Сюзън Джонсън
Забраненият плод (15)

„Боже мой — притесни се Дейзи, стресната от вида на цялото семейство, събрано на входа на балната зала. — Нещо важно ли разискват?“ Надяваше се, че не е така, при положение, че Надин също присъстваше. Надяваше се също така, че видът й беше в ред, че всички копчета бяха закопчани, че презрамките на долната й риза не се показваха. Как ли изглеждаше косата й? Макар определено да бе изнервена от перспективата да се изправи пред цялата тази аудитория, тя устоя на желанието да се огледа, за да не би жестът й да предизвика подозрение.

Имаше нужда от някакво извинение и тя трескаво се опитваше да измисли нещо. Прекрачи и последното стъпало и вече само петнадесетина метра я деляха от разпита, който щеше да последва със сигурност. Трябваше да измисли някакво извинение поне за пред Надин. Останалите при всяко положение щяха да реагират любезно. За нещастие в главата й вместо обяснения се въртеше само образът на Етиен. Бе обсебена от еротични желания. Дяволите да го вземат, не можеше да мисли заради него.

За късмет, точно в този момент входният портал бе разтворен от двама лакеи и в огромния вестибюл откъм океана навлезе прохладен влажен ветрец, който донесе на крилата си вуйчо й Китридж Брадок, хванат под ръка с Валери Стюард.

Вниманието моментално се прехвърли от Дейзи към новодошлите.

Валери! С Кит! Шокът от очевидната им близост се отрази в една или друга степен по лицата на всички присъстващи.

— Привет! — извика Кит, като махна с ръка и се ухили до уши. — Е, скъпи мои — рече проточено той, когато се приближи и всички видяха, че бялата му папионка, подобно на несиметричната му усмивка, беше накриво, — виждам, че цялото семейство е тук.

„Ненаситната е излязла на лов“ — бе първата мисъл на Дейзи, вперила поглед в бившата съпруга на брат си, облечена по типичния за нея не особено приличен начин в рокля от пурпурен шифон, обшита предизвикателно с розова коприна. „Каква «спортна двойка» са само и очевидно не изпитват особена нужда да разговарят. Също като Етиен и неговата скъпа Надин“ — помисли заядливо тя.

Кит се усмихна на Дейзи и я целуна по бузата, докато се приближаваха заедно към останалите, а после насочи слънчевата си усмивка към леко шокираните си роднини, които го наблюдаваха.

— Съжалявам, че закъснях — рече Кит, без да се обръща към никого конкретно и повдигна вежди към кестенявата си коса. — Срещнахме се с Валери днес в Бейли Бийч. Валери, не е нужно да те запознавам, нали? — попита нехайно той, като изви ръката й в такт на някаква своя, вътрешна музика.

— Не познавам всички — прошепна Валери.

Познавач на мъжката красота и на чувствените удоволствия, тя, подобно на Надин, фокусира погледа си върху херцог дьо Век, който досега не се бе появявал пред хищните й очи.

— Сега разбирам защо не се появи за вечеря — измърмори Трей, а в това време Валери засия, цялата в усмивка към херцога, който й бе представен от не особено доволната Надин.

Трей повдигна вежди, изпълнен с мъжко разбиране към причината, забавила Кит, който в този момент се усмихна.

— Бившата ти съпруга е…

— … съвършена — довърши мисълта му Трей.

Кит се усмихна още по-широко.

— Определено е жена с много качества.

— Но само дотогава, докато не види в тебе нещо, което иска.

— О, мисля, че си я осигурил така добре материално, че няма опасност да насочи алчните си „интереси“ към мен. Впрочем, благодаря ти за това — усмихна се под мустак Кит.

— Цената е наистина ниска, тъй като благодарение на нея получих свободата си. Така че си добре дошъл.

Щастието, което му бе донесъл животът с Емпрес бяха позаличили неприязънта му към Валери. Освен това тя бе проявила достатъчно благоразумие да стои по-надалеч от Бел, тяхното дете, което бе оставила на него. Впечатлен от факта, че намира цялото си семейство събрано на входа на балната зала, Кит попита:

— Пропуснал ли съм нещо?

— Само евентуалното обсъждане отсъствието на сестра ми. Пристигна точно навреме, за да я спасиш от любопитните погледи на всички тук.

— Дейзи ли?

Трей кимна.

— Отсъствала от… със?

— Със… — насочи погледа си по посока на Етиен той, — предполагам.

