Сюзън Джонсън
Забраненият плод (14)

„По всичко личи, че Надин е сложила собственическия си печат върху Етиен“ — размишляваше Дейзи, вперила поглед във великолепната гледка, която представляваха двамата. Дребна и руса, притисната до високия си тъмен партньор, те бяха олицетворение на женствеността и мъжествеността. А Надин можеше да се приближи по-близо до него, само ако се завреше под сакото му. Къде, по дяволите, беше съпругът й?

Вероятно спеше горе. Оливър Белмонт спазваше ексцентричен режим на диети, упражнения и почивка, събуждаше се при изгрев-слънце и си лягаше много рано. Тъй като Надин обикновено танцуваше до много късно и спеше до следобед, може би именно редките часове, в които се виждаха, спомагаха за запазването на брака им. Освен това бе всеизвестно, че Оливър бе изключително толерантен към лудориите на младата си съпруга. И по всичко личеше, че новото й другарче бе херцог дьо Век.

Но защо я притесняваше толкова много този факт?

От днес следобед, когато бе разпознала буйния му стил на игра, а след това бе говорила с него, Дейзи си бе задала този въпрос безброй пъти. Отговорите й бяха объркани и недовършени, логиката бе в непрестанен конфликт със силните й емоции. Когато го виждаше, имаше чувството, че горещите слънчеви лъчи пареха голото й тяло, толкова непреодолимо беше желанието й. Гласът на практичността, който бе много по-мощният в нейната личност, бе спечелил битката през последните часове. Беше взела единственото правилно решение, имайки предвид сериозните проблеми, които поставяше тяхната връзка, припомняше си непрекъснато младата жена. Двамата с Етиен никога нямаше да могат да консолидират огромните несъответствия между начина им на живот. „Така че е крайно време да се държиш като голяма — мъмреше сама себе си тя. — И не забравяй Надин. Както обикновено Етиен си е намерил «сърдечна» жена, изгаряща от желание да го забавлява. Типично. Нормално. Свойствено. Той никога няма да се промени.“

 

 

Когато валсът приключи, Дейзи и Етиен бяха разделени от половината бална зала.

Моментално се образуваха групички, обсъждащи „курортистите“ в Нюпорт. Дейзи и Бо се присъединиха към няколко свои приятели, а Надин и Етиен бяха заобиколени от група гости, които искаха да изразят възхищението или съветите си по повод следобедния напрегнат мач. Като играч с най-голям брой вкарани голове, херцогът приемаше скромно приятелските прегръдки и съветите на познавачите на полото, но в действителност не можеше да си намери място и почти непрестанно следеше с поглед Дейзи, която говореше с някакви приятели край вратата на терасата. Отговаряше автоматично на нещо, което му говореше Надин, а по-късно, когато един от събеседниците им заразправя дълга история за това, колко много кораби се били разбили в плитчините край фара в Баркли, откри, че е обещал да се присъедини към пикника, предвиден да стане на морския бряг на следващия ден.

„По-късно ще се извиня с предстоящия мач или с тренировките, за да се отърва от тази екскурзия“ — реши дьо Век, вперил поглед в Дейзи. Тя като че се готвеше да напусне групичката, защото мъжете й се покланяха. Етиен внимателно вдигна дланта на Надин от лакътя си и се извини:

— Обещах една игра на билярд на Дърам.

Усмихна се на събеседниците си и най-накрая спря поглед върху домакинята, която го наблюдаваше студено и подозрително.

— Идвам с теб — отсече тя.

— Може да ми донесеш нещастие — отговори любезно той, със съзнанието, че билярдната зала, типичен мъжки бастион изпълнен с дим от пури и нецензурни изказвания, не бе особено по вкуса на дамите.

Бе спасен от евентуалната неприятна сцена с домакинята от приближилия се към тях лакей. Съпругът на Надин, както изглеждало, щял да побеснее, ако незабавно не бъдела намерена последната му пратка от корени на женшен. Оливър Белмонт трябвало да изпие традиционния си вечерен еликсир, но искал от най-наскоро пристигналия, и то на минутата.

— Много добре. Кажи му, че ще се погрижа за това. — Надин повдигна вежди и се обърна към гостите си. — Оливър ще се сърди, ако не намеря най-пресния му женшен, макар да не виждам каква е разликата, след като той вече е пътувал две седмици по море, докато стигне дотук… — Повдигна леко рамене с вид на мъченица, докосна ръката на Етиен и прошепна: — Не се отдалечавай… Ще се видим след малко.

