Сюзън Джонсън
Забраненият плод (11)

След по-малко от седмица херцогът отново беше в Хавър. Този път изпращаше Жоли и семейството й в Америка. Каютата им бе отрупана с цветя, изпратени им от приятели и от Етиен, а играчките на Ектор буквално преливаха от съседното помещение.

— Мислиш ли, че купи достатъчно играчки за Ектор? — попита шеговито Жоли, вперила поглед в баща си и сина си, седнали на пода и погълнати от играта.

— На вас играчките никога не ви бяха достатъчни — отвърна без капчица разкаяние дьо Век, като вдигна поглед от механичния цирков вагон, който тъкмо навиваше за внук си. — Мисля, че са ни нужни още няколко клоуна — обърна се с шеговит тон към момченцето той, — за да напълним този вагон.

— Повече клоуни. Иска — съгласи се весело Ектор, който се бе разположил насред истинска менажерия с циркови животни.

Етиен се усмихна мило на дъщеря си.

— Виждаш ли?

— Непоправим си — отвърна през смях младата жена.

— Възможно е.

Внезапно изражението на Жоли се промени, докато наблюдаваше баща си и сина си, седнали един до друг, свързани от истинска любов, и долната й устна започна да трепери.

— О, татко, ще ми липсваш.

Етиен се изправи пъргаво и я прегърна.

— Няма да бъде за дълго, скъпа. Скоро ще дойда да видя тази покрита със зелена трева страна.

— Обещаваш ли? — вдигна лице към него тя и той си помисли, както бе правил вече хиляди пъти преди това, какъв щастливец бе, че има децата си.

Макар вече да бе голяма жена и да имаше свое дете, за него Жоли беше все още момиченцето с черни къдрици, с розови като на дете бузи. Големите й очи бяха пълни със зелена невинност, която, надяваше се той, тя никога нямаше да изгуби.

— Обещавам — отвърна херцогът, тъй като и сега, както и преди, не можеше да й отказва.

— Честна дума, татко? — настоя Жоли.

— Честна дума, скъпа. Обещавам.

Лицето й светна от радост, която стопли сърцето му по магически начин и която той наричаше своето „близнашко щастие“.

— А сега си избърши очите — подаде й носната си кърпа той. — Анри всеки момент ще се върне с газираната ти вода и ще се почуди какво ли съм ти казал, за да те разплача.

— Той знае, че страшно ще ми липсваш, татко. Именно той предложи веднага след пристигането си да подготвим и твоя апартамент, за да сме сигурни, че ще дойдеш да ни посетиш.

— Щастлива ли си с Анри? — попита тихо херцогът.

— Да, много, много. Той казва, че ме обича повече от полото, татко. А ти добре знаеш какво означава то за него. — Внезапно тя се усмихна многозначително, като възрастна на възрастен. — Както ти обичаш Дейзи, нали?

— Да, много повече от полото — съгласи се тихо той.

— А Бурж ще ти върне свободата — рече с типичния си оптимизъм тя.

— Сигурен съм, че ще стане точно така.

Не беше сега времето да споделя, че опитите му да премести разглеждането на делото другаде бяха осуетени, а срещата на Изабел със съдията беше отложена за трети път.

В този момент в каютата влезе Анри, натоварен с пълна с лед кофичка, в която се изстудяваше предпочитаният вид газирана вода на Жоли. Тук разговорът премина на по-приятни теми и към анекдоти, свързани с бизнеса с понита за поло. А след малко, когато Етиен се приготви да тръгва, тъй като корабът трябваше да отплава съвсем скоро, той се наведе да прегърне за последен път Ектор.

— Искаш да дойдеш с мен, дядо? — попита момченцето, когато херцогът се отдръпна. — Широко разтворените му зелени, като тези на майка му очи, го гледаха въпросително. — Искаш да дойдеш, дядо? — повтори то.

Дьо Век с мъка удържа сълзите си, питайки се как щеше да преживее следващите месеци без всекидневните си срещи с Ектор, със съзнанието колко много щяха да му липсват компанията на внук му, радостният му смях, неговото любопитство, прегръдки и влажни целувки.

— Не мога да тръгна точно сега, Ектор, но скоро ще дойда да ви видя.

— Ела сега. Дядо да дойде сега, мамо. Кажи му.