Кит отново повдигна вежди, с широко отворени от любопитство очи. Двамата с Дейзи бяха последните стълбове, устояли на страстните бури на любовта — макар и поради различни причини. Той от своя страна намираше, че има голям и прелестен избор, за да се ограничава в някакви тесни рамки. Критичният подбор на Дейзи, от друга страна, бе станал причината за елиминирането на по-голямата част от мъжкото население.

— Добре изглеждаш, Трей — каза Валери, като пренасочи вниманието си от херцога, повел разговор с покровителствено настроената Надин, към бившия си съпруг.

— И ти изглеждаш… в добро здраве, Валери.

Причината за леко ироничния му тон бе преголямото й деколте, от което бюстът й заплашваше да се изсипе всеки момент. Тя очевидно бе доволна, че е забелязал. Щеше да си го запази, ако зависеше от нея. И наистина бившият й съпруг бе черен и красив като греха, а тя и досега си спомняше как й се усмихваха от съвсем близко разстояние сребристите му очи през онези далечни дни, когато бяха още любовници. Трей Брадок-Блек обаче бе успял да й се изплъзне, дори след като го бе уловила в брачния си капан.

— Никакви лоши чувства? — попита меко и подканващо Валери.

— Не и след две години — отвърна с добре обиграна учтивост той.

Погледът му обаче стана каменен за момент, когато си припомни как тази жена за малко не бе съсипала живота му. Той протегна ръка, обгърна дланта на Емпрес в своята и придърпа съпругата си по-близо до себе си. Отвлечена от разговора с Жоли, Емпрес каза спокойно:

— Здравей, Валери — и се облегна на рамото на Трей, сигурна в любовта и верността му, без да се опасява от типа привлекателност на Валери. — Имаше ли много хора на Бейли Бийч? — попита тя, заинтригувана, защото знаеше, че бившата съпруга на Трей не беше от привърженичките на атлетизма.

— Не и рано през деня — усмихна се на Кит Валери. — Водата беше студена.

— И затова си направихме разходка по морето с кораб.

Това обясняваше закъснението им.

Яхтата на Кит, специално оборудвана за пътуване по океана, беше снабдена с всички удобства и дори разкош. Тъй като Дейзи бе прекалено близо, за да се чувства спокойна, а вниманието на Валери бе потенциална заплаха, Надин внезапно заяви:

— Искам да танцувам.

Агресивна и лишена от каквато и да е свенливост по принцип, сега, когато съпругът й спеше кротко в най-далечното западно крило, а под дланта си чувстваше ръката на Етиен, тя бе твърдо решила да запази херцога само за себе си.

— Веднага — добави тя, вперила очи в Етиен.

— Извинете ни — каза дьо Век.

Нямаше избор, ако не искаше да изложи публично домакинята си, макар да знаеше, че напускането му заедно с Надин щеше да бъде погрешно изтълкувано от Дейзи. „Гръм и мълния — беснееше вътрешно той, — има случаи, когато вигвамът в прерията ми се струва страшно привлекателен.“ Колко пъти в живота му му се бе налагало да бъде мил по принуда?

След като Етиен ги напусна с Надин, Дейзи откри, че е страшно отчаяна от всички тези повече или по-малко изкусни машинации, с които бе заобиколен херцогът. Щом само се подадеше от дома си, жените буквално налитаха като мухи на мед върху му, започваха да предявяват претенции към него, искаха той да ги забавлява по какъв ли не начин. Чувстваше се уморена от това състезание — Изабел също бе сериозна съперница — и нямаше сили да се бори повече с всеобщата страст. „Аз не съм по-добра от тях“ — помисли си реалистично тя. Тазвечерното й поведение в спалнята му бе не по-малко страстно.

— Уморена съм — заяви внезапно тя. — Извинете ме, но си тръгвам.

Декларацията й прозвуча толкова изненадващо и видът й бе толкова унил, че Блейз веднага предложи да я придружи.

— Днес имах доста дълъг ден. Сигурно минава полунощ.

— Дванайсет и половина — обяви Емпрес, след като погледна диамантеното си часовниче във формата на брошка, окачено на корсажа й. — Аз също съм уморена.

Емпрес предпочиташе да става сутрин с децата, въпреки че те си имаха предостатъчно бавачки.

— Аз ще остана още малко — изръмжа Хейзард, усещайки нещастието на дъщеря си. — Не е нужно да изпращате обратно екипажа, предпочитам да се върна пеш.

— А тъй като аз обикновено спя до следобед — намеси се с приятна усмивка Кит, — вечерта за мен едва започва. Искаш ли да танцуваме, Валери?

