Сюзън Джонсън
Забраненият плод (12)

През целия следващ месец писмата на Дейзи и на Етиен пресичаха огромното разстояние, което ги делеше, като подновяваха и поддържаха страстните им надежди. Докато през един горещ юлски ден, когато всеки, който бе достатъчно голям късметлия, за да напусне Париж, бе заминал сред морската или планинска прохлада, Бурж телефонира на херцога, за да му съобщи поредните обезкуражаващи вести. Молбата им за преместване разглеждането на делото в Колсек щяла да бъде чута от друг съдия, защото Бошан се бил разболял — очаквали го да умре всеки момент — и бяха загубили отново.

— Дяволска работа — въздъхна Етиен, като се облегна на стола си и затвори очи.

— Никога досега не ми се е случвало нещастните стечения на обстоятелствата да ми нанасят толкова поредни удари. Това е като някакво проклятие — оплака се Бурж. — Бошан се бе съгласил да бъде разумен.

— Струва ми се, че трябва да бъдем щастливи, че в нашия случай става въпрос само за една загуба в съда — отвърна философски дьо Век и отвори очи, обгърнат от полумрака в кабинета си. — Бошан може и да няма подобен късмет.

— Очевидно е получил нещо на сърцето. Вие сте прав, разбира се, но в момента събитията са ме притиснали така, че не ми е до благи разсъждения.

— Та, кой ни отказа преместването?

— Плеж. По дяволите дребно благородническото му сърце. Връзките на съпругата му му помогнаха да стигне там, където е понастоящем и той се е самозабравил.

— Нищо чудно, тогава, че е бил така лесно убеден от „чистокръвния“ Шарл — отбеляза иронично Етиен. — Какво ще правим сега?

— Утре имам среща с Летев.

— Загуба на време, Фелисиен.

— Може и да не е.

Упорството на Бруж бе достойно за възхищение, но Етиен бе сигурен, че разговорът с Летев е напълно безполезен. Той следваше буквално всяка заповед на Шарл и Изабел.

— Отивам в имението си край реката за няколко дни, така че няма да можем да се чуваме — каза херцогът, тъй като имаше нужда от някаква утеха след поредните неприятни вести, свързани с развода му. — Ще ти се обадя, като се върна. И, благодаря — довърши той, — за усилията.

— В крайна сметка ще получим това, което искаме.

Етиен не можа да не се усмихне на упорството му.

— Дяволски много се надявам да стане така — отговори той.

 

 

Не беше ходил в Колсек отпреди заминаването на Дейзи. През изминалия месец бе страшно зает с поизоставените си преди това задължения. Беше пътувал до всяко едно от своите имения, за да види състоянието на реколтата и на лозята, на два пъти бе отскачал до южните райони на Франция, където една от компаниите, които финансираше, предлагаше да започне строежа на нова железопътна линия. Освен това бе започнал да строи разширение на конюшнята си за състезателни коне.

Присъствието на Дейзи го преследваше навсякъде из вилата му в Колсек: бяха яли заедно в малката, постлана с плочи дневна и седели на турския диван под прозореца, беше му се усмихвала през рамо, докато слизаше по стълбите, а очите й бяха проблясвали дяволито. Бяха се любили на това легло и на това канапенце през един топъл следобед — първия път, и тук, на балкона, в утринната прохлада, в благоуханните следобедни часове, нощем, на лунната светлина. Тогава съзря обновената след последното му посещение баня, снабдена вече с модерна канализация, течаща топла и студена вода и по-голяма вана, така че Дейзи да може да се къпе по-удобно. Беше забравил за това. Когато влезе в банята през вратата, свързваща я със спалнята, остана изумен от невероятната гледка, разкриваща се към градината. Прозорците, високи от пода до тавана, гледаха на изток. Боядисаните на ръка в богат розов и мъхестозелен цвят плочки образуваха нещо като цветни гирлянди по стените. Великолепната зелена мраморна вана с ковани златни кранчета, заемаше едната стена. Под корниза се издигаше разкошна тоалетна масичка, украсена с дантела и снабдена с всевъзможни парфюми и огледала, очакваше да достави удоволствие на Дейзи.

Както и той самият.

Трябваше да излезе и да се разхожда известно време край реката, за да овладее отчаянието си, да се отърве от безмилостно преследващите го спомени и изгубени надежди. Когато се върна, влезе в малкия си кабинет и започна да пише на Дейзи. Обзет от меланхолични спомени за безкрайно по-щастливи времена, депресиран от последните новини, научени от Бурж, Етиен се чувстваше много обезкуражен, когато започна писмото си. Тази къща в Колсек, някога негово предпочитано убежище, изглеждаше празна и окаяна без любимата жена. Думите му отразяваха отчаянието му.