Тъй като беше спирана неколкократно от различни познати, Дейзи все още не бе изчезнала от погледа му, когато Етиен най-после успя да я последва извън балната зала. Миг след това обаче, той зърна само голите рамене и златистата рокля, които се загубиха зад някаква врата.

Тъй като зад нея изчезнаха още няколко дами, херцогът се досети, че това е стаята за почивка на дамите. Той застана недалече от входа, за да може да го наблюдава, без да се натрапва на очи. Подпря се на една от малахитовите колони, които украсяваха коридора и зачака появата на жената, която не излизаше от мислите му, жената, която много пъти бе признавала страстно, че го обича, същата, която само преди няколко седмици бе отказала да се омъжи за него.

В самотата на полутъмния коридор той се опита за кой ли път да прояви по-голямо разбиране на отказа й, да разбере мотивите й, като се опитваше да види положението през нейния поглед. В прохладния полумрак цареше известно спокойствие, далече от препълнената ярко осветена зала и непрестанния брътвеж. Мраморните сводове като че му помогнаха да усмири най-дивите си импулси. Това продължи само няколко секунди, тъй като в съзнанието му отново изникна образът на Бо Ръдърфорд, а с него се върна и гневът му.

През всичките седмици на раздялата им той се бе опитвал да разсъждава рационално върху възможността Дейзи да бъде с друг мъж. Когато застана лице в лице с действителността обаче, в него не остана и капка разум. Водеха го единствено емоциите… и неконтролируемата ревност. А може би и гордостта, която разпалваше още повече яда му… никога преди не бе предлагал на една жена да се омъжи за него.

Дали принципите на Дейзи за равенство между половете не бяха причината за непостоянството й, същото непостоянство, което бе характерно за всичките й досегашни връзки? Или просто всичките й признания в любов бяха само една глупава игра? На него самия това чувствено снизхождение му бе добре известно и той внезапно осъзна, че Дейзи може би е действала, подтикната от подобен импулс. А сега тази непостоянна авантюристка искаше да бъдат приятели.

Изкълчените му пръсти пулсираха болезнено. Те бяха привързани леко от една от слугините на Надин, за да попречи на излишните им движения, които му причиняваха единствено неприятни усещания. Етиен ги вдигна над главата си, за да намали притока от кръв в тях и така да намали внезапно прорязалата го болка. „Да върви по дяволите, заедно с баща си и брат си“ — започна мрачно да сипе проклятия той. Май наистина беше щастливец, щом се бе отървал само с изкълчените пръсти. Искаше да получи някои отговори, за да пооправи хаоса в мислите си. Искаше някакво смислено обяснение. Искаше да разбере защо го беше изоставила.

Но освен това искаше нещо повече. Каквито и да бяха отговорите й, той искаше нещо повече. Искаше нея.

 

 

Преструвайки се, че иска да оправи жартиерите си, Дейзи се бе усамотила зад един от изрисуваните паравани в стаята за дами и след като отказа с махване на ръка предложението на една слугиня да й помогне, тя се отпусна на малкото кресло, без да се грижи за изобразените с помощта на бижута пеперуди по роклята й.

Как щеше да издържи цялата вечер, мислеше си отчаяно тя, при положение, че Етиен бе непрекъснато пред очите й. Както и стоящата със собственически вид до него Надин. Младата жена затвори за миг очи, като че с надеждата да се отърве от неприятната картина, но само за да открие, че тя е запечатана здраво в паметта й. Тя рязко изправи гръб и впери поглед в декоративната материя на паравана. Започна да проследява с очи образите, заимствани от гръцката дърворезба и орнаментите във форма на акантови листа, за да се освободи от неприятната картина на танцуващите, притиснати един в друг Надин и Етиен. „Да върви по дяволите, заедно с неизличимия спомен за него и най-вече с безкрайния си чар!“ Докато тя едва дишаше от мъка в Монтана, той явно си е живял по познатия стар разгулен начин.

Той буквално бе погледнал през нея днес на игрището за поло, а когато Надин го бе повикала, се бе впуснал към нея, без дори да се обърне. Внезапно й се стори, че е била невероятно наивна, като някое девойче, вярващо в любовните обяснения на мъжете.

Дейзи изправи рамене, а след това — и целия си гръбнак, изпълнена с решимост да се избави най-после от странния си копнеж.

Кога най-рано можеше да си тръгне, без да прояви неучтивост?

 

 

Тя излезе малко по-късно след някаква възрастна дама, която вървеше десетина крачки пред нея и тръгна по дългия коридор към балната зала.