И той погледна към майка си, с надеждата, че тя ще изпълни желанието му. Жоли вдигна сина си от пода, притисна го в обятията си и внимателно обясни:

— Дядо не може сега, миличко. Но скоро ще дойде.

Лицето на момченцето се сгърчи от мъка, когато разбра, че Етиен наистина си тръгваше.

— Не! Дядо, ела с нас! Не си отивай, дядо!

Ектор протягаше ръчички към него, гласът му звучеше тревожно, сълзите му разкъсваха сърцето на Етиен. Целуна го още веднъж, като обеща да отиде при него много скоро, усмихна се тъжно на дъщеря си и Анри, и почти бежешком излезе от каютата.

Постоя малко в коридора, преди да успее да дойде на себе си дотолкова, че да се отдалечи от виковете на внук си. Малко по-нататък, в основата на стълбището, което водеше надолу от отделението на първа класа, той се облегна на стената от полирано дърво и си пое дълбоко въздух.

През изминалата седмица се бе разделил с всички, които обичаше на този свят и се чувстваше обзет от мъчителна самота. Дьо Век затвори очи за миг, за да се справи с болката. „Раздялата не е окончателна, само временна“ — припомни си той. Щеше да посети Жоли, Ектор и Анри в скоро време. Жустен щеше да се върне от Египет само след месец. Проблемът с раздялата с Дейзи обаче не можеше да бъде разрешен толкова лесно. Освен, ако тя сама не реши да дойде във Франция, той нямаше да я види преди — пред очите му се появи мрачната, невярваща физиономия на Бурж — разглеждането на делото му да бъде прехвърлено в Колсек.

— Няма как да не ни разрешат — беше повторил на няколко пъти Фелисиен, — молбата ни отговаря на всички условия, ти отдавна живееш там. Не могат да ни спрат. Ако трябва ще обжалваме. Веднага ще изготвя нужните документи.

— Открий колко е платила Изабел на съдията — бе заявил лаконично Етиен, — и след това предложи на копелето десет пъти по-голяма сума. Това ще му бъде предостатъчно, за да се оттегли от правораздаването, тъй като така или иначе няма да му оставят избор. Повече от сигурно е, че няма да му позволят никога повече да заема някакъв пост в съдебната система… поне докато на власт е Шарл или някой друг от монархистите.

В същото време си даваше сметка, че тези монархисти можеха и да не се поддадат на изкушението на немонархистките пари.

А това още повече отдалечаваше възможността да види Дейзи.

Беше й писал вече няколко пъти. Не трябваше да изпраща обясненията си в любов по телеграфа, ако искаше написаното да си остане само за тях двамата. Изкушаваше се да я помоли да се срещнат на неутрална територия, някъде в Америка, на удобно за нея място, но не беше сигурен, че тя ще се съгласи. За първи път в живота си изпитваше подобен трепет и несигурност в чувствата на някоя жена. Дейзи беше казала, че го обича, но въпреки това бе избрала да замине.

Не особено успокоителна мисъл.

Дочул свирката, предупреждаваща изпращачите да напуснат кораба, той се отдели от стената и механично последва носещата се към брега вълна от хора. Десет минути по-късно вече стоеше с чаша коняк в ръка в една кръчма, гледаща към пристанището. Бутилката на масата вече бе полупразна, когато корабът започна да се слива с пурпурночервения хоризонт. А когато малко по-късно групичка парижани влезе в пълното заведение и, след като зърна херцога, започна да си проправя път към масата му, той вече бе достатъчно дошъл на себе си, за да може да се усмихне на радостните им приветствия.

Формонд и Вание придружаваха две млади жени, които той разпозна едва когато успя да види лицата им изпод широкополите им шапки. Това бяха сестрата и снахата на Вание. Спомни си също така, че по-големият брат на Вание, Тео, трябваше да замине за Квебек, за да се погрижи за семейния бизнес.

— Жоли и Анри заминаха ли вече? — попита бодро Формонд.

Всяко действие на представителите на затвореното общество на парижката аристокрация, където всички се познаваха, неминуемо ставаше всеобщо достояние.

— Вече пътуват — отвърна учтиво Етиен, макар да не беше в настроение за компании.

Вание повика сервитьор и поръча шампанско, докато дамите се настаняваха сред шумолене на коприна, ухание на парфюм и мелодичен смях. При размяната на поздравите съпругата на Тео намигна на Етиен.