„Съжалявам — пишеше той, — но вече не знам дали ще получа някога този развод. Отказаха ни да предадат делото за разглеждане в друг район. Макар Бурж все още да се надява, аз съм в такова душевно състояние, че ми е трудно да се съглася с него. Сега съм в Колсек. Липсваш ми страшно, виждам те навсякъде, но не мога да те прегърна или да поговоря с теб. В дни като днешния мрачните ти предупреждения отекват като погребални камбани в съзнанието ми, смразяват надеждите ми, парализират действията. Макар чувствата ми към тебе да не са се променили, те, за нещастие са свързани с мрачното бъдеще, очертаващо се предвид развода ми.“

После добави още няколко реда за градината под прозорците, за това, как всичко му напомняло за нея, но му беше невъзможно да звучи бодро. Завърши писмото си без обичайното обещание да се видят скоро.

 

 

Писмото на Етиен пристигна в най-лошия възможен момент и за Дейзи, тъй като тя също бе отчаяна заради многобройните проблеми, препречващи се пред тяхното бъдеще. Неприятните вести само още повече усилиха собствената й безутешност.

Тя пришпори коня си към хълмовете, тъй като искаше да остане сама. Там легна под една трепетлика, замислена върху необичайното за писмата му настроение, което се излъчваше от последното му послание, за нерадостната употреба на думи като „мрачен, смразява, парализира“. Постави листа върху тревата и започна да проследява с пръст закръглените форми на буквите, като че това й помагаше да почувства присъствието на любимия си. От деня, в който той й беше писал от Колсек, бяха минали почти две седмици и тя се опитваше да си представи как е изглеждал, застанал зад малкото бюро в кабинета си на първия етаж. Дали е бил бос, както ходеше обикновено в Колсек, дали косата му беше мокра от плуването в Сена, дали Габриела му бе донесла висока чаша, пълна с любимия му лимонов пунш?

Какво имаше предвид, като пишеше, че разводът му като че ли нямало да успее? Дали само предстоящата правна процедура, или изобщо, като краен резултат?

Естествено, знаеше отговора на риторичния си въпрос.

Знаеше го още преди няколко месеца, в Париж.

Само дето сърцето й бе отказало да го приеме.

 

 

Тази нощ изпрати на Етиен посланието, което обмисляше от седмици и в което определяше чувствата си, като любезно и рационално потвърждаваше безнадеждните му прогнози.

„Честно казано, не знам как да започна“ — пишеше тя, търсейки мъчително думите, с които да се раздели с мъжа, когото обичаше почти повече от дълга. В очите й блестяха сълзи, гърлото я болеше от потискани ридания, а моливът неохотно изписваше безмилостните слова.

„Не съм сигурна и че постъпвам мъдро. Когато прочетох обаче писмото ти от Колсек, сърцето ми падна на земята — продължи тя, като несъзнателно изрази мъката си с думите на своя народ. — Твоето отчаяние бе и мое отчаяние, горчивината от загубените надежди — моя. Никога не си бил практичен, Етиен, щом като си въобразяваше, че ще успеем да се преборим с вековните предразсъдъци на твоята класа. Разводът ти не ме интересува особено — знаеш отношението ми към обичаите на белите хора. Това, което ме вълнува истински обаче, е дългът ни към нашите толкова различни култури. Обичам те със същата страст, която познахме за първи път в Колсек и всеки момент страдам от липсата ти, но не мога да се омъжа за теб.

Ние принадлежим към различни светове.

Светове, разделени от разстояния и убеждения.

Обещай ми, че поне ще бъдем приятели, за да не трябва да те загубя напълно.“

 

 

Херцог дьо Век захвърли писмото насред стаята, след като го прочете и веднага след това, ругаейки, се наведе да го вдигне и да препрочете ужасните слова. По дяволите черните й очи! „Приятели ли? — беснееше той. — Иска да бъдем приятели? Как ли не!“ Сигурно си беше намерила друг, беше първата му мисъл. Да върви по дяволите с предателската си невярност!

Третия път, когато вдигна от пода коварното писмо, той приглади с длан изпомачкания лист и го прочете бавно дума по дума, като че търсеше някакво ново, скрито значение в него. Тя заявяваше недвусмислено, че няма да се омъжи за него, реши той след още десет прочитания, както и да тълкуваше изреченията й, въпреки уверенията й, че го обича.

