Херцогът посрещна министъра на правосъдието в кабинета в апартамента си на „Ке дю Лувр“, предложи му коняк и след като бяха обслужени и камериерът излезе от стаята, непринуденият им разговор премина към по-сериозни теми.

— Давай, Шарл — усмихна се любезно дьо Век. — Познаваме се достатъчно дълго, за да бъдем откровени един с друг.

— Днес сутринта си връчил молбата си на председателя.

Това бе първата стъпка за представянето на случая пред съда. Етиен бе предал молбата лично, непридружен дори от адвоката си. Това се правеше, защото се предполагаше, че председателят на съда, в отсъствието на адвокатите, би могъл да допринесе за сдобряването на съпрузите.

— Дьо Гу ми изнесе цяла лекция. Това, естествено, ти е известно.

— Ти разбира се, не възнамеряваш сериозно да се жениш за младата дама — каза шуреят му, като по-скоро обявяваше, отколкото питаше.

Разводът, макар и да го бе изненадал, не бе без причина. Етиен и Изабел живееха разделени от години, но чак пък да се жени за екзотичната мис Блек! Не беше нужно да го прави.

— Напълно съм сериозен — отвърна херцогът и от учудване Шарл вдигна вежди толкова високо, че достигнаха косата му. — И моля ти се, не ми чети лекция за дълг. Чух всичко, което ме интересуваше по този въпрос от дьо Гу. — На лицето му се появи лека бръчка на недоволство. — Отдадох на Изабел двайсет години от живота си. Останалото обаче няма да й дам.

— Завиждам ти, Етиен.

Шарл говореше искрено — главните интереси на собствената му съпруга бяха съсредоточени в бриджа. И макар поговорката „Всички богати наследници са красиви“ да криеше много истина, единствената зестра не беше красотата й…

— Но… Мари-Луиз…

Той повдигна рамене. Този жест красноречиво говореше, че дългът го зовеше да бъде в подкрепа на семейството си.

— Не очаквам нищо от теб, Шарл. Тя ти е сестра. Разбирам те.

— Ако настояваш да се развеждаш — предупреди го министърът, — Изабел може да проточи съдебните процедури в продължение на години — въздъхна той. — И ще направи всичко възможно името на мис Блек да бъде споменато пред съда. Тя е отмъстителна. И двамата знаем това. Съжалявам.

— Не се притеснявай — отвърна вежливо херцогът. — Никога не съм се чувствал така щастлив, а Изабел в крайна сметка сигурно ще отстъпи. Парите винаги са я интересували.

Шарл остави чашата си и леко се приведе напред.

— Не искам да те обезкуражавам, Етиен — каза предпазливо той, — но този път няма да отстъпи. По-скоро би те убила, ако можеше.

За първи път оптимизмът на Етиен бе разклатен. Шарл познаваше сестра си по-добре от всеки друг.

Херцогът е прекалено стар, говореха много представители на висшето общество, за да се прави на глупак, като се влюбва. А и жена му никога нямаше да се съгласи на развод. Никога. Онова, което ги свързваше от самото начало, се наричаше брак по сметка. Това не бе нещо необичайно за древни фамилии като дьо Век и Монтини и щом като Изабел през всичките тези години бе гледала през пръсти на похожденията на съпруга си, вероятно нямаше да прави въпрос за една любовна авантюра повече. Макар гражданското право да приемаше съпружеската изневяра като достатъчно основание за даване на развод, криминалното право все още даваше възможност един съпруг да бъде оправдан за това, че е убил жена си и нейния любовник. Затова пък съпругата не разполагаше с подобни права. Така че начинът, по който херцогът прекарваше свободното си време, бе изключително мъжка привилегия.

Младата жена обаче, в която бе влюбен, бе толкова чернокоса, при това чужденка и без никакви титли, и освен това — адвокатка. Беше невъзможно да се свърже с представител на такъв стар род като дьо Век.

Ето защо можеха да се обичат (или да мислят, че се обичат, или пък тя можеше да го обича, казваха най-циничните… След като бяха наблюдавали поведението на Етиен в продължение на много години, повечето мислеха, че той не е способен да се влюби…), но никой не бе чак толкова глупав, че да очаква да чуе сватбения марш, изсвирен в тяхна чест.

Дейзи бе изненадана от себе си, защото си поплакваше често и се чувстваше изнервена.

Херцогът си повтаряше непрекъснато, че няма нищо по-лошо от стар глупак. Но тя го караше да се чувства така, като че животът отново придобиваше значение за него. Не отново. Животът за първи път беше от значение за него.

Той пресушаваше сълзите й с целувки. Нежни и изпълнени с благодарност целувки, като на младеж, който целува, влюбен за първи път в живота си.

— Не мога да искам това от теб, Етиен — шепнеше Дейзи, а сълзите се стичаха по бузите й.

Не беше останало нищо от сдържаната млада дама, която познаваха хората. Никога не можеше да бъде такава в присъствието на Етиен. Край него ставаше открита и уязвима, младо момиче с разбито сърце.

— Ще получа този развод, дори ако трябва да й дам всичко, което притежавам — настояваше той.

„Дявол да я вземе тази Изабел“ — мислеше ядосано младият мъж. Като че всичко това имаше все още значение след двайсет студени години. Като че имаше значение дали ще си остане херцогиня дьо Век. Разполагаше с толкова пари, колкото и той. Децата бяха пораснали… Жоли вече бе омъжена и имаше свое дете.

В този момент се сети за Ектор, който му беше толкова скъп, слънчев, топъл и трептящ от смях. Искаше му се Дейзи да го види. Искаше му се… тази мисъл беше едновременно абсурдна, пагубна и прекрасна — искаше му се Дейзи да има дете — негово дете. „Глупак — помисли си за хиляден път през тази седмица, през този ден той. — Проклет стар глупак.“

Дейзи искаше да поговори с Бурж и херцогът им уреди среща. Фелисиен бе предупреден да не споменава пред нея за непреклонната позиция на Изабел. В действителност той бе твърдо решен на всяка цена да спечели развода, ако не заради херцога, то най-малко заради собственото си удовлетворение.

След размяната на любезности, Дейзи започна да обсъжда особеностите на дадения случай.

След колко време се очакваше да стане второто явяване пред съда? Дали дьо Гу ще се срещне и с Изабел? Дали връчването на призовката ще бъде забавено от дьо Гу или от Шарл? Дали и Изабел ще подаде молба за развод?

Отговорите на Бурж бяха максимално лаконични и по същество. Нямаше да мине без протакане. Още не бе ясно дали Изабел ще подаде молба или ще оспорва. Срещата на дьо Гу с Изабел бе насрочена за след три седмици.

— Три седмици!

— Това се очакваше. Дьо Гу е задължен на министъра. Надяваме се да успеем да упълномощим Деламей с провеждането на съдебните заседания.

— Какви са възможностите за това?

Бурж вдигна рамене. Изражението на херцога, седнал срещу него, бе повече от красноречиво. Адвокатът се усмихна.

— Много големи, бих казал.

Във всички отговори на Бурж се усещаше известно увъртане, някаква двусмислица, всяка от които не беше нещо сериозно сама по себе си, но взети заедно караха Дейзи да изпитва известни съмнения. Той избягваше умело конкретните отговори, като казваше само, че някои от съдебните процедури не били сигурни, че поведението на Изабел също било непредвидимо.

— Това поне ще се изясни след разговора ми с Летев — каза Бурж.

След още десетина въпроса, Дейзи усети, че започва да я обзема известна агресивност, тъй като Бурж продължаваше да отговаря все така сдържано и лаконично.

— Извинете ме — каза най-после тя, — не бих искала да изглеждам нахална. Вашият граждански кодекс е доста по-различен от нашия, на Щатите.

Беше ред на Фелисиен да поднесе извиненията си. Очарователната мис Блек от Америка бе не само екзотично красива, но и много проницателна. Бе забелязала противоречията в отговорите му.

— Семейство Монтини имат изключително силни политически връзки — каза Бурж. — Което ще направи цялата процедура… е — усмихна се той, — малко по-особена. Но не е нужно да мислите, че сте нахална. Вашето участие ще бъде винаги добре дошло. Бихме могли да се възползваме от вашата компетентност.

— В щата Монтана, където живея — усмихна се младата жена, — местните власти приеха закона за разводите още през първата си законодателна сесия. Тъй като жените в района са доста малко, става ясно, че мъжете са постъпили така поради напълно егоистични подбуди. Законодателството ни, засягащо разводите, има своите особености и различия във всеки един от щатите. Страхувам се, че моята компетентност няма да бъде от особена полза тук. Но все пак ви благодаря.

— Приключихме ли с увъртането около тази тема? — намеси се херцогът.

Той бе слушал търпеливо през цялото време, безразличен към подробностите и тънкостите. Имаше доверие в Бурж. Имаше още по-голямо доверие в собствената си способност да се справи със съпротивата на Изабел — по един или друг начин. Въпреки това не си правеше илюзии относно времето, което щеше да отнеме всичко това. Бурж беше прав — уговорките и споразумяванията щяха да се проточат доста дълго.

— Наистина ли увъртахме? — попита с усмивка Дейзи.

— Определено.

В провлечения отговор на дьо Век се долавяше хилядагодишен авторитет.

— Той никога не е работил, за да си изкарва прехраната — каза Дейзи.

През изминалите дни херцогът й бе отдал напълно цялото си време и внимание и тя нямаше представа от безбройните му бизнес задължения.

— Само играе поло — добави снизходително и шеговито тя. — Отегчихме ли те с нашия скучен правен брътвеж?

Бурж погледна към херцога, за да види реакцията му. Американката очевидно не се впечатляваше от властта и титлите му.

— Когато прекарвам часове на гърба на коня, наричаш това игра. Когато обаче баща ти и братята ти прекарват часове на гърба на конете си, за да тренират младите жребчета, това е работа.

Очите на Етиен гледаха развеселено. — Не мога да открия разликата.

— Те отглеждат коне, за да се препитават. Без да говорим за златните, медните и сапфирените им мини.

„Това обяснява великолепния тоалет и големите като гълъбови яйца сапфири на госпожицата“ — реши Фелисиен. Мислеше, че са подарък от херцога.

— Благодаря, че ни отделихте от времето си, Бурж — стана от стола си дьо Век.

— Понитата му за поло го очакват — обясни усмихната Дейзи. — А те са свещени.

Сезонът за поло беше в разгара си. Той се откриваше на петнайсети април и продължаваше до тринайсети юли, и Етиен играеше всеки следобед с Валентин и приятелите си. Това бе дългогодишна, утвърдена практика.

— Единственото свещено нещо в живота ми си ти, скъпа. Би ли желала компанията ми днес следобед?

