Сюзън Джонсън
Забраненият плод (16)

Дейзи не спа добре. Съзнанието й беше прекалено заето от цяла гама от емоции, простиращи се от дълбокото й недоволство от факта, че Етиен представляваше такава съблазън за жените, и за Надин в дадения момент, та до отчаянието й от страстта, с която бе откликнала на желанието му, за да може да се отдаде на съня. Тя задряма неколкократно, но се събуждаше на всеки десетина минути, с надеждата, че слънцето вече е изгряло, за да може да стане. Все пак, изтощена от липсата на почивка, тя заспа точно преди разсъмване и се събуди рязко точно в седем.

Утро. Най-после. Лятното слънце грееше ярко през дантелените пердета, пеещият часовник над камината привършваше нежната си мелодия, отбелязваща всеки час, спалнята й се къпеше в лимоненожълта светлина. Тя отхвърли завивката и скочи от леглото със съзнанието, че трябва да се махне оттук, да излезе, да отиде някъде, където и да е… за да се отвлече от печалните си мисли. Ездата по морския бряг имаше това предимство, че щеше да й осигури нужната самота. Същевременно трябваше непременно да стори нещо, нещо физическо, нещо, изискващо концентрация, или поне нещо, което да я отдели от лекомисленото нюпортско общество. Щеше ли да се пребори с непрестанните си мисли за Етиен? Или по-скоро — възможно ли бе да освободи съзнанието си от неговия образ, заседнал трайно там? Колко унизителна бе постъпката й миналата нощ, когато само случайността й попречи да се отдаде на Етиен. Колко по-унизително щеше да бъде положението, ако Надин ги бе открила. Едновременно го мразеше и го желаеше. Мразеше и себе си, че се бе поддала така лесно на чара му. Но целувките му бяха… прекрасни и пагубни.

Объркването й беше пълно.

След по-малко от десет минути, облечена с кожени панталони, мокасини и семпла бяла риза, отворена на врата, със завързана с кожено ширитче на опашка коса, Дейзи постави ръка на дръжката на вратата и спря за момент разколебана.

Стомахът й къркореше.

Не бе яла нищо снощи у Надин и едва бе хапнала от вечерята у семейство Ръдърфорд преди това, прекалено възбудена от срещата си с Етиен на игрището, за да има апетит. Ако поискаше да донесат закуската в стаята й, трябваше да изчака по-дълго, отколкото й се искаше. Същевременно не й се щеше да слиза и в трапезарията, тъй като след безсънната нощ не беше в настроение за социални контакти. Погледът, който хвърли към часовника обаче я успокои — можеше да бъде почти сигурна, че в този час щеше да бъде единствената в трапезарията.

Коридорът бе празен, когато излезе от стаята си, стълбището — също, а в обляния от слънце вестибюл на третия етаж имаше само един лакей, задрямал в стола си. В седем и петнайсет часа сутринта Нюпорт определено осигуряваше възможност за усамотяване. Тананикайки си една мелодийка от оперетата, която бе излязла на мода през това лято, тя закрачи по излъскания паркет и най-после влезе в обширната, смълчана трапезария.

Макар закуската да бе покрита с тежки сребърни капаци, в ноздрите й нахлу апетитното ухание на храната. Стомахът й изкъркори нетърпеливо, когато се отправи към махагоновия бюфет, лъснал от сребърните съдове по него. Точно си сипваше второ парче от напоената в мед шунка в и без това препълнената си с храна чиния, нещо нехарактерно за една дама, когато в стаята влезе херцогът.

— Мястото ти не е тук — възкликна изумена тя, докато от месото започна да се стича мед и да капе по покривката от ирландски лен, с която бе застлан бюфетът.

Как бе възможно Етиен да бъде в нейната трапезария, на половин миля от дома на Надин в седем и петнайсет сутринта? С ужасен и не особено учтив тон, тя попита възбудено:

— Какво правиш тук?

— Закусвам. Перачката би предпочела да не обичаше шунка.

Той кимна леко към капещата шунка на вилицата й и се усмихна. Тя припряно постави месото в чинията си и избърбори:

— Не можеш.

— Не мога ли?

Черните му вежди се вдигнаха и се върнаха на местата си за миг. Въпросът му бе само проява на учтивост. Имаше намерение да остане.

— Да закусваш тук.

— Всъщност само ще пия кафе, защото ще закусвам с Ектор. Мислиш ли, че семейство Ръдърфорд ще бъдат против да изпия една чаша кафе?

Те очевидно говореха за различни неща.

— Защо не си у Надин?

Не можеше да не попита, защото това бе доминиращата й мисъл. Изглеждаше й до болка близък в бялата си блуза с къс ръкав и светлокафявите си дълги бричове. Колко пъти бе виждала лъскавите му кафяви обувки, поставени на пода в спалнята на апартамента му в Сена? Нима бяха минали само няколко седмици, откакто го бе обичала с цялото си сърце, безрезервно и без мъчителни съмнения? Без всички тези препятствия, които се бяха изпречили между тях като непреодолими бариери?

— Баща ти ме покани да пренощувам тук.

— Не ти вярвам.

— Както желаеш, но той ме покани. — Херцогът предпочиташе да не обсъждат Надин, тъй като темата приличаше на истинско минно поле. — Да яздиш ли ще ходиш?

— Да… не… това не е твоя работа. Защо не си у Надин? — Не беше отговорил на въпроса й.

— Тя беше доста… настойчива и аз реших, че е по-добре да не оставам там. — Отговорът му беше възможно най-любезен.

— Настойчива?

— Да, настойчива. Искаш ли да ти го произнеса буква по буква?

— Мислех, че обичаш настойчивите жени.

Не желаеше да спори за жените в миналото си. Спорът бе напълно безполезен… и освен това, тя като че беше права. В миналото той наистина предпочиташе настойчивите жени.

— Дори и да съм обичал преди, вече не е така. Разбра ли? — попита тихо той.

— И значи дойде тук?

— Възнамерявах да спя в клуба по поло.

— Но?

— Но баща ти ме покани да преспя в пристройката, която превъзхождала многократно конюшните в клуба.

— Не ти вярвам — повтори младата жена, все още не успяла да дойде на себе си.

— Боже — възкликна Етиен, леко изнервен след краткия нощен сън. — Защо бих те лъгал?

— Не зная. Защо би излъгал?

— Никога не съм те лъгал.

Гласът му прозвуча много нежно. Отговорът му можеше да бъде разтълкуван като многозначителен, ако решеше да анализира всеки негов нюанс, но тя откри, че това, което я вълнуваше най-вече в момента, бе неговата близост, а не смисъла на забележките му.

— Предполагам, че в такъв случай би трябвало да съм благодарна — отвърна автоматично Дейзи с глас, нямащ нищо общо с физическите усещания, които предизвикваше близостта му.

— Приемам всичко, което бих могъл да получа от теб.

Той говореше искрено. Последната нощ обаче, както и споменът за Надин и дамите, които се бяха умилквали около него в коридора, бяха прекалено свежи в паметта й, за да може да възприеме правилно смисъла на думите му.

