Сюзън Джонсън
Забраненият плод (13)

Отмина и юли, дойде август, а и Дейзи, и херцогът умишлено запълваха до край дните си с напрегната работа. Заета с уреждане правната страна по разкриването на новата медна мина на юг от Елена, Дейзи работеше по шестнайсет часа дневно. Всяка вечер падаше в леглото от изтощение и спеше мъртвешки сън. Нарочно не си оставяше миг почивка, защото не можеше да понася да сънува Етиен нощ след нощ.

Бурж продължаваше все така да работи по развода на херцога, който си мислеше, че ако не друго, поне щеше да получи свободата си. Илюзията, която представляваше бракът му с Изабел, бе преминала границата, отвъд която вече никакви извинения не можеха да действат. Защо трябваше да носят едно и също име, когато не ги свързваше абсолютно нищо друго?

Виждаше се често с братовчед си Жорж и му помагаше да планира бъдещата си експедиция на изток. Бяха се заловили със сложната и обемна работа да предвидят точно всичко, което трябваше да носят, от храната до моливите. Организацията на пътешествието отвличаше херцога от мъчителните му мисли. Жорж възнамеряваше да изследва степите между Монголия и Туркестан и евентуално да прекара зимата сред бурятите край езерото Байкал. Интересуваше го езикът им, защото имаше общи черти със сирийския и уйгурския.

С напредване на планирането и приближаване времето за потегляне, Етиен все по-сериозно започна да се замисля дали да не се присъедини поне за месец-два към експедицията, която финансираше. Тази идея започваше да му се струва все по-привлекателна. А когато завърналият се от Египет Жустен обяви намеренията си да придружи Жорж, Етиен се зае с решаването на въпроса кой бизнес на кого да повери.

— Ела с нас, татко — заувещава го един ден Жустен, докато тримата се бяха надвесили над някаква карта.

Той по-добре от всеки друг усещаше необичайната меланхолия, обзела баща му. Бяха подновили сутрешните разходки след завръщането му и бе открил, че е доста променен.

— Степният вятър ще прочисти мозъка ти — добави с усмивка младежът.

— Приятна перспектива… Може би ще успея да дойда на първата част от пътуването.

За разлика от първите си пътешествия преди години, Етиен не можеше вече да си позволи да отсъства дълго от Париж. Тогава още не притежаваше нито контролния пакет с акции от железопътните линии, нито пък участваше така активно в дейността на Борсата. Нито едно от тези занимания не му разрешаваше вече да си позволи лукса да отсъства за толкова дълъг интервал от време.

— Ела до Самарканд. Оттам ще можеш да се върнеш, преди настъпването на студовете.

— На влаковете, които ходят до Самарканд, може да се разчита — добави Жорж, съзнавайки, че братовчед му в този момент се нуждаеше от развлечение повече от когато и да било досега в живота си.

Жените винаги бяха главното му развлечение в миналото, но след запознанството си с Дейзи не се бе върнал към предишните си увлечения. Рядко излизаше и видимо бе много неспокоен.

— Можеш да си бъдеш в Париж за осем дни — допълни Жорж.

Етиен прокара тънкия си пръст по картата, проследявайки пътя на железопътната линия, свързваща Азия с френската столица, помълча за момент, а после вдигна поглед и се усмихна.

— Нужна ми е промяна на обстановката. Защо пък не?

Решиха да тръгнат след месец.

 

 

С минаването на времето гневът на херцога към Дейзи започна да намалява. Беше постъпил себично и нечестно, искайки от нея да изчака целия дълъг период до уреждането на развода му. Тя заслужаваше да бъде щастлива много по-скоро, а не да чака години, докато Изабел обжалва последното обжалване пред последния съдия от най-висшия апелативен съд. А подобно развитие на нещата бе повече от сигурно. Ако оставеше Дейзи на мира, тя щеше да има възможност да си намери някого, когото да обича.

Великодушието му обаче не можеше да се пребори с неустоимите мечти, в които виждаше Дейзи като жива, или ужасната меланхолия. В такива нощи ставаше от леглото и пиеше, за да размъти ясния й образ в съзнанието си или да изтъпи острието на мъката си.

 

 

За Дейзи дните бяха по-поносими. Пристигаше в кантората си рано и оставаше там до късно. Поемаше толкова много работа, че не й оставаше миг покой. И ако можеше да работи и нощем, щеше да го направи непременно, тъй като сънищата й невинаги се подчиняваха на разумните й доводи. В тях виждаше Етиен в цялата му красота, усмихнат и предизвикателен да я прегръща и да я кара да се смее. Подобни утрини, когато се събудеше и разбереше, че е сама в леглото, бяха равносилни на малка смърт.

Отварянето на новата мина бе като благословия за нея. Сложният процес по организирането на една мина от първия ден на съществуването й, изискваше огромни усилия и много време. Предвиждаха след шест месеца да започнат да изнасят медната руда. В началото водата бе сериозен проблем, но след като инсталираха изпомпваща система, всичко беше започнало да върви по мед и масло.

Дейзи се бе изкачила на два пъти в планината по време на летния лагер, за да участва в празненствата и игрите, но усмивките й не бяха спонтанни, видимо бе по-потисната и учтиво отказваше на поканите да отиде да бере горски плодове. През лунните нощи, когато барабаните призоваваха целия клан да танцува, пулсиращият ритъм омайваше Дейзи и опияняваше сетивата й. През тези нощи тя танцуваше, но никога два пъти с един и същи мъж, като че вече не можеше да флиртува.

Държеше се също толкова сдържано и в Елена, когато Хейзард и Трей се опитваха да я развеселят. По-спокойна от обикновено, тя по-скоро слушаше, отколкото участваше в разговорите и най-често след вечеря веднага се извиняваше или просто изчезваше.