Тази постъпка на младата жена го изуми в първия момент. Очевидно толкова се бе отдалечил от любовното преследване, че бе забравил правилата на играта. Размисли за момент как да се справи с усмихващата се насреща му дама, тъй като подканващите намигания от страна на жените бяха нещо напълно непознато за него. Решението му да не обръща внимание на авансите й обаче бе неуспешно, защото Мари Вание нямаше намерение да се остави да я пренебрегват. Тя зафлиртува безсрамно и предизвикателно, без да се смущава от едносричните отговори на херцога. Когато стана невъзможно да се преструва повече, че не забелязва интереса на дамата — тя тъкмо притискаше бедрото си до неговото — херцог дьо Век реши, че е крайно време да тръгва. С мила усмивка и още по-мило извинение, той стана от стола си.

— Дяволски слабо извинение, дьо Век — отбеляза весело Формонд. — Проклетият ти управител на бизнеса може да почака до утре. Остани — каза сърдечно той, като в същото време даваше знак да донесат още шампанско.

— Остани, Етиен. После можем да се върнем заедно — покани го с очарователна усмивка сестрата Вание.

— Моля те, Етиен — измърка Мари, херцогиня Вание, протегна се и го погали бавно по ръката, по цялата дължина на дългите му пръсти.

— Може би някой друг път — отвърна учтиво той и се отдръпна крачка назад, така че тя да не може да го достигне.

— В такъв случай защо веднага да не тръгнем всички заедно? — обърна се Мари към девера си. — Можем да вземем херцога в нашето купе.

— Не е нужно, имам си мое.

— Е, в такъв случай ние ще дойдем в твоето. Въпросът е уреден. Хайде, Андре. Да тръгваме, Формонд и Терез. Вземете шампанското.

И така, херцог дьо Век се озова в необичайното за него положение да отказва авансите на една красива жена. Три и половина часовото пътуване с влак до Париж се оказа изключително мъчително преживяване. Той стоеше уединено и се усмихваше любезно, докато тя се притискаше при всяка възможност в него и подхвърляше непрекъснато двусмислени забележки. Етиен трябваше непрестанно да се прави на глух или на неразбрал и тази игра наистина го измори, още повече че се развиваше пред очите на трима свидетели.

Когато преполовиха пътя до Париж, той внезапно спря да пие, разбрал, че ще има нужда от всичките си способности. А когато кондукторът съобщи, че са влезли в предградията на столицата, започна да брои минутите.

Когато най-после пристигнаха на гара „Сен Лазар“, той се сбогува със спътниците си малко лаконично и прибързано, за да може да се каже, че е бил напълно любезен. И буквално изскочи от влака, преди още да бе спрял напълно.

Като момче, пуснато по-рано от училище, той затича по перона, с усмивка на облекчение на лицето.

„Това да не е някакво просветление? — мислеше си развеселен той, като задминаваше вървящите по-бавно хора. — Да не би това да е моето лично просветление, свързано с принципите ми?“ Усмивката му стана още по-широка. Предполагаше, че никой свещеник нямаше да го разбере.

 

 

Хейзард посрещна Дейзи на Чикагската гара. Имал работа в града, обясни той, и тъй като тя била на път за към къщи, решил да нагласи така плановете си, че да бъдат заедно. Действително беше свършил някои неща, свързани с мините му, но главната причина, да дойде дотук, бе загрижеността му за Дейзи.

— Как успяваш да изглеждаш толкова свежа и несгорещена? — попита той, докато се движеха към каретата му. — Тук е дяволски топло.

Чикаго се топеше под деветдесетградусови температури^[1], въздухът бе влажен и тежък като в сауна.

— Това е духовно състояние, татко — усмихна му се тя. — Мисля си за студени планини.

— Завиждам на въображението ти. Моите планини отстоят на три дни път с бърз влак.

— Имаш ли още много работа тук?

— Не много — отговори той, доловил потрепването на гласа й, преди тя да успее да овладее емоциите си.

Още с излизането на Дейзи от купето беше забелязал следите от сълзи по лицето й.

— Бързаш ли да се прибираме?

Дъщеря му кимна. Лицето й беше частично закрито от периферията на сламената шапка.

— На твое разположение съм, когато кажеш — предложи незабавно Хейзард. — Решавай ти.