— Защо не се сети, че за теб винаги ще има легло у Клара, Беа или Лили, след като Надин не ти е била по вкуса? Сигурна съм, че щяха да бъдат на седмото небе от щастие, ако им погостуваш.

— Не съм спал с жена откакто ме напусна.

Нямаше намерение да го казва, по природа не споделяше много, освен това не бе сигурен дали Дейзи нямаше връзка с други мъже и изобщо доколко държеше на него. Но внезапно почувства умора от вечните й обвинения, когато бе преобърнал целия си живот заради нея.

— А, ето ви и вас. Добро утро — приближи се с усмивка към тях Блейз, хваната за ръка с Хейзард. — Не знаехме дали вече не сте тръгнал към Жоли.

„Никакви други жени?“ — помисли Дейзи.

По лицето на херцога се изобрази изумление от появата на Хейзард и Блейз, но той почти веднага го овладя.

— Дойдох само за едно кафе. Тръгвам след малко.

— Спа ли добре? — попита учтиво Хейзард и протегна ръка за поздрав, когато се приближи до Етиен.

— Да, но не достатъчно дълго — отвърна с усмивка дьо Век, като пое дланта на Хейзард и я стисна силно.

„Никакви други жени?“ Можеше ли да му вярва?

— Изглежда си доста гладна — обърна се Блейз към Дейзи, вперила поглед в препълнената й чиния.

— Да.

Само че в момента в нея се пробуждаше друг вид глад.

— Седни — предложи Блейз. — Ще ти донеса кафе. Днес ще искаш ли захар? — попита тя, тъй като Дейзи като че не я чуваше.

— Да, със захар — отговори автоматично младата жена, след което се запъти към масата, без да е сигурна, че чувствата й ще се подчиняват още дълго на заповедите на мозъка й.

По-малката от двете маси в дългата петнайсет метра трапезария бе подредена за закуската. Ослепителнобялата покривка с тежки дантели по краищата създаваше ярък контраст с яркочервения брокат на тапицираните столове, поставени пред четиринадесетте комплекта от прибори, чинии и чаши. Три големи букета летни цветя, подобни на ярки многоцветни фонтани, бяха подредени на масата, а златистите им тонове се подсилваха още повече от слънчевите лъчи, нахлуващи през дантелените пердета на прозорците.

Хейзард и Дейзи започнаха да се хранят, докато Блейз пиеше мляко с кафе, а Етиен отпиваше от любимото си силно подсладено кафе. Хейзард бе облечен небрежно като херцога, тъй като възнамеряваше след закуска да отиде в клуба и да помогне на конярите да изведат и загреят понитата му.

— Ще минеш ли през клуба после? — попита индианецът, докато режеше шунката си — богато орнаментираните златни прибори се губеха в широките му длани.

— Да, стига да мога — отвърна с усмивка Етиен, — все още се възстановявам. Макар, че ще трябва да поставя електрическото устройство на Брадли на пръстите си за няколко часа.

— Помага ли това нещо? — погледна скептично Хейзард, а вилицата замръзна във въздуха пред устата му.

— Помага. Препоръча ми го миналата година Колин, когато си изкълчих много лошо китката. Без това лечение нямаше да мога да се появя на игрището на другия ден.

— Какво ще кажеш, Дейзи — попита Блейз. — Може би ще трябва да купим такова устройство, за да си го занесем в Монтана?

— Защо не — отвърна лаконично тя, чувствайки се странно и неудобно на масата заедно с родителите си и Етиен.

Беше не само ядосана, че баща й се е намесил, като бе поканил херцога, като че тя беше малко дете, което не знае какво иска. Не можеше да се отърве от трите думи — „никакви други жени“ — които имаха такова значение за нея и които не само се бяха запечатали в съзнанието й, а и се повтаряха непрекъснато, подобни на удари с чук по мозъка й.

Ако бяха верни, а тя не бе чак толкова наивна, че да повярва на това, тези три думи заличаваха всички нейни потенциални съперници, всички онези умилкващи се около него жени, обезсмисляха списъка на Изабел, означаваха, че промяната бе не само възможна, а и че вече бе факт. Тя потрепери.

— Студено ли ти е? — попита Блейз, без да сваля погледа си от нея.

— Не… може би съвсем малко — съгласи се тя, усещайки очите на Етиен върху себе си.

— Тогава си вземи яке, преди да излезеш да яздиш. — Блейз вече бе забелязала, че Дейзи е в обичайното си за езда облекло. — Въпреки че скоро ще се стопли.

— Искрено се надявам в това — обади се херцогът, а в гласа му се бе появило някакво ново спокойствие.

Черните очи на младата жена се повдигнаха и срещнаха неговите за един изпълнен с драматизъм момент, през който в стаята настана пълно мълчание. Взаимното им привличане бе повече от явно, то се усещаше във въздуха до такава степен, че Блейз се изчерви. Хейзард спря да дъвче за момент, очевидно замислен за нещо.

Херцогът се овладя пръв. Погледна часовника си и рече:

— Трябва да тръгвам. Ектор никога няма търпение — усмихна се той. — Благодаря ви за гостоприемството.

После бутна стола си назад и се изправи.

— Ще се видим в клуба — каза Хейзард.

— Предайте нашите поздрави на семейството си — добави любезно Блейз.

— Целуни Ектор от мене — обади се Дейзи. — Кажи му, че ми е било мъчно за него.

Опитваше се да говори спокойно. Видът на Етиен по време на закуската й напомняше за страстта и удовлетворението, които от седмици се опитваше да зачеркне от спомените си. Заливащата я вълна от емоции обаче бе прекалено силна, чувствата й бяха прекалено силно засегнати и не се впечатляваха повече от прагматичните й задръжки.

— Ектор ми каза, че нарекъл едно от новите си котенца на тебе. Така че вече си имаш съименниче. — Етиен говореше баналности, иначе нямаше да издържи, щеше да скочи, да я вдигне и да започне да я целува, без да се интересува дали родителите й бяха там или не. — Довиждане — добави припряно той и излезе от стаята.

— Херцогът ми се струва много симпатичен — отбеляза Блейз. — Надявам се да не си повредил сериозно пръстите му, скъпи — обърна се с укорителен тон към съпруга си тя. — Понякога настроението ти е…

— Съжалявам. Вече казах това и на него. Той знае — усмихна се Хейзард, — и също не ми остана длъжник, така че не е нужно да се притесняваш. Имам достатъчно синини, за да го докажа.

— Разбирам защо… го харесваш, Дейзи — заяви Блейз. — Той е невероятно очарователен.

— Не знам дали го харесвам.

Не бе успяла да изяде дори една десета от това, което си бе сипала. Изпълнена с горчивина, тя си спомняше за другите утрини, когато двамата бяха закусвали заедно.

— Той поиска разрешението ми да те ухажва — започна предпазливо Хейзард, вперил поглед в дъщеря си, която несъзнателно разтрошаваше парче пушена сьомга с вилицата си.

Не беше сигурен, дали не грешеше, като й казваше. Тя изтърва вилицата си, като че внезапно се бе опарила.

