Сюзън Джонсън
Забраненият плод (7)

Закуската беше пищна и продължителна, като се започне с апетитната ухаеща торта и се свърши с последната, гарнирана с течен шоколад и ванилов крем целувка. Слънцето се бе изкачило високо в небето, когато херцогът позвъни отново за Луи.

— Трябват ти някакви дрехи — рече Етиен в отговор на въпросителния поглед на Дейзи. — Луи ще се погрижи за това. Отиваме на гости на мама.

— Не искам. Предпочитам да си остана тук.

Етиен беше се държал особено нежно тази сутрин. Бе я събудил с лека, продължителна целувка, беше я любил с особена деликатност. Бясната страст от миналата нощ беше изместена от трогателна чувствителност. Тялото, както и сърцето й, преливаха от любов към него и не искаше нищо да й пречи да се отдаде на чувствата си. Искаше й се егоистично да го запази само за… себе си, никой друг да не го докосва и да не го вижда.

— Ще те водя при мама, за да се изфукам с теб.

Изглеждаше още по-черен на фона на белите чаршафи, усмихнат и чувствен, и по-съвършен, отколкото заслужаваше да бъде което и да било човешко същество.

— Не — възпротиви се меко младата жена. — По-късно…

— Да, по-късно пак ще го направим — отвърна с привидно безгрижие Етиен.

Дали в случая си беше казала думата неговата интуиция, или богатият му опит, но бе разпознал огнения й поглед.

— Сигурен ли си в майка си? — колебаеше се все още Дейзи. — След онази сцена в операта…

— Майка ми се придържа по-малко към традициите и ограниченията и от мене. Вярвай ми.

— И за развода ти ли?

— За всичко. Пък и никога не е обичала фамилията Монтини, така че разводът ми няма да бъде шок за нея. Моите попечители, които трябваше до навършването ми на пълнолетие да управляват именията на баща ми, уредиха брака ни, не майка ми.

Говореше с леко неудовлетворение, беше прекалено доволен и щастлив, за да се ядосва.

— А ти нямаше ли право на мнение?

В гласа й се долавяше съмнение, макар да знаеше, че според френските закони, една вдовица наследяваше само малка част от земите на съпруга си.

— Тъй като не бях навършил двайсет и една години, нямах законно право да управлявам наследството си. Междувременно на хоризонта се зададе войната с Прусия, която постави под заплаха голяма част от източните ни земи, а аз възнамерявах да служа в кавалерията, въпреки силното нежелание на моите попечители. Всички тези фактори въздействаха върху предпазливата природа на въпросните консерватори. Ако ме убиеха в тази война, земята щеше да бъде наследена от някакъв мой трети или четвърти братовчед, който прекарвал живота си в пиянство някъде в Индия. Естествено това никак не се нравеше на попечителите ми. Аз от своя страна също не бях безразличен към задълженията си към титлата дьо Век, нещо, което бе възпитавано в мене от люлката.

Той се протегна като голяма дива котка и продължи:

— Знаеш не по-зле от мене, че като жена, майка ми нямаше право да контролира почти нищо от наследството на рода дьо Век. И двамата бяхме наясно, че роднинството с Монтини, което ни предложиха моите настойници, щеше да ни бъде полезно.

— Полезно ли?

Не й харесваше особено мисълта, че Етиен би могъл да бъде толкова безчувствен. Той вдигна рамене и я погледна изпод тъмните си вежди.

— Заплашиха, че майка ми няма да получава издръжката си, ако не се оженя и осигуря наследник, преди да замина. Родословното дърво на рода дьо Век стига до Шарл Мартел — добави той, знаейки прекрасно какво означава роднинството с първите крале на Франция. — Чувствах се задължен да продължа тази линия. Всичките ми приятели сключваха подобни бракове договори, както бяха правили и родителите им преди тях. Не се намираме из северните прерии… и свободата ни не е гарантирана, както си мислиш.

Последните му думи звучаха доста тъжно за богат човек с подобно влияние и власт. Дейзи си даде сметка колко голяма бе индивидуалната свобода в културата на абсароките. Бракът, както и разводът, ставаха по взаимно съгласие. Жените имаха същите права върху семейната собственост, както и съпрузите им. А ухажването бе време за смях и любов. Богатството не заемаше първото място в ценностната им система, нито дори десетото, а мисълта, че някоя трета страна може най-деспотично да избере бъдещата ти жена или мъж, беше направо смазваща.

— Съжалявам — рече тя и се надигна, разваляйки удобната си поза, за да докосне черната копринена дъга на веждите му. — Иска ми се да бях дошла тук двайсет години по-рано, за да те отведа в моя вигвам.

Той се усмихна с благодарност.

— Сега обаче съм на разположение… да бъда отведен.

— Почти…

— В крайна сметка — поправи я с широка усмивка той.