През всичките тези седмици след връщането си от Париж намираше утеха и сигурност в задълженията и връзката си със своя клан. Подобно на братята си, тя също бе възприела като своя мечтата на баща си, която осигуряваше някакво бъдеще за народа им. Истинско удовлетворение й носеше съзнанието, че всекидневните им усилия водеха до подобряване живота на всеки член от рода. Процентът от техни деца, които ходеха на училище, бе наистина повече от задоволителен. Броят на студентите, които отиваха да се обучават в колежи и след това се връщаха да работят за племето си, бе доказателство за хармонията, която цареше между хората и духовете. Полагаха специални усилия за запазване на типичните за номадския начин на живот на абсароките занаяти. Бе създадена специална програма, гарантираща, че никое от древните им изкуства няма да загине. Освен това Дейзи помагаше по собствено желание в осъществяване на правното и медицинското обучение на младежите.

Това, че допринасяше за хармоничното съществуване на едно трудещо се общество, обединявано от общи цели, й доставяше огромно задоволство.

Но то не можеше да компенсира напълно онова, от което се беше отказала.

И никой не разбираше този факт по-добре от нейното семейство.

Една сутрин, докато закусваха с Хейзард, Блейз каза, като леко намръщи чело:

— Снощи Дейзи отново остана в града. Работи часове наред и е крайно време да сложиш край на това.

Хейзард трепна.

— Как предлагаш да сторя това, скъпа? Да я пренеса на ръце от кантората й ли? — усмихна се той, за да омекоти думите си, остави на масата вестника и добави дипломатично: — Може би предпочита да бъде сама в градския си апартамент.

— Това също предизвиква тревога. Не трябва да остава толкова дълго сама, при положение, че е в такова мрачно разположение на духа.

В загрижеността си Блейз раздроби кифлата в чинията си на трохи.

— Скъпа — рече успокоително Хейзард и протегна ръка, за да възпре неспирното движение на пръстите на съпругата си, — тя няма да може да забрави дьо Век само за няколко седмици. Никога досега Дейзи не е показвала някакъв интерес към когото и да било… или поне не е показвала подобен интерес — добави, сетил се за Мартин. — Дяволски жалко, че той е женен.

— Е, може и да е жалко, а на нея може и да й е нужно време да се пребори с чувствата си — отвърна Блейз, като същевременно показваше привиден интерес към кафето и чашата си със сок, — но нищо не ни пречи да й помогнем да забрави по-бързо за него.

Хейзард изгледа скептично жена си над ръба на кафената си чаша.

— Не забравяй, че говорим за Дейзи. Тя не е от тези, които се оставят да ги ръководят други или се влияят от чуждите съвети.

Леката гримаса на Блейз беше доказателство, че е пределно добре запозната със случая, а последвалата усмивка бе типична за неизтощимия й оптимизъм.

— Скъпи, защо не ми се довериш? Не съм възнамерявала да й чета лекция. Просто си помислих, че едно пътуване до Нюпорт би било приятна смяна на обстановката. Спомняш си, че Франк помоли двама ви с Трей да участвате в международния турнир в края на месеца. На отиване бихме могли да отседнем за малко в Ню Йорк и да купим някои нови неща за Дейзи…

— Тя не обича да ходи из магазините.

— Не бъди чак толкова негативно настроен, скъпи — смъмри го жена му, чието настроение видимо се подобряваше в процеса на излагане на плана. — Все пак поне един ден би ходила из магазините, ако успеем да й го направим интересно. Защо да не занесем някои от картините на Яздещата звезда в онази галерия, където правят изложби на изкуството на запада? Трябва да проявим малко въображение, за да я изкушим да се отдели за малко от Монтана.

— И то дяволски добро въображение, миличка, за да я убедим да се покаже сред обществото точно сега. Дори при много по-добри обстоятелства, тя винаги е избягвала да има контакти с висшето общество.

— Възнамерявам да я заведа в Нюпорт — произнесе натъртено Блейз.

— Като те слушам да говориш с този тон, биа, виждам, че ще бъде най-добре да кажа да подготвят нашия вагон за пътуването.

— Колко умно от твоя страна, скъпи — усмихна се съпругата му. — Ами да, ние сме достатъчно голямо и интелигентно семейство, за да успеем да уговорим един от нас да участва в семейната екскурзия.

— И как мислиш да постигнеш това?

— Чрез приятелско убеждение, това, струва ми се, е точното название. Ще помоля Емпрес да поговори с нея.

— И Трей.

— Както и теб, като й представиш някой проект, който ще бъде от благотворно значение за племето. На мен лично ми допада идеята за представянето на картините в нюйоркската галерия, но ти може да се сетиш за нещо по-добро. О, забравих да кажа — Кит ще бъде в Нюпорт. Отплувал е от Индия… заради нещо, свързано със захарните плантации в Ямайка. Бил в Нюпорт от един-два дена, съобщава в телеграмата си той.

— Но това е достатъчно. Дейзи ще отиде, за да се види с Кит. Тя обожава вуйчо си и е очарована от факта, че той е с четири години по-малък от нея. При последното му посещение двамата единодушно се съгласиха, с ръка на сърцето, че няма земна причина, която да ги накара дори да помислят за женитба. И си мисля, че по начина, по който живее, Кит никога няма да се задържи на едно място достатъчно дълго, за да стане нечия мишена.

— Значи се споразумяхме. Нюпорт за мачовете по поло.

— Познат ми е този поглед — усмихна се Хейзард на съпругата си, която обожаваше. — Вече си започнала да приготвяш багажа, нали?

— Само някои неща за бебетата.

— Явно това ще бъде голямо начинание.