Хвърли поглед към младата жена, облечена романтично в рокля от розов газ, с разноцветни пандели на широкополата шапка и на талията, с тревистозелен копринен шлейф. Запита се дали тоалетът й бе избран от херцог дьо Век, той определено не беше в стила на Дейзи. Дали Етиен Мартел бе причината и за сълзите й? Всъщност, знаеше отговора и на двата си въпроса.

Хейзард естествено бе чул за връзката на дъщеря си с херцога, тъй като имаше приятели в Париж, пък и Аделаид бе писала за това на Емпрес. Нямаше нищо против дъщеря му да се влюбва в когото си иска, но определено не искаше да се съгласи с факта, че се чувстваше нещастна. И ако херцог дьо Век я бе наранил по някакъв начин, Хейзард щеше да се погрижи той да плати за стореното.

— Можем ли да тръгнем по-скоро?

Той докосна ръката й и спря насред пътя. Когато тя вдигна поглед към високата фигура на баща си, застанал неподвижно насред движещата се тълпа, той изви тъмните си вежди и попита:

— Да тръгнем ли веднага?

„Как може да знае — помисли си младата жена, докато очите й се пълнеха със сълзи и задавяха гърлото й, — че ми се иска толкова силно да се върна в нашите планини, че дори още няколко часа в Чикаго ми се струват непоносими?“

Без да каже дума, Хейзард разтвори ръце. Тя се спусна към него, шапката й се плъзна от прегръдката им и се залюля на копринената си панделка някъде по средата на гърба й. Чувстваше се отново в безопасност, сгушена в обятията на баща си, като че той можеше да оправи проблемите във внезапно объркания й живот, като че можеше да я защити от болката и мъката.

— Заведи ме у дома — прошепна тя, притисната към широките мускулести гърди на баща си.

Можеше спокойно да поиска да влезе във вражеско селище и той щеше да го направи от любов към детето си. Беше дошъл дотук да я посрещне заради слуховете, достигнали до ушите му от Париж. Знаеше, че ще има нужда от утеха. Нежните чувства към дъщеря му и желанието да я успокои обаче, не бяха единствените му емоции. Беше побеснял от гняв срещу мъжа, отнел така нехайно спокойствието на Дейзи. Закле се в духовете на своя талисман пумата, че рано или късно херцог дьо Век щеше да плати за мъката, която бе причинил на детето му.

— Ще намеря влак, който отива на Запад — каза той и я погали по косата, докато сълзите й мокреха ризата му. — Тръгваме си незабавно — добави той, отказвайки се от плановете си за следобеда и вечерта. — Иска ми се да го застрелям — прошепна той, — като те гледам как плачеш. Той не те заслужава.

— Той не е виновен — промърмори младата жена, все така притиснала лице в ослепителнобялата му риза.

— Виновен е, щом плачеш — отвърна Хейзард с типичната логика за един баща.

— Сама реших да си тръгна.

„Но той не се е опитал да те спре“ — помисли си баща й, отбелязвайки поредната черна точка за херцога. Знаеше от опит какъв голям грях можеше да бъде пропускът.

— Това решение като че не те е направило щастлива — настоя меко той в желанието си да разбере какво точно беше станало.

— Не е лесно да се разделиш…

— С този, когото обичаш.

Дейзи кимна хълцайки и подсмърчайки. Имаше толкова нещастен вид, че Хейзард гледа известно време с празен поглед минаващите край тях хора, обмисляйки решението си. Мислите му бяха предимно с насилствен и смъртоносен характер, но той ги отхвърли всичките, тъй като Дейзи му беше много скъпа и щастието й беше задължително за неговото собствено спокойствие.

— Желаеш ли го? — попита най-после простичко той. — Бащински въпрос, без каквато и да е украса, породен от една необикновена любов. Тя кимна отново. — В такъв случай ще го имаш.

Така рязко и прямо разрешаваха споровете и проблемите вождовете на абсароките. Също така компетентно изпълняваше задълженията си и Хейзард Черната пантера. Израснал като воин в общество на воини, което успяваше да запази за себе си най-богатите ловни земи дори от много по-силни и многобройни противници, Хейзард Блек бе развил до съвършенство ездаческото и бойното си изкуство. Затова за него не беше проблем да отвлече херцог дьо Век и да го закара в планината — все едно че планираше поредния въоръжен сблъсък.

Дейзи вдигна лицето си към неговото. По погледа й разбираше, че се разкъсва от силни и противоречиви емоции.