Пийнал и развеселен, той нямаше други задължения, освен това от време на време да „отскача“ до някое отдалечено ъгълче на земята, когато имаше настроение и желание за това, и когато ветровете бяха благоприятни. Валери имаше дори още по-малко грижи от него — не пътуваше по море, а за да си достави удоволствие не беше нужно да ходи чак толкова далеч, тъй като главният й интерес бяха будоарните „лудории“. Така че тя беше на негово разположение.

Жоли и Анри се извиниха почти веднага, след като херцогът отиде да танцува с Надин, и след като лакеите донесоха пелерините на дамите, Хейзард и Трей отидоха да изпратят съпругите си и Дейзи до каретата.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — обърна се Блейз към Дейзи, когато конете преминаха под ярко осветения портал.

Младата жена й се стори доста бледа въпреки златисто-бронзовия си тен.

— Той ти липсва, нали? — попита, изпълнена със симпатия Емпрес, тъй като истината се набиваше на очи.

— Не — заяви рязко Дейзи. — Не и с Надин, която го е окупирала.

— Тя наистина може да се окаже немалък проблем — въздъхна Блейз. — Макар той да не изглежда поразен от чара й — добави мило тя.

Дейзи изсумтя презрително.

— Етиен никога не може да бъде поразен от ничий чар. Това би изисквало разход на прекалено много емоции. Много по-лесно е нехайно да си играе играта, а това не изисква абсолютно никакви усилия от негова страна след подобна като неговата дългогодишна практика — заключи троснато тя.

— Прекалено си сурова към него — присъедини се Емпрес. — Очевидно е, че той просто се държи любезно с Надин.

— А той определено знае как да бъде… любезен, нали? — Привидно мекият тон на Дейзи режеше като нож.

— О, боже — измърмори Блейз, впечатлена от мъката на младата жена. — Можем ли да помогнем с нещо, скъпа?

— Не, с нищо. Всъщност аз се чувствам добре, направо прекрасно — заяви тя, вперила в поглед в мъглата навън.

Нищо подобно. Чувстваше се отчаяна, нещастна, невероятно нещастна. През месеците, през които бе далече от Етиен, бе успяла да постигне известно спокойствие. А сега той, само за няколко минути, бе успял да разруши така трудно постигнатия душевен покой.

 

 

— Ще отида в билярдната зала — казваше на сина си в този момент Хейзард. — Когато дьо Век се натанцува със съпругата на Оливър, би ли го помолил да дойде при мене?

По тона на баща си младият мъж разбра, че един танц бе пределът на търпението му.

— Трябва ли да се съобразяваме с желанията на Надин?

— Може да си го получи обратно, когато свърша с него — повдигна иронично вежди индианецът.

— Той не се впечатлява от заплахи.

Трей си припомни последната си среща с Етиен в дома на Емпрес в Париж преди две години. Когато го бе заплашил, че ще го убие, херцог дьо Век бе отвърнал невъзмутимо само с едно: „Може да опитате“.

— Нямам намерение да го заплашвам. Само ще му задам няколко въпроса, свързани с намеренията му към сестра ти.

— На Дейзи няма да й де хареса, че си го питал.

Хейзард впери поглед в сина си. Двамата бяха излезли на терасата до билярдната зала. Звукът на вълните, които се разбиваха в брега се чуваше ясно, а носещият се откъм океана вятър пръскаше излъсканите до блясък стъкла с миниатюрни водни капчици.

— Тя няма да узнае.

— Той може да й каже.

— Ще се погрижа да не го направи.

Със същия този тон Хейзард бе заявил преди години пред вождовете на дакотите, враговете на абсароките, че е дошъл за сина си.

 

 

Не след дълго херцог дьо Век влезе в билярдната зала, постоя неподвижно за момент, оглеждайки обширното помещение и, забелязал Хейзард край камината, се насочи към него. Тъй като френският отбор бе настанен в дома на Надин, много от мъжете край билярдните маси бяха негови приятели и съотборници, което забави доста напредването му.

— Голяма игра беше, Етиен.

— Страшна работа свършиха твоите неочаквани удари, дьо Век.

— А последният ти удар едва не разби топката.

Отвръщаше на забележките им само с усмивка, кимване или едно „благодаря“. Не искаше да се бави, тъй като знаеше, че бащата на Дейзи го очаква.

— Ще се справиш ли с Надин, дьо Век, с това изранено тяло?