— Франк ще бъде поласкан, че ще отидеш, пък и, признай си го, скъпи, умираш от желание да покажеш пак на онези англичани някой и друг ездачески трик.

Последния път, когато британският отбор бе дошъл да играе поло в Нюпорт, Хейзард и Трей бяха смаяли хладните британски офицери с безумната си бясна езда и майсторската си комбинативна игра. Никой не можа да ги надмине по точност и съвършенство, нито пък така безпроблемно да печели точки с удари изпод корема на понито. И баща, и син удряха с финес от която и да е страна, от близо и от далеч.

— Е, казва си думата както обучението в Сандхърст, така и маниерът на игра на абсароките — усмихна се по момчешки Хейзард.

— Значи нямаш нищо против да отидем?

Блейз нямаше да задължи съпруга си да отиде там дори заради Дейзи, ако той беше против. Първата й грижа в живота винаги бе щастието на Хейзард, така както неговата бе нейното щастие. Приятели и любовници, те нямаха тайни един от друг, а дълбокото взаимно разбиране бе основата на неувяхващата им любов.

— Не — отвърна тихо той, — нямам нищо против. И ако това наистина може да помогне на Дейзи, ще отидем на всяка цена.

 

 

Херцог дьо Век отвори последната телеграма от Жоли — поредното всекидневно послание, за което го беше предупредила.

„Кога ще ни дойдеш на гости?“ — питаше познатото съобщение, както бяха правили и другите десет преди него. Този път обаче Етиен погледна към календара. Вчера Жустен му беше казал, че клубът по поло съставя извънреден отбор, който да изпрати на приятелските срещи в Нюпорт и ако той се съгласи да участва в него, на всички безкрайно ще им олекне, тъй като отборът на Сантрел бил обречен на загуба заради пристрастяването към алкохола. В случай, че Сантрел или някой от другите в отбора не можеха да играят, защото са препили, играчите от резервния отбор щяха да ги заместят. Като главен управител на клуба по поло Сантрел, естествено, имаше право да събере свой отбор и той бе сторил именно това. Положението беше много деликатно.

Вчера Етиен не бе обърнал на това особено внимание, но сега, с телеграмата на Жоли в ръце и с наближаването на пътуването му до Самарканд, реши, че може би наистина трябваше да замине за Америка. Възседнал първото си пони, Ектор му се усмихваше от сложената в рамка снимка на бюрото му. Жоли, Анри и Ектор щяха да бъдат в Нюпорт за мачовете по поло.

И той също щеше да отиде.

 

 

Пръв забеляза Етиен Трей, когато френският отбор се събра на игрището. Заместваше Сантрел като втори играч.

— Видях дьо Век — каза на баща си младият мъж, — на мястото на Сантрел. Не знаех, че е тук.

Хейзард обърна глава, изви се на седлото си и впери поглед в мъжа, който бе причинил толкова сърдечни страдания на дъщеря му.

— Сантрел беше пиян като пор вчера. Явно не е могъл да се вдигне за мача. Двамата с Доде несъмнено предпочитаха бара пред клуба. — Той примигна на слънцето. Очите му придобиха замислено изражение. — Няма да е лесно да бием французите днес.

— Сен-Жорис също ще играе. — Трей се отпусна на седлото, подпрял ръце на лъка му. Лекият ветрец, носещ се от океана, рошеше черните му коси. — На мястото на Доде. Някой най-после е проявил достатъчно здрав разум, за да ги махне от отбора. Дьо Век и Сен-Жорис трябва да са пристигнали наскоро.

Хейзард несъзнателно докосна златната пума на китката си, като гледаше все така замислено.

— Виждал ли си дьо Век да играе?

— Веднъж, преди години, в Трувил — отвърна Хейзард. — Играе някакъв буен стил поло, който, както ми казаха, научил по време на пътуванията си из северозападна Индия. Там играели по улиците, без правила.

— Като състезателните игри на абсароките — усмихна се леко Трей.

— Само дето ние нямаме улици — повдигна рамене Хейзард, като че изобщо искаше да прогони всякаква мисъл за съществуването на някакви правила.

Абсароките играеха темпераментно, буквално на живот и смърт.

— И ти също си втори играч — отбеляза Трей, без да откъсва поглед от френския отбор.

— Колко удачно — произнесе със смразяващ кръвта глас Хейзард, чувствайки вкуса на отмъщението на езика си, и обърна понито си само с едно стисване на коленете си. — Ще заемаме ли местата си?

 

 

Тревата на голямото игрище за поло край парка „Мортън“ се поддържаше в такъв вид, че бе гладка като килим. Слънцето светеше ярко от ясното синьо небе. В спрелите карети седяха добре облечени джентълмени и пищно натруфени дами, чиито шапки с широки периферии бяха украсени с прекрасни изкуствени цветя, копринени панделки и пера, и създаваха впечатление за огромна цветна градина край игрището.

Отборите бяха наредени в двата срещуположни края, вперили погледи в съдията, който всеки момент щеше да хвърли топката към средата на игрището. Според правилата на играта по това време, веднъж, след като топката беше хвърлена, първите играчи и на двата отбора се спускаха лудо към нея, последвани от съотборниците си. Конете нямаха търпение да се спуснат напред. Играчите за последен път проверяваха юздите, наместваха стиковете в дланите си, без да откъсват очи от съдията.

В този момент топката се търкулна по игрището.

Огромната тълпа зрители, разположени в наредените на три редици карети, гледаше безмълвно галопиращите коне. В мига на сблъсъка между двата отбора, всички извикаха като един, защото херцог дьо Век бе съборен от коня си. Той се задържа на юздите и беше отново върху седлото преди изумения съдия да спре играта. За тези една-две секунди обаче американският отбор си бе присвоил топката и вече се бе насочил към вратата на французите, които, дезорганизирани от случилото се, се спуснаха след тях. В този момент Трей вкара гол.