 

 

Луи бе изпратен у Аделаид със списък на дрехите, които бяха нужни и час по-късно херцогът и Дейзи вече седяха в пълна с цветя оранжерия. Въздухът ухаеше на хибискус. Майката на Етиен призна колко се радвала, че най-после се е запознала с Дейзи, докато Етиен се бе разположил удобно, обгърнал с една ръка раменете на младата жена. При първата си среща с херцогинята, Дейзи бе най-силно поразена от впечатляващите физически различия между майка и син. Като че във външността им нямаше нито една обща черта.

Вдовстващата херцогиня бе толкова светла, колкото синът й бе тъмен. Косите й бяха меденозлатисти, очите — особен нюанс на прозрачен лазурит, а високият му ръст определено не беше наследен от майка му. Тя имаше изящно лице, което беше в пълен контраст със смуглите, орлови черти на Етиен. Трябва да е била много млада по време на раждането му, защото все още имаше невероятно младежки вид… и беше облечена не по-малко младежки с бродирана и украсена с хиляди панделки муселинова рокля на цветчета.

— Вие направихте Етиен истински щастлив, скъпа — каза учтиво Елоиз, — и аз ви благодаря за това.

— Няма защо — отвърна Дейзи, мислейки си колко лесно бе човек да обича сина й. — Надявам се само… е… че всичко ще се оправи.

— Със семейство Монтини ли искате да кажете? Слава богу, че приеха новия закон за разводите. Не ти ли казах още когато го приеха, да се възползваш от него? — обърна се към сина си тя. — Той обаче е прекалено цивилизован и не го направи.

— Мама е много импулсивна — усмихна се снизходително херцогът.

— По-добре кажи, че тогава не знаеше какво значи любов. — Усмивката на майка му бе проницателна.

— А ти знаеше ли?

Херцогинята в продължение на години се бе забавлявала по същия начин, по който и сина й.

— Не съм споделяла с тебе всичко. По-добре се смятай за късметлия — добави тихо, замислено тя. — Не всяка любов може да се осъществи така лесно.

— Някакви тайни, а, мамо?

Въпросът на Етиен бе едновременно закачлив и изпълнен със симпатия.

— Това беше много отдавна, скъпи — отвърна майка му, възвръщайки предишното си бодро настроение с дисциплинираност, която показваше, че често й се бе налагало да прибягва до това. — А сега ми кажи какво дойдоха да ти кажат тази сутрин архиепископът и твоята тъща с безизразно лице.

Херцогът помръдна почти незабележимо глава, за да предупреди майка си.

— Нищо особено… жест на учтивост — отвърна лаконично той. — Надявах се, че някой път ще пожелаеш да дойдеш с нас на конните надбягвания. Черният ми жребец се справя много добре напоследък.

— Архиепископът и тъща ти ли? — заинтересува се Дейзи. — Защо не ми каза?

— Нямаше нищо за казване.

Типичен мъжки отговор, опитващ се да избегне обясненията. Възрастната дама разбра предупреждението на сина си и не бе учудена, тъй като след двайсет години, също бе добре запозната с грубостта и безочливостта на семейство Монтини.

— С удоволствие бих дошла да видя как бяга черният ти жребец, скъпи — рече тя, за да прекъсне настъпилото неловко мълчание.

Херцогът се усмихна незабавно.

— Добре. Значи уговорено за петък. Искаш ли да вечеряш с нас тази вечер? Дейзи обеща да вечеряме заедно.

— Тази вечер съм канена у принц Шервел. Съжалявам. А защо не му погостувате на него? Въпреки че, предупреждавам ви, приемът е главно дипломатически, поканени са представителите на няколко посолства.

— И ти ще играеш ролята на домакиня в дома на Филип и както обикновено ще бъдеш натоварена със задачата да очароваш присъстващите аташета — усмихна се топло Етиен. — Мама е най-добрият дипломат на Филип — обърна се към Дейзи той. — Способна е да убеди и най-буйния чуждестранен министър, възмутен от отношението на нашето министерство по въпросите на колониите, че поне парижанките разбират дилемата, пред която е изправена неговата страна.

— Това са действително силно обвързани със страните си хора, с напълно законни претенции. Симпатията ми е искрена, скъпи, знаеш това.

— Мама е отхвърлила повече предложения за женитба от колониални министри, отколкото могат да бъдат преброени.

— А как бих могла да те наглеждам, ако напусна Париж? — отвърна с шеговита усмивка тя. — Етиен има нужда от доста грижи — добави, истински развеселена тя.

— Забеляза ме за първи път, когато станах на шестнайсет години — отвърна закачливо дьо Век, очевидно не особено впечатлен от липсата на любов и внимание от страна на майка си по време на своето детство.

— Ти си имаше Рени, скъпи, най-доброто същество на света. Знаеш много добре, че предпочиташе нея пред мене.

— Тя действително значеше много за мене.

— Разбира се. Първо тя беше моята Рени. Просто бях дотолкова великодушна, че да я поделя с тебе.

— Да — отвърна простичко младият мъж, убеден, че въпросното великодушие на Елоиз бе проява на искрена майчинска загриженост.