— Не — заяви не по-малко властно от баща си тя. — Невъзможно ми е да го имам поради хиляди причини, една от друга по-разумни и логични. И аз, и Етиен знаем това много добре… или пък той също ще го разбере след време. Съпругата му няма да му даде развод. Няма, татко, и цялата съдебна система ще я подкрепи. Етиен не вярва, че няма да успее да получи развод… но така или иначе, няма да успее. Не иска да види реалността. Не си дава сметка за всички законни пречки и проблеми, които може да му създаде Изабел. — Тя си пое дълбоко въздух, очевидно облекчена — беше обрисувала по възможно най-прост и ясен начин своята дилема. — Затова се прибрах вкъщи. Нямаше смисъл повече да стоя там. Възнамерявам да си остана в Монтана и не искам ти да се намесваш. — Черните й очи бяха също като неговите и го гледаха умолително. — Татко, обещай, че няма да се намесваш.

За първи път в живота си го наричаше с по-интимното „татко“, а не „баща“. Детинското обръщение нямаше нищо общо с нейната характерна сдържаност. Никога не я беше виждал така наранена.

— Татко?

Гласът на Дейзи беше толкова тих, че веднага бе отнесен от глъчката на тълпата. Тя беше единствената му дъщеря, винаги бе искал да бъде много щастлива, беше се надявал, че ще може да я предпази от насилието, с което той и синовете му се бяха сблъсквали толкова често от години насам, за да защитават земите си. Искаше тя да бъде доволна от живота си. Усмихна се на мечтите си. Дейзи приличаше прекалено много на него, за да се съгласи да живее в някакъв подреден, сигурен, идиличен свят — нереален и измислен като в приказките. Но той определено не искаше тя да бъде и толкова нещастна.

— Трябва ли да обещавам? — попита умишлено бавно той, защото желаеше най-много от всичко нейното щастие.

— Да — отвърна едва чуто младата жена, тъй като познаваше добре импулсивния, действен характер на баща си.

— В такъв случай обещавам — рече неохотно Хейзард. — Но той е един глупак.

 

 

Двайсет минути по-късно вече се бяха настанили в отделно купе във влака за Сейнт Луис. Багажите на Дейзи бяха пъргаво донесени, обувките им бяха събути и държаха в ръце чаши с ледена лимонада, с малко бърбън в нея. Макар това да не беше най-прекият път до вкъщи, той единствен даваше възможност да тръгнат веднага. Гарата вече се бе загубила от погледите им, гъсто застроените вътрешни квартали на Чикаго бягаха от двете страни на железопътната линия. Ритъмът на колелата беше за тях като успокояваща мелодия на избавлението, прозорците бяха затворени, за да ги спасят от потискащата горещина. Хейзард се усмихна на дъщеря си и вдигна чаша.

— За бъдещето — предложи той. — И за твоето щастие.

— За бъдещето — съгласи се с изпълнена с благодарност усмивка Дейзи. — За родните планини. И за най-добрия баща на света.

По време на пътуването Дейзи запозна баща си със съкратена версия за развитието на отношенията й с херцог дьо Век, за мислите, които я вълнуваха във връзка с евентуалното им общо бъдеще и за причините, поради които бе напуснала Париж. Описа подробно усложненията при даването на развода във Франция и съпротивата на Изабел. Тъй като Хейзард лично бе участвал в неприятните преговори във връзка с развода на Трей и Валери миналата година, той знаеше от личен опит какви огромни суми са нужни за ускоряване на нещата, когато съпругата не е склонна да даде развод, а съдебната машина — мудна. Питаше се дали херцогът не е бил напълно честен с дъщеря му по повод на развода си или пък просто не се беше досетил колко ефективни могат да бъдат парите, за да получиш свободата си? Или пък, макар да се бе сетил за това, просто не виждаше основателна причина да го направи?

Тъй като беше чул за репутацията на Етиен, Хейзард подозираше, че той просто не е бил напълно откровен и почтен, когато е станало дума за развода му. Тъй като сам беше свикнал да бъде постоянно обект на женския интерес, Хейзард разбираше прекрасно разликата между честност и учтивост. В годините преди да се ожени, бе успял майсторски да задоволява любовния интерес на доста дами. При подобен начин на живот човек се обиграваше в изкуството на светската галантност. След брака си беше започнал да използва тези си умения, за да се измъква от жените, опитващи се да го съблазнят.

