкото се може повече институции, за да попитам дали някой не е издирвал момиче, което отговаря на описанието на скъпата ми племенница. Ето и подробностите…“

Конкордия прочете набързо описанието, което напълно отговаряше на това на Фийби.

Когато свърши, тя погледна Амброуз.

— Подписано е У. Лейланд — бързо каза. — Фийби често говори с любов за една неомъжена нейна леля на име Уинифред Лейланд. Баща й искал след неговата смърт тя да отиде да живее при Уинифред. Но я взел някакъв чичо по майчина линия. Чичото и съпругата му й казали, че Уинифред е починала от треска.

— А след това изпратили Фийби в сиропиталище.

— Да. — Конкордия потупа писмото. — Няма никаква логика. Ако чичото и съпругата му са искали да се отърват от нежеланата племенница, защо не са я изпратили да живее при Уинифред Лейланд? Защо са я затворили в „Уинслоу“ и са й казали, че леля й е мъртва?

Амброуз се облегна назад на седалката.

— Според мен най-интересното в цялата тази работа е, че лелята и чичото са си направили труда да информират Уинифред Лейланд, че Фийби се е удавила.

Конкордия стисна здраво писмото.

— Защо някой би сторил нещо толкова жестоко на едно осиротяло момиче и на единствения човек на земята, който го иска? Това направо е чудовищно.

— Подозирам, че Ларкин или съдружникът му са възнаградили лелята и чичото доста щедро за тяхното съдействие и мълчание.

— Искаш да кажеш, че са продали Фийби на онези ужасни мъже?

— Точно така изглежда. Явно и Едит Прат е била замесена. Ларкин и съдружникът му вероятно са й платили да вземе момичетата, без да задава много въпроси, и да им ги предаде, когато са готови да ги преместят в замъка Олдуик.

— Предполагам, че са й платили доста щедро за помощта — каза Конкордия и сви пръсти в юмрук. — Беше облечена в доста скъпи дрехи за една директорка на благотворително училище. Какво мислиш за това?

— Смятам, че е време да говоря с четирима човека, които знаят много за цялата тази работа.