Изпълни го гняв заради проклетите й благородно звучащи фрази, заради изключително практичния й тон, заради вероятността вече някой нов ухажор да забавлява страстната мис Блек. Завладя го бясна, безсилна ярост при мисълта, че друг мъж би могъл да докосва Дейзи и заедно с това, неустоимо желание да удря. „Приятели, а? Искала да бъдем приятели като че сме бридж или тенис-партньори, правещи си компания всяко лято в Трувил.“ Не можеше да си представи да бъде приятел с привлекателната, чувствена Дейзи Блек. Сигурно се шегуваше! Ясно бе, че си е намерила друг, така както бе паднала в неговото легло с предизвикателен смях и пълни с желание очи. Точно това й каза в телеграмата, която изпрати незабавно.

„Полудяла си, щом мислиш, че искам да бъдем приятели. Кой е новият ти любовник?“

Не подписа посланието си, защото служещите в телеграфния отдел със сигурност щяха да започнат да клюкарстват по негов адрес. Не се съмняваше обаче, че тя щеше да разбере от кого е телеграмата. След това започна да крачи назад-напред, начумерен и неспокоен, в очакване на отговора, без да е сигурен, че тя изобщо щеше да му отговори.

Дейзи получи грубото обвинение в офиса на компанията в Елена и замръзна от тона му. Състави незабавно отговора си и зачака, тръпнейки в лятната горещина, докато операторът набираше думите.

„Няма никой. Повярвай ми. Никой, освен теб. Можем ли да бъдем приятели?“

Внезапно Етиен започна да мрази тази дума — отвратително, фалшиво определение за чувствата, които изпитваше.

„Омъжи се за мен — отвърна той. — Не искам приятел.“

„Не мога да се омъжа за теб.“

За малко да не напише това. За малко не пожела да стане любовница на херцог дьо Век, тъй като знаеше, че не могат да се оженят, макар да бе поискал ръката й. Мяташе се между вяра и недоверие, между убеждения и мизантропия, докато младият телеграфист очакваше отговора й. По принцип разводът на Етиен не я интересуваше. Плашеха я последствията, които щеше да има за него неуспехът му. И освен това трябваше да се погрижи за духовния си покой. Тези размисли пробудиха в нея спомените за любимите й пейзажи, и най-вече — за планините, които боготвореше.

Най-после взе решение.

„Съжалявам“ — написа тя.

Тази дума не бе достатъчна, за да изрази трийсетгодишната й любов и привързаност към нейния клан.

„Кажи ми, че разбираш“ — завърши тя.

„Не разбирам. Няма да разбера. Не мога да разбера. Ти ме убиваш“ — добави в края на посланието си той — силно признание за горд човек като него.

„Съжалявам.“

Думи за дълг, практични думи, думи, които засенчваха слънцето.

„Недей. Аз не съжалявам“ — бе отвърнал Етиен, ядосан и обиден след двата часа, прекарани в телеграфния офис в Борсата, под любопитния поглед на служещия.

Недоволен, че е изложил личния си живот пред очите на другите, той изскочи от помещението и се запъти към Жокейския клуб, с намерение да се напие така, че да забрави за всички жени, приятелки или не.

Валентин дойде да го навести късно същия следобед, тъй като приятелят му не се беше появил на уговорената среща, където щяха да оглеждат някакъв расов жребец.

— Конят е истински красавец — каза Валентин, като се приближи към потъналия в едно кресло до прозореца Етиен. — Но го изпусна. Аз го купих.

— Човек може да вярва поне на коня си — отвърна загадъчно херцогът и махна към един лакей, за да обслужи Валентин.

— За разлика от какво или кого? — попита граф дьо Шантел, разбрал, че приятелят му бе погълнал почти цялата бутилка с бренди на масата пред него.

Етиен рядко се наквасваше така толкова рано.

— Жените. — Гласът на херцога бе изпълнен с отвращение.

— Спречкване между любовници ли е имало?

— Напомняй ми никога повече да не се влюбвам. Това е земният ад.

— Преди два-три месеца не изглеждаше толкова нещастен.

— Похотливостта бе замъглила разума ми.

— Но никога преди това не го беше правил.

— Похотливостта в стил „Дейзи Блек“ е много по-силна.

— Искаш ли да ми разкажеш какво е станало?

Очевидно Етиен не бе в състояние да разсъждава съвсем разумно… макар една бутилка изпито бренди обикновено да причиняваше пълна загуба на разума.

— Няма нищо за казване — измърмори той. — Тя иска да бъдем приятели. За приятелите — рече мрачно той, вдигна полупълната си чаша към Валентин и я пресуши на един дъх.