— Разрешение! — вторачи в него тя очите си, които толкова приличаха на неговите. — Аз да не съм някое наивно момиченце? Той ти е поискал разрешение? Не е трябвало да го прави. Не е имал право. Ти нямаш право да му даваш подобно разрешение. Аз съм на трийсет години, татко. Сама мога да реша какво искам да правя. Сама мога да вземам решенията си относно ухажването, което впрочем е доста остаряла и смешна дума. Как можа, татко, да ме обсъждаш, като че съм някаква стока за продан?

— Херцогът просто прояви любезност. Допитването му бе само една формалност. Можеш да постъпиш така, както желаеш, знаеш го много добре — отговори спокойно баща й. — Единствената ни грижа е, да не се чувстваш нещастна.

— И той ли ще промени това положение?

— Зависи от тебе.

— И от всички останали, които мислят, че могат да се намесват. Не се бъркай, татко, говоря ти сериозно. Кажи му, Блейз. Той като че ли не разбира. — Младата жена се изправи така рязко, че столът й с висока облегалка се обърна. — Не мислиш ли, че аз също искам всичко да бъде наред? Така че да се чувствам на седмото небе всеки ден? Да, но както виждаш, нещата стоят другояче. Защото той има своя живот, а аз — моя и ангажиментите ни са прекалено много, за да може някой от нас кавалерски да се откаже от задълженията си, като че е лекомислена игра, към която е изгубил интерес. Затова, по дяволите, бих била много благодарна, ако всички ме оставите на мира!

След като Дейзи излезе от трапезарията, Блейз се обърна към съпруга си.

— Всичко се получи не така, както очаквахме, скъпи.

Хейзард отметна глава върху високата облегалка на облицования си в яркочервен брокат стол и въздъхна тихичко.

— Чудех се дали да бъда честен или дипломатично да пропусна тази подробност. Гръм и мълнии — продължи той, а устните му се разтегнаха в усмивка, — изглежда е взела характера на майка си.

— Понеже твоят характер е много благ, така ли?

— Да не би да мислиш, че е наследила този необуздан темперамент от мене?

— Доколкото си спомням, Утринна зора беше способна, спокойна и самоуверена жена. Целите си обаче постигаше чрез убеждаване.

Съзнанието на индианеца се изпълни с откъслечни спомени за лятото, което бяха прекарали заедно. Утринна зора наистина бе много убедителна, в противен случай нямаше да остане толкова дълго с нея. Тогава той беше съвсем млад и още нямаше склонност към постоянни връзки.

— Хм — измънка Хейзард.

— Тя е напълно дъщеря на баща си, скъпи. И това е много хубаво. Така че не се притеснявай за Дейзи. Тя ще се справи с настроението си така, както го правиш винаги и ти самият. Освен това съм сигурна, че темпераментът на херцог дьо Век също ще допринесе в не малка степен за щастливата развръзка на тези неприятни събития. Изглежда е от тези хора, които винаги успяват да се сдобият с онова, което желаят.

— Така ли мислиш? — изправи гръбнак мъжът й, видимо в малко по-добро настроение.

— Той в много отношения прилича на теб, скъпи. Не мога да си обясня как още не си го разбрал. Вчера се убедих, че двамата дотолкова си пасвате, че по едно време вече започнах да се тревожа, че ще се изпотрепете на игрището. Никой от двама ви нямаше да се предаде.

— Така ли мислиш? — попита отново Хейзард.

— Бих заложила новите си сапфири.

— Такава висока цена? — Индианецът прокара пръстите през косите си и се отпусна в удобна, лишена от каквото и да било напрежение, поза. — Това женска интуиция ли е?

— Женска проницателност. Ти само слушаше Дейзи, докато говореше, а не видя лицето й, докато херцогът разказваше за Ектор.

— Не съм пропуснал нито едно изражение по лицата и на двамата, дори тогава, когато Етиен говореше за затоплянето на времето. Всъщност — добави с усмивка Хейзард, — това ме върна към милите спомени за онази дървена къщичка край първата ни мина.

— Това наистина са много мили спомни — съгласи се с пресипнал от вълнение глас Блейз.

— Искам и Дейзи да бъде толкова щастлива — рече простичко Хейзард. — Прекалено много ли желая?

— Дай й време.

— Тя отказа на толкова много обожатели, че вече не им знам броя. А сега, когато очевидно най-после откри мъжа, когото може да обича, тя се готви да го изостави заради някакви си… Дори не мога да разбера точно защо, честно казано. Разводът е последното, което я вълнува. Абсолютно съм сигурен в това. Може би той е от значение за херцога. Сигурно е бил възпитан според каноните на своята религия. А що се отнася до различния им начин на живот, аз вече му казах, че и тук на запад има колкото щеш железопътни линии, разбира се, стига Дейзи да иска той да остане.

— Точно там е и проблемът. Тя иска. Твоите надежди за вашия народ са се превърнали и в нейни надежди. Тя беше вече голямо момиче, когато дойде да живее при нас и баба й вече я беше обучила почти напълно за знахарка. Не разбирам винаги, когато разговаряш с вашите духове, нито пък свръхестествените сили, които ви управляват, но Дейзи се справя чудесно в тази област. Затова не мисля, че тя би могла да се откаже от това, което счита за свой дълг и съдба, така както не би могъл да го направиш и ти. Вашите талисмани, вашите видения-пазители, мощните амулети, които ръководят действията ви, са неделима част и от двама ви.

— Ще изглежда ли като вмешателство, ако купя една железопътна линия на дьо Век? — усмихна се по момчешки дяволито Хейзард.

— Според мен Дейзи ще причисли това към категорията „вмешателства“.

— Значи отпада и възможността да го отвлечем.

— Така излиза.

— Би ли го отпратила обратно, какво мислиш?

— Ако го направи, ще бъде само напук.

— Непослушно момиче.

— Ще трябва да се откажеш от управителската си роля, скъпи, съжалявам.

— Искаш да кажеш, че ще трябва само да стоим и да чакаме нещо да се случи?

Беше неспокоен като малко дете, на което са отнети обичайните всекидневни занимания. Блейз се усмихна доброжелателно.

— Но вероятно не за много дълго, като съдя по това, което видях по време на закуската.

— Надявам се, че си права — въздъхна съпругът й. — Той поне не е Мартин Содърбърг — добави Хейзард, а лицето му светна при тази мисъл. — Е — бутна настрани чинията си той и сложи до нея салфетката си, — след като не ми е позволено да се меся, отивам да се погрижа за понитата си. Надин каза, че ще мине да види животните, които сме докарали в конюшнята на Франк. Трей ще се справи с нея. Надин е прекалено безжизнена за моя вкус. Оливър трябва да се е оженил за нея единствено заради добре поддържаното й тяло.

— Забелязал си тялото й? — попита тихо Блейз.

— Не съм го забелязал — ухили се Хейзард. — Мисля, че Кит спомена за него. А може би Трей. Нямам представа как изглежда тялото й, честна дума. Ще трябва ли да се виждаме с всички тези хора и тази вечер?

— А ти какво би предпочел? Сигурен ли си? — добави полусериозно, полушеговито тя, усещайки как ревността я пробожда през сърцето.

Не можеше да се отрече, че Надин беше съблазнителна.

— Бих предпочел да бъда с теб и, скъпа, дори не съм сигурен какъв е цветът на косите й — отвърна мъдро той.