— И да гледаш часовника си на всеки пет минути? Благодаря, не — усмихна се снизходително младата жена.

Херцогът вече я бе придружавал един следобед из магазините. Макар да бе вежлив, очевидно не можеше да си намери място. И имаше основателна причина за това — този ден неговият отбор бе загубил заради отсъствието му. Етиен бе застанал пред нея, протегнал ръка, за да й помогне да стане от стола си, а очите му се смееха.

— Тази вечер ще те водя на „Аида“, а не понасям Верди. Дължиш ми моята следобедна игра.

Дейзи постави дланта си в неговата, изправи се, хвана го под ръка с фамилиарен жест и като се обърна към Фелисиен, предложи:

— Бихте ли желали да дойдете с нас тази вечер? Каквото и да говори Етиен, Верди е изключително зрелищен.

Поканата й явно изненада Етиен. Въпреки че херцогът, сравнен с по-голямата част от аристокрацията, бе доста по-либерален, кръгът от неговите приятели все пак бе доста ограничен, и изключително от представители на неговата класа. Много по-гъвкавото американско общество, основано върху богатството на парвенюта от най-различен вид, все още не бе повлияло на благородническите парижки квартали, където се признаваха само „старите“ пари. Той обаче подкрепи инициативата й.

— За нас ще бъде удоволствие — обърна се към мъжа, когото бе наел като свой адвокат.

— Благодаря, но имам други планове — отвърна Бурж, споделящ мнението на дьо Век във връзка с Верди, поради което нямаше да се чувства много приятно тази вечер в операта.

Предпочиташе „Комеди франсез“ или много по-предизвикателните пиеси в „Театр де капюсин“.

„Мис Блек наистина е необикновена — реши той, когато вратата се затвори след посетителите му. — Рядко се среща жена с подобна красота и таланти.“ Вече можеше да си обясни защо херцогът бе толкова силно привлечен от нея.

Подпрял брадичка на изправените си пръсти, той съзерцаваше разкриващата се през прозорците му гледка, като премисляше отново и отново поведението на мъже като херцога и откритата му връзка с мис Дейзи. Ако „Аида“ го интересуваше малко повече, щеше да приеме поканата им. Щеше да му бъде забавно да види реакцията на любителите на операта. Не беше ли херцогиня дьо Век една от най-запалените посетителки на операта?

Напрегнато мълчание последва появата на херцог дьо Век и Дейзи Блек в ложата на семейство дьо Шантел. Новината за предстоящия развод на дьо Век се бе разпространила като мълния и всички бяха очаровани да видят причината за тези му действия. Двамата бяха забележителна двойка: той в безупречен вечерен костюм, тя във великолепна рубиненочервена копринена рокля. И двамата бяха високи, чернокоси, елегантни и сякаш не усещаха, че привличат всеобщото внимание. Дали съпругата му също ги беше забелязала? Всички глави се обърнаха, за да видят реакцията на херцогинята, заела обичайното си място в ложата на дьо Век.

Видът й беше студен, както обикновено. Беше заобиколена от братовчед си — архиепископа, брат си — министъра на правосъдието и неговата съпруга. Тази вечер беше облечена в бяло, най-често носеният от нея цвят, бял тюл, обшит със сърма и накичен с панделки. На ушите и деколтето й блестяха диамантите на семейство дьо Век.

Незабавно залата се изпълни с възбуден шепот.

Дали щеше да успее да запази диамантите след развода? Дали той изобщо щеше да получи развод? Вече бе плъзнала мълва, че херцогът напуснал разярен кабинета на дьо Гу. Той не беше от хората, които биха приели спокойно да им четат лекции.

Дьо Век изглеждаше също толкова невъзмутим, колкото и съпругата му. Все пак двамата имаха обща черта — изключителното самообладание… което обаче не бе в състояние да издържи при изнасянето на лекции за светостта на семейството от представители на закона. А когато Етиен се обърна и усмихнат заговори нещо на красивата си тъмнокоса компаньонка, а после погали падналото върху голите й рамене черно кичурче коса, всички присъстващи като един въздъхнаха, обхванати от необясним копнеж. Жестът бе повече от показателен за човек с неговото хладнокръвие.

Американките бяха известни с откровението и чувството си за независимост. В това отношение хипнотизираните наблюдатели не бяха разочаровани. Любовницата на дьо Век докосна устните му с върха на показалеца си и се разсмя на това, което й бе казал. Ако посетителите на операта знаеха по-подробно миналото й — някои от тях действително бяха запознати с него — нямаше да бъдат изненадани от самообладанието й. През целия си живот тя бе в центъра на общественото внимание. Беше свикнала да я наблюдават. Богатството и добре развитото й самосъзнание я бяха предпазвали от най-злостните клюки. А и определено не бе в неин ущърб фактът, че произлиза от род на вождове. От потеклото си бе наследила известна арогантност.

„Нека си гледат“ — мислеше си тя, забелязала насочените към тях лорнети и коментарите по техен адрес. Не бе разрушила брака на обичащи се съпрузи. Можеше да се каже, че от самото начало не бе имало брак в истинския смисъл на думата.

Знаейки какво ги очаква, херцогът се бе поколебал дали изобщо да ходят на опера. Знаеше, че Изабел ще бъде там. Все пак реши, че няма да се крие. Нямаше защо да го прави. Притесняваше се единствено заради Дейзи. Доколко явно щеше да бъде любопитството им? Докъде щеше да стигне нахалството им? Дали любимата му щеше да се разстрои от втренчените в нея погледи?

— Надявам се удоволствието, което ще изпиташ от музиката на Верди, да компенсира неприятното усещане от изгарящия интерес, който очевидно предизвикваме. Светлините скоро ще изгаснат.

— Говориш на единствената жена в групата по право в Университета и, не е нужно да го казвам, единствената индианка. Така че имам имунитет срещу любопитните погледи. А ти искаш ли да си вървим? Все пак всички тези хора са ти познати. — И тя докосна леко ръката му. — Не съм искала да преобърна живота ти… — погледът й се плъзна към тълпата, все още гледаща към тях или към Изабел, — … до такава степен.

Етиен също насочи очи в блестящото с бижутата си множество и за миг се загледа в Изабел и обкръжението й.

— Няма да вървим никъде, скъпа. Възнамерявам да продължавам да живея по същия начин, както досега. Въпреки че Верди — усмихна се той, — е отстъпка в твоя чест. Мисля, че от години не съм ходил на опера.

Тази вечер бе дошъл заради нея, със съзнанието, че Изабел също ще бъде тук, както и хиляди любопитни погледи.

— Сега си обяснявам изненадата на Аделаид, когато й казах, че ще отидем с тях на опера. — Почувства силен прилив на нежност.

— Благодаря ти — рече простичко тя. — Ти ме караш да се чувствам щастлив. Аз трябва да ти благодаря.

Вече не се съмняваше и не си задаваше въпроси във връзка с невероятната радост, с която го бе дарила тя. Изпитваше само благодарност за големия си късмет.

— Дьо Гу е при Изабел — обяви Валентин, като наведе глава към Етиен, за да го чуе. — Боже мой, виж кой още влиза в ложата й. Деламей. Мислиш ли, че тази вечер тя отбелязва точка срещу нас?

— Шарл отбелязва точката. Споменах, че тази седмица съм включил „Аида“ в графика си. Предполагам, че Рошет вече не е безпристрастен към нашия случай — проточи саркастично дьо Век. — Нито пък Льоблоа.

— А Греви и Каролюс вярват, че политиката е извлечена от Светото писание — намеси се Аделаид. — Какво ще кажете за Лубе?

Повечето съдии имаха аристократичен произход. Тези, чиито имена бяха споменати току-що, всъщност бяха членове на същия тесен кръг от фамилии, управляващи Франция от векове.

— Лубе ще се кандидатира за Главен съдия тази година — каза Валентин.

— Както и Бобро и Декав. Защо не оставим всичко това на Бурж? — предложи вежливо Етиен. — Списъкът ми се струва твърде еднообразен. Шарл е назначил толкова много консерватори и отявлени привърженици на папската непогрешимост, че Църквата отново започва да участва активно в правораздаването. На Бурж му е платено да намери съдия, който да не мисли, че Бог е специалист по съдебно право. Да го оставим да си свърши работата. Впрочем, той за малко да дойде с нас тази вечер — добави херцогът.

— Да дойде с нас ли? — попита Аделаид.

— Дейзи го покани, но той имаше друг ангажимент. Всъщност — усмихна се Етиен, — струва ми се, че по-скоро имаше добрия вкус да намира Верди за отегчителен.

— Е, трябва да го поканите друг път, когато одобриш композитора, Етиен — отвърна закачливо Аделаид, в желанието си да зачете желанието на Дейзи.

Някои от споменатите съдийски имена бяха познати на Дейзи, повечето чуваше за пръв път, но смисълът на разговора беше ясен. Етиен нямаше големи шансове делото да бъде разглеждано справедливо и почтено. Изабел държеше много силен коз в ръцете си — своя брат. Дали съпругата на Етиен щеше да спечели? Дейзи за пръв път чувстваше несигурност. Уклончивите, многозначителни отговори на Бурж все още се въртяха в главата й. Дали всички монархистки генерации, представени от прочутите си наследници, щяха да се изправят в нейна защита? Дали нямаше да откажат на Етиен неговата свобода?

Нито пищното представление на вердиевата опера, нито сценографията и костюмите в египетски дух на Мариет Бей, успяха да разсеят предчувствията й за предстоящ провал. Изборът на „Аида“ тази нощ се оказа не особено удачен, тъй като в операта, макар и красива, се разказваше за мрачни и трагични събития, а сърцераздирателната участ на любовта между Радамес и Аида бе твърде близка до действителността.

— Не обичам самопожертвователната героика — заяви херцогът, когато завесите се спуснаха върху последната сълзлива сцена. — Това е нереално, скъпа — добави той, но замлъкна, когато видя сълзите по лицето й. — Това е само една мелодрама. Миличка… — Той взе ръцете й в своите и ги доближи до устните си. — Не плачи.

— Съдбата преследваше Радамес и Аида от самото начало — каза с меланхолично изражение тя.

Индианският й произход я правеше по-чувствителна към съществуването на предопределение и магии в този свят.

— Ти сама управляваш собствената си съдба — отвърна с успокояващ глас Етиен.

Дейзи очевидно беше разстроена. Историята на Аида, прибавена към арогантното поведение на невъзпитаната тълпа в залата и бойните редици от съдии на Изабел, я бяха смутили не на шега.

— Ти управляваш собствената си съдба — повтори окуражаващо дьо Век.