Етиен се отдели от стената и я последва. Дейзи се движеше така, както си я спомняше, леко и грациозно, бедрата й помръдваха чувствено под златистия плат на полите й, изправила раменете и грациозния си врат така, като че черните й коси бяха толкова тежки, че собственичката им трябваше да балансира като танцьорка. Още щом я наближи, усети носещия се от нея аромат на рози, а след това забеляза скъпоценните фиби, които поддържаха прическата й, леката сянка зад ушите й, клипса, който държеше диамантените й обеци, гъвкавата извивка на гръбнака, разкрита от голия гръб на роклята й.

Тя може би усети познатия одеколон или пък дочу стъпките му, защото обърна леко глава точно преди той да се протегне, за да хване китката й.

— Ти! — възкликна изненадана тя.

Въздухът като че бе заседнал насред гърлото й, затова единствената дума прозвуча тихо и сподавено. Колкото и да се бе подготвяла за евентуалната им среща, в крайна сметка пак се оказа неподготвена.

— Здравей — рече простичко той, както вероятно бе правил много отдавна като неопитен младок, много преди Урсалина, по времето, когато жените бяха за него майки, светици и възпитани в манастирите братовчедки. — Как си?

— Аз… добре съм. Добре — повтори, както се надяваше, с нормален глас Дейзи.

Пръстите му се впиваха в китката й, беше прекалено близо, косата му бе пораснала, помисли си ни в клин, ни в ръкав тя, раменете му — толкова широки, колкото си ги спомняше, зелените му очи, които я гледаха, приличаха на пролетни слънца, толкова желани и мечтани, привлекателни и очарователни.

— Видях те преди малко — започна тя.

Думите й прозвучаха едновременно спонтанно и прозаично, като че смутът и бъркотията в чувствата й можеха да бъдат скрити от това блудкаво твърдение.

— Аз също те видях.

Заявлението на херцога обаче не прозвуча безлично. Гласът му внезапно прозвуча рязко и гневно.

— Ръдърфорд новият ти любовник ли е?

Пръстите върху китката й сякаш бяха от стомана.

„Няма право“ — бе първата й мисъл. Не и след всички тези месеци. Не и след очевидната интимност, която съществуваше между него и Надин.

— А Надин твоята ли е? — попита хладно тя, като се опита да освободи ръката си.

— Не.

— Лъжец.

— Отговори на въпроса ми!

— Не съм длъжна. — Говореше така, както се полагаше на една дъщеря на вожд. И двамата изгаряха от ревност и от желание и се обвиняваха взаимно в невярност. — Пусни ме.

— Отговори ми — изръмжа Етиен, без да се смути както от молбата й, така и от опита й да се отскубне.

От стаята за почивка се показаха три дами. Те бъбреха, оправяха гривните на китките си, оглеждаха за последен път деколтетата си, като се съгласяваха усмихнати, че всичко беше достатъчно предизвикателно, без да изглежда вулгарно.

— Сега вече ще трябва да ме пуснеш — прошепна ядосано Дейзи.

— Да не би Бо да те чака?

Той я пусна едва в последния момент и то само защото нямаше избор — трите дами спряха до тях. С кокетни шеги, примигвания с дългите гримирани ресници и многозначителни усмивки, те поздравиха херцога за майсторската му игра. Надуваха се като жени от харема на султана, надпреварващи се коя ще получи благоразположението му за тази нощ. Гневът на Дейзи нарастваше след всеки следващ техен кръшен смях и от факта, че Етиен приемаше всичките им комплименти с несравнимото си очарование.

— Ще ни посещавате ли по-често сега, след като дъщеря ви вече живее тук? — попита една от дамите.

Искреният й интерес проличаваше в начина, по който бе затаила дъх в очакване на отговора му.

— Надявам се. Американското гостоприемство е допълнителна съблазън.

Дълбокият глас на Етиен звучеше така, като че говореше с всяка една поотделно и Дейзи виждаше как и трите му събеседнички буквално се разтапят. „До утре следобед — помисли си тя, — Етиен ще има още три покани за вечеря… а най-вероятно и повече.“

— Харесват ли ви виенските музиканти? — Лили Уинтроп явно си търсеше партньор за танците.

— Надин е надминала себе си. Може би по-късно, когато изкълчената ми ръка се пооправи — вдигна бинтованите си пръсти той, — ще мога отново да се възползвам от музиката.

— Моля ви, направете го — рече беззвучно Беа Кисъм, предлагайки му както с тона, така и с изражението си да се възползва от нея по какъвто начин си пожелае.

— Искате ли нашият лекар да види ръката ви? — предложи братовчедката на Беа — Клара, с изпълнени с надежда очи.

Тъй като задълженията бяха задържали съпруга й в Ню Йорк, тя бе пристигнала сама в Нюпорт. Очевидно поканата й включваше и закуска.