Местата обаче бяха бързо разменени. Защитата на французите би силен удар към Етиен, който с великолепен жест насочи топката към вратата на американците и миг по-късно Анри изравни резултата.

— Добър удар — отбеляза недоволно Хейзард, когато двата отбора заеха позиции за следващата игра.

Дьо Век играеше като луд, понито му бе безупречно обучено. Не можеше да не признае това.

— Последния път, когато ме събориха от коня, бях на осем години. Това също беше добър удар — призна Етиен.

Хейзард бе играл умишлено грубо, но след като позна Трей, Етиен разбра, че бе атакуван от бащата на Дейзи и предположи каква е причината за това му държание. Никой баща не би бил доволен, че мълвата е свързала името на дъщеря му с някакъв женен мъж. Озлоблението му бе естествено. Понитата им стояха едно до друго, докато чакаха започването на играта.

— Стой далеч от пътя ми и това няма да се случи отново — измърмори Хейзард, вперил поглед в съдията, който се съвещаваше нещо с помощника си.

— Няма да се случи отново — отвърна тихо херцогът, загледан прекалено съсредоточено в игрището.

Беше очаквал консервативна игра и бе напълно неподготвен, но повече нямаше да се остави да го изненадват. Хейзард погледна за момент предизвикателно към дьо Век и веднага отмести очи към топката.

— На твое място бих внимавал много — предупреди го той, застанал нащрек, с насочено към другите играчи внимание. — Тя е нещастна. Ти я направи нещастна.

— Тя ме изостави. — И за двамата бе излишно да уточняват коя е тази „тя“. — И преди да се опиташ отново да ме прегазиш с понито си, трябва да изясним този въпрос.

— Как върви разводът ти? — Гласът на Хейзард звучеше саркастично. Разбира се, че Дейзи щеше да го остави при дадените обстоятелства. Та той нямаше намерение да се развежда!

— Протакат го в съда.

— Много удобно — изсумтя саркастично Хейзард.

— А как е новият й приятел?

Студенината в гласа му подчертаваше френския акцент в английския на херцога. „Ако разсърденият баща на Дейзи има намерение да ме убие на игрището за поло — помисли си Етиен, — то нека първо да разбере кой кого и заради какво е изоставил.“

Топката се понесе по тревата и прекъсна рязко разговора им.

Докато препускаха напред, Хейзард рискува да хвърли поглед върху лицето на Етиен. Нов приятел ли? Сериозно ли говореше този човек? Та откакто се беше върнала, Дейзи не правеше друго, освен да страда за него. Херцогът бе насочил цялото си внимание върху топката и вече бе извил назад стика си, за да я удари. Проклетото студенокръвно копеле. Да не би да се опитваше да каже, че за всичко е виновна Дейзи? Да върви по дяволите! Той беше простакът, който си играеше с чувствата на дъщеря му. Хейзард се наведе напред, за да прехвърли тежестта си в предната част на седлото и пришпори още по-силно понито си. Двамата с Етиен яздеха редом, борейки се за топката. Изведнъж индианецът извади напълно левия си крак от стремето, изви се надолу и се протегна, за да нанесе удар на топката. И двамата галопираха бясно към вратата на французите. Виковете на съотборниците им се струваха далечна врява. Херцогът не отстъпваше с нищо на Хейзард, полуизправен на седлото си, изпъвайки се, за да достигне топката, намираща се право срещу вратата. Хейзард хвана своя стик с върха на пръстите си и, надминавайки Етиен само със сантиметър-два, удари силно топката.

„Проклетото му пони е с по-големи размери“ — беснееше Етиен. Точно това бе осигурило на бащата на Дейзи тези сантиметри, които липсваха на самия него, за да достигне топката. Вперил поглед в отдалечаващата се от него топка, херцогът извъртя в бясно, изключително опасно темпо коня си и се спусна след Хейзард. Следвайки го на една педя разстояние, Етиен се опита да надвика рева на зрителите.

— Понито ти е по-високо от метър и петдесет, по дяволите!

— Точно метър и петдесет е — отвърна с усмивка Хейзард.

Знаеше прекрасно, че с нужните приготовления, индианското му пони излизаше по-малко при измерванията. Предпочиташе да язди кон с по-големи от официално позволените размери.

— Как ли не!

— Май изтърва последния удар?

Дългата коса на Хейзард се вееше на вятъра. Усмихваше се доволен от това, че е попречил на човека, който караше дъщеря му да се чувства толкова нещастна. Отговорът на Етиен отлетя във въздуха.

След това играта загрубя още повече и същевременно беше красива, защото я играеха изключителни майстори. Всички се състезаваха ожесточено. В края на третото, все така разгорещено, петнайсетминутно полувреме, резултатът бе равен. В последните минути умората и на хора, и на животни стана явна. Слънцето слезе ниско по небето, започна да се спуска мрак, но играта спря едва когато падна нощта.

— Ще се видим на следващия мач — изръмжа Хейзард.

Болеше го всяко мускулче след тази ожесточена игра, дишането му се беше учестило.

— Върви по дяволите — измърмори херцогът, като опипваше двата си пръста, които беше навехнал, когато стикът на Хейзард бе се препречил с неговия.

Беше го направил нарочно, бе абсолютно сигурен в това. Как го боляха, проклетите. Вече се бяха надули и станали два пъти по-дебели от останалите.

— Не мисля, че ще стане така — отвърна Хейзард, поемайки мъчително въздух. — Но мен по принцип по-трудно могат да ме пратят по дяволите, отколкото другите, запомни това.

След това обърна понито си и, без да използва юздата, само с леко натискане на петата, накара животното да тръгне. И се запъти към Трей, който говореше нещо със съдията.