— В определени граници — отвърна тихо младата жена.

Беше видяла как късаха парче след парче от земите на племето й. Бе станала свидетел на унищожаването на огромна част от бизоните и на равнините, обитавани от нейния клан. В живота на всеки изникваха прегради, които трябваше да преодолее, да заобиколи или да се примири с тях. А изборът невинаги беше благоприятен.

— Не вярвам в ограниченията.

— Ти просто си имал късмет, Етиен.

Дейзи опита да се усмихне, съзнавайки едновременно, че бе постъпил много мило, като не се бе съгласил с нея, и че лаконичната му декларация бе резултат от вродената му арогантност.

— Въпреки това искрено се надявам, че си прав.

— Кажи й как лесно се купуват и продават съдиите — обърна се към Валентин херцогът. — И как верността им към Шарл зависи единствено от тяхната полза. Че дори Господ би си затворил очите, стига цената да е достатъчно висока. Кажи й, Валентин, че бих могъл да купя всеки един от онези проклетници, ако се наложи. — Той отново изви глава към Дейзи. Очите му мятаха искри. — Чуй какво ще ти каже — продължи все така буйно. — Той е запознат.

— Изабел може да бави, да спъва и да отлага. Но не би могла да спечели в крайна сметка — заяви Валентин, загледан в посетителите в ложата на Изабел. — Етиен е прав… всеки един от тях има своята цена.

— И може би най-много от всички — Изабел — добави Аделаид.

— Точно така — Изабел най-много от всички — съгласи се херцогът.

— Не ме интересува колко ще ми струва това, Шарл — казваше в това време Изабел, вдигнала лорнета пред очите си, насочила поглед към Дейзи. — Той никога няма да я има.

После се обърна отново към брат си, седнал до нея, и тихо, за да не бъде чута от друг, добави:

— Утре ми дай отчет за дълговете на всички съдии. За всеки случай. Ще откупя полиците им.

— Това не е нужно. Можем да бъдем сигурни в повечето от тях. — Той се усмихна на дьо Гу над главата на сестра си. — С отлаганията цялата процедура ще се проточи безкрайно и Етиен ще се отегчи от дамата… както е ставало винаги.

Шарл не бе разкъсван от такава жажда да си отмъсти на Етиен, като сестра си. Беше привърженик на идеята за привилегията на мъжете да си имат любовница. Беше сигурен, че в крайна сметка зет му ще изостави красивата мис Блек, както бе постъпвал без изключение с всичките си предишни метреси.

— „Повечето“ не ме удовлетворява напълно, Шарл. Искам всички да бъдат готови да изпълняват безпрекословно желанията ти. Очаквам да получа отчет. Парите ми ще бъдат употребени добре.

Етиен никога не я бе придружавал в операта и гневът на Изабел тази вечер, когато го видя да влиза с американката, бе толкова силен, че говореше полу на сериозно, когато заяви, че не я интересува колко щеше да й струва това. Естествено, че се интересуваше. Парите трябваше да се събират и множат, а капиталът — никога да не се докосва. Очакваше се недвижимите имоти също непрекъснато да се разширяват — тази традиция стоеше зад всяко свързване в брак на представители на аристокрацията. Бракът й с Етиен бе запазил целостта на зестрата й. Според закона двамата с него притежаваха обща собственост, но въпреки пълномощията си като неин управител, Етиен никога не се бе докосвал до парите й. За разлика от голяма част от съпрузите, които профукваха доста бързо голяма част или дори цялата зестра на жените си, Етиен бе увеличил видимо авоарите й. За поддържане на домовете и осигуряване на всекидневните им разходи, той черпеше от собствените си средства. Винаги бе мислила, че съпругът й проявява ненужно великодушие, но разбира се, би било глупаво да настоява да харчи от собствените й пари. Затова сега можеше спокойно да си позволи и да си осигури услужливостта на съдиите — въпреки че нямаше да се съгласи да изразходи дори един сантим повече от необходимото.

Брат й въздъхна. Проклетото увлечение на Етиен щеше да му създаде толкова много допълнителна работа.

— Ако настояваш, Изабел, ще кажа на секретаря си да провери това утре.

— Какво ще кажеш за децата? Те все още нямат нужната възраст, остават им още няколко месеца. Мога ли да поискам да бъдат поставени под моята опека? Етиен ги е направил притежатели на доста тлъсти банкови сметки.

— Боже мой, Изабел — повиши тон Шарл. — Те вече от години управляват сами парите си. Това ще ядоса не само Етиен, ще ядоса и Жоли, и Жустен. Избий тази мисъл от главата си, за бога.

— Не е нужно да повишаваш тон, Шарл — отвърна хладно тя. — Няма да допусна този развод. Две мнения по въпроса няма, и бих била благодарна да получа малко подкрепа от семейството си.

— Имаш моята подкрепа, Изабел, но моля те, поне от време на време се съобразявай с правните процедури. Никой съдия, колкото и предан да ни е той, няма да отнеме от децата ти правата им върху влоговете, които те вече повече от две години управляват наистина умело. И нито един съдия, колкото и да е зависим от моето покровителство, няма да поиска да се разправя с безогледното ти желание да си отмъстиш.

— Да си отмъстя ли? — В приглушения й тон се появиха разпалени нотки. — Нямам ли право да си отмъстя за това, което се опитва да ми причини?

— Хората се развеждат, Изабел.

Макар на Шарл да му се струваше, че Етиен преиграва, щом можеше да има американката и без развод.

— Хората може би — отвърна високомерно тя, — но не и един Монтини. Тя е индианка, Шарл, червенокожа. Представяш ли си как се чувствам при тази мисъл? И дори не е млада. Терез Шасмон ми каза, че била на трийсет години. Той ме оставя заради някаква жена от простолюдието, която дори не е кой знае колко по-млада от мен. Той е един глупак, Шарл, и може би пет или десет години, прекарани в съдилищата, ще му помогнат сам да го разбере.

Шарл започна да търси някаква възможност да се измъкне. Слушаше словоизлиянията на сестра си вече от няколко дни и, макар и да бе решил да й съдейства в забавянето и отлагането на правните процедури, свързани с молбата на Етиен за развод — нещо, на което гледаше като на свое семейно задължение (майка му и братовчедът им, архиепископът, също бяха категорично против разводите), не можеше да симпатизира на оскърбените чувства на Изабел. Тя буквално бе изгонила от леглото си Етиен още преди двайсет години и по същия начин не бе изпълнила задълженията си като майка. При подобно поведение бе естествено да очаква някакви последствия. Когато завесите паднаха, той незабавно се изправи на крака аплодирайки.

— Утре искам списъка — рече Изабел, като се присъедини към него и усмихнато се загледа към сцената.

Тъй като брат й не отвърна веднага, тя докосна нехайно ръката му.

— Утре — повтори сбито, натъртено, тихо тя, натискайки с нокти ръката му през ръкава на дрехата.

Той кимна, за да не последва сцена — характерът на Изабел беше пословичен. Пръстите й се отпуснаха и тя се обърна към братовчед си — архиепископа на Париж, който седеше малко зад нея.

— Тази вечер Онегина направи прекрасна Аида, нали? — Усмивката й бе олицетворение на благостта. — Тази жена има ангелски глас.

Дейзи се почувства малко по-добре, след като чу преценката на Валентин и Аделаид. Подейства й успокояващо да научи, че не всички съдии бяха безусловно предани на Изабел и семейството й. В крайна сметка не можеше да не се съгласи, че Етиен бе не по-малко влиятелен и богат от съпругата си и, макар да не познаваше Изабел лично, със сигурност бе не по-малко упорит от нея в осъществяване на решенията си.

Тълпата, излизаща от операта, имаше празничен вид, често над жуженето от разговорите се издигаха сребристите трели на женски смях, чуваше се шумолене на коприна и дрънкане на бижута, неизменни спътници на богатите. Не можеше да се желае по-добър фон за цялата тази пищност от луксозния интериор, творение на Шарл Гарние^[1], целият в позлата и разкошен яркочервен цвят, бляскави кристали и полиран мрамор.

Херцогът размени по няколко думи с познатите, с които се разминаха в огромното фоайе. Валентин и Аделаид спираха от време на време за по някоя шега с приятели. Това бяха тривиални любезности за операта, за вечерта, за състоянието на отборите по поло, съставени за утрешните игри, обикновени коментари през една обикновена вечер, посветена на забавлението на аристокрацията. Погледите обаче минаваха край Етиен и се спираха върху прекрасната му спътничка. Колко изкусителна изглеждаше в богатата си аленочервена копринена рокля. Имаше тъмни очи на чародейка, класическа красота, способна да вдъхнови авторите на сонети, и деколте, направено така, че със сигурност да привлича мъжките погледи. Дьо Век я беше обхванал покровителствено през раменете, вероятно, за да я предпазва от тълпата. По-вероятно, решиха повечето мъже, като знак за притежание.

Изабел бе минала малко преди тях, забелязаха тези, които бяха останали на кратък разговор, и един и същ въпрос изгаряше всички: Дали щяха да покажат, че се познават… дали щяха да се поздравят?

Някакъв духовник застана на пътя им за момент и заедно с компаньоните си запречи пътеката към широкото стълбище.

— Извинете ме, монсиньор Денлу — каза учтиво херцогът, проправяйки си път край тях. — Поздравления за новата ви служба.

Прелатът наскоро бе издигнат за пратеник на Париж във Ватикана. Единственият отговор, който получи Етиен, бе леден поглед, и през следващите няколко секунди свещеникът така и не се помръдна. Най-после се придвижи няколко крачки, за да им направи път, но нито отвърна на дьо Век, нито даде знак, че изобщо го е забелязал.

Дейзи видя изненадата, изписала се за миг върху лицето на Етиен. Очевидно беше слисан. Съвзе се обаче почти веднага и поведе спътниците си невъзмутимо към изхода, съпровождан от ледения поглед на новия пратеник във Ватикана.

„Колко често ще му се налага да изтърпява подобна грубост? — запита се Дейзи. — Дали това няма да започне да му дотежава?“ Реши, че трябва да се извини за грозната сцена, която бе причинила, макар и не по собствено желание. В този момент обаче Етиен придоби толкова сурово изражение, че младата жена се отказа от намеренията си. Това не й пречеше да му съчувства с цялата си душа, защото кой по-добре от нея можеше да знае какво чувства изолираният, изключеният от обществото човек?

Докато тя обаче бе прекарала целия си живот в подобни обстоятелства и се бе научила да се справя с тях, Етиен сигурно за първи път се сблъскваше с общественото неодобрение. Би ли могла, запита се тя, обхваната за момент от силна меланхолия, да му причини това?