— В една страна, където разводът е съвсем нова правна процедура — каза тактично за пред дъщеря си той, — предполагам гладкото му протичане ще бъде невъзможно.

— Освен това църквата е твърдо против този закон.

— Това още повече усложнява нещата.

— Легитимистите също са антагонистично настроени. Много от представителите на класата на Етиен поддържат реставрирането на монархията, както знаеш.

Младата жена повдигна рамене с ново, типично галско безгрижие. Такова поне беше мнението на баща й.

— Беше грубо срязан в сградата на операта от новия френски пратеник във Ватикана… това е само един от многобройните примери за негови стари приятелства, подложени на риск — заради мен.

— Заради развода, не заради теб.

Хейзард не искаше Дейзи да се чувства виновна заради един развод, който може би така и нямаше да се осъществи.

— Въпреки това се чувствам отговорна.

Не можеше да бъде така откровен, както му се искаше… Не можеше да се отърве от съмнението, че херцог дьо Век просто се забавляваше — за пореден път. Затова каза усмихвайки се, успокояващо:

— Е, радвам се, че отново си у дома с нас, каквато и да е причината.

Изказванията на дъщеря му също не бяха от най-откровените. Не бе споменала за начина, по който Етиен почти насила я бе накарал да се върне в Монтана. Унижението й по този повод бе прекалено силно, за да го споделя. Не сподели и скептицизма си по повод заплахите на Изабел, която вероятно бе просто едно удобно извинение за Етиен в желанието му да я накара да си замине.

— Щастлива съм, че се върнах — отвърна Дейзи. — И нямам търпение да се захвана отново с работата си.

Това поне бе казано напълно искрено. Колкото по на запад отиваха, толкова по-голямо спокойствие я обхващаше, защото оставяше далеч зад себе си градовете, Париж и мъчителните спомени. Хълмистите прерии, пробягващи край прозорците на влака, правеха Париж да изглежда по-нереален, заличаваха ужасните видения на злобното лице на Изабел, омекотяваха непоносимия й копнеж по Етиен. Дали не го намаляваха? Все още не бе изпитала подобен ефект, който щеше да бъде истинско спасение и милост за нея. Безкрайната болезнена празнота все така изпълваше сърцето й.

Дали наистина щеше да пише или телеграфира, както беше обещал? Дали вече бе изпратил някое писмо? Чувстваше ли се нещастен и обезсърчен като нея? Когато пристигнаха в Елена, там не я очакваше никакво писмо. Надеждите й бяха напълно неоправдани, като се има предвид скоростта, с която се бе придвижила дотук. „Лошо предзнаменование“ — предрече болната й от мъка душа.

Посрещната радостно от близките и приятелите си, Дейзи веднага се потопи в утехата, която й носеше семейното обкръжение. Разказа за пиесите и изложбите, които бе посетила. Новите й тоалети от „Уърт“ предизвикаха всеобщо възхищение. Съгласи се с всички свои познати, че по това време на годината Париж е наистина особено красив.

Благодарение на богатите рудни залежи в района, в Елена имаше много милионери, които пътуваха навън или имаха приятели в Париж, така че мълвата за връзката на Дейзи и херцог дьо Век бе изпреварила пристигането на младата жена. Макар никой да не бе дотолкова невъзпитан, че да попита открито, Дейзи усещаше изгарящото любопитство, което я заобикаляше. А приказките за развода в средите на предградието „Сен Жермен“ вече водеха до мрачни изводи за наближаващия крах на аристократичните нрави. Бе естествено, че хората проявяваха такова любопитство — името дьо Век бе известно от незапомнени времена.

Емпрес засегна тази тема веднъж. Като приятелка на херцога, тя имаше ясна представа за неустоимия му чар.

Дейзи бе отишла да види децата, затова двете с Емпрес бяха в голямата слънчева детска стая и наблюдаваха игрите на малките.

— Етиен ще дойде ли насам? — попита Емпрес.

Дейзи поклати глава, като че не искаше да отговаря, но после все пак каза:

— Не.

В детската цареше особено спокойствие. Идиличната семейна сцена се къпеше в слънчева светлина. По личицата на всички дечица се четеше щастие. „Точно обратното — помисли си мрачно Дейзи, — на хаоса в собствения ми живот.“

Малкият син на Емпрес и Трей, Макс, правеше кула с кубчета заедно с Бел, дъщерята на Валери Стюарт, която отглеждаха като свое дете. Малкият брат на Емпрес, вече почти петгодишен, помагаше на малчуганите в издигането на сложните структури.