— Може би по-късно — отвърна любезно Етиен и се поклони на Клара с очарователна усмивка на уста.

— Няма да играете утре, нали? — заинтересува се Лили. — С тази ранена ръка. Елате на обяд — продължи тихо тя, — или за следобедния чай, или на вечеря. Мога да ви разведа из „Клиф уок“, ако…

— Благодаря ви, но имам задължения към френския отбор, на мястото на Сантрел — отказа благосклонно той. — Пък и това е само едно леко навяхване. Няколко часа на електрическото устройство на Брадли ще ми помогнат.

Наистина трябваше да намери време да се лекува или нямаше да може да държи стика. Чувстваше ръката си дяволски зле.

— Не знаеш ли някакъв лек от треви, Дейзи? — обърна към нея яркосините си очи Лили.

— Не. Не и за навяхване — добави припряно тя, като видя, че Лили се готвеше да й възрази.

— Колко жалко — рече меко херцогът, вперил развеселения си поглед в смутеното лице на любимата си. — За момент си помислих, че ще можете да ме излекувате.

— Трябва да имаш поне нещо за болката, Дейзи — проплака умолително дребната Беа Кисъм, сбърчила леко млечнобялото си чело. — Сигурно за него ще бъде истинско мъчение да държи стика.

„Човек ще остане с впечатлението, че не той, а самата Беа изпитва болка“ — помисли Дейзи, отегчена и раздразнена от факта, че всяка жена, с която се запознаваше Етиен, изпитваше желание да го гали и прегръща. И това несъмнено бе постоянно явление в живота му, доказателство за което бе и умението, с което парираше афиширания към него интерес. Объркана, измъчена от ревност и вбесена на умилкващите се дами, младата индианка си спомни, че и в Париж бе изпитвала подобни емоции. Етиен определено играеше разрушителна роля в живота й, бе погубил спокойствието и замъглил доскорошната яснота на бъдещите й цели.

— Съжалявам — рече Дейзи с тон, който не звучеше ни най-малко като извинение, а по-скоро сърдито, защото отчаяно желаеше да избяга от хаоса на мислите си и от тези изпълнени с обожание жени. — Не мога да сторя абсолютно нищо за болката му. Нямам нищо такова. А сега, ако обичате…

Здравата ръка на херцога се повдигна светкавично и възпря младата жена. Дланта му я обгърна интимно и сякаш лениво през гръдния кош. Но в действителност я притискаше със сила, достатъчна да възпре движенията й, така че бродираните на роклята й пеперуди оставиха следи на ръката му.

— Трябва да приключим разговора си, преди да си тръгнете.

Гласът му звучеше съвсем тихо, а в зелените му очи се долавяше нещо като заплаха.

„Дали ще посмее да направи сцена? — почуди се Дейзи. — Да, ще направи“ — реши в следващата секунда тя, след като погледите им се срещнаха.

— Щом като желаете — отвърна троснато тя, чувствайки се не по-малко обидена от него, макар мненията им кой бе виновният да се различаваха напълно.

— Желая.

Трите млади матрони, разпознали веднага властното звучене в мъжкия глас, преместиха набързо очи от Етиен към Дейзи, и отново към Етиен, преди да ги спуснат към ръката му.

— Опитвам се да уговоря Дейзи да ми продаде едно от понитата за поло на Брадок-Блек — обясни с усмивка херцогът, все така, без да помръдне ръката си от ребрата на любимата си.

Трите дами като че спряха едновременно да дишат за момент.

— Не би ли трябвало да говорите с Хейзард за това? — обади се най-после Лили, която бе или най-смелата, или най-любопитната от триото.

— Как не съм се сетил за това? — усмихна се с най-очарователната си усмивка херцог дьо Век.

Настъпи кратко, неловко мълчание, във въздуха се усещаше напрежението между херцога и жената, която възпираше. Лили отвори уста да каже нещо, но промени намерението си, след като хвърли отново поглед към здраво стиснатите челюсти на Етиен, и затвори уста. В настъпилата буреносна тишина на всички им се стори, че музиката, носеща се от балната зала, изведнъж се усили.

— Трябва да тръгваме… искам да кажа, мисля, че вече съм обещала този танц… т.е. че караме партньорите си по танц да чакат… така че, извинете ни, ако обичате — привърши най-после със заекванията си Клара.

Херцогът се поклони, без да отдели ръка от ребрата на Дейзи. За никоя от дамите тази демонстрация на сила не остана незабелязана и те си тръгнаха с широко отворени от изумление очи.

— Ще се превърнем във всеобща тема на разговор само след трийсет секунди. Надявам се, че си доволен — рече гневно Дейзи.