— Добре. Къде искаш да ходим?

— Където и да е, стига да мога да те прегръщам и където не сме обградени от тълпа.

— В такъв случай можехме да си останем у дома, в Монтана.

— Знам. Но ти обичаш тези неща, така че винаги идвам заради теб — протегна се той и покри дланта й със своята. — А този път — и заради Дейзи. Кажи ми, когато ти омръзне и веднага ще си тръгнем.

— Когато нещата около Дейзи се уредят.

— Когато нещата около Дейзи се уредят — повтори с лека въздишка Хейзард.

 

 

Дейзи подкара украсената си кобила по-далеч от пътя към морския бряг на Нюпорт. Караше бавно, давайки възможност на утринното слънце и лекият ветрец да смекчат буйните й емоции, надявайки се, че умиротвореният обширен пейзаж ще въведе известен ред в хаоса, обзел мислите й. „Никакви други жени.“ Тази фраза се бе забила дълбоко в съзнанието й. Възможно ли беше това? Наистина ли Етиен й беше напълно верен, откакто си бе тръгнала? Какво точно означаваше това признание, как щеше да се отрази върху собствените й решения?

Бореше се с ревността си, със спомена за незабравимия списък, който й бе показала Изабел, с последствията, които щяха да повлекат думите на Етиен, ако бяха верни. Най-вече обаче се съпротивляваше срещу начина, по който реагираше на присъствието му — снощи у Надин и тази сутрин в трапезарията. Можеше да си разсъждава хладно и разумно колкото си иска, но истината бе, че Етиен беше неустоимо изкушение за нея, нещо, което не можеше да контролира. Ако Надин не ги беше прекъснала, снощи щеше да се озове по собствено желание и дори изпълнена с нетърпение в леглото му. Без да се съобразява със стотиците гости в къщата, нито пък с присъствието на семейството си, изгубила всякакъв срам в желанието и страстта си.

Когато стигна морския бряг, тя поведе изпъстрената си на бели и кафяви петна кобила към близката плитчина. Водата и мочурливата растителност й напомниха за пътуванията й край Йелоустоун, съвсем близо до родните места. Ширналото се над главата й безкрайно небе също напомняше за дома, макар това небе да се сливаше в далечината с океана, а не с любимите й прерии. Дали да не си тръгне веднага от Нюпорт, размишляваше младата жена, докато животното пляскаше из водата. Дали да не избяга от прекалено голямата привлекателност на херцога, дали да не се скрие от възбуждащото обещание, което й бе дал, преди да излезе? „Ще те следвам навсякъде“ — бе казал той.

Тя потръпна под топлото слънце. Щеше ли да му устои? И дали щеше да иска?

 

 

Херцогът прекара цялата сутрин с Ектор на морския бряг. Двамата построиха много пясъчни дворци, изкопаха ровове, които после напълниха с вода, похапнаха заедно под шума на вълните. Малчуганът не спираше да говори. Босоноги, двамата играеха във водата. А когато по-късно към тях се присъедини и Жоли и започна да ги наблюдава, разположена удобно на стола си под сянката на чадъра, те от време на време отиваха да си починат върху чаршафа, който бе разстлала на пясъка до себе си. Топлото слънце им действаше като наркотик, докато лежаха да се пекат под лъчите му. Ектор задряма на няколко пъти, херцогът също беше сънлив след краткотрайния си нощен сън. Чувстваше тялото си все още уморено от напрегнатата игра на поло предишния ден.

Плажът беше отрупан с бавачки и деца. Рядко можеше да се види и някой родител. Етиен откри, че погледът му беше непрекъснато привлечен от бебетата и най-малките дечица, лазещи и щапукащи из пясъка. От подсъзнанието му изплуваха изнервящи го възможности, свързани неизменно с детето, което искаше да има от Дейзи. Дали косите му щяха да бъдат копринено черни като нейните или леко къдрави като неговите? А в това, че косата му ще бъде черна, нямаше и съмнение. Но как детето им щеше да съчетае в себе си различните цветове на очите им? И чий нос щеше да наследи, чия уста? И Жустен, и Жоли имаха неговите цветове, така че вече имаше достатъчно спомени, свързани с чернокоси бебета… Неговото и на Дейзи бебе.

Опитваше се да накара ума си да бъде по-реалистичен и трезв и да отвлече мислите си от тази тема, но след малко откриваше, че отново се е вторачил с копнеж в някое плачещо или смеещо се мъниче.

„Прекалено стар съм — повтаряше си Етиен, — имам вече две големи деца и внук, за да фантазирам като някой зелен младок.“ Децата му се бяха родили, когато беше още съвсем млад и това действително бе разумната възраст. Желанието му да има дете от Дейзи бе смешно и нелепо. Та тя не искаше дори да говори с него. А и той по Коледа щеше да стане на четирийсет години.

Дали Дейзи щеше да има нещо против да бъде бременна? В същия момент разумът му го смъмри, че си задава подобни безсмислени въпроси. Това обаче не му попречи само след момент да продължи в същата насока. За Изабел цялата тази ситуация бе непоносима и отвратителна. Всички жени ли реагираха така? Или Дейзи все пак би изпитала удоволствие от факта, че носи неговото дете?

„Дали да не я попитам за това, когато я видя този следобед?“ — помисли си той и устните му се разтегнаха в усмивка.

 

 

Херцогът пристигна на организирания от Надин пикник едновременно с бурята, появила се откъм океана. Тъмни буреносни облаци покриха небето, внезапно задуха силен вятър, носещ се със скорост трийсет мили в час, разпенените вълни се разбиваха с грохот в брега. Гостите на пикника точно се качваха в каретите. Дъждът щеше да рукне всеки момент.

Съзрял Трей, който помагаше на коняря си да привърже голям плетен кош отзад на двуколката, херцогът поведе жребеца си към него, отминавайки десетина екипажа, чиито коне пристъпваха неспокойно под напора на непрекъснато усилващия се вятър.

— Къде е Дейзи? — наложи се да извика Етиен, за да надмогне шума на вятъра.

Не я беше забелязал в каретите, които бе отминал. Трей се приближи, поставил ръка на ухото си, и когато херцогът повтори въпроса си, отвърна:

— Още е край фара. Остана там, за да рисува.

Дьо Век успя да чуе само откъслечни срички от думите му.

— Сама ли? — попита той.

— С пазача на фара. Ти докара дъжда — продължи с усмивка Трей, като се приближи още повече, така че да бъде чут. — Там Дейзи ще бъде на сигурно място, докато отмине бурята. Идвай с нас, с каретата, иначе ще се измокриш до кости.

Етиен прецени с поглед разстоянието до фара, който се издигаше зад поредица от вълнообразни дюни и закърнели борове.

— Аз ще я придружа по обратния път до вас, когато отмине бурята. Ако нямаш нищо против.

Вятърът рошеше косите на двамата мъже, които бяха притворили очи, за да ги предпазят от носещия се във въздуха пясък.

— Това, дали имам нещо против или не, не може да бъде от никакво значение, когато става дума за Дейзи — извика любезно усмихнат Трей. — Бъди ми гост.

Херцогът се усмихна в отговор.

— Благодаря — рече той, но думите му бяха отнесени от вятъра.