 

 

Когато Етиен настигна съотборника си Фалон, Надин Белмонт, домакинята на френския отбор, им махна от каретата си. Беше предложила неотдавна построения си, струващ единадесет милиона долара „дом“ в Нюпорт за седалище на гостуващия отбор и, след пристигането на херцог дьо Век, с нараснал интерес се бе спуснала в установяването на топли френско-американски отношения.

Небето беше станало сиво-лилаво от настъпващата вечер, а настъпващата откъм океана мъгла започваше да разхлажда въздуха. Повечето каляски все още не си бяха тръгнали, малко зрители бяха останали безучастни към напрегнатия оспорван мач. Херцогът така и нямаше да забележи Дейзи в блъсканицата, ако Фалон не бе спрял коня си, за да се види с Емпрес.

— Етиен, спомняш си Емпрес, нали — обърна се леко на седлото си Фалон, за да включи и херцога в разговора. — Израснахме заедно с нея. Тогава тя ме надпреварваше всеки път при надбягванията с коне.

— Той обаче не казва, че тогава бяхме на осем години — усмихна се очарователно младата жена, изключително елегантна в жълтата си жоржетена рокля и украсена с цветя сламена шапка, — а татко ме сложи на седлото на двегодишна възраст. Днес игра с изключително майсторство, Давид. Как си, Етиен? — премести погледа си към него тя.

— Уморен и леко осакатен — усмихна се криво той, без да пуска подутата си ръка. — А ти как си?

Гласът му секна по не особено любезен начин, когато ненадейно забеляза седналата малко зад снаха си Дейзи и бе веднага завладян от силни и противоречиви чувства. Най-силно сред тях бе може би изненадата, макар че трябваше да очаква да я види тук, за да наблюдава играта на брат си и баща си — така както често бе гледала и него в Париж.

— Добре съм — отговори Емпрес.

Херцогът бе вперил поглед в зълва й, облечена в семпла бяла ленена рокля и грациозно нахлупена накриво сламена шапка.

— Познаваш ли свекърва ми, мисис Брадок-Блек?

Фалон го мушна в ребрата, за да го извади от унеса му.

— Мисля, че не сме се запознавали — отвърна припряно Етиен, отмествайки с мъка погледа си от Дейзи, за да го насочи към Блейз, — но съм ви виждал на няколко пъти у Исм.

Запознаха мъжете с Блейз и Фалон — с Дейзи.

— Двамата се познавате, нали? — попита нехайно Емпрес, когато дойде ред Дейзи да бъде представена на Етиен.

— Добър вечер, мис Блек — каза така вежливо и изискано херцогът, като че бяха само случайни приятели, давайки си сметка, че погледите на всички от малката групичка бяха насочени към тях. — Мислех, че сте в Монтана.

— Не знаех, че си в отбора.

Изказванията и на двамата бяха спонтанни, непредпазливи. Влюбените бяха неспособни да сдържат критичните си мисли един за друг, прекалено силно обзети от спомени за това, което бяха преживели заедно, прекалено изпълнени с очаквания, прекалено напрегнати от познатия огън, който пламваше в тях всеки път, когато застанеха един до друг.

„Колко едър и привлекателен изглежда в бялото си поло и дълъг брич и с влажната си от потта къдрава коса.“

— Официално не бях до тази сутрин — опита се да говори възможно най-безпристрастно той. — Взех решението си да дойда в последния момент.

„А ако знаех, че тя ще бъде в Нюпорт, дали щях да дойда?“

— Истински късмет за нас е, че дойде — намеси се Фалон. — Сантрел и Доде дори не могат да се задържат на седлото.

Тяхната домакиня, чийто екипаж бе две карети по-нататък, им правеше знаци, очевидно загубила търпение. Сребристите и розовите панделки на шапката й с широка периферия правеха все по-широки движения, тъй като жестовете на дамата ставаха все по-енергични. Неспокойният й глас достигна до тях.

— Етиен, скъпи, побързай? Етиен! Етие-ен!

— Извинете ме — каза тихо херцогът и хвана юздите на коня си.

— Ще ходите ли в Надин тази вечер? — обърна се припряно към каретата като цяло Фалон, приготвяйки се да последва Етиен.

— Да — отвърна Емпрес. — По-късно. Първо ще вечеряме у семейство Ръдърфорд.

Давид Ней, маркиз дьо Фалон, обърна понито си и махна с ръка.

— В такъв случай — дотогава.

Поздрави ги приятелски, пришпори коня си и последва дьо Век.

— Добре ли си? — попита Блейз и протегна ръка, за да докосне Дейзи.

— Прекрасно, наистина прекрасно.

Гласът й звучеше необичайно отривисто.

— Надин си има нов любимец — добави тя. — Това като че не ме изненадва.

Емпрес и Блейз се спогледаха.

— Надин нарича „скъпи“ всички — обади се снаха й.

— Нарича всички красиви мъже „скъпи“, нека да бъдем точни.

Погледът на Дейзи прелетя разделящите ги карети, за да се спре на екипажа на домакинята на френския отбор, която се усмихваше на смеещия се на нещо Етиен. Надин Белмонт, втората съпруга на един мъж, който можеше да й бъде дядо, но затова пък притежаваше железопътните линии в Охайо и Чесапийк, извиваше предизвикателно гръбнак, за да изложи още по-добре на погледите на всички прочутия си бюст.

— Ако херцогът не беше отишъл при нея, тя щеше все още да вика — обади се Блейз. — Той като че нямаше особен избор.

— Не е нужно да го защитаваш пред мен. Знам така добре, както и ти, че Етиен не оставя другите да избират вместо него. Така, а сега, ако обичате, да сменим темата, защото не ми е приятно да видят насочените ви към мен погледи, изпълнени със съжаление и симпатия. Двамата с Надин ще си паснат чудесно. Тя си прави колекция от красавци, а Етиен държи рекорда на века по завоевания сред жените. Просто са определени един за друг.