Тогава той й се усмихна, топло, с обожание.

И тя забрави всичко.

„Какво е намислила Изабел?“ — зачуди се дьо Век, когато видя съпругата си, заобиколена от целия си антураж, да чака каляската си край централния изход. Защо не беше отишла до страничната порта за екипажите, откъдето винаги си тръгваше от операта? Защо стоеше във фоайето, след като не понасяше тълпите? Въпросите, които си задаваше, бяха реторични. Знаеше добре отговорите им.

— Защо не почакаме отвън? — предложи Аделаид, която също като херцога си бе дала сметка за необичайното поведение на Изабел.

— Не — отговори тихо той.

Премереното напрежение в гласа му накара Дейзи да насочи поглед към лицето му, и след като проследи посоката, в която гледаше, забеляза кой бе привлякъл вниманието му.

— Нямам нищо против да почакаме отвън — рече тя. — Вечерта наистина е разкошна.

— Не мисля да направя това удоволствие на Изабел… ако нямаш нищо против — добави Етиен, признавайки пред себе си, че е напълно възможно неговите чувства да не са в хармония с нейните.

Не можеше да понася злобата на съпругата си, но гордостта му бе по-силна от гнева и не желаеше да се съобрази с доста по-разумното решение да избегне сблъсъка.

— Може да извикат първо нейната карета — каза Аделаид.

— В очите й забелязвам фатален блясък — отбеляза нехайно Валентин, усмихвайки се заразително. — Може да се наложи да те спасявам от нападение… или пък тя може да изпрати божия човек да те обрече на мъките на ада.

— Негово Преосвещенство ще направи по-добре първо да се занимае със собствената си съвест. Говори се, че още две от прислужниците в дома на архиепископа са забременели от него.

— Господ ли ще се погрижи за тях? — проточи небрежно Валентин.

— Искрено се надявам, защото архиепископът е пословично стиснат. Както впрочем и всички от семейство Монтини. Струва им се страшно трудно да се разделят с парите, събирани прилежно в продължение на векове посредством методично уреждани бракове.

В този момент обявиха каретата на семейство дьо Шантел и те заедно се отправиха към изхода.

„Дали наистина Изабел ще направи сцена?“ — питаше се Аделаид.

„Кучката е напълно сигурна, че ще накара Етиен да играе по нейната гайда“ — мислеше Валентин, който познаваше добре съпругата на приятеля си и несъзнателно се приближи още към него, като че искаше да го предпази от предстоящите неприятности.

„Няма да посмее да стори нещо друго пред цялото това множество, най-много някой високомерен поглед“ — реши Дейзи.

Херцогът беше сигурен, че ще чуе изпълнения с отрова глас на Изабел, преди да стигнат изхода.

— Толкова е… тъмнокоса, Етиен. Не е в типичния ти стил. — Пронизителният глас на Изабел се издигна над глъчката. — Но в това няма нищо странно — ти винаги си си падал по варварщината…

Жуженето, подобно на това в пчелен кошер, внезапно замлъкна и всички погледи смаяно се насочиха към двете противопоставили се групички. Дейзи усети как тялото на Етиен за миг се стегна, но той нито забави крачка, нито показа по какъвто и да било друг начин, че е чул забележката на съпругата си, докато не се изравниха с представителите на семейство Монтини.

Ръката му, обхванала Дейзи през раменете, я стисна още по-здраво. Беше по-висок от всички мъже във въпросната групичка. Изгледа ги високомерно, което се дължеше не само на по-голямата му височина, а и на разположението на духа му. След като погледът му бавно премина подред през всички тези влиятелни фигури, наобиколили Изабел, той се спря върху съпругата му.

— Напълно сте права, госпожо херцогиньо, мис Блек няма нищо общо с „типичния ми стил“. И точно затова съм толкова блажен.

Умишлено използва типично църковното слово, за да предизвика религиозното чувство на фамилията Монтини. После се обърна към Дейзи, която стоеше с типичната за своя народ сдържаност, мълчалива и невъзмутима, и каза:

— Приеми моите извинения, скъпа, за дебелашкото държание на съпругата ми. Не трябва да обръщаш внимание на подобна проява на невъзпитание.

Насъбралото се напрежение сред аудиторията моментално избухна във вид на възбуден шепот. Широко отворили очи, смаяни, с вдигнати към очите лорнети, с притиснати към устните ръце в ръкавици, прекрасно облечените представители на висшето общество се взираха в разиграващата се пред тях неприятна сцена. Чухте ли това? Чухте ли го какво каза? Не мога да повярвам на ушите си, при положение, че до нея стои архиепископът. Дьо Век нямаше да се впечатли дори сам Господ да бе застанал до жена му. А малката възлюблена на херцога е наистина хубава, нали? И млада, кожата й е като кадифе. Вижте само очите на Изабел — от тях блика огън. Дали Шарл ще го извика на дуел? Архиепископът ломоти нещо, за първи път го виждам да не намира думи…

— Валентин.

Тонът на Етиен бе изключително мек, но думата звучеше като заповед. После свали ръка от рамото на Дейзи и се приведе към нея с такъв интимен вид, като че бяха сами, а не пред очите на цялата тази тълпа, в очакване да се развихри ужасна буря.

— Ще ви последвам навън след миг — прошепна той. — Излез с Валентин.

Без да чака отговор, знаейки, че Валентин ще се погрижи за дамите, той се обърна отново към съпругата си и нейния антураж и каза със завидно самообладание:

— Не прави публични сцени, Изабел. Това е само едно приятелско предупреждение. Шарл, затвори си устата. Приличаш ми на гладна жаба. — Огледа отново събраните магистрати изпод полуспуснатите си клепачи. — Надявам се, че се разбрахме. Това ще ми спести неприятната задача да викам всеки от вас поотделно на дуел.

Последвалото мълчание говореше красноречиво, че всеки един от присъстващите мъже беше наясно доколко майсторски се справя с пистолетите за дуел херцог дьо Век. През младостта си бе убил двама за много по-малка обида, абсолютно хладнокръвно и спокойно, в не съвсем трезво състояние. После веднага се върнал в леглото на дамата, която оставил час преди това. Годините бяха поусмирили импулсивността му, струваше му се прекалено да се пролива кръв при дуелиране… но човек никога не можеше да бъде сигурен в настроението на дьо Век.

Ледените му зелени очи гледаха очаквателно мъжете.

След кратко мълчание той наклони леко глава, жест, намекващ за поклон.

— В такъв случай ви пожелавам приятна вечер — измърмори той и излезе навън.

В мига, в който херцогът излезе от ярко осветената опера, фоайето се изпълни с шепот, с възбудени коментари. Чухте ли го… хладен и твърд като стомана. Дуел. Беше ги предизвикал всичките на дуел. И можеше да убие всеки един от тях. Нали го знаете дьо Век, може да улучи гълъбово око от сто метра. Вижте, вижте, архиепископът май ще припадне. Не и Изабел обаче. Ако беше мъж, щеше да го застреля със собствените си ръце. Видяхте ли американката? Ама как така не я забелязахте? Сега мога да си обясня защо херцогът е готов да убива заради нея…

„Колко е дребна само“ — откри, че мисли Дейзи, докато чакаше на тротоара отпред пристигането на каретата. Не можеше да си обясни защо съзнанието й се въртеше около размерите на Изабел, когато би трябвало да се интересува много повече от шепота и клюките по техен адрес, и от причината, поради която Етиен бе останал във фоайето. В паметта й обаче се бе запечатал завинаги съвършеният образ на съпругата му, руса и изящна. Като че съперничеството помежду им беше метафизичен процес, базиращ се на физическите им различия, и победата щеше да бъде на страната на по-високата. Като че по-малките размери на Изабел бяха причината за злобния й характер, реши миг по-късно тя. Като че жълтоокият бог бе компенсирал дребния й ръст, като й бе дал Етиен за съпруг, бе поредното заключение, до което достигна Дейзи. „Не!“ — запротестира наум младата жена, опълчвайки се срещу мрачните си мисли, срещу обхващащата я паника. Не искаше да разсъждава за законността на позицията на Изабел като съпруга на Етиен, а още по-малко — за неустановеността на собственото си положение. „Престани!“ — смъмри се самата тя в следващия момент, не желаейки да позволи на мрачните мисли да я завладеят напълно.

Финалната сцена от „Аида“, където двамата влюбени очакват смъртта си в подземието, не излизаше от ума й. Тя потръпна от страшната картина, като че някой от духовете на злото я беше докоснал.

— Студено ли ти е, скъпа? — попита херцогът, появил се внезапно зад гърба й и я привлече плътно в обятията си, така че младата жена почувства топлината му.

Говореше така спокойно, като че всеобщото внимание, насочено към него и Изабел, съдиите и архиепископът не съществуваха.

— Студена си — добави той, след като докосна пръстите на ръцете й.

— Да, не… малко, може би… последната сцена… ме смути малко.

— Наистина съжалявам заради Изабел.

— Не… имам предвид последната сцена от „Аида“.

Погледите им се срещнаха и той видя страха в очите й.

— Имаш ли нещо против да повървим пеш… не е далече… ще ти бъде ли много студено?

Гласът му звучеше нежно, изпълнен с молба за прошка. Каретата им стоеше до тях, кочияшът, облечен в ливрея, държеше вратичката отворена, а Валентин и Аделаид чакаха учтиво малко по-нататък.

Дейзи кимна. Чувстваше нужда от усамотение, като че парижката нощ можеше да изтрие спомена за Изабел и всевластните й поддръжници.

— Тръгвайте без нас — обърна се Етиен към Валентин и Аделаид.

Двамата им приятели разбираха как се чувстват влюбените.

— Не е нужно да се развеждаш — каза Дейзи.

Двамата с Етиен се разхождаха, хванати за ръка, по осветения от булевард. Топлата нощ беше като от кадифе и тъй като Изабел вече не беше толкова близо, мислите на Дейзи не бяха така объркани. Бракът не беше така задължителен в културата на абсароките, както в обществото на белите хора.

— Не ме интересува, че разводът може да се окаже и невъзможен. При абсароките това е по-различно. Достатъчно е, ако ме обичаш. Достатъчно е… да бъда с теб. — Бродираната й пелерина се извиваше на меки вълни, докато се движеха. — Не искам титлата ти, не се нуждая от богатствата и именията ти. Имам всичко това.

Като дъщеря на вожд, в своя свят тя притежаваше не по-малка власт и влияние от който и да било член на семейство дьо Век. Имаше и значителни богатства, но можеше да живее щастливо и възможно най-простичко, в индианска колиба в прерията. А що се отнася до земите, тя, заедно със своя клан и семейство, притежаваше огромни територии, нещо, за което Етиен не можеше и да мечтае.