 

 

Дъждът започна да се лее като из ведро преди още Етиен да бе изминал и половината път до фара. Движението на коня му се забавяше и от напора на ураганния вятър. Беше се преоблякъл у Надин, преди да тръгне за насам, така че поне коженото му яке го предпазваше донякъде. Когато влезе в сградата на фара обаче, след като остави жребеца си на завет, бе мокър до кости.

— Добър ден — приветства го пазачът на фара, когато Етиен изкачи тесните стъпала до върха.

Седемдесетгодишният старец очевидно отдавна бе привикнал с атлантическите бури, ако се съдеше по невъзмутимия му вид.

— Оттук се разкрива прекрасна гледка. Хубав кон яздите.

Херцогът беше с червеникавокафяв кон, отгледан в конюшните му в Шантили, дългокрако чистокръвно животно, в чиито жили течеше достатъчно количество кръв от ирландски хунтер, за да му осигури нужната за играта на поло издръжливост.

— Благодаря — отвърна лаконично Етиен, докато очите му бързо обхождаха малката стая на върха на кулата, тъй като не бе дошъл тук да бъбри. — Търся една жена, която днес следобед е рисувала оттук морския бряг. Тук ли е?

Беше ли възможно да не бе забелязал Дейзи долу?

— Не.

Старецът поклащаше бавно покрития си с възглавници стол, а в краката му лежеше стара болонка, която отмерваше ритъма на движенията му с опашката си.

— Видях я да отива към фермата на стария Хамърхед. Предполагам, че си е тръгнала, когато е видяла събиращите се облаци.

— Къде е фермата?

Гласът на херцога беше тих, но болонката може би беше доловила неспокойната му интонация, защото вдигна глава и го загледа.

— Веднага зад ей онова възвишение — повдигна брадичка по посока на север пазачът на фара. — Там, където трите бора са почти полегнали на земята.

— Там има ли някакво убежище?

— Не. Всичко изгоря до основи преди трийсет години. С изключение на къщата край артезианския кладенец, заради който тя беше вечно покрита с влажен мъх и именно това я спаси да не изгори. Но все пак огънят уби вдовицата Хамърхед в леглото й — продължи да излага подробностите той с типичния за местното население в този район носов диалект. — Трябва да се е задушила от дима или пък да е получила сърдечен удар, което съвсем не е невъзможно, като се има предвид състоянието на сърцето й. Освен това беше прекалено дебела, за да се движи бързо, така че…

— В такъв случай Дейзи може би е там — прекъсна го херцогът, който вече се бе обърнал към тясното стълбище.

— Казах ви, че си тръгна.

— Не се е появявала към каретите — понесе се нагоре гласът на Етиен, докато той пъргаво слизаше.

— Искате ли да изпратя Боскоу да ви помогне? Аз нямам право да напускам фара по време на буря, но Боскоу може да доведе Уил Шатърли.

— Не — извика в отговор херцогът. — Сам ще я открия.

Искаше да бъдат сами, когато я намери.

 

 

Конят на Етиен трябваше доста да се бори, за да напредва в подгизналата мочурлива земя или пък по мокрия пясък на дюните. Слава богу, че сега поне вятърът духаше под ъгъл, така че не трябваше да преодоляват пълната му мощ. Етиен бе почти напълно затворил очи заради шибащия го в лицето дъжд. Жребецът бе прилепил уши до главата си и опънал мускулестата си шия в усилията си да запази равновесие върху неустойчивата почва.

Когато след двайсетина минути изкачиха върха на възвишението, пред очите им се изправиха останките на старата ферма. Стара ябълкова градина се простираше южно от това, което изглежда бяха основите на къщата. На север лежаха овъглените останки от хамбара. Дори и да бе имало още някакви постройки, след трийсет години от тях не бе останала и следа. Погледът му бе привлечен от оранжевото петно, образувано от дивите цветя, което контрастираше ярко с надвисналото сиво небе. Етиен се изви, за да го разгледа по-добре и тогава забеляза постройката край артезианския кладенец.

Миниатюрната, потъмняла от времето сграда се намираше в подножието на малък хълм, който я защитаваше от морските ветрове. Възлестият люляков храст пред входа извиваше покритите си с листа клони. Когато приближи, не видя никакви признаци на живот. Нищо не подсказваше, че Дейзи е минавала насам.

Етиен слезе от коня си, завърза го пред къщата и се отправи към вратата, като се бореше с вятъра. Когато забеляза прясно отъпканата трева на входа, той несъзнателно притаи дъх. Дали беше там? Пое си дълбоко въздух, опитвайки се да убеди сам себе си, че е напълно възможно вътре да няма никой. Той отвори припряно вратата, приведе се и влезе през ниския портал.

Широките му, облечени в коженото яке рамене изпълниха рамката на вратата. Приличаше на видение, олицетворяващо самата буря — силна и побеждаваща всичко по пътя си. Той постоя за момент на прага, за да привикнат очите му с мрака и след това се изви леко, за да провре широките си рамене през тесния отвор. Щом влезе, той се изправи и раздруса мократа си глава подобно на див звяр, за да се отърси от дъжда.

— Етиен!

Това бе гласът на Дейзи.

Присви очи, за да се пребори с тъмнината и успя да различи фигурата й, притисната към далечната стена. Тя стоеше силно изпъната… и трепереше. Постоя така още малко, за да се ориентира с положението й спрямо входа и кладенеца в средата на помещението, и след това затвори вратата, която ги отдели от бурята. И от останалия свят.

— Открих те — рече тихо той, чувствайки инстинктивно какво щеше да последва.

Замръзналото тяло на Дейзи отвърна моментално на шепота му, който като че запали в нея огън, за да я стопли и разля наслада по сетивата й. В следващата секунда обаче тънкото гласче на разума й напомни да не бъде чак толкова щастлива и по-бдителна.

— Студено ми е — рече тя, все така притисната към стената, като че трябваше да обясни треперенето на тялото си.

Като че се опитваше да скрие своите емоции, на които не можеше да се доверява.

— Разбира се, че ще ти е студено — докосна леко раменете й той, когато се приближи до нея. — Вир-вода си.

Бързо разкопча дрехата си и я метна на раменете й.

— Якето ми е сухо отвътре.

Беше топло от тялото му.

— Кажи ми сега, как се остави бурята да те изненада. — По-скоро дочу, отколкото видя усмивката му тя. — Мислех си, че една индианка би трябвало да може да разчита по-добре знаците на времето.

Беше неустоим в любезността си, действаше й невероятно успокоително, говореше за времето, като че добрите маниери трябваше да бъдат спазвани дори в самотната къща с кладенеца насред бушуващата буря, като че бе дошъл именно за да обсъжда времето. Сякаш другите причини, поради които бе пристигнал, можеха временно да минат на втори план.

Якето му носеше аромата на неговото тяло и на одеколона му, който той поръчваше да му правят специално в Грас. Стоеше съвсем близо до нея, въпреки че не правеше опит да я докосне. Нямаше защо да бърза, бяха напълно сами.