Дейзи не знаеше какво точно очакваше от срещата си с него. Може би с женска суета си мислеше, че той трябваше да прояви някакви чувства, като я види, да подскаже по някакъв романтичен начин, че не му е безразлична и че вечно ще я обича.

Трябваше да е разбрала отдавна, че романтичните й фантазии излизаха извън границите на неговия репертоар от емоции. Етиен Мартел не бе способен да копнее и чезне по някого. Чувствителността не бе присъща нито на характера, нито на убежденията му. „Намерил си е друга жена, ето това е направил!“ Не беше забравила списъка, който й показа Изабел.

— Днес наистина играха здраво — започна Блейз, опитвайки се да промени темата на разговор, както я беше помолила Дейзи. — И, честно казано, играта беше доста груба.

— Не по-груба, отколкото по време на летните лагери, когато всички залагат най-хубавите си коне за предвижданията си на резултатите.

Емпрес беше шокирана, когато се бе запознала с това, което беше игра за воините на абсароките. Това, което те играеха в северните прерии, беше нещо средно между американската игра на топки и полото, или по-точно, между самоубийството и воденето на война, изпълнявана с минимално количество дрехи. Първия път, когато бе видяла Трей да се връща от игрището целия окървавен, тя бе припаднала. Постепенно бе привикнала с мъжествените им игри, където задължителните условия бяха смелостта, куражът и неоспоримата дързост. Днес обаче й се струваше, че ставаше дума за гордостта, а не за стремежа за получаване на наградата.

В този момент се приближиха Хейзард и Трей, покрити с прах, потни, изтощени, но доволни. Истинско удовлетворение носеше добрата игра между два равностойни отбора. Най-голямото недоволство на Хейзард от играта на източните отбори, бе консервативният им стил. Представител на култура и поколение, за които воденето на война бе неразделна част от живота през младостта им, на него му липсваше безумната дързост на атакуването.

— Утре вече ще ги бием — обади се Хейзард и усмивката му се бялна в мрака.

— Всички кости ли са здрави? — усмихна се в отговор Блейз.

— Няколко натъртвания, нищо повече. Нищо, което би ми попречило да танцувам с теб тази нощ — отвърна галантно съпругът й.

Знаеше какво удоволствие бе за Блейз да се намира в компанията на източното общество, сред което все още имаше много приятели, останали от миналото й.

— Приемът на Надин по повод рождения й ден изглежда ще надмине този на Алва Вандербилт. Поне така казаха някои вещи лица. Ще има истински оркестър от Виена.

— Искаш ли оркестър от Виена? — попита Хейзард, великодушен до самозабрава.

— Не, но после ми напомни да ти кажа какво точно искам — погледна го многозначително тя и съпругът й се усмихна закачливо.

— Няма да забравя, имаш думата ми, биа.

Това, което имаше предвид Блейз не беше точно това, което си бе помислил Хейзард. Този път обаче тя бе наистина сериозна, когато говореше за желанията си. А по-късно, когато най-после успяха да се доберат до дома на Франк Ръдърфърд по задръстената от коли „Белвю авеню“ и двамата отидоха в апартамента си да си починат преди вечерята, тя каза:

— Искам да те помоля за нещо, скъпи.

— Не пак — отвърна той, отпуснат върху богато орнаментираното в бароков стил легло, където току-що се бяха любили.

Тя обърна глава към него и му се усмихна. Беше застанала пред пълния с нейни тоалети гардероб, чудейки се коя рокля да избере за тази вечер.

— Все такова момче си си… но аз не се оплаквам от това.

— Ти ме поддържаш млад, биа.

И наистина, на петдесетгодишна възраст Хейзард беше все така слаб, строен и мускулест, както на младини. Беше се разположил удобно върху виненочервената кувертюра, копринените му черни коси се бяха разпилели върху дантелената възглавница. Бе сложил ръце под главата си и гледаше одобрително към съпругата си.

— Кажи какво е това „нещо“.

— Искам да се опиташ да бъдеш по-любезен с херцог дьо Век.

Думите й го накараха да се изправи до седнало положение и да смръщи вежди.

— Помоли ме нещо друго, биа. Не мога да направя това.

Той се изправи пъргаво и закрачи неспокойно към прозореца, гледащ към океана и „Клиф уок“. Застана, както си беше гол, вперил поглед през дантелените пердета към разбиващите се в скалистия бряг вълни, които бяха в унисон с изпълващите го диви импулси.

— Той не заслужава нашата любезност — рече тихо и напрегнато той.

— Но не видя лицето на Дейзи, когато се приближи до нас след мача.

— Говорил е с Дейзи — процеди Хейзард. — Как се е осмелил?

— Трябваше да видиш лицето й, Джон. Все още е отчаяно влюбена в него.

— Не, не е. Тя самата ми каза, че вече не е. Каза ми, че с това е свършено.

— Е, в такъв случай е излъгала.

Черните му очи се впиха в нея, като че се опитваше да разгадае каква точно беше истината. Когато най-после заговори, гласът му звучеше отривисто и сухо, като прахта по бреговете на Паудър Ривър^[1].

— Да речем, че си права. — Спря възражението й с вдигане на ръката си. — Да речем, че Дейзи все още го обича. И какво от това? Човекът е женен. Не може или не желае да се разведе.

— Да речем, че не може.

— Да речем, че не желае. — Не беше такъв романтик като жена си.

— Какво ще ти стане, ако им дадеш възможност да поговорят.

— Да не би да ги спирам да си говорят? — отвърна яростно той.