Той изруга наум. Нормално бе да очаква типичните мъжки закачки при така афишираното внимание на Надин, но моментът бе крайно неподходящ. Очакваше го среща с един разгневен баща.

— Като се има предвид, че Оливър става толкова рано сутрин — добави шеговито друг, вперил поглед в билярдната топка, — ще трябва да се представиш пред Надин с доста съкратен вариант на способностите си, дьо Век. Вече е почти един часът.

— Това не ме интересува, Шарл — заяви Етиен. — Тук съм да играя поло.

— Може би не си обяснил това достатъчно добре на Надин — обади се, широко усмихнат, един младеж, облакътен на билярдната маса. — Тя като че ли изпитва най-искрен интерес към теб.

— Чувствай се свободен, Абъркръмби — предложи херцогът. — Отстъпвам ти я.

Хейзард вече беше станал, когато Етиен се добра до него. Видът му бе мрачен и французинът почувства, че би трябвало да се извини заради всички тези коментари, свързани с Надин. Това не бе особено обещаващо начало, тъй като в най-добрия случай се очакваше един труден разговор. Въпреки това каза само:

— Искал сте да ме видите? — Защото му бе невъзможно просто така да заяви, че съжалява за приказките по адрес на Надин.

Хейзард не отвърна веднага. Той изгледа продължително херцога, като че преценяваше на кое стъпало на своята скала на ценностите да го постави.

— В пушалнята няма да има толкова народ — рече най-после той.

След това се обърна, докосна някакъв скрит в облицовката на стената механизъм вдясно от камината и някаква невидима до този момент врата се отвори.

— Оливър си има своите ексцентричности — обясни индианецът и затвори тайната врата, щом се озоваха в пушалнята. — А оттук се излиза навън.

За секунда Етиен се почуди дали нямаше да изчезне през тази вътрешна врата, но в този момент забеляза в стаята двама мъже, които пушеха пред бутилка бренди.

— Може ли да останем насаме за малко? — обърна се спокойно Хейзард към двамата мъже, разположени удобно в плюшените кресла.

Макар да бе изрекъл меко молбата си, нямаше съмнение, че това бе команда. Строгото напрегнато изражение на Хейзард подсилваше ефекта от властния му тон. Господата незабавно се изправиха, изломотиха някакви извинения и излязоха на терасата.

— Извинявай за претрупаната обстановка — рече спокойно индианецът, като че бе нещо нормално гостите на домакина му да скачат от местата си и да излизат навън във влажната нощ, за да му дадат възможност да разговаря свободно. — Оливър накара да копират тази стая от Алхамбра, но проблемът е най-вече в това, че нюйоркският декоратор е „подобрил“ оригинала.

Размерите на помещението бяха кралски, сводестите тавани се издигаха на повече от дванайсет метра от пода, мавританските арки и поддържащите стени бяха покрити с точно копие на редките мозайки от Алхамбра. От елегантния купол висеше великолепен кристален полилей, мебелите бяха покрити с червено кадифе или тигрови кожи, масите бяха украсени с пищни дърворезби, подът бе постлан с четири невероятно красиви персийски килима, изработени по поръчка. Палмите в огромни саксии, достатъчни за цял един оазис, създаваха отделни екзотични сепарета.

— Всичко това почти може да накара човек да спре да пуши — каза херцогът, докато оглеждаше с ироничен поглед пушалнята.

Спокойствието му с нищо не отстъпваше на това на събеседника му. Прекалено дълго бе живял със съзнанието, че е представител на рода дьо Век, за да се остави да бъде смутен така лесно. Питаше се само каква позиция щеше да заеме Хейзард.

— Което, така или иначе, е един отвратителен навик. Сядай.

За човек, управлявал сам и то безупречно в продължение на десетилетия собствения си свят, херцогът изпита странно уважение. Хейзард Блек излъчваше някаква особена спокойна сила, която нямаше нищо общо с физическата. Мистична сила, която напомни на Етиен за магиите на шаманите, които бе виждал по време на пътуванията си с Жорж. Непреклонна и могъща сила, на която не можеше да не се възхищава.

— Ще пиеш ли нещо? — попита Хейзард и се приближи към богато гравираната маса от слонова кост, отрупана с бутилки.

След като дьо Век кимна, той наля и на двамата чист бърбън.

— Това е от личното производство на Оливър, от една от фермите му в Тенеси — обясни той, като подаде напитката на събеседника си. — И е по-меко от повечето.

Хейзард вдигна чашата си и се усмихна за първи път.