„Доволен“ съвсем не беше най-подходящата дума, описваща отчаянието, което чувстваше Етиен. „Недоволен“ щеше да бъде по-близо до истината. В момента преценяваше разстоянието, което ги делеше от спалнята му.

— Това сигурно ще разочарова Бо — изстреля предположението си той и свали ръка от ребрата й, без обаче да отделя поглед от лицето й, дебнейки реакцията на младата жена както хищник — плячката си.

— Престани да мислиш само за това, Етиен — отвърна също така рязко тя. — И спри да ме обвиняваш. Точно ти, с твоя рекорд.

— Колко още имаш?

В гласа му тя долови едва сдържан бяс. Той очевидно не бе особено разумно настроен в момента.

— Държиш се неприятно.

Застанала опъната като струна пред него, Дейзи едва не трепереше от гняв.

— В какъв смисъл?

Младата жена стисна юмруци, предизвикана от завоалираната арогантност на въпроса му.

— Като си мислиш, че имаш право да задаваш въпроси, свързани с обществения ми живот.

Етиен въздъхна много тихо, почти театрално, като някой снизходителен баща или настойник, намерил загубеното си дете.

— Интересно се изразяваш, скъпа — прошепна той, спомнил си, изпълнен с недоволство, за свободните сексуални нрави на абсарокската култура. — Мина много време — добави той, внезапната промяна на темата се бе отразила и на тона му, посоката на мислите му бе кристално ясна. — Имаш нова рокля.

Можеше да се справя с гнева му по-добре. Не можеше да понесе да й напомня за летните тоалети, които Етиен й бе купил от Уърт и Дусе. Или пък за миговете, когато падаха от тялото й на пода в спалнята, или на балкона, или в беседката…

— Минаха само два месеца… не чак толкова много — отвърна тя, опитвайки се да говори безизразно и да се дистанцира от спомените.

— Девет седмици.

— Добре, девет седмици.

— Кажи ми защо, Дейзи? — попита тихо той, а очите му я гледаха въпросително. — Заради развода ли?

Младата индианка поклати глава, разбрала прекрасно за какво става дума, макар въпросът му да бе лаконичен.

— Опитах се да го обясня в писмото си — отговори тя, като се бореше да овладее чувствата си и да се държи спокойно, нещо, което не отговаряше ни най-малко на действителното положение. — Разводът ти не ме интересува, макар да знам, че твоето отношение е по-различно. Културата на моя народ одобрява съвсем друг тип разводи. Това, което ни разделя всъщност, е огромната разлика в начина ни на живот, в нашите интереси, задължения и цели. Прости ми — добави с печална усмивка тя, — ако звуча тесногръдо, но ние не живеем дори на един и същ континент.

Той изслуша внимателно и учтиво всички тези разумни слова.

— Искаш да кажеш, че не ме обичаш достатъчно? — Рязкото му заявление бе в унисон с негодуванието в очите му.

— Не става въпрос за степенуване, Етиен — отвърна тихо Дейзи, — а за възможности. Как бихме се справили? Моята работа е моят живот.

— Животът за някои жени са техните съпрузи.

— Като за Изабел например — рече саркастично тя.

Той трепна, думите й бяха засегнали един наистина оголен нерв. Колко пъти през първите години на брака им, преди окончателно да възприеме поведението, характерно за повечето представители от мъжки пол на неговата класа, колко пъти се бе питал какво бе сгрешил или какво бе пропуснал, та Изабел проявяваше подобно безразличие.

— Не — отвърна внезапно с напълно безизразен глас той. — Като Аделаид и Емпрес… и други, които познавам.

— Съжалявам… че не отговарям на романтичните им стандарти. Работя вече от прекалено дълго време…

Дейзи въздъхна, мислейки колко малко знаеше той за огромните препятствия, с които бе трябвало да се пребори като индианка в един свят на бели мъже. И колко повече се надяваше да постигне тепърва. Макар че, може би, беше по-романтична, отколкото бе склонна да признае. Може би бе дотолкова романтична, че искаше мъжът, когато обича, да бъде неделима част от нейния свят. Може би искаше осъществяване на митичната представа за общи интереси, цели и задължения. Напълно чужди представи за повърхностен човек като Етиен, който гледаше на жените единствено като на приятно допълнение към живота си.

— Не исках да ти отказвам — добави най-после тя.

Гласът й едва се чуваше, очите й гледаха тревожно, тръпки на съжаление преминаха по гръбнака й. Херцогът стоеше, без да помръдва, красив в пълното си вечерно облекло, и я гледаше напрегнато, като че се опитваше да прецени доколко верни са думите й. Някакво мускулче, високо на скулата му, потрепна.