— Опитите ти да го раниш смъртоносно днес на игрището може да са оставили у него впечатлението, че не го харесваш.

— Това лято обаче не го е интересувало дали го харесвам, когато е насочил развратния си поглед към Дейзи. От къде на къде ще правя това за него?

— Заради Дейзи.

Хейзард изгледа Блейз продължително и след това въздъхна безсилно.

— Кажи ми как изглеждаше тя? — попита тихо той.

А когато съпругата му описа отбранителното поведение на дъщеря му, толкова различно от очевидната обида и болка в погледа й и от начина, по който очите й го следяха с копнеж, докато той говореше с Надин Белмонт, индианецът изръмжа неохотно:

— Сигурна ли си?

— Сам знаеш, че преценявам много добре хората. Омъжих се именно за тебе, нали?

— Ласкателството няма да те доведе доникъде тази нощ, биа. Страхотно ми е накипяло — наежи се той.

— Помисли за Дейзи, Джон — смъмри го невъзмутимо Блейз. — Не за себе си.

„Права е“ — призна си честно той. Това, че начинът на живот на дьо Век не му допадаше, нямаше нищо общо с щастието на дъщеря му.

— О, по дяволите — измърмори Хейзард, — щом тя го желае, предполагам ще трябва да бъда по-мил с този проклетник. Той играе поло дяволски добре — усмихна се индианецът. — Следователно не може да е чак толкова лош човек.

— Ако някой би трябвало да разбере развратните мъже, скъпи… — започна многозначително Блейз.

— Това беше толкова отдавна — каза по повод миналото си той. — Лудориите на дьо Век за сметка на това са доста скорошен факт, за да мога да се чувствам спокоен — оплака се той.

— Просто ти предлагам да проявиш малко християнско милосърдие, като не забравяш приключенията от собствената си младост.

— Аз не съм християнин, биа — отвърна с крива усмивка Хейзард, — пък и — продължи вече с доста по-спокоен тон той, знаейки, че тя защитаваше неговото дете, родено преди брака му с нея, — нашата култура позволява по-други взаимоотношения от тези, възприети от жълтооките.

— Към тях ли причисляваш връзките си с Луси Атънбъроу, Корнелия Дженингс и всички останали?

— Всички те са преди тебе, миличка, не го забравяй — рече той и след това въздъхна. — Но разбирам какво имаш предвид. Ще бъда любезен с него.

— Това е всичко, което искам.

— Това е всичко, което ще получиш — прошепна Хейзард.

— Какво каза, скъпи?

— Казах да сложиш зелената копринена рокля на цветя. Само за тебе е — усмихна се широко той. — Пък и си ми задължена.

— Ще се опитам да измисля някакъв начин, по който да ти се отблагодаря — намигна му тя.

 

 

Белкур беше най-голямата от извънградските „къщи“ в Нюпорт, най-елегантното, екстравагантното и разкошното от летните жилища, построени за американския хайлайф. Създаден от Ричард Морис Хънт и смело копиран от малкия Трианон на Мария Антоанета, този последен екземпляр от нюпортските дворци сияеше с електрическите и газовите си лампи и представляваше доста впечатляваща гледка така, както изникваше от гъстата потискаща мъгла.

В компанията на своите родители и на семейство Ръдърфорд, Дейзи влезе в позлатената, обсипана с огледала бална зала, хваната под ръка с Бо Ръдърфорд. Тъй като вече не вярваше на собствените си емоции след срещата си с Етиен този следобед, младата жена бе решила, че компанията на Бо ще й даде нужната защита. Така или иначе, той отдавна я ухажваше. Семействата им гледаха изключително благосклонно на евентуален брак помежду им, затова когато тази вечер младият мъж бе предложил да я придружи на танците по типичния си полушеговит-полусериозен начин, който, с времето Дейзи бе разбрала, бе начинът, по който той ухажва, тя се бе съгласила.

Той беше много рус, много висок и загорял от пътуванията си по море. Беше се навел и шепнеше нещо на ухото й, когато херцог дьо Век вдигна поглед към тях, чул обявяването на трите влизащи в момента двойки.

Погледът му бе фокусиран единствено върху нея, като че беше сама в огромната бална зала, макар да бе заобиколена от високите палми, облечените в ливреи лакеи, родителите си и техните приятели. Видът й го караше да се чувства винаги беззащитен, лудото желание се блъскаше в гърдите му подобно на големите вълни, които се разбиваха в морския бряг отсреща. А когато Дейзи се усмихна, а после се засмя на думите на Бо Ръдърфорд, херцог дьо Век ненадейно се извини и започна да се отдалечава от групичката, с която допреди малко разискваше днешния мач.

Без мисъл, без цел, воден единствено от силна ревност, която като че бе обзела цялото му тяло чак до върха на пръстите, той си пробиваше път през тълпата, виждайки само нея.

Нямаше представа какво ще стори, когато стигне там. Това не беше съвсем вярно, призна си миг по-късно той, тъй като в съзнанието му се мяркаха картини, в които я държеше като затворничка в най-забутаното си имение. Тогава взе решение да опита да се държи учтиво. То обаче се оказа безсилно, тъй като само четири крачки по-нататък херцогът бе обзет от нов, още по-яростен пристъп на гняв.

Когато от Дейзи го деляха само десетина, на пътя му се изпречи Надин Белмонт. Той се опита безцеремонно да я заобиколи, но тя хвана ръката му и го принуди да спре. Не бе изминала целия този път от шивашката работилница в Луизвил до този дворец в Нюпорт благодарение единствено на красивата си външност. Усмивката, която насочи към Етиен, бе изпълнена с грация.

— Мисля, че ми дължиш един танц, скъпи — каза тя.