— Ще се разведа — отвърна херцогът, — заради себе си. Не искам безкрайни повторения на случилото се тази нощ. Освен това искам да бъдеш моя жена според законите и на това общество.

Диамантените копчета на яката му бляскаха също толкова силно, колкото и очите му на светлината на газовите лампи. „И искам да родиш моето дете“ — помисли си той, имайки предвид жената, която познаваше едва от две седмици. Без никаква причина или логика усети, че го завладява силно желание да има дете от нея.

Най-малкото заради това трябваше да се оженят.

— Ще говоря с Шарл. Той вероятно би могъл да я обуздае. — Дейзи го погледна. В очите й се четеше недоверие. — Мислиш си, че би трябвало да я познавам по-добре, нали? — усмихна се той.

— Би трябвало да я познаваш по-добре след двайсет години — опита се не особено успешно да отвърне на усмивката му тя.

После заговориха за по-приятни неща, като се разхождаха все така хванати ръка за ръка по „Авеню де л’Опера“, давайки възможност на нощната красота да възвърне душевното им равновесие, да ги отдалечи от инцидента в операта и духовно, и физически. И не след дълго се озоваха на „Ке дю Лувр“, където, точно срещу реката, се намираше апартаментът на херцога.

— Настоящият ми дом — рече той и посочи към постройката в ренесансов стил, издигаща се на няколко метра от Сена.

Отдавна живял представител на семейство дьо Век се бе възползвал от таланта на Бернини, който бе дошъл от Италия по времето на Луи XIV, за да обнови Лувъра. Дворецът за дьо Век бе малък в сравнение с монументалните творби на Бернини, предназначени за крале и папи, но и по-елегантен. Бароковият разкош бе омекотен с финес и елегантност, стените бяха покрити с огромни прозорци, гледащи към Сена.

— Мислех да се направя на джентълмен и да те заведа у Аделаид, — каза херцогът, — но защо вместо това не останеш при мене тази нощ.

— По-голямо е от моя вигвам в прерията — произнесе Дейзи, обзета от подсъзнателна сдържаност, поразена от красотата и размерите на дома на Етиен, още един символ на различията в начина им на живот.

Богатството на семейство Брадок-Блек нямаше подобни исторически паметници, мислеше си тя, тази дълга постройка с внушителни размери сигурно напомняше непрекъснато на обитателите си за дълга им пред миналите поколения. Нейното минало, както впрочем и бъдещето, се отличаваше с много по-голямата си свобода на духа, традицията на абсароките се отличаваше с уважението си към личните качества и способности. В нейното племе позицията на вожда се завоюваше и запазваше с личната смелост и мъдрост, докато от земевладелските фамилии във Франция се очакваше единствено да запазят или евентуално да увеличат наследеното от предшествениците им.

— Използвам само няколко от стаите — рече Етиен, като че подразбрал посоката на мислите й. — Да не би да предпочиташ да се върнеш в дома на Аделаид? Ще извикам каретата си — предложи той и посочи към каляската, която ги следваше бавно.

Нищо чудно, ако беше разстроена. Как му се искаше да може да заличи неприятната случка в операта и последните двайсет години от живота си, за да я направи щастлива.

— Гладна съм — рече Дейзи, без да отговори на никой от въпросите му.

— А аз съм сигурен, че имам някаква храна — отвърна с усмивка младият мъж, доволен от неподлежащото на оспорване съдържание на твърдението й.

По-късно щяха да имат отново предостатъчно поводи да се сблъскват с дилеми от най-различен характер.

— Знам също така, че имам и няколко главни готвачи.

— Ти нямаш чувство за мярка.

Спокойното неодобрение в думите й се подчертаваше от ироничния тон.

Той прекрасно си даваше сметка за несъответствията в начина им на живот и не можеше да промени миналото и произхода си, макар че ако имаше възможност, би го сторил с радост, за да й достави удоволствие.

— Все пак, мога да те нахраня — отвърна с толкова топла усмивка той, че на Дейзи й се стори, че нощта стана по-гореща. — Уговорихме ли се?

— Уговорихме се — отговори младата жена, без да се замисля.

Когато станеше въпрос за практичната страна на живота, те бяха диаметрално противоположни, разделени от половината свят. В любовта обаче, където практичността беше напълно изместена, а реалността се размиваше, двамата бяха в пълно съгласие.

— Мислиш ли, че в кухнята може да има баба^[2] с ром? — попита Дейзи, когато влязоха в дома на Етиен. — Страшно ми се яде от него.

— Ще разберем съвсем скоро — отвърна херцогът, сам помогна на младата жена да съблече пелерината си и я подаде на застаналия до тях лакей. — Ще изпратя да повикат главния готвач.

Тя го докосна леко по ръката.

— Много е късно. Не можем ли да отидем сами и да проверим?

Баба се правеше обикновено с огромни размери и се съхраняваше по няколко дни в кухненски шкаф, докато бъде привършен. Въпреки че Етиен никога досега не бе влизал в кухнята, той с готовност се съгласи.

— Разбира се. Чакай да видя…

Поспря за миг, за да определи посоката, в която трябваше да се отправят.

— Не знаеш къде е кухнята в дома ти? — обвини го с усмивка на уста тя, развеселена от изправилата се пред него дилема.

— А, да — ухили се младият мъж. — Не ме гледай така самоуверено. Луи се грижи за всичко това, но аз сега ще отгатна… да речем — кимна той по посока на един коридор с по-функционален вид, — оттук.

Младият лакей, към когото се обърна, потвърди правилността на догадките му и малко по-късно, след като прекосиха още няколко коридора под надзора на същия младеж, двамата се озоваха в кухнята.

Появата им на вратата на огромното помещение, боядисано по малко странен начин, подобно на регентската кухня в Брайтън, предизвика не по-малко вълнение от посещението им в операта. С тази разлика, че тук, след като премина първоначалното изумление, ги посрещнаха изключително сърдечно. Главните готвачи (Етиен току-що откри, че има четири такива) не спяха, а чакаха, в случай, че господарят на къщата има нужда от услугите им след завръщането си от опера.

— Какво пророчество — прошепна херцогът и се усмихна на дамата до себе си.

Присъствието на готвачите в кухнята се дължеше не толкова на пророчески дарби, колкото на нарежданията на Луи, привикнал с навиците на господаря си. Голяма част от прислугата се бе събрала около масата и пиеше чай в очакване да се завърне господарят. Там бяха и Луи, и Бърнс.

Баба щял да бъде приготвен незабавно за дамата на херцога, заяви майсторът на сладкиши, сияещ от щастие, че са се спрели именно на неговото изкуство. Щели да го поднесат в рекордно кратък срок. Трябвало само да я стоплят и да направят нов сос. Как го предпочитала дамата, с вода от вратига като крал Лешжински, когато му го приготвял ненадминатият майстор в кулинарното изкуство Карем, или само с малага? Самият баба, увери я той, бил направен по автентичния начин, с унгарско вино.

Дейзи грациозно се съгласи да опита вратиговата вода. Майсторът на сладкишите се захласна да хвали изтънчения й вкус и не се разплака от радост само благодарение на напомнянето на херцога, че дамата е гладна. Емоциите му минаха веднага на втори план пред необходимостта да твори. Той повика незабавно своите помощници и се залови за работа.

На другите трима главни готвачи бе дадено правото да предложат някои отбрани блюда, които според тях щяха да доставят удоволствие на дамата. Етиен наблюдаваше снизходително опитите им да изкушат Дейзи с уменията си. Тя избра обикновени макарони по неаполитански, отчасти защото младият главен готвач-италианец бе толкова горд с родната си кухня. Това щеше да й бъде предостатъчно, ако другите двама главни готвачи нямаше да останат разочаровани. Затова склони да й бъдат сервирани и омар по американски, този път в чест на собствената й родина, и супа с домати и скариди.

— Добавете и праскови от Монтрьой — завърши менюто дьо Век. — Както и Шато Латур и Шато д’Икан.

Сервираха им по руски маниер^[3] върху малката маса от бронз и халцедон до балконската врата в спалнята на Етиен. Двамата бяха сменили официалните тоалети с удобни халати. Стройната фигура на Дейзи бе обвита с гористозелена коприна. Боси и отпуснати, те отпиваха от шампанското, очаквайки първото блюдо.

— Животът е хубав — прошепна нежно младият мъж и вдигна чашата към събеседницата си.

— Когато си така близо до мен — отвърна тихо тя и вдигна на свой ред своята чаша.

Усмихнатото й лице бе деликатно осветено от поставените на масата свещи.

— Тогава е по-хубав, нали…?

Очите на Етиен търсеха нейните над ръба на чашата, искрящото шампанско бе кипнало като него самия.

— Защо просто не заключим вратата? И да забравим за света.

— Поне за една седмица — прошепна Дейзи.

Херцогът се усмихна.

— Моя скъпа, практична палавнице. А аз бях изпълнен с много по-романтични мисли и се готвех да предложа нещо като „завинаги“.

— Достатъчно ли е да се каже „завинаги“? — усмихна се в отговор младата жена.

— Разбира се.

Беше изпаднал в настроение, когато всичко му се струваше възможно и искрено вярваше на думите си.

— Добър си с мен.

Чувстваше се непринудена, щастлива, беше й леко на душата. Дори случката в операта бе изтрита от съзнанието й. Струваше й се, че започва да разбира дълбокото като самото море, високо като планина величие на любовта.

— И възнамерявам да бъда дори още по-добър с теб… след като прислугата ни остави на мира.

Дейзи се усмихна широко.

— Мога да ям доста бавно и да те накарам да почакаш.

— Чудесно — отвърна той, без очевидно да се разтревожи от този факт.

— Чудесно ли? Колко сте самодоволен, дьо Век.

И тя подаде чашата си, за да й я напълни отново. Бе много трудно да го предизвика човек, може би невъзможно. Преживял по-голямата част от живота си в самота, той бе добил някои привички на отшелник. Яркочервеният брокат на халата му проблесна, когато собственикът му се раздвижи, за да вземе бутилката. След това протегна ръка, за да напълни чашата с бледата течност и се усмихна на младата жена пред себе си.

— Скъпа, още един-два часа не са от кой знае какво значение — прошепна той и се облегна отново на стола си.

Тя направи муцунка, типичен женски отговор.

— Мразя отвратителната ти сдържаност. Трябва ли да копнея по тебе?

Очите му я гледаха развеселено.

— Ами понякога може би трябва.

В тона й се усещаше известна раздразнителност, напомняше младо селско момиче, непривикнало на градските маниери. Последвалият отговор бе несъмнено доказателство за привързаността му към нея.