— Рисувах морски пейзаж. — Дейзи се опита да звучи толкова светски, колкото и той, докато се бореше с усещанията си, предизвикани от близостта му. — Всичко вървеше просто прекрасно, знаеш това усещане, когато всеки рисунък с четката е възможно най-точният, най на място, когато умът и ръката ти са в пълна хармония, — започнаха да извират от устата й думите със същата спонтанност, с която бе рисувала през този ден, — когато сякаш самите бои се съчетават по някакъв мистериозен начин и образуват вълшебни нюанси…

— Не. — Гласът на Етиен прозвуча едва чуто в мрака. И развеселено.

Дейзи се усмихна.

— Тогава можеш да се довериш на думите ми — заяви тя, спомнила си коментарите му по време на посещенията на различни изложби, които говореха за пълната липса на художнически талант. — Понякога този феномен се появява, и тогава като че се отделяш от света и започваш да съществуваш в някакво намагнитизирано измерение на съзнанието си. Когато вятърът се усили дотолкова, че започна да пречи на работата ми, аз най-после забелязах надвисналите над главата ми буреносни облаци. Незабавно се отправих обратно, но дъждът ме застигна и аз реших да се подслоня тук. Бях мокра до кости.

— Забелязах.

Кадифеният звук на гласа му като че достигна до нея и я докосна, очите му внезапно се приближиха съвсем до лицето й, леко дрезгавият тон оказваше върху й отделно, несвързано с думите му влияние.

— Опитвам се да се преборя с това — прошепна Дейзи.

— Снощи не искаше да се бориш с него — рече едва чуто Етиен. — У Надин.

— Да… да, исках. Опитах се… Етиен, много си близко… моля те.

В гласа й прозвуча отчаяние… и желание. Той усети желанието и не обърна внимание на отчаянието.

— Липсваше ми всеки ден и всяка нощ, откакто си тръгна — прошепна той. — Не съм и погледнал към друга жена. Давам ти честната си дума.

— Не знам какво да правя. — Гласът й беше толкова тих, че едва премина дори малкото разстояние, което ги делеше.

— Наистина ли?

Прошепнатата дума, топла и изкусителна, докосна бузата й. А отговорът заседна в гърлото й, защото той беше прав. И двамата знаеха това.

Бяха сами в изпълнения със страст мрак и го знаеха.

Изгаряха от непреодолима и неутолима жажда един за друг и го знаеха.

Когато Дейзи се плъзна леко встрани, като че с това движение можеше да избяга от собствените си импулси, херцогът затвори за момент очи и си пое дълбоко въздух, за да се поуспокои.

— Няма къде да отидеш, Дейзи — рече много тихо, много нежно той, проследявайки с поглед движението й. — Няма.

— Не искам да ме докосваш, Етиен — рече беззвучно младата жена, увила се в якето му като в щит. — Искам да забравя и теб, и снощната случка, искам да се върна в Монтана и да продължа да те забравям, искам да намеря друг мъж — продължи, но вече по-разгорещено тя, — който няма съпруга с цял списък от изневерите на мъжа си, много дълъг списък, някой, който живее там, където живея и аз и обича народа ми. Някой…

Когато тя заговори за този друг, който искала да си намери, херцогът се раздвижи пъргаво като хищна птица, подлуден от неописуема ревност. Устните му възпряха потока от думи, като покриха нейните. Зацелува я бясно и собственически, като че искаше да я накаже за словата й. Пръстите му й причиниха болка, когато я придърпа буйно към тялото си. Дланите му обхванаха долната част на гръбнака й.

— Лъжеш — прошепна той, като се отдели от устата й само за секунда. — Лъжеш. — Кой знае как, очите му проблеснаха ревниво-зелени и ядосани в мрака. — Кажи ми, че другите мъже могат да те накарат да трепериш, кажи ми, че другите мъже могат да те накарат да се задъхаш. Кажи ми, по дяволите, защото не съм спал спокойно една-единствена нощ от девет седмици и искам да чуя истината.

На Дейзи вече не й беше студено, дрехите й бяха започнали да се затоплят от жегата, започнала да се излъчва от кожата й, от топлината на тялото на Етиен, притиснато към нейното.

— Знаеш я вече, дявол да те вземе — избухна тя, — но ето ти я истината, щом искаш да ти я кажа. Искам да се любя с теб. Искам да се любим. Достатъчно ясна ли съм? — извика младата жена, макар двамата да бяха толкова близко, че и шепотът би бил предостатъчен.

— Това поне е почтено — отвърна прямо херцогът. — Най-после.

— Ето ти още малко почтеност тогава. Нощем не мога да спя от желание да те имам, а сутрин умирам от копнеж да те открия до мен, за да ме целунеш за „добро утро“. Мразя собственическите инстинкти на Надин. Мразя всички тези Лилита и Клари, както и претенциите на Изабел за двайсетгодишния ви съвместен живот. Мисля за теб, когато се опитвам да работя и когато се опитвам да ям. Мисля за теб, щом зърна някой висок мъж, когато край мене по улицата мине човек с дълга черна коса. Мисля за теб, когато видя някое бебе. Мисля много за тебе, когато видя бебета. И те мразя, че ме караш да се чувствам по този начин.

Последните й думи бяха изречени толкова тихо, че Етиен едва ги чу.

— Искам да ми родиш дете — произнесе много нежно той, защото знаеше какво изпитва тя, победена за първи път от емоции, които не можеше да контролира, да подчини на разума си или просто да престане да им обръща внимание.

— Не казвай това — прошепна Дейзи.

— Знаеш ли колко бебета имаше днес на плажа? — попита с напрегнат от смайване глас той. — Знаеш ли, че само преди шест месеца никога нямаше да забележа това? Понякога се питам дали съм все още нормален. — Той спря за момент, за да си поеме въздух и да се поуспокои. — Никога досега не съм бил обсебен от нещо. Докато не се появи ти.

— Обстоятелствата определят живота ни, Етиен. Чувствата ни са без значение.

Произнасяше думите с мозъка си по типичния за нея практичен начин, но прагматичността вече нямаше предишното влияние над нея. Всъщност, практичните разсъждения вече изобщо не можеха да й повлияят, мозъчните й рецептори се интересуваха от регистрирането само на страстта, изпълнила цялото й същество.

— Искам да ми родиш дете — каза отново той, без да обръща внимание на думите й, разбрал правилно колебанието и несигурността, прозиращи под логичните й обяснения, усетил топлината на кожата й до неговата.

После постави ръце на копчетата на якичката на роклята й и бавно разкопча най-горното.

— Не е толкова просто — запротестира младата жена, но не възпря ръцете му — докосването на пръстите, топлината на дланите му бяха вълшебен и мигновен лек за болката вътре в нея.

— Просто е. Това е просто — усмихна се Етиен и я целуна лекичко по устните. — Останалото е сложно.

След малко обаче, трудностите бяха забравени, както и разделящите ги различия в начина им на живот, тъй като желанието и страстта, лудостта един за друг и любовта им нехаеха за практичната страна на съществуванието и откриваха слабите места на логиката.

— Ако има бебе — прошепна Дейзи, а в гласа й се появиха познатите радостни нотки, докато събличаше роклята си, — грешката ще бъде твоя.

— Ще ти го припомня по-късно — отвърна закачливо той, — когато започнеш да викаш.