Бе забелязала пристигането на Дейзи и си спомни за слуховете за връзката й с дьо Век, но не възнамеряваше да остави новата й любовна прищявка да й се изплъзне.

— Всъщност, знам със сигурност, че ми дължиш един танц, защото съм твоя домакиня, а съпругът ми Оливър има решаващ глас при избора на отборите по поло.

Херцогът не можа да не се усмихне на дързостта й.

— Да не би да ме заплашваш, в случай че не танцувам с теб, Надин?

— Нима имам вид на жена, която трябва да заплашва, Етиен?

И тя подпря ветрилото си с добре обигран, замечтан жест на черната дантела, с която бе обшито повече от щедрото й деколте и се усмихна, а силно гримираните й очи го погледнаха предизвикателно.

Херцогът можеше да откаже и да рискува разиграването на неприятна сцена.

Можеше да откаже и да рискува да бъде дисквалифициран — намекът за управителските функции на съпруга й определено не звучеше доброжелателно. Със сигурност не благотворителността бе дала възможност на Надин да достигне настоящото си положение в източноамериканското общество. Етиен хвърли поглед над главата на натрапницата и видя Дейзи, която тъкмо се запътваше към дансинга с наследника на рода Ръдърфорд.

Зелените му очи се насочиха отново към Надин, бавно я огледаха нагоре към лицето, след това се спуснаха към деколтето й и най-накрая отново се върнаха към развеселените й очи. Младият мъж се усмихна.

— Не ти ли казах, че тъкмо идвах да те поканя за този валс?

Тя затвори енергично ветрилото си и му намигна.

— Умен мъж.

Дансингът беше претъпкан, нежните звуци на виенски валс се носеха над кръшните смехове и разговорите, а танцьорите се въртяха из балната зала. Копринени тоалети обгръщаха лъскавите и парфюмирани голи рамене. Окичените с бижута дами, с безупречни прически, с увиснали на обвитите им в ръкавици ръце пъстри ветрила, приличаха на разноцветни райски птици, сравнени с партньорите си, облечени в строги черни вечерни костюми. Типичният натрапчив аромат на богатство се носеше към покрития със златни листа таван, за който се говореше, че струвал повече от новия градски съвет.

— Трябва да танцуваш по-често, Етиен — усмихна се кокетно Надин.

Забележката й бе породена не само заради прекрасните качества на херцога като танцьор, а и заради не особено голямото му желание да ходи по балове.

— Ако бъда заплашван така ефикасно и занапред — отвърна с дяволита усмивка той, — можеш да бъдеш сигурна, че точно така и ще направя.

— Иначе нямаше ли да танцуваш с мене? — вдигна към него лице тя и изви предизвикателно светлите си вежди.

Беше напълно безсмислено да й казва истината.

— Живея единствено, за да мога да танцувам с теб, Надин — измърмори херцогът, а усмивката му отвличаше вниманието от ироничния характер на забележката му. — А виенският ти оркестър е великолепен.

Зад изкусно наредените огромни саксии с лилии и хибискусови дръвчета, петдесетимата виенски музиканти съвестно се стараеха да заслужат богатото си възнаграждение.

— Алва никога досега не е докарвала виенски оркестър — каза Надин с пълен със самодоволство глас, че бе надминала съперницата си.

Херцогът вече бе научил за съперничеството за водещо място сред обществото между двете дами и се зачуди дали състезанието помежду им може да добие грозни измерения. И двете дами вече бяха успели да издигнат архитектурата на „вилите“ до нови, смехотворни висини.

— В такъв случай — точка за теб — отвърна Етиен, а зелените му очи проблеснаха развеселено.

— И освен това, ти никога не си бил неин гост.

Дьо Век успя да прикрие изненадата си от собственическия й тон. Пък и никога не бе предполагал, че е предмет с чак такава важност.

— Сигурен съм, че Алва е имала много, доста по-интересни от мен гости — отвърна скромно той.

— Тя също иска теб, Етиен, запомни думите ми.

Винаги се изненадваше от свободата, с която се изразяваха американките. А когато Надин се притисна силно към него, той реши, че тази вечер ще бъде най-добре да заключи вратата на спалнята си.

Бе загубил Дейзи сред тълпата танцуващи. Двамата с партньора й бяха потънали сред морето от въртящи се на дансинга двойки. Появиха се внезапно иззад декоративната арка, украсена с гирлянди от орхидеи. Тя се усмихваше на проклетия мъж, който я държеше в обятията си.

„Това не трябва да ме вълнува“ — реши разумно Етиен. „Това не трябва да ме вълнува чак толкова“ — бе следващата му мисъл. Чувстваше се обзет от яростно безсилие.

Дейзи можеше да се усмихва на когото си иска. Ръдърфорд беше вероятно последното й завоевание. Може би Бо Ръдърфорд бе причината да му предлага „приятелството си“?

Херцогът се завъртя, за да не я изпуска от очи.

Облечена в златиста рокля, бродирана с великолепни бляскави пеперуди, Дейзи представляваше наистина прекрасна гледка. Лъскавата тъкан създаваше разкошен контраст с тъмните й кожа и коса. Нямаше да се почувства толкова поразен, ако тя внезапно му бе извикала от другия край на препълнената бална зала.

Беше като видение — блестящо, възбуждащо, недосегаемо видение.

По дяволите мъжа, който я държеше в обятията си. По дяволите предложението й за приятелство.

Да върви по дяволите и баща й, който се бе опитал да го убие днес на игрището.

Възнамеряваше да я измъкне от ръцете на Ръдърфорд.

„А после какво?“ — попита по-разумната му половина. Миг по-късно обаче нейният глас бе напълно заглушен от бушуващите му емоции. „После ще бъде моя“ — обяви мрачно той, както може би някой отдавна живял дьо Век бе размишлявал върху предимствата на грабежа.