Рени го беше обичала необикновено силно и всеотдайно и не минаваше ден да не се сети за своята бавачка, макар тя да бе мъртва вече почти от двайсет години.

— Предполагам, че във вашата традиция няма бавачки — обърна се към Дейзи възрастната жена.

И кой знае защо и как, но до края на посещението им разговорът се въртеше около децата и тяхното отглеждане, тема, която по принцип не фигурираше в списъка на светските разговори. Елоиз бе впечатлена от необикновения интерес на Етиен към тази тема, както и от факта, че за първи път водеше при нея някоя от любовниците си. Желаеше му щастие с цялото си сърце. Изабел бе отнела достатъчно много години от неговия живот. Той заслужаваше повече.

 

 

— Недей да се мръщиш — каза херцогът, когато се настаниха на меките седалки в каретата. — Не искам да спорим.

— Не е нужно да ме пазиш от вълненията, предизвикани от новината за развода.

— Какъв е смисълът да предъвкваме глупостта на другите. С това е приключено. Те си отидоха и няма да се върнат.

— Просто искам да знам това, което изглежда всички останали знаят. Не съм дете или глупава наивница — отвърна спокойно Дейзи.

— Няма да ти е приятно да знаеш, повярвай ми. Монтини са такива идиоти — отвърна той с малко по-рязък тон.

— Във връзка с какво?

Той се поколеба за момент.

— Във връзка с децата ми — отговори тихо Етиен, — … сред всичките други неща.

— Не мога ли да помогна?

Той изглеждаше наистина разстроен.

— Преживяла съм толкова полемики и противопоставяния в живота си, че съм развила способността да се справям с подобни ситуации. Училището по право помага на човек да загрубее и да стане безчувствен към неучтивостта — усмихна се тя. — Изключително издръжлива съм.

Усмивката му, искрена и внезапно поуспокоена, промени буреноснозеления цвят на очите му в по-топли нюанси.

— Обичам те, скъпа, и заради твоята интелигентност и разбиране, — веждите му се повдигнаха шеговито, — както и заради още едно-две неща. Но механизмите за справяне, колкото и добре развити да са, не биха могли да открият рационална основа, на базата на която да се справят със семейство Монтини. Те са абсолютно безчувствени към всякакви доводи, освен към смъртоносни заплахи, които аз раздадох щедро и искрено. Така, а сега не можем ли да обсъдим нещо по-приятно… като например пленителния цвят на устните ти, или маршрута на сватбеното ни пътешествие, а може и името на първородното ни дете?

Той очевидно не желаеше да говори повече за рода Монтини и, тъй като го обичаше, младата жена каза:

— Спечелихте, господин херцог… този път — после се усмихна и продължи: — Но само защото запазването на доброто ти настроение има своите предимства.

Той се засмя на глас на шеговития й намек. Наведе се към нея и я изгледа замислено.

— Да не би да очакваш нещо в замяна на запазването на доброто ми настроение? Нещо като „танто за танто“? — добави той, провлачил небрежно глас.

— Мина ми подобна мисъл. Но не става дума за нещо, с което не би могъл да се справиш, сигурна съм.

Тъмните й очи го гледаха съблазнително. Херцогът хвърли поглед към часовника в каретата и, след като направените наум пресмятания показаха, че сметките му няма да излязат, той си помисли, че с всяка друга жена би могъл да реши проблема при бижутера.

— Предполагам това не е най-подходящия момент да те питам дали би имала нещо против, ако отида да играя този следобед.

Облечена в копринен тоалет с маслинен цвят, с хлабаво вързана на врата коса с обшита с перли пандела, Дейзи имаше вид на одалиска в полумрака на каретата му. Позата й беше също така небрежно отпусната, както неговата.

— Не говорим за една и съща игра… нали?

Гласът й беше сънлив като очите й, пресипнал, многозначителен. Усмивката й едва не го накара да промени намеренията си. „Ако не е съгласна — реши в себе си Етиен, — няма да отида. Ще има и други мачове.“ Съотборниците му обаче щяха да се цупят, защото засега бяха на първо място в клубните състезания.

— Това не е кой знае колко важно, миличка. Валентин ще ми намери заместник.

— Играеш на втора позиция, нали?

— Обикновено — отвърна скромно водещият по броя на вкараните голове от едно десетилетие насам.

— И ще бъдеш заместен по-трудно, отколкото някой трети или заден.

— Теоретично… но един следобед, прекаран в леглото с тебе ми се струва много по-привлекателен — отвърна с типичния си чар той.

Тя се опита да прецени. Чувстваше се толкова отпусната и мързелива, а и разбираше обвързаността му с неговия отбор, защото баща й и брат й също играеха поло, и то с не по-малка сериозност.

— Отивай — реши тя. — А аз ще си подремна у Аделаид.

Удоволствието му беше очевидно. „Прилича на малко момче, на което са разрешили да си поиграе“ — помисли си младата жена, радостна, че го е направила щастлив.