— Но го направи — рече внезапно той. — Прости прямотата ми, но намирам извинението ти с твоята работа за доста неубедително.

— Не съм и очаквала да разбереш. Прекалено привикнал си с обожаващите те жени, служещи само за украса.

Последните слова издадоха гнева й. Загрижеността за своя народ, нещо необяснимо за човек с неговия произход и минало, не бе единственото, което я измъчваше. Не можеше се отърве от натрапчивата мисъл за неговата невярност. Той буквално завъртваше женските глави, омайваше представителките на нежния пол, бе подложен непрекъснато на изкушение от тяхна страна. Само преди няколко минути бе станала свидетел на усилията, които полагаха трите матрони да привлекат вниманието му. Разбираше не по-зле от другите доколко съблазнителен и сексапилен е той, защото тя самата, подобно на много други преди нея, бе покорена от него. Това обаче не го оправдаваше за истинския му рекорд в миналото. За разлика от Изабел, тя нямаше да толерира неверността в брака си.

За момент настана мълчание, тъй като и двамата се бореха с противоречивите си чувства. Херцогът хвърли поглед към края на коридора, откъдето се носеше шумът от балната зала, след това прецени разстоянието, което оставаше до дъното на другия коридор, водещ към вътрешността на къщата. Без да каже нещо, той хвана Дейзи за ръката и я помъкна към балната зала.

Тя го последва, без да протестира, решила, че Етиен най-после е проявил здрав разум и се връща на бала. Може би щяха да успеят и да забравят недоволството си и дори да изиграят заедно един валс като обикновени приятели. Когато обаче приближиха огромния вестибюл, от който се отиваше в различните крила на постройката, вместо да свие към балната зала, Етиен се насочи към монументалната спираловидна стълба, копирана буквално от замъка „д’Арней льо дюк“.

— Не! — извика остро младата жена, разбрала намеренията му. — Етиен!

Двама лакеи се обърнаха.

— Ще ти покажа гледката отгоре — отвърна саркастично херцогът, без да забави крачка, като стискаше все така здраво ръката й.

Мъглата навън бе толкова гъста, че прозорците на вестибюла бяха овлажнели.

— Семейството ми е тук!

Наложи се да повдигне полите със свободната си ръка, за да не се препъне в първото стъпало. Несъмнено това напомняне щеше да му въздейства.

— Моето също.

„Господи — спомни си тя — … дъщеря му и зет му. А на него не му пука!“ И младата жена за първи път си даде сметка доколко дръзка и безумна бе постъпката на Етиен. А като знаеше колко буйни и невъздържани са мъжете в семейството й, съзнанието й се изпълни с ужасни картини на насилие. Тя погледна припряно през рамо към входа за балната зала. Някой трябваше да вземе ситуацията в свои ръце.

— Трябва да поговорим, Етиен.

Той се обърна за момент, за да я погледне, и се усмихна:

— Адвокатът влезе в ролята си. С удоволствие бих си поговорил с теб. След това.

 

 

За момента, докато я дърпаше нагоре по стълбите, сладострастието бе разбило всякакви аргументи, разумни или не. Кръвта пулсираше бясно във вените му и доказателство за това бе фактът, че започна да усеща дрехите по кожата си, очевидно заради адреналина, потекъл към нервните му окончания. Любопитно, наранените му пръсти не го боляха повече.

Той намали крачка, когато стигнаха площадката на третия етаж и придърпа Дейзи към себе си.

— Не ме болят вече — каза той и бавно разтегна устни в неустоима усмивка.

Както бе изнервена от държането му, думите му й се сториха много странни и начинът, по който го изгледа, показваше, че има нужда от допълнителни обяснения.

— Пръстите ми — рече той, като повдигна леко дланта си, за да й я покаже. — Ти си чудесно лекарство.

— Тази вечер си си загубил ума, Етиен — възкликна Дейзи, леко задъхана от бързото изкачване до третия етаж, — и прекалено арогантен дори за простото нюпортско общество. Някой непременно ще се зачуди какво става с нас. — Същевременно мислеше, че е изключително смел и изкусен играч на поло, щом бе оцелял след днешния двубой с баща й на игрището. — Но се радвам, че не те болят.

За първи път гласът й му напомни за интимността на дните, които бяха прекарали заедно в Париж.

— Господи, колко ми липсваше — произнесе едва чуто той, като я погледна напрегнато.

— Не казвай това — възпротиви се младата жена.

Повече отколкото на думите му, тя инстинктивно отвърна на искреното желание, което усети в гласа му и почувства ужас, че постигнатото за толкова седмици може да бъде заличено така, за един миг.