— Ако наистина го желаеш, непременно ще го направя.

— Кога?

Изпитваше властта си над него.

— Понякога… — усмихна се леко той, — … когато най-малко го очакваш.

Усмивката му беше толкова вълча, че Дейзи се притесни.

— Но не и на публично място — рече припряно тя.

— О, нима трябва да се проявява някаква сдържаност и при проявата на подобни на моите несдържани чувства?

Той беше дързък човек и сдържаността не му бе позната.

— Може би — произнесе бавно тя, като се опитваше да разшифрова усмивката му.

— Църквите публично място ли са? — попита той, а лицето му внезапно се превърна в олицетворение на благоприличието. — Или, да речем, някой от по-забутаните параклиси?

Тъмните й ресници се вдигнаха нагоре и очите й се разшириха.

— Определено — да.

— А какво ще кажеш за парка Сен Клу? През вековете той е видял доста много радващи се на близостта си двойки.

Провлаченият му тон издаваше, че имаше личен опит от въпросната обществена градина.

— Етиен! — Възклицание, пълно с упрек.

— Значи предпочиташ по-голяма интимност.

Той се облегна на стола си. Яркочервеният халат подчертаваше абаносовия цвят на косите и загорелия тен на кожата му. Очите му бяха в сянка, но това не пречеше да се различи особената им форма, издаваща татарската кръв, която родът му носеше вероятно от цяло едно хилядолетие. Приличаше на източен владетел… на черен принц на нощта, чувстващ се най-добре в един свят без условности.

— Очевидно повече, отколкото ти — отвърна саркастично Дейзи.

— Вероятно е така — съгласи се с крива усмивка той.

Дьо век вдигна поглед към вратата, тъй като от там се дочу тихо почукване.

— А, ето и супата ти.

Това сложи край на спора им по повод благоприличието и степента на публичност в интимните отношения.

Блюдата пристигаха едно след друго. Първо — супата от скариди, последвана от макароните по неаполитански, омара, сладкиша баба и прасковите. Дейзи ядеше, а херцогът предимно пиеше, въпреки че опита от макароните по настояване на младата жена. Съгласи се, че са превъзходни, че съчетанието от сирене пармезан, шунка и домати е изключително сполучливо. Не спомена, че при всичките си посещения в Италия упорито бе избягвал макароните.

— Доволна ли си? — попита шеговито той, като взе една златиста праскова от голямата фруктиера.

Истинска наслада му доставяше апетитът на Дейзи. Жените, които познаваше, обикновено се стараеха да ядат колкото се може по-малко. В момента тя се опитваше да реши как трябва да се захване с омара, оформен като корона, покрит с печени домати и лъщящ от собствената си мазнина, и само кимаше и се усмихваше. След като взе решението си, тя откъсна едно парче от морския деликатес и, след като го сложи в устата си, затвори очи от удоволствие.

Етиен усети, как нейната наслада премина през неговото тяло. „Каква жена — помисли си той, — съставена от пленителни, различни части: по-естествена от селянче, изтънчена като кралица, способна да изпълнява една типично мъжка професия, красива като най-скъпия спомен за слънчев изгрев от детството му, и прелъстителна… като мокра от тропическия дъжд орхидея. Изкусява окото и очарова чувствителността.“

Подобно на воайор-епикуреец той я наблюдаваше как се бори с омара и капризно избира едно парченце тук и друго — там. Беше яла всяко блюдо по същия разпътен и същевременно — умерен начин, като избираше само най-хубавото. И ядеше омара с пръсти.

— Имаш ли нещо против? — попита тя, усетила внимателния поглед на Етиен.

Въпросът й беше само проява на учтивост — никога не бе робувала на протокола.

— Ни най-малко. Наслаждавам се на гледката. След това — прошепна нежно той, като се облегна на античния си стол, с нахапана праскова в ръка, — ще оближа пръстите ти.

— А, колко мило… какъв практичен човек. — Усмивката й беше леко оцветена от бледорозовия сос на омара. — Искаш ли да започнеш веднага?

И тя се надвеси напред и протегна ръка над ослепителнобялата покривка.

— Мислех си — отвърна с лека усмивка той, — да изчакам да сервират и сладкиша. Просто за да избегна — добави едва чуто той, — нежелани прекъсвания на… — Едната му вежда се повдигна многозначително. — … на практическите ми занимания.

— Ммм… — В интригуващия й тон се долавяше нетърпение. — Започвам да се замислям дали да не се откажа от любимия си баба. — Усмивката й бе краткотрайна, тъй като се зае сама да облизва пръстите си. — Но не съм толкова убедена в това — прошепна тя иззад връхчетата на пръстите си.

Етиен се разсмя.

— Никога досега не съм минавал на второ място, след някакъв баба.

В действителност той никога не бе заемал второ място дори в мислите на любовниците си. Което правеше госпожицата от Монтана още по-очарователна.

— Несъмнено характерът ти ще стане по-добър вследствие на този опит. — В тъмните очи на младата жена проблеснаха шеговити искрици.

— Ако не по-добър, със сигурност… по-принуден.

— Това също е добър урок — отбеляза бодро тя.

— Може би аз също има на какво да те науча.

Усмивката й бе изкусителна като на типична дъщеря на Ева.

— Наистина ли?

— Наистина — прошепна той.

Изумителният баба, истинско произведение на изкуството, беше внесен от самия майстор на сладкиши в сребърен поднос. Бе украсен с лъскави захаросани гроздове и лимони и с поръсени със захар виолетки. От златистата му, покрита с глазура повърхност се издигаше пара. В средата на пръстеноподобния сладкиш бе натрупан ухаещ крем шантили. Специалният сос, създаден за тъста на Луи XV, пристигна във великолепен сребърен съд във формата на ладия, носен отделно и неподражаемо тържествено от един от привилегированите помощник-готвачи.

Дейзи бе искрено смяна, главният сладкар — заслужено похвален, а Етиен реши, че да вечеря насаме с Дейзи Блек в спалнята си е равносилно на земния рай. Очевидното щастие, което се излъчваше от очите й, определено засенчваше великолепието на Чудесата на света, някои от които бе видял по време на пътешествията си по земното кълбо.

— Трябва да опиташ този сос, Етиен — каза малко по-късно Дейзи, след като слугите бяха излезли и след като бе опитала всяко от чудесата върху сребърния поднос: топлия, сладък, изключително вкусен баба, захаросаните гроздове, нежните апетитни виолетки, невероятния крем шантили и, естествено, соса.

В момента облизваше палеца си, който за трети пореден път бе натопила в ароматичния сос.

— С удоволствие. Свърши ли вече?

Нещо повече. Бе хвърлил поглед към високия часовник в ъгъла на няколко пъти по време на разговора й с готвачите, донесли десерта. Беше изял прасковата си, чашата с вино беше оставена празна на масата. Дори търпението на човек като него имаше своите граници.

— Да — протегна се младата жена. — Най-после. Сега опитай това.

И тя стана от стола, надвеси се над малката маса и предложи на херцога омазаните си със соса пръсти. Той хвана ръката й и я подържа за миг, преди да поеме пръста й в устата си. За момент Дейзи усети същото желание, което бе изпитала при първата си среща с него — като че беше хипнотизирана от непреодолимото си желание да го докосне.

— Глезиш ме.

Декларацията й завърши с припряно поемане на въздух, защото устните му обхванаха пръста й, а езикът му бавно се плъзна по неговата дължина.

— С огромно удоволствие — отвърна тихо той и целуна връхчето на пръста й, — и от време на време с известно нетърпение, — добави той, като пусна ръката й.

— Накарах те да чакаш — заяви тя, доволна, че я желаеше дотолкова, че да изпитва нетърпение.

— О, да.

Етиен се изправи и тя видя ясно доказателството за възбудата му, което дотогава бе останало скрито за погледа й. Яркочервеният брокат, пристегнат на кръста му с копринен колан, бе доста издут в долната част на корема му.

— Щом си свършила — рече с нисък, дрезгав глас той, — значи е дошло време за моя десерт.

Предразполагащите към мързел удоволствия, насладата да се храни спокойно с несравними деликатеси и да пие прекрасните вина, архитектурното творение на гения на Бернини, в което се намираше, свирките на корабите, плуващи по Сена — всичко това допринасяше за особеното усещане, че се намира в някакъв приказен свят, че е омагьосана. А сега към тези усещания се прибавяше и наново разпаления огън на чувствеността.

Знаеше какво можеше да й даде той. Можеше да го види. След малко щеше да забрави, че човешкото поведение се определя от разума и щеше да го забрави без никакво угризение.

Херцог дьо Век заобиколи отрупаната с лакомства маса и й предложи ръката си.

— Вземи соса — рече той. — Мисля да го опитам в леглото.

Младата жена усети, че пръстите й треперят, когато посегна към сребърния съд. Той се обърна да успокои ръката й, като че беше усетил завладяващата я възбуда.

— Аз ще го нося. Да не вземе да се излее… тук.

Постави купата със соса на нощната масичка, отрупана с всевъзможни дреболии, събирани от поколения други дьо Век: поставена в рамка миниатюра, подпряна на златен статив, изобразяваща млада дама от времето на създаването на двореца. Около типичния й за средата на седемнадесети век блед тен бяха оформени деликатни златисточервеникави къдрици. Отрупана с диаманти кутийка за емфие отпреди Френската революция, бляскава като епохата, в която бе създадена. Два порцеланови оцелота, донесена от военните походи на Наполеон до Египет от някой представител на рода дьо Век, достатъчно прогресивен, за да се присъедини към Наполеоновата войска. Поставена в рамка снимка на момченце, седнало в скута на майка си, с колебливата усмивка и очите на Етиен.

Леглото допълваше еклектичния декор на стаята, която представляваше комбинация от позлатени мебели, инкрустирани бронзови и каменни предмети, удобни столове и дивани с ресни и пискюли, облицовани с тежки брокати. Никъде обаче не се забелязваше и следа от жена — това бе определено мъжка стая. Леглото бе напълно в стил Луи XIV — тежко, солидно, с богата дърворезба, позлатено, с типично мъжки кадифени пердета в шоколадов цвят, осезателно избелели през вековната си употреба.

Дейзи постоя напълно неподвижна за миг, поразена от безличния вид на стаята. С изключение на детската му снимка, тя принадлежеше много повече на миналите поколения, отколкото на Етиен. А той от своя страна сякаш беше безчувствен към усещането за присъствието на хората, населявали преди него този дворец, към тежестта на историята, просмукала се в стаята.

Херцог дьо Век съблече халата си и го остави да се свлече върху пода.

— Замислял ли си се някога колко много други хора са спали на същото това легло? — попита тихо Дейзи.