— Та значи, с Дейзи сте станали приятели.

Етиен, който точно отпиваше, се задави, дочул дипломатичното определение, което бащата на Дейзи даваше на изгарящата страст помежду им.

— Не пий толкова бързо — предупреди го с усмивка Хейзард и се настани срещу Етиен в удобния фотьойл, покрит с тигрова кожа. — Темата ни е по-парлива от брендито.

Застанал така срещу събеседника си, херцогът откри, че Дейзи бе наследила очарователната си неустоима усмивка от баща си. А почти театралното му физическо присъствие в претрупаната, силно осветена стая като че внасяше чист, свеж полъх от величествената природа. Може би екзотичните му дълги черни коси и обецата от малки оцветени раковинки, висяща на дясното му ухо бяха причина в главата на дьо Век да се въртят непрестанно картини на дивата пустош. А възможно бе този ефект да се дължеше на фините бръчици край очите на индианеца, появили се след дългогодишно взиране в безкрайните простори. Той определено въплъщаваше духа на майката природа, носеше дъх на гори и планини и свобода, макар да бе облечен в строг вечерен тоалет.

— Дейзи не обича парижкото общество — заяви херцогът, като че внезапно бе осъзнал това, след като се бе запознал с баща й.

— Никога не го е обичала.

Хейзард държеше чашата между дланите си, дългите му пръсти изглеждаха по-тъмни на фона на блестящия кристал. На фино златно синджирче на китката му висеше златен амулет. На него Етиен съзря същата пума, но във вид на медальон, която Дейзи носеше понякога. Беше му обяснила, че това е амулет, направен от златото на първата мина на баща й, символ на индианското му име и на неговото предпазващо го видение.

— Предполагам, че това е свързано с детството й. По това време нашето племе все още следваше движението на бизоните. Беше време на изобилие, земите ни се простираха по протежение на стотици мили, планини и равнини. Бяха хубави години… тогава земята все още беше наша. — Хейзард като че се отърси от спомените си и добави вече с по-друг тон: — Париж е една аномалия за нея.

С ума си Етиен разбираше номадския начин на живот, тъй като бе живял сред много азиатски племена през годините, през които бе пътувал с Жорж. Но като се има предвид аристократичният му произход, даващ му право на безбройни привилегии, той не можеше да си представи напълно едно детство, до такава степен свързано с природата. Нито пък да разбере несъответствието между нейното минало и изисканата жена, в която се бе превърнала.

— Най-неприятно впечатление на Дейзи като че й правят безделието… лекомислието — рече дьо Век.

— Тя винаги е била по-тиха и по-сериозна от другите деца — отвърна Хейзард, — а след като майка й и вторият й баща бяха убити… ами, тя престана да споделя чувствата си.

Гласът му внезапно стана съвсем тих, старите спомени бяха все така живи и свежи в съзнанието му. Беше се сближил с майката на Дейзи през последното лято преди Гражданската война, когато се бе прибрал у дома. Това беше през онези щастливи дни, когато абсароките все още притежаваха най-хубавите ловни земи от северните равнини, а духовете все още поглеждаха с благоволение към своя народ. Дейзи се беше родила след завръщането му в Харвард. После бе избухнала войната и той я видя за първи път, когато беше станала почти на четири годинки. Винаги бе чувствал вина, задето беше изпуснал тази част от детството й. По времето, когато се бе върнал от войната обаче, Утринна зора вече се бе влюбила в Седем стрели, затова, по типичния за племето маниер, Дейзи бе отгледана от Утринна зора и втория си баща.

В известен смисъл Хейзард чувстваше по-голяма отговорност към дъщеря си именно поради отсъствието си през първите години на живота й, което го караше да мисли, че може би така бе допринесъл за резервирания й характер. Индианецът се изкашля и се приведе напред със сериозно изражение.

— Може би е най-добре да преминем веднага към съществото на въпроса — каза той, вперил черните си очи в Етиен. — Питам се — ако нямаш нищо против този типично бащински начин на изразяване — какви точно са намеренията ти към дъщеря ми.

Хейзард не страдаше от привидни задръжки и превзетост, той знаеше прекрасно какво значи страст и желание. Но тази вечер бе видял държането на Надин, а и репутацията на херцога му бе добре известна.

— Поисках Дейзи да се омъжи за мен. — Изявлението на Етиен предизвика скептично повдигане на вежди. — След като получа развод.

— Дейзи каза, че това може би никога няма да стане.

Тонът на индианеца бе безупречно учтив, добросъвестно учтив, тактично запитване за действителните намерения на херцога.