Тя се надигна и го целуна, ръцете й се плъзнаха по врата му, целувките й бяха сладки като мед. Двамата се притиснаха един към друг, телата им се сляха, те замряха за момент, наслаждавайки се на усещането, като си шепнеха любовни слова.

— Ще трябва да построим паметник, посветен на тази щастлива възможност, появила се неочаквано пред нас — пошегува се херцогът между целувките.

— Може ли да бъде във формата на легло? — промърмори Дейзи, а извитите й в усмивка устни доставиха още по-голямо удоволствие на Етиен, когато се наведе да я целуне отново.

Той вдигна глава, за да огледа ограниченото пространство, сред което се намираха, и намръщи леко вежди.

— Това не прилича много на райска беседка. Представях си нещо по-различно за зачеването на нашето дете.

Обучена от баба си като знахарка, Дейзи разбираше по-добре от повечето хора природата и нейните пътища.

— Не можеш да бъдеш толкова сигурен, Етиен, дори да си дьо Век. Някои неща не стават по нареждане.

Как можеше да й каже, че изпитва подобни чувства, без да изглежда недорасъл или луд? Как да й обясни, че никога преди не бе изпитвал такива усещания, защото жените, с които се бе забавлявал в миналото, бяха изтънчени особи, които не желаеха да увеличават семействата си, така както той не желаеше да увеличи с незаконородено дете на рода дьо Век друго аристократично семейство, освен своето. Не можеше да обясни всичко, затова рече само:

— Ще ти направя легло. — Усмивката му бе красива и истинска. — А след това ще се захванем… с по-други… неща.

Вътрешността на постройката бе обрасла в мъх — пода, стените и дори част от тавана.

— Студено ли ти е?

— Вече не — усмихна се Дейзи.

Той отиде да отвори вратата, за да пропусне малко светлина, но не и бурята.

— За да мога да те виждам по-добре — прошепна Етиен, погали с пръст бузата й и се запъти към най-отдалечения от входа ъгъл. Съблече ризата си и я постели на пода върху мекия килим, образуван от мъха. После вдигна падналото си кожено яке и с негова помощ увеличи размерите на ложето, което приготвяше.

— Ако можех да се сдържа — усмихна се той, когато се върна миг по-късно при нея и взе ръката й в своята, — щях да изчакам докато имаме възможност за по-големи удобства. Но след девет седмици… — Устата му се разтегна в още по-широка усмивка.

— А ако аз можех да се сдържа — усмихна се в отговор младата жена, — щях да те накарам да изчакаме. Но девет седмици са — прокара нежно пръст по голите му гърди до токата на панталона му тя — … доста критичен фактор.

Меката кожа се измъкна от златната катарама само миг по-късно и херцогът си пое бързо въздух, когато Дейзи свали колана от кръста му.

— Питам просто от любопитство — измърмори той, усещайки с цялото си същество всяко движение на пръстите й, които разкопчаваха панталоните му, — как точно щеше да ме накараш да чакам?

— Питаш, като че се съмняваш, че щях да го направя.

— Схватлива си — рече нежно той, като свали презрамката на долната й риза по рамото й.

— Размерите и силата не са всичко в тези неща.

— Така ли? Още нещо ли има?

— Мъка… ако е необходимо.

— Може би ще трябва да направя това сам — усмихна се Етиен и взе ръцете й в своите.

— В твоя случай съм повече от съгласна. Стой спокоен.

Той я гледа известно време изпод полуспуснатите си клепачи.

— След подобна заплаха може никога вече да не мога да стоя спокоен, скъпа — пошегува се той. — Каква прекрасна жена ще има за майка детето ми.

— Ти си се побъркал от мисли за бебета.

— Но само от тебе. — Вдигна ръцете й към устните си той и започна да целува нежно всеки пръст поотделно. — Дори имаш вкуса на майката на детето ми — каза след това той със сдържан смях.

— Радвам се.

С тези простички думи Дейзи прогони окончателно всичките си съмнения и страхове и щастието я заля, удавяйки всички останки от несигурност. Тя беше силна, а Етиен гледаше на света като на свое лично владение. Можеха да разрешат всички проблеми заедно, отдавайки се на любовта си. Чувстваше се прекалено нещастна без него. Работата не беше всичко, тя не бе достатъчна, нито пък изпълненият дълг й носеше утеха нощем в самотното й легло. Най-после се отдаде на великолепието на любовта.

Двамата се съблякоха един друг, без да бързат, докато бурята беснееше навън. А после легнаха заедно на простото си легло, забравили за неговата грубоватост. То беше меко и ухаещо, тръпчивият аромат на смачкания мъх изпълваше ноздрите им, кладенецът охлаждаше трескавите им тела, докато се любеха.

Бяха копнели и страдали един за друг прекалено дълго, за да бързат, затова се наслаждаваха на близостта си по юношески бавно.

Дъждът бе охладил въздуха, но те дори не забелязаха това. Телата им бяха сгорещени и не обръщаха внимание на падащата температура навън. Любиха се така, като че всяко усещане бе съвсем ново за тях, като че никога досега не се бяха целували, или вкусвали, или докосвали… или пък чувствали бавното проникване, вследствие на което целият останал свят загубваше значение.

Беше по-различно от всичко, което бяха изпитвали досега.

Единствено. Прекрасно. Страстно. Невъздържано… Вълшебно.

 

 

— Правенето на бебета е изтощително — прошепна Етиен след известен, изпълнен с наслада и страст период, когато Дейзи се беше сгушила на гърдите му, а ръцете му я притискаха към него.

— Какъв арогантен човек — прошепна тя. — Как можеш да си сигурен?

— Чух ударите на шаманските барабани — пошегува се той.

— Или на сърцето си — отвърна нежно тя, чувайки силните му удари под ухото си.

— Или на твоето.

— Или на моето — съгласи се младата жена.

Внезапно се почувства толкова уморена, че би могла да спи месеци наред.

— Трябва да избереш име.

— Ммммм — измънка сънено тя, задоволена, щастлива и вече полузаспала.

— Може би в такъв случай аз ще трябва да го избера — усмихна се Етиен, — освен ако не става дума за някое твое любимо абсарокско име.

Дейзи вече спеше, уморена от бурната им страст и от безсънната нощ. Чувствайки се сигурна, обградена от любовта му и в обятията му. Успокоена и щастлива.

Херцогът лежеше буден, прегърнал — помисли си с безкрайна радост той — майката на своето дете. Която се чувстваше сигурна в обятията му, обградена от любовта му. Успокоена и щастлива.

 

 

Етиен не пусна Дейзи от обятията си по целия път към Нюпорт. Безгрижният им разговор се въртеше около безбройните щастливи възможности, които им предлагаше бъдещето.

Каза, че ще я придружи до Монтана и ще огледа железопътните строежи в този край. Тъй като предварително бе планирал да замине с Жорж на последната му експедиция, вече бе направил нужните уговорки със своите мениджъри, които щяха да управляват бизнеса му по време на неговото отсъствие.

Дейзи се усмихна и той я целуна за стотен път този ден с неугасващо желание.

— Бих могла да дойда в Париж, след като приключим съдебната битка, която водим с „Хана“ — озари го с усмивката си тя. — Вероятно след около три месеца.