— Сигурна ли си?

Начинът, по който я молеше бе не по-малко очарователен от таланта му на прелъстител и тя едва се въздържа да не каже: „Не, промених мнението си“, защото внезапно й се прииска да го има, толкова беше нежен и красив. На практичния й разум му бе нужно още малко време, докато победи желанието. В крайна сметка, можеха да се любят тази нощ. Затова Дейзи отвърна учтиво:

— Сигурна съм. Освен това съм толкова уморена.

Не можеше дори да си представи, че сега би могла, подобно на Етиен, да участва в мач по поло. Бяха будували до късно през нощта, забавлявайки се с любовни игри.

— Ти си истински ангел.

Той се наведе и я целуна леко по бузата.

— Откъде вземаш всичката тази енергия?

Мисълта за следобедния сън я завладяваше все по-силно. Херцогът не отвърна, че е привикнал с безсънните нощи, защото неминуемо щеше да последва неприятен конфликт. Вместо това рече:

— Представата, която има главният ми готвач за сутрешно кафе, би могла да поддържа човек в продължение на дни. Ти изобщо не пи от него — усмихна се мило той.

В действителност Дейзи бе отпила глътка от въпросната течност, бе заявила, че „това ще вдигне и мъртвец“ и бе избрала чая.

— Ако искаш можем да отложим срещата си тази вечер. Ще бъдеш доста изтощен.

— Не, това изобщо не е проблем за мене. Ще дойда да те взема в девет.

 

 

Аделаид поглеждаше през прозорците към двора откакто бе станала тази сутрин, твърдо решена да даде колкото се може по-голяма подкрепа и утеха на Дейзи след отвратителното държание на Изабел в операта.

Непрестанното й крачене напред-назад притесни още повече прислугата, вече научила за ранното посещение на двамата Монтини в дома на херцога. Подобна практика бе обичайна в Париж — всяка новина достигаше до задното стълбище часове преди самите аристократи да я чуят по време на сутрешното си кафе.

Тази вест притесни допълнително Аделаид. Когато каляската на дьо Век се появи в двора, младата жена се спусна с неподходяща за една дама бързина към преддверието и пристигна задъхана точно навреме, за да посрещне влизащата Дейзи.

— Искаш ли чай? — попита тя. — Или късен обяд? — добави тя, подсетена от прозвучалите в този момент удари на часовника. — Добре ли си? Съжалявам, успя ли да спиш? Сигурно не си могла, трябва да си изтощена.

— Уморена съм — отвърна с лека усмивка Дейзи, отговаряйки само на един от пороя въпроси, с който я бе засипала нейната домакиня. — Но не и преуморена — добави припряно тя, забелязала внезапно появилото се по лицето на Аделаид притеснение. — И с удоволствие ще пия чай — учтиво отложи следобедната си дрямка за по-късно тя.

— Толкова съжалявам за сцената в операта — повтори за кой ли път графиня дьо Шантел, щом се настаниха в малката дневна, където чаят кой знае как бе сервиран веднага.

„Колко ли й е било трудно да поддържа масата за чая в пълна готовност, при положение, че не е знаела кога ще дойда?“ — зачуди се наум Дейзи.

— Сигурно си ядосана и разстроена и пращаш всички Монтини по дяволите.

Младата американка бе седнала на един стол до прозореца, който гледаше към градината. Слънцето грееше точно зад нея, така че лицето й беше в сянка и Аделаид не забеляза гримасата, която направи при дадената преценка.

— Бих предпочела не толкова публично място за битката — съгласи се тя, повдигайки небрежно рамене, размишлявайки на глас по принцип за опита, който имаше с човешкия фанатизъм. — Но тъй като гневът не помага с нищо, отдавна съм се научила да не обръщам внимание на сцени като тази в операта.

— Въпреки твоето снизхождение, все пак Изабел постъпи ужасно — промърмори Аделаид. — Но това е типично за нея. В обществото винаги ще има някаква част, заради която човек трябва непрестанно… да се извинява. Монтини са привърженици на най-крайните монархисти, най-консервативните и, страхувам се… най-реакционните.

— Не мога да си обясня как Етиен е съжителствал с тази жена, която има коренно противоположен характер на неговия. Той ми се струва абсолютен антитезис на един монархист.

— Двамата винаги са живели напълно отделно един от друг. Изабел се е посветила от край време на шивача и шапкаря, на следобедния чай, всекидневната й разходка с карета в Булонския лес, гости, вечери, приеми, последвани от театъра или някое соаре. Като имаш предвид, че при подобен режим се правят минимум четири смени на тоалета, можеш да си представиш колко са запълнени дните й.

— Да, наистина разбирам колко невероятно заета е Изабел — отвърна саркастично младата жена, която непрестанно се учудваше от ленивия начин на съществувание на аристокрацията.

— Интересите на Етиен винаги са били далеч по-разнообразни.