— Това е самата истина.

— Но по твоя специфичен начин, искаш да кажеш — изстреля гневно мнението си тя, — между разните Надини.

Никога нямаше да забрави посещението на Изабел в апартамента му. Беше й премаляло по същия начин и тази вечер, когато видя Етиен заедно с Надин на дансинга.

— Не искам да споря — продължаваше да напредва, без да се спира по постлания с килим коридор той.

— Никога не го правиш.

— Колко пъти ще трябва да се извинявам за миналото си? — отвърна уморено Етиен, като броеше петата врата от статуята на Минерва.

Само така можеше да се ориентира в тази непозната къща. Неговата врата беше осмата.

— Явно сега Надин е на мода — рече раздразнено младата жена, която все не успяваше да избяга от ревността си. — Толкова „на мода“, като се притискаше здраво в теб тази вечер на дансинга, та си помислих, че съпругът й сигурно ще те извика на дуел.

— Ами, определено грешиш.

Тялото му беше толкова близко до нейното, че Дейзи, колкото и парадоксално да беше, изпита едновременно облекчение и гняв от лаконичното му опровержение.

— Питам се дали и Надин го знае — рече презрително тя.

— Защо не ми разкажеш за Бо Ръдърфорд — предложи херцогът, — щом ще се обвиняваме един друг.

— Няма нищо за разказване.

— Питам се дали той знае това — имитира отговора й той. После, отказвайки се ненадейно от саркастичните думи, които напираха в устата му, той прошепна: — Животът ми не е същият откакто си тръгна.

— Трябва ли да се извиня за това — отвърна, като че се оправдаваше Дейзи, като се бореше със силните си емоции.

Той я погледна за миг, докато пресичаха следващия коридор и се поколеба, преди да отговори. Изглеждаше по-дребна, отколкото си я спомняше. Може би добиваше подобно впечатление заради шестметровите тавани.

— Не знам — отвърна той, като че преценяваше до каква степен трябваше да бъде любезен. Въпреки дивото си желание да я има, все още не бе успял да се пребори напълно с гнева си. — Обвиняваш ли ме?

Беше усетила леката му враждебност.

— Може би — каза Етиен, несигурен дали част от бясната му страст тази нощ не бе причинена от желанието му за отмъщение. Дали не искаше да я накаже задето му бе причинила толкова много мъка, за това, че го бе изоставила? Не беше сигурен какъв е верният отговор, нито пък бе на мнение, че би могъл да прояви достатъчно добра воля, за да й пожелае да бъде щастлива далече от него.

„Седем… осем.“

— Добре дошла — каза той и се присегна да отвори вратата към стаята си. — Надявам се, че не си смутена от интериора в стил петнайсети век. Всъщност тези орехови фламандски мебели според мен са дори много хубави.

— Етиен, моля те, недей — опита се да се отскубне младата жена.

— Не харесваш ли фламандския декор?

— По дяволите, бъди сериозен.

Усмивката му й подейства така изнервящо, както и топлината на ръката, с която я държеше.

— Сериозен съм, можеш да ми вярваш. Ела.

И той я дръпна в стаята. Тя застана на прага, докато херцогът заключваше вратата. Златните свещници по стените хвърляха мека светлина върху мъжката спалня. Отблясъци от свещите играеха по огромните позлатени орехови колони, които се издигаха от масивното легло към гипсовия таван.

— Харесват ли ти гоблените? — прозвуча толкова благо гласът му, сякаш развеждаше гостите из къщата. — На вашето внимание — благородниците.

По стените висяха сцени от живота на аристокрацията, на които се виждаха богато облечени дами и господа в благоприлично отпуснати пози. Те се хранеха на чист въздух на горска полянка, разхождаха се бавно из изключително красива розова градина, яздеха богато екипирани коне, докато двама ловци убиваха с копията си дива мечка.

Летните вигвами на нейния клан също бяха изрисувани със сцени от живота на абсароките. Вигвамът на баща й бе украсен най-богато от всички. Делата, които бяха изобразени върху тях обаче, бяха пример за храброст и действеност и служеха едновременно като рисувана история и уроци от миналото.

— Сигурно се чувстваш в свои води тук — рече раздразнено Дейзи. — Всички мислят само за удоволствието си.

— Ти си пасваш с този интериор повече, отколкото си мислиш, скъпа, с тази рокля от златиста коприна и с подобни диаманти.

Ключът от заключената врата бе в ръката му.