— Нима приятелството е толкова лошо нещо? — отпусна се на съседния стол граф дьо Шантел.

— По-лошо от лошо е. Невероятно е — изръмжа херцогът и отново напълни чашата си. — Казва, че не можела да се омъжи за мен. Не е ли невероятно, а? Имам ли вид на човек, който би искал да бъде само приятел с прелъстителната, по-гореща от ада Дейзи Блек? Какво ще пиеш? — попита той, кимайки към лакея, застанал дискретно на известно разстояние от тях.

— С удоволствие ще пия от същото. Кога се случи това?

— Още една бутилка — обяви Етиен и наля остатъка от своето шише в чашата, която лакеят бе поставил на масата пред Валентин.

За момент дьо Век потъна в мрачно мълчание, вперил поглед в дъното на чашата си.

— Кога стана това? — повтори въпроса си Валентин, тъй като откъслечните отговори на приятеля му бяха оставили големи неясноти.

— Преди седем телеграми или, може би, преди шест. По дяволите, забравих.

Смачканите парчета хартия — причина за пиянството му, стояха на масата до него.

— Сигурен ли си, че Дейзи е говорила сериозно? Възможно е да не си я разбрал правилно.

— Не, не греша. Мога да чета, по дяволите. Боже, можеш ли да повярваш, че това е същата жена, заради която се развеждам с проклетата си съпруга, жената, заради която пропилях цяло състояние, за да подкупвам съдиите, съвсем същата жена, която докара Изабел дотам, че да убие черния ми чистокръвен жребец?

— Изабел е убила Мороко!?

Валентин се изправи така рязко, че брендито се разплиска над ръба на чашата му.

— Сигурно е, както е сигурно, че слънцето изгрява от изток.

— Как разбра? — продължаваше да го гледа все така шокиран той.

— Писа ми, за да ми каже и ми пожела много мъка в живота. Думите й се оказаха пророчески.

— Предай ми точно думите на Дейзи.

Валентин все още не можеше да повярва напълно на приятеля си. Двамата с Дейзи бяха така страстно влюбени един в друг. А той бе променил целия си живот заради нея. Херцогът въздъхна. Беше по-трезв, отколкото можеше да се предположи при количеството алкохол, което бе погълнал. Погледът му беше ясен и разумен.

— С развода ми изглежда нищо няма да се получи… и това, разбира се, е голям проблем. Мога да разбера неохотността й, като се има предвид семейното ми положение. Но тя казва, че неуспехът на развода не я притеснява. Това, което е истинският проблем според нея, е, че не живеем и двамата в Монтана. А това не мога да го приема. Моята любов е недостатъчна, за да се пребори с Монтана. Казах й, че ще уредим този въпрос.

— Как?

Валентин знаеше за активната дейност в областта на бизнеса на приятеля си, едновременно обширна и разнообразна, но във всички случаи в границите на Европа. А Дейзи…

— Тя не иска ли да живее тук, в Париж?

— Очевидно не — отвърна сухо херцогът.

— А ти би ли живял в Монтана?

— Никога не съм си мислил, че ще ми се наложи.

Естествено, че не беше.

— А би ли го направил?

— Никой още не ме е питал за това.

— Пак не ми отговаряш.

— Не зная. Не зная дори вече дали някога съм бил влюбен, защото съм вбесен. И не ме питай защо съм вбесен, защото не зная отговора и на този въпрос. Но затова пък счупих две щеки в билярдната зала долу и изкарах акъла на домакина. След като гледах известно време като някой глупак резултата от дейността си, естествено, се извиних.

Той поклати бавно глава от ляво на дясно, отпусна се още по-надолу в коженото кресло, поставил чашата с бренди на гърдите си.

— Ако това е любовта — прошепна той, — аз я мразя.

— Ела да поговориш с Аделаид. Тя разбира начина на мислене на жените. Може би ще успее да ти помогне.

— Благодаря, но не искам — усмихна се вежливо дьо Век. — Дейзи се изрази пределно ясно.

Усмивката му се сгърчи леко, а очите му се свиха едва забележимо.

— Никога досега не съм молил някоя жена да се омъжи за мен. Ръката на Изабел поискаха адвокатите на семейство дьо Век. И когато най-после правя предложение на една жена и опитвам дори невъзможното, и обръщам земята, за да направя този брак възможен… — Тук гласът му стана по-тих. — Нямам намерение да умолявам когото и да било да се омъжи за мен.

— Гордост?

— Предполагам. Тя беше пределно ясна, Валентин. Каза „не“.