— Искаш да кажеш, че са включвали нещо друго, освен жените, така ли? — отбеляза спокойно Дейзи.

— Не го познаваш чак толкова отдавна — отбеляза Аделаид, докато наливаше чай в чашата на гостенката си. — Полото и конюшнята му със състезателни коне може да отнемат значителна част от времето му, но той също така притежава контролния пакет акции на три железопътни линии и участва активно в живота на борсата.

— Той като че ли не се занимава с никакъв бизнес. Сигурна ли си? — попита тихо тя, поемайки деликатната чаша от ръцете на своята домакиня.

И как ли би могъл да извършва всички дейности, за които спомена Аделаид, при положение, че прекарваше всичкото си време с нея?

— Той те глези и ти позволява всичко — усмихна се Аделаид, — за огромно неудоволствие, както ми каза Валентин, на своя управител на бизнеса, на когото Етиен напоследък не обръща почти никакво внимание. Както и на което и да било от останалите си занимания. Поне такава информация имам от Валентин. Освен това се ползва с авторитет на азиатски картограф — на географските му карти се гледа като на нещо задължително, при пресичането на просторите на Азия. Именията му, занимаващи се със земеделие, са модел за ефективно и доходоносно фермерство. И прекарва много време с децата си. Те винаги са стояли на първо място в списъка на ценностите му.

Дейзи знаеше, че Етиен обожава децата си, но с промененото му дневно разписание не бе и предполагала доколко обширни са интересите му.

— Нямах представа… той очевидно… — Натъжи се, когато чу дългия списък от дейностите му. — … дните му са не по-малко запълнени от тези на Изабел.

— Както и нощите му. Макар да мисля, че бе много самотен въпреки всичките си интереси. Той е съвсем друг покрай тебе.

Дейзи, водена от типична за влюбените ревност, бе доволна да чуе, че е живял съвсем отделен от съпругата си, но бе притеснена да научи, доколко животът му бе тясно свързан с парижкото общество. Как щеше да се отрази на взаимоотношенията им нежеланието й да остане във Франция? А тя определено не искаше. Беше се посветила на своето племе и семейство не по-малко, отколкото Етиен — на бизнеса и децата си. Най-вероятно той би предпочел да не отива да живее в Монтана. Въпреки радостта и блаженството от любовта им, те вероятно нямаше да могат да се спогодят, поради огромното разстояние, делящо техните светове и начин на живот. Дали не беше решил, че ще остане да живее при него?

— Този развод има ли някакви шансове? — попита тя, достигнала до тази тема в мислите си.

Забелязала начина, по който я погледна Аделаид, младата жена добави:

— Моля те, бъди искрена.

Аделаид въздъхна, постави чашата си върху масата и оправи бродираната салфетка на скута си, опитвайки се подсъзнателно да отложи колкото се може по-дълго отговора си. Колко искрена можеше и трябваше да бъде?

— Има доста хора, които познават Етиен от край време — каза най-после тя и вдигна очи, за да срещне погледа на събеседницата си, — и които мислят, че е престъпил някои граници. Затова, макар все още да си остават негови приятели, те не поддържат желанието му за развод. Църквата е изключително силна. Много биха действали срещу Етиен единствено по политически причини, независимо какви са чувствата им лично към него.

Макар десницата да бе загубила политическата власт, тя бе запазила общественото си влияние благодарение на своето богатство, доброто име, с което се ползваше, заемането на важни държавни постове и връзките си със световния бизнес. Същото можеше да се каже и за Църквата. Тя не бе политическа сила, но затова пък бе важен и мощен обществен фактор, поддържана както от стабилния годишен бюджет, който й осигуряваше държавата, така и от собствените си богатства. Освен това Дейзи бе добре запозната и с политическите връзки. Наивният коментар на Аделаид само й напомни болезнено, че светът съществуваше извън параметрите на любовта.

— Значи не си оптимистично настроена.

— Етиен е решил твърдо. Това е един по-неизвестен фактор, за който не споменахме, но също така и много… мощен. Той е свикнал да постига целите си — усмихна се Аделаид. — Не виждам причина за песимизъм. Решителността на Етиен вероятно ще възтържествува над опозицията. Шарл, естествено, държи под свой контрол много от съдиите…

Гласът й изтъня и прекъсна. „А Изабел не би се спряла пред нищо“ — помисли си тя това, което не бе изказала на глас.

— Културата на абсароките е толкова различна, когато става дума за брак и развод, че всички тези законови препятствия ми се струват нещо, което изобщо не би трябвало да съществува. Чувствам се изпълнена със симпатия към Етиен. Не трябваше да хвърля ръкавицата на цялото общество и да привлече към себе си неодобрението му.

„Заради мен“ — довърши наум мисълта си тя. Стореното заради нея може би щеше да сложи край на досегашния му начин на живот. Не особено обещаващо начало за съвместния им живот. Беше прекалено много да иска всичко това от него, размишляваше младата жена, усещайки голяма буца да засяда в стомаха й. Изключително много.