— Вероятно е казала също, че съпругата ми се съпротивлява срещу развода — въздъхна дьо Век. — Това може да отнеме известно време.

— Колко?

Французинът постави внимателно чашата си върху малката масичка до фотьойла си, изкусно орнаментирана с ухаещо сандалово дърво.

— Честно казано — не знам — прозвуча мрачно гласът му. — Нито Изабел, нито семейството й одобряват разводите… Това е ново явления за Франция, може би вече го знаеш.

— Чух нещо такова. — Хейзард задържа погледа си дълго върху мрачното лице на събеседника си, а когато заговори отново, гласът му прозвуча сериозно. — Колко я обичаш? — Не попита дали я обича, тъй като искаше да знае нещо повече. — Тя е единствената ми дъщеря — добави загадъчно той.

— Никога преди това не съм обичал друга жена. Толкова я обичам — отвърна простичко Етиен.

Хейзард също остави чашата си, като че времето на любезностите бе отминало и бе дошъл редът на сериозните приказки.

— Разводът ти не ме интересува — рече тихо той. — Нашата култура дава свобода на индивидуалния избор. И на мъжете, и на жените — добави той. — Това, което ме интересува, е щастието на дъщеря ми. Въпросът ми е: можеш ли да й предложиш това? — Вдигна длан, за да накара херцога да изчака с отговора си, докато свърши. — Тя изглежда не е сигурна в чувствата си и аз не мога да разбера, дали проблемът е в тебе или в нея. Всъщност, дори не знам дали такъв проблем съществува, но жена ми казва, че съществувал. Ти трябва да ми кажеш.

— Дейзи свързана ли е с някой друг? — Въпросът на дьо Век бе предизвикан не само от ревност, а и от практичност. — Защото ако е така, тогава обясненията, които ми дава като причина за отказа си, са просто една любезност. Ако ли не… Тогава ще направя невъзможното, за да я накарам да промени мнението си.

— Не зная дали това, свързана ли е с друг или не, има някакво значение. В моята култура мъжът ухажва една жена, независимо от това дали има съперници или не. Ако изпитва чувства към нея.

— Добре. — Усмивката прогони меланхолията от лицето на Етиен.

— Не би трябвало да имаш проблеми с ухажването, ако слуховете са верни — произнесе меко Хейзард, а очите му се смееха.

— Значи имам разрешението ти да ухажвам Дейзи? — заговори припряно херцогът. — И наистина възнамерявам да се разведа с Изабел, дори ако трябва да подкупя всички съдии във Франция.

— Чудя се, дали вече не си мислил за тази възможност. Рушветите са страшно ефективни тук. Макар и, естествено, никак да не са евтини. Разводът на Трей ни коства една от нашите мини, но ти вече видя какво представлява Валери. Отърваването от нея си заслужаваше огромната цена.

— Но мъжът, който беше с нея тази нощ, е член на вашето семейство.

— Валери е приятно развлечение, но никой мъж не би пожелал да я има за съпруга. А братът на Блейз все още се интересува единствено как да се забавлява. Компанията й ще му достави удоволствие.

— Доста благосклонна гледна точка.

— Кит ми е много скъп. Той е единственият роднина на съпругата ми.

— Той също ли живее в Монтана?

— Понякога. Плува по море през по-голямата част от времето.

— По работа ли?

— Не. Единствената работа на Кит е удоволствието. Дейзи ми каза, че някои от твоите бизнес интереси били свързани с железопътни линии. Сподели също така, че за нея е истински проблем фактът, че всичките ти ангажименти са свързани с Европа. Това проблем ли е и за тебе?

— Надявах се, че тя ще дойде да живее с мен в Париж… поне за известен период от годината. Честно казано, не съм гледал на това като на пречка. Казах й, че проблемът, засягащ начина ни на живот, би могъл да бъде разрешен… някак си.

— Може ли наистина? Няма да бъда почтен, ако не призная, че Дейзи е действително от голямо значение както за нашия клан, така и за семейството ни. Точно в момента водим съдебни спорове във връзка с правата ни върху полезните изкопаеми в новата ни мина. Тези юридически разправии са истински ад. Делото би могло да се проточи с години, а тя е най-добрият правист, с когото разполагаме. В тази връзка, не знам доколко би била съгласна да прави компромиси. Дейзи е здраво, сериозно свързана с нашето племе.

— Аз съм по-голям романтик от нея. Убеден съм, че бихме могли да достигнем до някакво споразумение.