Пръстите му, които развързваха колана й, спряха за момент.

— Чаршафите са нови.

— Етиен, говоря сериозно.

— Ти почти винаги си сериозна, скъпа — отвърна с усмивка той, докато сваляше халата от раменете й. — Но аз те обожавам всякаква.

— Не го ли чувстваш?

Той наведе глава, така че очите им да застанат на едно ниво, и устните му се извиха в лека усмивка.

— С риск да направя несериозна забележка, чувствам го, откакто започна да ядеш омара с такава изкусителна отмала.

Младата жена се усмихна широко.

— Пи прекалено много.

— Или може би недостатъчно, щом усещаш призраци във въздуха.

— Никога ли не си сериозен?

— Старая се да не бъда. Една от основните максими, които съм запомнил от предимно отсъстващия си баща, е преценката му за сериозните хора. „Сериозните хора — повтаряше често той, — са опасни. Когато се катерим по скалите, те вечно дърпат въжето, когато най-малко го очакваш.“ Това като че повлия и върху собствения ми живот.

Дейзи превзето нацупи устни.

— Всъщност, точно това го и уби — продължи Етиен. — Бъни Кларидж, който, всички го знаеха, не трябваше да се отдалечава от рибарския си мостик в Кент, се катерел четвърти поред и ги уби всичките. Така — продължи с усмивка той, като бутна Дейзи в леглото и я последва с типичната си грациозност, — да оставим настрана всички максими, освен онези, засягащи насладата и да минем към по-приятни теми. Като например — къде искаш да сложа първо от соса с вратиговата вода?

Лицето му бе само на сантиметри от нейното, усмивката му — магическа, очите му я гледаха развеселено.

— Какво имаш предвид?

Нейната усмивка беше не по-малко предизвикателна.

— Искам да кажа, че ако предпочиташ особено много някои от местата за стимулиране… Виждаш колко вежлив и мил мога да бъда.

— А ако нямам?

— Разбира се, че имаш. Спомням си добре. — Действително имаше прекрасна памет за детайлите. И той покапа от сладкия винен сос първо върху сочната й долна устна и умишлено бавно започна да я облизва. — Какъв вкус… — прошепна, без да се отделя от топлината на устата й.

— Ставам ли за ядене? — попита Дейзи, усещайки, че пулсът й се учестява.

Докосването на устните му до нейните бе равносилно на въвеждане в рая. Копринените чаршафи като че пареха кожата й. Избелелите завеси от една отминала епоха сякаш ги отделяха от останалия свят. Етиен кимна в отговор едва забележимо. Черните му коси галеха бузата й, усмивката му нямаше нищо общо с онази толкова дълго практикувана за пред другите физиономия, а бе искрена и издаваше бурните му емоции.

— Не ядох нищо, защото пазех апетита си за тебе и сега умирам от глад.

Струваше й се, че думите му галят тялото й, като че бяха приели материална форма. Възбудата затопли тялото й.

След това сосът, все още приятно топъл, покапа върху зърната на гърдите й и потече на тънки струйки по гръдта й. Той ловко пресрещаше с език вадичките и ги облизваше подлудяващо бавно по посока нагоре, докато накрая пътят му не завършеше с всмукване на щръкналите връхчета на гърдите й. Младата жена затвори очи под напора на силните усещания, пронизващи цялото й тяло.

— Не спирай — прошепна тя.

Той нямаше подобно намерение, смучеше и хапеше лекичко, докато тя не потрепери, задъхана от първия си оргазъм.

В следващия миг Дейзи усети между краката й да потича топла струйка от сладкия винен сос. Тя отблъсна влюбения мъж от себе си, но той отдръпна ръцете й, прошепна „Имай ми доверие“ и сведе глава, за да вкуси от соса, примесен със собствената й течност, доказателство за силната й възбуда.

Стоновете от удоволствие, излизащи от разтворената й уста, бяха като божествен акомпанимент за Етиен, който не спираше да прокарва езика и устните си между бедрата й. Проникна в нея в мига, в който тя отново достигна оргазъм. Твърдият му член проникна толкова дълбоко в нея, че дъхът й секна. Стори й се, че се разтапя, че се парализира от силните усещания.

— Не мога да се помръдна — прошепна тя, когато успя да си поеме въздух достатъчно, за да говори.

— Не е и нужно — отвърна все така шепнешком той.

Херцогът си мислеше, че отдавна е опитал всичко, което може да му предложи чувствения свят, но сега си даде сметка, че е обзет от такава несравнима и изпепеляваща страст, че за първи път разбра какво означава делириум.

Дори да знаеше, че след това го очаква адският огън, пак нямаше да се откаже да я има. Дори ако Купидон бе насочил лъка си към гърлото му, пак щеше да я има. Дори ако съпругата му бе допряла пистолет до слепоочието му, пак нямаше да се откаже от нея. В този момент преситеният от удоволствия и жени херцог дьо Век разбра, че това бе отдалечено на мили, левги и океани от делириума. Това, което изпитваше, беше любов; любов, за чието съществуване не беше и подозирал; любов, която винаги беше презирал като нещо неестествено и отнемащото силата и мъжествеността; любов, която, бе убеден в това, му беше изпратена точно навреме от провидението. И той се чувстваше щастлив.

Дейзи усети, че внезапно прегръдката му стана по-силна и, като че разбрала настроението му, плъзна длани по широките му рамене.

— Ти си мой. — В гласа й се усещаше усмивка. — И не го забравяй.

— Твой завинаги — прошепна Етиен.

— Завинаги — съгласи се тя.

Бе прекалено щастлива, за да позволи на действителността да нахлуе в съзнанието й и да развали блаженството й.

Тази нощ се обичаха, без да мислят за това, което щеше да им донесе утрешния ден. Единственото, което имаше значение, бяха те двамата, изолирани от останалия свят под завесите на двестагодишното легло. Имаше значение само това, че се държаха в прегръдките си. И любовта им.

Много късно същата нощ, когато държеше полузаспалата Дейзи в обятията си, младият мъж прошепна в мрака:

— Напомни ми утре да възнаградя главния майстор-сладкар.

А след това, докато тя спеше, той я притискаше нежно към себе си и наблюдаваше светлините на плуващите по Сена лодки. Обзе го странна меланхолия след изживяното току-що блаженство. Имаше чувството, че животът му до този ден бе минал незабелязано, подобно на плуващите в мрака лодки. Неусетно бързо, прахосани в леност безценни дни, седмици и години, толкова много от тях преминали в преследване на това удоволствие, превърнало се от поколения в главна цел на неговата класа.

Любовта към Дейзи му бе дала възможност да разбере колко много бе пропуснал. Времето минаваше бързо и неумолимо, четиридесетият му рожден ден беше само след месеци. Баща му бе умрял на четиридесет и две годишна възраст. „Колко неуловим е животът“ — помисли си той, загледан в поредната лодка, минаваща под прозорците на спалнята. Спящата до него Дейзи стопляше и тялото, и душата му. Усещаше лекото й ритмично дишане в собствените си гърди. Любовта й се бе превърнала в най-важното условие за неговото щастие.

Не искаше да му казват, че е егоист, задето желаеше — и то след двайсет години, посветени на дълга — малко щастие и за себе си. Близост с жената, която обичаше.

Сключеният по династични причини брак му изглеждаше долен и нечестен. Както и неискрените опити на съпругата му да го задържи. За нея той не беше друго, освен едно удобство, една изгода. Някой, който осигуряваше прахосническия й начин на живот, съпруг с приемлива титла и обществено положение.

Внезапно вече не му стигаше да запълва празнотата в живота си със забавления.

Това не беше достатъчно.

Животът беше прекалено кратък.

А щастието — трудно уловимо.

Най-после бе намерил жената, която му бе жизнено необходима, която се докосваше не само до тялото, а и до душата му, и възнамеряваше да я задържи.

Въпреки всички Монтини, съдии и общественото мнение.

Когато отвори очи, херцогът се сепна, забелязал стоящия пред него слуга. За миг се почуди откога ли стоеше така Луи, безмълвен и изпълнен с уважение.

— Посетители, господин херцог, в преддверието.

Гласът му прозвуча толкова тихо, че Етиен не бе напълно сигурен, че е чул добре. Луи знаеше по-добре от господаря си как да се оправя с посетителите.

— Защо са в преддверието? — попита той, защото, след като бяха успели да преминат през охраната и на иконома му Бърнс, и на Луи, очевидно трябваше да има някакво обяснение.

— Настояваха да ви видят, господин херцог.

— Те?

— Архиепископът, сър, и вдовстващата графиня Бонтини.

Смайването му вероятно беше явно, защото Луи се впусна в кратко, припряно, изречено шепнешком описание на събитията, предшествали появата им в преддверието, разделено само с две стаи от спалнята на херцога. Тонът и изражението на Луи говореха по-красноречиво и от думите му за борбата, която е трябвало да води, за да ги задържи там.

— Бяха твърдо решени да влязат в спалнята ви, сър. Съжалявам, сър. Трябваше ли да ги изхвърля, сър?

Етиен отдавна се бе уверил и ценеше верността на своя слуга и за момент се почувства силно привлечен от възможността да изхвърли архиепископа, този лицемерен „светец“ от дома си. Към майката на Изабел не можеше да се отнесе обаче така пренебрежително. Сведе поглед към все още спящата в обятията му Дейзи и рече шепнешком:

— Сервирай им чай и кажи, че скоро ще отида. И, благодаря ти, Луи, че ги задържа на разстояние — добави, изпълнен с признателност той.

Недоволството на верния му слуга бе все още очевидно.

— Искаше ми се, Ваше Височество, да ги изхвърля от вратата, Бърнс каза, че архиепископът буквално го изблъскал от пътя си. И освен това, той е архиепископ, сър. Човек трябва да се замисли и върху евентуалните последствия, които би могло да има за него, ако изхвърли един архиепископ.

— Разбира се, не сте могли да сторите нищо друго.

— Бърнс и двама от лакеите пазят вратата към преддверието, сър. Тя е заключена.

Етиен не можа да сдържи усмивката си, представяйки си картината, която представляваха двамата му гости, заключени в преддверието. Надяваше се само, че междувременно не са се опитали да отворят вратата.

Пет минути по-късно вече бе напълно облечен. Дейзи спеше все така спокойно в леглото му. Бяха заспали доста късно и ако вътрешният му часовник не се бе задействал в обичайното за утрешната му разходка в парка време, той също сигурно още нямаше да се е събудил. „Колко ли дълго щеше да стои тук Луи в такъв случай, в очакване да отворя очи?“ — запита се той.