— Не може да се каже, че Етиен се сблъсква за първи път с неодобрението на лъжеморалните — отвърна с усмивка Аделаид. — След всички тези години това сигурно вече не му прави впечатление. И не забравяй, че той винаги е правел това, което му харесва. Винаги. Обществената цензура не му влияе.

— Сигурно си права — съгласи се Дейзи, тъй като желаеше да сложи край на тази дискусия.

Разбираше прекрасно, че в този случай не ставаше въпрос за отдавна приетите в аристократичните среди дребни отклонения и прегрешения на представителите на мъжкия пол. В този случай те си имаха работа с една заинатила се съпруга, оспорваща развода с помощта на почти цялата правна машина и на голяма част от аристокрацията.

— Да се надяваме, че всичко ще се разреши по приятелски начин — добави тя и отпи за последен път от чая си. — А сега, ако ме извиниш — добави тя, като постави богато орнаментираната чашка на масата, — ще отида да си почина малко, преди да се облека. Етиен ще дойде да ме вземе за вечеря.

— Разбира се, скъпа — отвърна припряно Аделаид. — Само кажи на прислугата кога искаш да те събуди. И не се отчайвай… В крайна сметка разводът ще се уреди, сигурна съм в това. Дори ако се наложи Етиен да преобърне целия строеж на обществото.

Последната забележка на Аделаид съвсем не беше това, което би искала да чуе Дейзи. Всъщност тя изразяваше много точно опасенията й, че именно това щеше бъде нужно за триумфа на връзката им, като се има предвид упорството на Изабел. „Дали всичко това нямаше да разруши любовта им?“ — помисли си тъжно младата жена, усещайки се завладяна от силна меланхолия и умора. Дали горчивината от борбата, която щеше да се разгори, нямаше да очерни красивата им любов?

 

 

Дейзи спа неспокойно, обзета от съмнения. Практичността изведнъж бе заела главно място в съзнанието й. Колко време щеше да бъде нужно в действителност на Етиен да спечели свободата си? А дори и разводът му да протечеше гладко, нещо, което и на сън не можеше да си представи, дали щеше да дойде в Монтана с нея? Да се откаже напълно от досегашния си живот? С ангажиментите, които имаше към своя клан и семейство, по колко време би могла да остава във Франция, ако се оженеха? И след сцената в операта и разговора й с Аделаид, дали щеше да издържи непрекъснато да среща Изабел?

Отговорите, или по-точно — липсата на отговори, не й донесоха никаква утеха. На нито един въпрос не можеше да се отговори еднозначно, особено със спомена за злобния сблъсък, провокиран от Изабел предишната вечер.

Неспособна да спи повече с бушуващия хаос в мислите й, Дейзи отметна завивката и стана от великолепното легло в стил Рококо. Крачейки из стаята, като че физическата активност щеше да й помогне да се спаси от бъркотията в живота си, тя се движеше от балконския прозорец до огледалото. Забеляза смаяна мрачното си отражение, резултат от мрачните мисли. Как трябваше да постъпи?

Любовта не побеждаваше всичко, колкото и да й се искаше.

Всъщност любовта, поне в нейния случай, бе объркала, преобърнала и разстроила живота й, който тя грижливо бе подредила и сложила в някакви рамки. Чувстваше се напълно объркана от всички тези усложнения. Твърдата й увереност, че няма проблем, който да не може да бъде разрешен с разум и интелигентност, бе подложена на преоценка заради пречки като Изабел и класовия произход на Етиен, и двете, колкото и да бе парадоксално, едновременно несигурни и непоклатими като скала. И неповлияващи се от прецизността.

Неспособна да спи, или да се отпусне, или да пренасочи мислите си към по-приятни теми, Дейзи се зае отрано с обличането си за вечеря. Суети се дълго при избора на рокля и на скъпоценни фиби за косата си. Не можа дълго да реши дали сините или лилавите пантофки подхождаха повече на тоалета й. Като че тревогите около тези маловажни неща имаха друг смисъл, освен да я отвлекат от неразрешимите проблеми.

След това, облечена, украсена с бижута и безупречно сресана, тя стоя неподвижно пред прозореца на балкона си неопределено време, зареяла безцелно поглед из красивата градина на Аделаид.

Каква част от живота си можеше да отдаде човек на любовта, на щастието?

Никакъв отговор на този въпрос.

Само унищожителна празнота и мълчание.

Птичите песни прекъснаха размислите й и тя реши да изчака Етиен в градината.