— Би ли живял в Монтана?

— Не мога непрекъснато. Задълженията ми в бизнеса изискват да се появявам в Европа поне от време на време.

— Хмм! — промърмори Хейзард.

Възклицанието му прозвуча зловещо във внезапно настъпилата в пушалнята тишина.

— Разбира се, че бихме могли да стигнем до някакво компромисно решение.

— При нас, на запад, също се строят железопътни линии. Може би няма да имаш нищо против да помислиш по този въпрос. Ела някой път, за да се увериш сам.

В този момент вратата на стаята се отвори и вътре влетя Надин с разтворени обятия и сияйна усмивка.

— Ето те! — възкликна тя, като се носеше в облак от парфюм и черна дантела. — Отне ми го за много дълго време, Хейзард. Вече е само мой.

— Късмет — подсмихна се индианецът. — Целият е твой, Надин — рече силно той. — Но не забравяй, утре може да ни потрябва за мача, ако следващата игра не бъде отложена за вдругиден. Херцогът сигурно ще има нужда да поспи.

— Бъди спокоен, Хейзард, ще се погрижа Оливър да ви осигури почивка утре. Херцогът обеща утре следобед да дойде на пикника ми край фара в Баркли.

— Имам среща рано сутринта с Ектор, Надин.

— Само един и половина е, Етиен.

— Само един и половина е за хората, които спят до обяд, Надин. Аз обаче не съм сред тях, защото закусвам заедно с Ектор. Всъщност, Жоли ме покани да спя при тях тази нощ.

— Аз мога да те закарам на връщане у дома — предложи Хейзард, макар да знаеше, че каретата му е отдавна в дома на Ръдърфорд.

Мислеше, че дьо Век няма да има нищо против да походи пеш. Етиен прие с истинско облекчение предложението на бащата на Дейзи. Надин се нацупи за момент, но реши, че има достатъчно време, тъй като френският отбор оставаше още цяла една седмица за турнира.

— Тогава до утре, Етиен — каза тихо тя, — в Баркли.

Тъй като вече знаеше, че любимата му също щеше да бъде там, херцогът отвърна:

— Само че по-късно… след посещението при Ектор.

Надин се усмихна удовлетворена.

— Приятни сънища — прошепна с лукав вид тя и, след като го потупа кокетно с ветрилото си по бузата, излезе от пушалнята.

Когато двамата мъже влязоха в билярдната зала малко по-късно, Трей и Кит моментално прекъснаха играта си. „Пазачи на вратата ли са били?“ — запита се Етиен. Присъствието им тук изглежда имаше точно такава цел, макар и Трей, и Кит да му се усмихнаха приятелски, когато ги наближиха.

— Надин каза, че Оливър щял да ни осигури еднодневен отдих преди ответния мач — обяви Хейзард, като че разговорът му с дьо Век бе нещо съвсем обикновено. — Кой печели?

— Кит.

— Трей.

Трей не бе следил резултата, загрижен най-вече от събитията в пушалнята. Както бе предположил Етиен, те стояха тук за всеки случай.

— Всъщност завършихме наравно — рече любезно Кит. — Искате ли да се присъедините към нас?

— Ще откарам херцога до дъщеря му.

„А това предлага доста интересни възможности — помисли си Трей, — като се има предвид, че каретата ни е вече в дома на Ръдърфорд.“

— Ще дойда с вас — рече той. — Мога да бия Кит по всяко време. — И той се усмихна шеговито на вуйчо си.

— Нямаш нищо против да походиш пеш, нали? — обърна се Хейзард към Етиен. — Блейз взе екипажа ни, но ми се стори, че търсеше начин да се измъкнеш от Надин.

— Бих извървял и сто мили, само и само да не трябва да споря с Надин на прага на спалнята си тази нощ. Благодаря.

— Щом си тръгвате, ще отида да намеря Валери — каза Кит, — стига вече да не е излязла с някой друг.

— Доста голяма вероятност — рече сухо Хейзард.

— Ако е така, ще се прибирам заедно с вас. — Кит не изглеждаше особено загрижен от подобна вероятност.

— Щастлив съм да видя, че сърцето ти не е засегнато — заяви небрежно Хейзард.

— Валери не се интересува точно от… сърца — ухили се широко Кит.

А когато малко по-късно се върна и съобщи, че я били видели да си тръгва с малкия син на херцог Бересфорд, Трей отбеляза саркастично:

— Очевидно той има няколко долара повече в банковата си сметка от теб.