Когато привърши с тоалета си, Луи вече бе донесъл чаша димящо кафе, черно като дявола и силно подсладено. Дьо Век застана за миг пред прозореца, докато го пиеше. Движението по реката бе доста оживено тази сутрин, слънцето приличаше на разтопено злато, новите листа имаха типичния за пролетта светлозелен цвят. Беше обичан и обичаше. Денят блестеше като нов. Чувстваше се изпълнен с надежди и очаквания.

— Отивай да съобщиш, че идвам, Луи. След това кафе бих могъл да се изправя лице в лице дори с глупавия архиепископ и… с набожната ми тъща.

Етиен прекрати извиненията на Бърнс, когато пристигна пред заключената врата, благодари както на него, така и на двамата лакеи, че са осигурили усамотението му и, след като ключът бе превъртян тихичко в добре смазаната ключалка, бе съобщено за пристигането му.

— Събудихме ви — рече тъща му, оглеждайки неодобрително небрежното му облекло — риза с къси ръкави, панталони и кожени чехли. Това не беше извинение, тя просто отчиташе факта.

— Да, така стана. Мога ли да ви помогна с нещо?

Гласът на херцога звучеше меко. Нито парижкият архиепископ, нито майката на Изабел можеха да го смутят. Не беше набожен, нито особено религиозен. Френската църква не заемаше почти никакво място в духовния му живот.

Преди още да бе прекрачил прага, архиепископът произнесе с неприветлив, заплашителен тон, като че се обръщаше към някое раболепно духовно лице или рецитираше предварително подготвен текст.

— Църквата не приема развода.

„Смелостта му се е увеличила от снощи, вероятно благодарение на намусената физиономия на сестра му“ — помисли шеговито Етиен, припомнил си пребледнялото лице на архиепископа от предишната нощ.

— Знам каква е позицията на църквата — отвърна меко Етиен и се приближи до един стол по-близо до двамата Монтини, които го гледаха като олицетворение на Божия гняв от канапето му в стил Ампир. — Законът във Франция обаче е приел нужната за това процедура. Надявам се не сте станали толкова рано, за да обсъждаме светското и църковно право. Не съм в нас…

— В семейство Монтини никога не е имало разводи — прекъсна го майката на Изабел, изпънала гръбнак като струна.

Гласът й му напомни за дъщеря й. И двете говореха по същия ясен и хладен начин. Макар да бе овдовяла преди почти едно десетилетие, тя все още набожно носеше траур. Черното й боне бе скромно украсено с тъмен ширит, единственият разкош на черната й копринена рокля бе една черна диамантена брошка. Ръцете й, в черни кожени ръкавици, бяха симетрично разположени в скута й.

— Както и в семейство дьо Век — отвърна херцогът.

Беше се разположил срещу двамата в един достатъчно широк стол, за да се чувства удобно и държеше втората си чаша кафе в ръка. Луи, целият нащрек, стоеше до него като швейцарски войник.

— Досега — добави тихо той.

— Не можем да позволим това.

Църковният догматизъм, който арогантно не зачиташе правата на индивида, защитени от френските закони, изглеждаше истински анахронизъм в края на деветнадесети век. И действаше дразнещо. Колкото и да бе прозаично това, архиепископът беше дребен като всички представители на семейство Монтини и Етиен се изкушаваше да попита: „Ти ли ще ме спреш?“. Вместо това рече меко:

— За щастие или нещастие, зависи от гледната ви точка, вие нямате власт над моя живот. Аз съм дьо Век.

— Можем да ви спрем в съда.

Гласът на архиепископа звучеше учудващо решително, поне такова беше мнението на Етиен. Дали майката на Изабел не го беше заплашвала или може би му бе обещала щедро възнаграждение?

— Да, естествено, може да се опитате да ме спрете в съда — отвърна той и зарея поглед в далечината.

— Бурж не може да ви помогне — рече с добре познато презрение тъща му и той като че чу гласа на Изабел. — Той е селянин.

— Летев не би могъл да представи фактите около раждането му като някакъв довод пред съда.

Етиен кръстоса крака, подаде чашата си на Луи и се облегна назад.

— Имате ли още… съвети… или Бърнс вече може да ви изпрати?

Любезността му също си имаше граници. Освен това една красива жена го очакваше в леглото му и може би най-вече това го подтикна да прекрати безполезния разговор с ранните си посетители.

— Няма ли да проявите благоразумие? — попита с убийствено презрение в гласа архиепископът.

— За първи път в живота си съм разумен. Преизпълних семейния си дълг поне хиляда път през изминалите двайсет години. — Той внезапно снижи глас и произнесе много бавно и отчетливо, така че да няма съмнение в смисъла на думите му: — И бъдещето ми ми принадлежи.

— Децата все още не са пълнолетни.

Гласът на архиепископа можеше чудесно да бъде на някой испански инквизитор в стаята за мъчения, дотолкова сигурен беше, че ще привлече вниманието на слушателите си. Етиен се изправи рязко, очите му мятаха гневни искри, стиснал толкова здраво юмруци, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели.

— Ако само ги докоснете, Монтини — процеди тихо и предизвикателно той, — ще ви изтръгна сърцето.

— Заплашвате ли ме?

Лицето на събеседника му бе добило същия белезникав оттенък, както предишната нощ.

— Да.

Зелените очи на херцога проблеснаха като смарагди.

— Вие… не можете да ме заплашвате — заекна архиепископът, докато сестра му го побутваше с показалец, за да го накара да дойде на себе си и да възвърне смелостта си. — Законът изисква настойничество до навършване на двайсет и една години.

— Законът, дявол го взел, ще направи по-добре, ако стои по-надалеч от децата ми, Монтини, или някой ден ще вечерям с черното ти сърце. Това е обещание, и заплаха, и даване на честната ми дума. Съвсем ясно ли е? Беатрис, ще закопаете брат си предварително в гроба — обърна се към тъща си Етиен, забелязал, че се готви отново да побутне архиепископа. — Моля ви да не забравяте какъв лош стрелец е. Така — продължи любезно той, — значи се разбрахме — никой да не докосва децата ми. Който и да било от вас. Нито пък Изабел, която загуби интерес към тях веднага след раждането им. А най-малко пък един съд, който може да бъде купен и продаден на цената на едно добро пони за поло. — Херцогът се изправи рязко — това бе краят на срещата им. — Бърнс ще ви изпрати. И — довърши с измамно спокойствие той — не идвайте повече.

Пулсът биеше диво в слепоочията му, докато прекосяваше бързо и целеустремено поредицата стаи, които деляха спалнята му от преддверието. Кипеше от гняв. Наистина ли мислеха, че дава и пукнат грош за това, каква е позицията на църквата по какъвто и да било въпрос, или пък какво мислеха семейство Монтини за разводите? „Идиоти!“ — ядосваше се той. Духовенството сигурно имаше своето място в обществото, но не и в неговия дом, и то, за да му дава ултиматуми. Как смееше този червей да заплашва децата му! Как се осмеляваше да мисли, че има някакво право да налага теоложките си догми върху живота на Жустен и Жоли! Беше готов да го убие без ни най-малко угризение, макар да бе сигурен, че проклетият страхливец щеше да се скрие зад расото или страшната си сестра, ако го предизвикаше на дуел.

Луи вървеше по петите на херцога, като подтичваше леко, за да бъде в крак с него. Когато достигна вратата на спалнята си, той изчака за момент, за да позволи на верния си слуга да го догони. Когато Луи се изравни задъхан с него, дьо Век каза, с все още напрегнат и раздразнен глас:

— Още кафе, ако обичаш и закуската след да речем… двайсет минути. Мисля, че ще го убия и ще избавя света от един безполезен поп — добави той, като че това беше свързано с менюто му. Вече поставил ръка върху дръжката на вратата, той внезапно се обърна и се усмихна бодро на слугата. — Не е ли добра идеята ми, Луи?

— Да, сър, господин херцог. Да отида ли да почистя пистолетите ви?

Вече бе придружавал господаря си при няколко дуела — все още популярен начин на уреждане на мъжките спорове във Франция — и бе готов отново да извърши същата услуга.

— Децата трябва да бъдат защитени — добави той, като че ставаше дума за собствените му деца.

Етиен се ухили.

— Ако убия надутия глупак, ще спестя на Франция поне още няколко духовнически копелета… Но той изглеждаше толкова вбесен, Луи, че пистолетите може да не ми потрябват. Нищо чудно да умре от инсулт. Проклетият страхливец сигурно все още се обръща и се оглежда боязливо назад. Та, значи, кафе и закуска. Хубав ден е, нали, Луи? — рече Етиен с внезапно подобрено настроение при мисълта за топлата и изкусителна Дейзи, която го чакаше в леглото.

— Да, господин херцог — съгласи се слугата, изтълкувал правилно коментара на господаря си. — Наистина е прекрасна.

— Мис Блек скоро ще стане новата ти господарка — усмихна се като младо, ентусиазирано момче Етиен.

— Много добре, сър. Очаквам с нетърпение този миг.

Луи работеше при херцога от преди сватбата му и бе искрено доволен, че вижда така щастлив господаря си, нещо, което не му се бе случвало от години.

— Мислите ли, че на дамата ще й хареса бадемовата торта с мед от имението ви в Колсек?

— Да… да — повтори след известна пауза младият мъж. — Трябваше да се сетя сам. Благодаря ти, Луи, мисля, че ще й хареса. Двайсет минути?

— Точно до секундата, Ваша Светлост.

Бележки

[1] Френски архитект, 1825–1898 г., построил парижката опера и казиното в Монте Карло. — Б.пр. ↑

[2] Вид сладкиш. — Б.пр. ↑

[3] През деветнайсети век във Франция се разгарят оживени дискусии между привържениците съответно на „сервирането по френски“ и на „сервирането по руски маниер“. При първия начин на сервиране всички блюда се поставят на масата и така гостите могат да се насладят на красотата на декорираната храна. След това блюдата отново се отнасят в кухнята, за да бъдат нарязани и разпределени по порции. По този начин обаче, тъй като се губи доста време между приготвянето и сервирането, страдат вкусовите качества на голяма част от блюдата.

Сервирането по руски маниер излиза на сцената около 1869 г. При този начин храната се изнася по реда на сервирането, а не наведнъж, и то нарязана и готова за консумация. Така блюдата, които били предназначени да се ядат горещи действително се ядели горещи, ястията, които трябвало да се поднасят веднага след изваждането си от фурната, като суфлето например, се носели направо от печката, а ледът не се разтопявал преждевременно. — Б.авт. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Сюзън Джонсън Забраненият плод (6)

Метаданни

Данни

Забраненият плод

Информация

История

Сваляне / Връзки

Сюзън Джонсън
Забраненият плод (6)