Умишлено мина по черното стълбище, за да избегне главното, пресече тясното задно преддверие и излезе в градината през вратата, използвана от прислугата. Слънцето бе слязло ниско на хоризонта, преобразувайки цветните лехи и храсти във вълшебни силуети. Птиците започваха постепенно да замлъкват и да се подготвят за вечерния си сън, жабите в покритото с водни лилии изкуствено езерце закрякаха вечерния си репертоар. Тръгна през алеята с розовите храсти. Въздухът ухаеше упоително на ранните розови сортове, на „Славата на Дижон“ и „Сомбрьой“. Дивите рози сигурно бяха потънали в цвят и в родните, закътани сред планините долини. Внезапно нежният аромат на цветята пробуди такава носталгия в нея, носталгия по обширните прерии в родните й земи и по спокойствието, което семейството бе осигурило за членовете си в изолираното имение в подножието на планината.

Роклята й се влачеше по безупречно поддържаната трева, бледият й кремав цвят приличаше на призрачна светлина в полумрака, който цареше под дърветата. Косата й бе хваната на кок на тила. Единствената й украса бяха сапфирените обеци, големи камъни във формата на сълза с цвета на буреносен облак. Бяха подарък от баща й по случай осемнадесетия й рожден ден. Беше ги избрала заради свързаните с тях щастливи спомени. Хейзард ги наричаше „призрачните обици“, защото блестяха по особен начин, когато светлината паднеше върху тях. „Като среднощните видения в планината“ — бе казал той.

Чувстваше се по-близо до дома си, когато ги носеше, по-близо до усещането за сигурност, което й вдъхваше нейното семейство, защитена от небесните духове, не толкова самотна.

Неприятните преживявания в операта и перспективата те да се повторят, и то нееднократно, изключителната празнота на бляскавото парижко общество, тежаха като камък на душата й, докато се разхождаше из безупречно поддържаната градина. Дори този факт й напомняше за различията между нейния начин на живот и този на Етиен. Лехите с цветя бяха прекалено „подредени“, храстите — прекалено грижливо подрязани, тревата толкова мека и равна, че човек можеше да танцува бос из нея. Или да играе крикет — неприятна игра, която трябваше да мине за забавление. Нито един паднал лист не нарушаваше безупречния вид на поляните. Цял полк градинари полагаха всекидневно и целодневно грижи и се бореха с безредието. Дори птиците бяха подбрани така, че да си хармонират цветово. За тях бяха осигурени специални къщички, ванички, в които да се къпят и хранилки, които никога не оставаха празни. Загледана в бавно тъмнеещото небе, младата жена си помисли колко странно щеше да изглежда в тази обстановка кръжащият над тази градина-бижу ястреб. Внезапно се почувства като затворница в този ограден от стени и култивиран рай. Стори й се, че също като ястреба се нуждае от криле, за да отлети, за да се спаси от изтънчената префиненост на света, в който живееше Етиен.

А там, в Монтана, ястребите се виеха високо в небето, територията на всяка двойка заемаше много мили. До неотдавна абсароките бяха живели също така волно и нуждата й да бъде на свобода беше генетично заложена в нея. Дали любовта й към Етиен щеше да надделее над тази необходимост, дали той щеше да разбере потребностите й, произтичащи от факта, че бе израсла в коренно различна от неговата култура и среда? Вече не бе толкова сигурна в това. А едва вчера като че беше убедена. Миналата седмица нямаше да се колебае за отговора си. Тази вечер нищо не й се струваше сигурно. Тази вечер се чувстваше като чужденка… в тази градина, в този потънал в светлини град. Въпреки силата на любовта си, въпреки увереността си, че не би могла да живее без него… дали щеше да успее да се раздели с родната си страна.

Застанала неподвижно под тъмнеещото небе, тя вдигна очи към сивеещите му, подобни на кадифе висини, търсейки първите звезди, надявайки се по този начин да успее да влезе в контакт с духовете. Не беше сигурна, че те ще я чуят, тъй като се намираше толкова далече от планините, които наричаше свой дом. Започна да напява монотонно, почти шепнешком и, затворила очи, се пренесе над океана към прохладните родни планини. Когато отвори очи малко по-късно, небесните светила като че бяха променили местата си и бяха заели правилната си позиция в пролетното небе. Дори блясъкът им се бе променил, въздухът бе станал по-свеж и по-чист… леката мъгла над парижкото небе бе изместена от спокойни, безоблачни висини.

Дейзи се усмихна. Беше приятно да може да променя света според нуждите си, па макар и временно. Тихото й „Ахууу“ — Благодаря ти, се издигна нагоре.

— Кажи ми как да постъпя Баакуккуле (Този, който стои над нас). Покажи ми пътя.

Тя се отпусна на колене. Движението бе съпроводено от мекото шумолене на дрехата й, сапфирите блеснаха, ярки като самите звезди. Тежестта им, която усещаше на ушите си, непрестанно й напомняше за тяхното присъствие… те бяха връзката й с родната земя, с нейното семейство. Бяха от мината на баща й край Ръби Бар. Дори златната им обковка беше от „тяхно“ злато. Младата жена докосна гладката им повърхност с връхчетата на пръстите си и усети разливащата се от тях прохлада.

— Помогни ми, татко. Толкова съм далеч от къщи и толкова съм влюбена, че вече не съм същата.