— Сега, след като Жоли и семейството й са в Кентъки, може би ще успея да уговоря Жустен да дойде в Щатите за Коледа. Пътуването трае само шест дни с моята яхта.

— Не знаех, че имаш яхта.

— Още много неща не знаеш за мен.

— Животът ни ще бъде интересен.

— Разчитай на това.

Чувстваха се невероятно блажени. Всеки промени плановете си според задълженията на другия, според семейството и сезоните.

Дейзи се бе увила в коженото яке на херцога, за да се предпази от прохладния вечерен въздух, а спусналата се откъм морето мъгла ги прикриваше от погледите на любопитните.

— Ще те придружа до дома на семейство Ръдърфорд, ще поговорим с баща ти и майка ти, ще отида у Надин да се преоблека за вечеря и ще мина да те взема в девет часа. — После близна ухото й с топлия връх на езика си и добави: — Къде искаш да отидем тази вечер?

Нямаше търпение да бъде отново със своята Дейзи. Чувстваше се така, като че бе открил отново своя рай.

— У Лили ще има бал — отвърна тихо тя.

Етиен изохка.

— Емпрес каза, че семейство Гарднър щели да дават любителско представление тази вечер.

— Това е по-добре, така поне ще мога да те целувам, когато изгасят светлините. Избирам семейство Гарднър.

— У Надин също ще има прием, поканила е струнен квартет от Лондон.

— Не.

Бе доволна да чуе резкия му отговор.

— В такъв случай ще отидем у семейство Гарднър. Ако желаеш, ще можеш да участваш в представлението. Ела непрекъснато си търси обещаващи актьори-любители.

— Единствената роля, която приемам за тази вечер, е да се правя на джентълмен, макар да предпочитам да се отдам на плътските си страсти.

— По-късно — прошепна младата жена.

— Къде? Не у Надин. Блъскането по вратата се отразява пагубно на концентрацията ми.

— Защо тази вечер не останеш пак в пристройката? Ще накарам Трей да ти намери стая с излаз към терасата, така че по-късно да мога да дойда при теб.

— Този международен турнир по поло придоби ново, несравнимо с нищо очарование. Утре ще спечеля мача в твоя чест.

— Това означава, че татко и Трей ще загубят. — Очевидно бе раздвоена.

— Тогава утре ще загубя мача в твоя чест — усмихна се Етиен.

Влюбен до полуда, той искаше да осъществи всяко желание на своята любима.

 

 

Оказа се обаче, че Етиен така и не успя да участва в ответния мач, тъй като, когато се върна у Надин, откри спешна телеграма от неговия иконом. Бизнес партньорите му се обединили с Изабел и се опитвали да си присвоят железопътните линии, които контролираше като притежател на контролния пакет акции.

След по-малко от час той се върна у семейство Ръдърфорд, но облечен не с вечерен костюм, а с лек пуловер и удобни широки панталони. Вещите му вече бяха пренесени в яхтата.

Когато Дейзи го видя в този вид, тя възкликна моментално:

— Отиваш ли си?

Не беше нужно да й отговаря, мрачната му физиономия и неспокоен вид говореха красноречиво.

— Налага се. Ела с мене.

— Какво се случи?

Когато научи новината, тя изпита дълбока тъга.

— Чул ли си нещо от Бурж?

— Бизнесът ми се управлява от други адвокати. Той не участва в това. Макар че с него, както и преди, ще продължаваме да работим заедно във връзка с развода.

— Говори с него, Етиен. Аристокрацията го използва за уреждане на разводите, но най-голямата му сила е търговското банкерство. Той познава играчите и правилата на играта. Може да ти помогне.

— Ела с мен. Говори сама с него, ако искаш.

Искаше да бъдат заедно. Не можеше да понесе мисълта да се разделят отново за толкова дълго време. Макар че възнамеряваше да мине без съдебни дела този път. Вече бе изпратил телеграма на двамата си партньори, преди да дойде при Дейзи.

„Господа, опитали сте се да ме измамите. Няма да ви съдя, защото законите са много бавни. Ще ви разоря.

Искрено ваш, дьо Век.“

Тази заплаха вече включваше и Изабел. Бурж настояваше от самото начало да водят безмилостна война, включваща всички средства, но Етиен не беше съгласен. Вроденото му благородство се съпротивляваше срещу подобни улични разправии. Но сега вече промени мнението си. Възнамеряваше да наеме детективи, които да следят Изабел още щом се завърне в Париж.

— Не можеш да дойдеш с мен, нали? — рече той, забелязал не по-малко меланхоличната физиономия на Дейзи. — Разбирам — добави той, опитвайки се искрено да възприеме отсега истината.

— Съжалявам — отвърна нежно Дейзи. — Работя по това дело от почти шест месеца. Този спор около рудните находища не е нещо ново, но в тях са заложени страшно много пари. Както в твоите железопътни линии. — Тя взе ръката му, постави я на кръста си и се сгуши в прегръдката му. — Ела колкото можеш по-бързо — усмихна се с усилие тя. — Виждаш ли какво разбиране проявявам?

Етиен я притисна силно към себе си, като си мислеше колко много нещастия му бе причинила Изабел.

— В момента ми е трудно да проявя разбиране по какъвто и да е въпрос. Но те обичам. Това поне е абсолютно ясно. А сега ме целуни и да тръгвам. Екипажът включи моторите преди час.

Целувката им бе бърза и незадоволителна, помрачена от мисълта за предстоящите им битки. На излизане херцогът се обърна, за да погледне за последен път жената, която обичаше, после, внезапно променил решението си, закрачи бързо към Дейзи и, като я вдигна на ръце, я притисна още за миг към тялото си. После я остави на земята и докосна леко устните й.

— Този път няма да се обръщам — прошепна той, а устните му се разтегнаха леко в усмивка. — Защото има опасност да бъда разорен. Макар че вече не съм сигурен дали ми пука за това — усмихна се вече по-широко той. — Нима любовта е подобно безумие за всички?

Той никога не бе изпитвал или разбирал подобно нещо преди, никога. За него любовта бе само страст и безоблачно удоволствие, напрежение, което впоследствие изгаряше и се разнасяше. Нещо, за което човек запазваше приятни спомени, които обаче не се появяваха често в съзнанието му.

— Не питаш когото трябва — отвърна тихо Дейзи. — Ти промени всички мои възгледи и представи, всяка мисъл, която някога съм имала. Разруши спокойствието и способността ми да бъда разумна.

— Обичам те — рече усмихнато херцогът.

— Ние сме двама лунатици.

— И нещастници.

Въпреки това, той продължаваше да се усмихва. С премрежен от сълзите поглед, младата жена обхвана лицето на своя любим в дланите си.

— Не ме забравяй — прошепна тя, а на Етиен му се стори, че от очите й го гледаше сърцето й.

Внезапно, въпреки усмивката му, тя изпита ужас, че той щеше да замине и Изабел щеше да намери начин да си го върне. Не заради себе си, беше сигурна в това. Но по някакъв начин, чрез черните си злобни планове, щеше да успее да си присвои душата му и да направи невъзможно… оцеляването на тяхната любов.