Макс и Бел, които имаха само един месец разлика, бяха еднакви по височина и имаха същите черни коси, си бяха допаднали невероятно още от първата си среща, като че бяха близнаци. Разбираха неясното си ломотене дори тогава, когато никой друг не успяваше да го разшифрова, проявяваха съчувствие и загриженост един за друг, деляха играчките и удоволствията си — нещо доста необичайно за толкова малки деца. Загледана в щастливата сцена, която представляваха трите деца, погълнати от строежа си, и от спящата наблизо в люлката си Соланж, Дейзи се изпълни със завист. Етиен искаше дете и ако тя не беше проявила чак такава практичност, сега може би щеше да носи детето му. Внезапно изпита неизразимо желание, макар вече да беше късно, да не бе чак толкова практична. Дори ако той беше загубен за нея, щеше да има неговото дете, което да обича и за което да се грижи, щеше да има част от него като жив спомен за любовта им.

— Щом разводът на Етиен бъде уреден окончателно — обади се Емпрес, прекъсвайки мрачните размисли на зълва си, — той със сигурност ще дойде тук.

— Разводът никога няма да бъде уреден. — Думите й прозвучаха като неподлежаща на обжалване присъда.

— Как можеш да бъдеш сигурна в това! — възкликна изумена Емпрес. — Не се съмнявам, че дьо Век ще съумее да получи това, което желае.

— Нямаш представа каква е Изабел. „Разводът е равнозначен на смърт“ — мисля, че така най-добре бих изяснила нейната позиция, а тя определено възнамерява да живее дълго.

Дейзи се протегна, за да помогне на Макс да задържи куличката. Гласът й звучеше прозаично, като че ставаше дума за времето. Изминалите седмици, макар да не бяха намалили мъката й по изгубената любов, й бяха дали възможност да осъзнае доколко несъкрушима бе защитата на Изабел.

— А и Етиен не може да напусне Франция… дори ако някое благосклонно божество премахне всички барикади, с които Изабел препречи пътя му, защото всичките му бизнес интереси са съсредоточени в Европа. А аз не мога да живея в Париж. Моят живот е тук.

Ако ставаше въпрос за която и да било друга жена, Емпрес можеше да се усъмни в непоклатимостта на убежденията й. Семейството на Трей обаче бе неразривно свързано със своя клан с такава сила на характера и неизтощим кураж, че заслужаваше преклонение. Думата, която абсароките употребяваха в смисъл на „клан“ звучеше така: „ашамалеаксия“ и буквално означаваше „вигвами от плаващи дървета“. Подобно на струпаните един до друг по речния бряг вигвами, членовете на клана се държаха един за друг, свързани в бурен поток, всеки един неотделима част от хората и духовете, които ги заобикалят.

Една по-традиционна жена изобщо не би повдигнала подобен въпрос и щеше да заживее в света на съпруга си. Дейзи обаче олицетворяваше една из основи нехарактерна за жена роля, тъй като в културата на абсароките всички, независимо от пола си, можеха да имат някаква мисия. Мъжете и жените имаха равни права и бяха еднакво годни да изпълняват социални или духовни функции.

Дейзи бе една от шепата адвокатки в Америка. Решението й да влезе в тази толкова ограничена по броя на хората си група, бе взето единствено от желание да помогне на своя народ. И бе успяла, въпреки обезсърчаващите препятствия, пак именно поради тази причина. Младата жена, подобно на баща си и братята си, беше вярна до гроб на своя клан.

С чувство на дълбока благодарност Емпрес осъзна каква късметлийка е била, че не е трябвало да се съобразява с подобна жестока дилема. Наистина семейните й владения бяха във Франция, но за тях се грижеха компетентни управители и брат й Гай. А духовният й свят не зависеше така тясно от родните земи и рода й.

— Дали Етиен не би могъл да живее в Монтана през известен период от годината? — попита предпазливо тя.

Дейзи се изправи, привършила със строежа на кулата. Изражението й бе непроницаемо.

— Той наглежда десетина имения, държи контролния пакет акции на три европейски железопътни линии, заема едно от председателските места в Борсата, погълнат е от страстта си към полото, за което отделя няколко часа дневно, без да говорим за поддържането на хилядолетното фамилно величие на рода дьо Век. Трудно би се справил с всичко това от Монтана.