След това се заслуша за миг, със затворени очи, чакайки някакъв знак, надявайки се баща й да я чуе от другата страна на океана.

— Дейзи!

Звукът беше слаб… далечен. За един, изпълнен с драматизъм момент, помисли, че той й отговори. Духовете бяха отнесли думите й през половината земя, до баща й.

— Дейзи!

Сега вече звукът идваше по-отблизо. Беше й познат. Етиен.

Тя отвори очи и се обърна по посоката на звука. Мъжът, когото обичаше, крачеше забързано към нея, бялата му риза, яка и ръкавели като че светеха в полумрака, който ги делеше. Той се затича, а диамантените му копчета просветваха на последната дневна светлина.

— Спечелихме! — извика въодушевено той, когато наближи още малко. — Печелим клубната награда трета поредна година!

Не й беше казал колко важна бе тази игра днес следобед. Щеше да я пропусне, ако тя беше пожелала. Към несигурността й се прибави и тъга. Защо мислеше, че трябва да се откаже от толкова много неща заради нея? Не искаше да става причина за големи жертви от негова страна. Вече бе объркал достатъчно живота си с този развод. В никакъв случай не трябваше да стане причина да изгуби и светските удоволствия. Внезапно я обхвана смазваща меланхолия и бъдещето им заедно й се стори нещо невъзможно. В този момент си спомни, че обратният й билет, както обикновено запазен още в Монтана, беше за след три седмици. Три седмици, повтори съзнанието й. Три седмици.

Това бе отговорът, който очакваше от духовете.

— Какво правиш тук в мрака? — попита херцогът, като й помогна да се изправи.

Един слуга от невидимата армия, прислужваща в дома на Аделаид, бе видял излизащата в градината Дейзи и бе осведомил херцога за евентуалното й местонахождение.

— Наслаждавам се на звездите — отвърна младата жена, докато силната му длан обхващаше нейната.

Той погледна към небето за момент, отново сведе очи към нея и рече с усмивка:

— Колко поетично. — А после, като че четеше мислите й, добави: — Не са същите, нали?

— Не… но имам добро въображение. Защо не ми каза, че днес ще играете за клубната купа? — попита тя, тъй като не желаеше да разискват небесните й съзерцания.

— Не беше чак толкова важно. — Усмивката му беше болезнено красива.

— Трябваше да ми кажеш. Не съм някое капризно дете.

— Скъпа моя, с радост бих се отказал от полото заради тебе. Щастието, с което ме даряваш, няма цена. — Гласът му беше тих, натискът на пръстите му като че подчертаваше силата на подобно признание.

— Не се отказвай от нищо заради мене. Не искам да се отказваш от каквото и да било заради мен. Това ме кара да се чувствам… — поколеба се тя, търсейки вярната дума, — … тъжна.

— В такъв случай не очаквай да ме видиш следобед преди тринайсети юли, когато свършва сезона — отвърна шеговито Етиен. — Не искам после да се приказва, че съм накарал някоя жена да тъгува. — Усмивката му просветна в мрака. — Репутацията ми е заложена на карта.

— За непрекъснатата върволица от радостни жени ли говорим? — опита се да влезе в шеговития му тон Дейзи.

Бе решила твърдо да се държи като голям човек, способен да контролира чувствата си.

— Радостните жени са моята специалност… бяха моята специалност — добави той, а в гласа му прозвучаха нежни нотки. — От сега нататък ще говорим само в единствено число.

— Тази перспектива ми се струва доста привлекателна — отвърна Дейзи.

В действителност декларацията му звучеше шокиращо в устата на един мъж, известен с непостоянството си.

— А сега ми разкажи за днешния мач. Вкара ли гол? Колко понита използва?

Трябваше да смени темата незабавно. Беше безкрайно смутена и се опасяваше, че може да се разплаче. Чувствата й бяха прекалено близо до повърхността, прекалено силни, неподлежащи на контрол. Обичаше го прекалено много.

 

 

Докато се придвижваха към очакващата ги карета, херцогът разказа за най-напрегнатите моменти в днешния мач. Разговорът им по време на вечерята бе съсредоточен главно върху събитията от изминалия следобед. Третото поредно спечелване на клубната титла бе безпрецедентен факт. Възбудата и триумфът от днешния ден повдигнаха настроението дори на младата жена.

Много по-късно същата нощ, след като Етиен заспа, Дейзи се измъкна внимателно от обятията му, стана от леглото и се приближи до прозорците, гледащи към Сена. Застанала гола на лунната светлина, тя размишляваше за краткото време, което й оставаше да бъде заедно с Етиен. Чувстваше се нерешителна, страхуваше се от грозната борба, която щеше да предприеме Изабел. Беше сигурна, че тя никога нямаше да се съгласи на компромис със съпруга си.

Духовете недвусмислено бяха казали мнението си, когато ги бе помолила за това.

Вярваше в свещеното им мнение. Винаги досега й бяха показвали верния път.