— Няма, бедничкият. Той е малкият син. Но затова пък има няколко титли и тъй като Валери има вече предостатъчно пари благодарение на твоята щедрост — добави с усмивка вуйчото, — тя може би си търси мъж с герб.

— Горкичкият.

— Не го съжалявай, Хейзард. Нищо чудно той пък да търси солидна банкова сметка. Така че, както виждаш, връзката им е резултат от общите интереси. Освен секса — добави с хищна усмивка Кит.

— Който винаги е основата на всички връзки на Валери.

— Но както добре знаеш, Трей — повдигна дяволито вежди братът на Блейз, — съвсем не взаимни.

— Вярно — не можа да не се усмихне на думите му Трей.

 

 

Малко по-късно бяха изпратени от облечените в ливреи лакеи на Надин и се озоваха навън в мъглата. Застанал под внушителния, ярко осветен портал, Хейзард се извини за току-що проведения разговор във връзка с Валери.

— Тя по свой начин е интересна и енергична жена. И ако не беше изключителният й егоизъм… хм…

— Сега нямаше вие да отглеждате нейното дете — обади се Кит.

— Нито пък да имаме една мина по-малко — добави лаконично Трей. — Не забравяй това.

— Преди малко двамата с херцога обсъждахме колко скъпо струва един развод. Някои разходи са неизбежни.

— Моят развод в момента достигна до задънена улица — заяви Етиен.

— И Дейзи очевидно мисли, че това положение няма да се промени — обясни Хейзард. — Херцог дьо Век поиска моето разрешение да ухажва по-настойчиво Дейзи.

— Значи все пак ти си причината за меланхолията й откакто се върна от Франция. В такъв случай — късмет и добре дошъл в семейството, стига само да не се интересуваш от съпругата ми — добави Трей.

Етиен беше един от най-близките приятели на Емпрес преди брака й с брата на Дейзи.

Всички, подобни на дворци къщи по „Белвю авеню“ гледаха към океана и след като подминаха няколко врати след тази на семейство Белмонт, четиримата мъже се спряха пред дома на Хатфийлд Кийн, където гостуваха Жоли и Анри.

— Всъщност Жоли не ме очаква — обясни Етиен, когато спътниците му се готвеха да му пожелаят лека нощ. — Отивам в клуба по поло. Мисля да остана при понитата си. Доста по-приятна алтернатива пред тази, да бъда с Надин.

— В такъв случай ела у семейство Ръдърфорд — предложи Хейзард. — В клуба няма кой знае какви удобства за спане, а и със сигурност е препълнен.

— Не искам да се натрапвам — отвърна любезно херцогът. — Ако е нужно, мога да спя и при коняря си.

— Глупости. Защо ще спиш с понитата си, когато тук е пълно с дворци. Франк построи „Айдъл ауър“, за да задоволи своите вкусове, не тези на съпругата си. Страничната сграда е предназначена за неженените му гости. Там има колкото искаш празни стаи. Ако останеш, ще можеш да видиш Дейзи сутринта.

Внезапно вземането на решението се оказа проста работа.

— Е, сдобихте се със среднощен гост. Макар че може би ще бъде по-добре първо да се отбия до клуба, за да сменя дрехите си, иначе ще се наложи утре да разхождам Ектор по морския бряг с вечерния си костюм.

Спътниците му го придружиха до малката, обградена с веранди сграда на клуба на края на „Белвю авеню“ и изчакаха, докато събере дрехите, които бе оставил тук за смяна между мачовете. Когато подновиха пътя си, четиримата мъже заговориха приятелски за поло и понита. Мъглата бе толкова гъста, че ги отделяше един от друг, а влажният въздух сякаш отнасяше гласовете им. Разделиха се пред главната сграда и Кит и херцогът се отправиха към ергенската пристройка.

— Ако ставаш рано, знай, че закуската се сервира в трапезарията на първия етаж от седем часа — уведоми го Хейзард. — Макар че рядко някой става преди единайсет — добави с леко осъдителен тон той.

— В това число и аз — обади се бодро Кит. — Не ме събуждай за закуска.

— Той е отраснал в града — усмихна се снизходително индианецът, — което обяснява социалните му навици.

— Ектор все още е много малък за подобни навици, така че аз ще ставам рано. Искам да бъда при него в осем.

Етиен искаше да попита дали Дейзи все още става по-рано от модерните единайсет часа, както правеше, докато живееха заедно в Париж, но се въздържа да го направи. Щеше да разбере на сутринта.