— Не знам как мислиш да се справиш с тази ситуация — отвърна тя, без да обръща внимание на подигравката му, сетила се внезапно колко дълго трябваше да я убеждават, докато се съгласи да тръгне на изток. — Къщата е буквално претъпкана с гости и дори преди още моите близки да открият липсата ми, Надин със сигурност ще хукне да те търси. Тя съвсем не е сладката и мила господарка на замък, за която се представя. Затова защо просто да не отключим тази врата и да не слезем долу? Моето семейство ще бъде щастливо, Надин ще бъде щастлива, аз ще бъда щастлива…

— Но аз няма да бъда.

Той прекоси малкото разстояние, което ги делеше с мила и нежна усмивка на лицето, като че тя не се бе противопоставила току-що, като че двамата бяха млади любовници, останали най-после сами в хармонията на взаимното си съгласие и доволство.

— Виждам, че копчетата са отзад — произнесе с кадифен глас той. — Обърни се, за да се заема с тях.

— Ти изобщо не ме слушаш — смъмри го Дейзи.

— Чух всяка твоя дума… Вероятно си права за всичко… почти за всичко — поправи се тихо той. — Обърни се.

Тъй като тя не се подчини, а го гледаше намръщено и издуваше ноздри от гняв, той я хвана за ръката и я обърна сам.

— Какво ще стане, ако започна да се съпротивлявам? — попита сърдито, като изви глава, за да го вижда.

„Това наистина е невероятно — помисли си тя, — да бъда държана като пленница в една къща, където в момента има няколкостотин гости. Той е полудял.“

— Бъди реалистка, скъпа.

Етиен се наведе към нея, силен и строен, големите му длани стискаха леко раменете й, увитата около дясната му ръка превръзка дразнеше леко кожата й и й припомни за играта му днес следобед. Щом беше играч от класата на баща й и брат й… значи имаше право, като й казваше да бъде реалистка.

— Тогава ще платиш по-късно за това, Етиен — заплаши го младата жена. — Обещавам.

— Плащаме за всичко на този свят, скъпа. Не го ли знаеше?

И той започна да разкопчава късата редичка копчета на кръста й, но не с обичайната ловкост, тъй като бе принуден да действа с лявата ръка. Дейзи стоеше изпъната и безмълвна, като гневно се опитваше да не се разчувства от топлия досег на пръстите му. След като разкопча всички копченца, херцогът се наведе и целуна извивката на рамото й. Тя затвори очи от мекия допир на устните му, като продължаваше да се бори със себе си. Усети косата му във врата си, в ноздрите й нахлу ароматът на ухаещия му на бор одеколон, едва се сдържа да не въздъхне, когато пръстите му се плъзнаха по познатата пътечка надолу по гръбнака й.

— Моля те, не прави това, Етиен. Не е честно. Не постъпваш честно. Не искам да бъда тук. Не искам да ме докосваш. Не искам да ме целуваш. Не искам. Не искам. Не…

Той я извъртя така, че да застане с лице към него и покри устните й със своите, за да прекрати протестите й, словоизлиянията й, всички негативни мисли, обзели съзнанието й, да я накара да почувства същото, което усещаше той самият. Имаше доверие както в опита си, така и в своята сила. Възнамеряваше да я ухажва, защото предпочиташе галантността пред насилието, но бе твърдо решен да я има на всяка цена, готов да използва всякакви средства, за да постигне целта си.

Притискайки я към себе си, поставил длани ниско в извивката на гръбнака й, той я принуди да отметне назад глава със силата на целувката си. След това, без да я пуска, измина няколкото крачки до вратата и, като се облегна на мекото й тяло, я накара да почувства пулсиращия му от възбуда член.

Усети как дъхът й секна в устата му и затвори за миг очи, изгаряйки от страст. Не се беше докосвал до жена откакто Дейзи си бе тръгнала преди девет седмици. Може би това също бе допринесло за безотговорното му поведение тази нощ. Може би наистина бе полудял, защото можеше да има Надин или почти всяка друга жена долу, и то с охота от нейна страна, а не така, не със съпротивляващата се в обятията му жена, не като излага на риск живота си, при положение че братът и бащата на Дейзи бяха долу.

„Всъщност, «съпротивляваща се» не е най-точната дума“ — помисли си миг по-късно той, тъй като Дейзи започна да се отпуска в ръцете му.

Чувствената й готовност да се отдаде нямаше нищо общо с него. Щеше да отвърне така на всеки мъж след толкова дълго време, убеждаваше сама себе си младата жена, усещайки надигащото се в нея желание, тъй като допиращият се в тялото й възбуден член на Етиен й припомни с болезнена яснота за страстните дни, които бяха прекарали заедно. Всеки мъж би предизвикал подобен ефект… след девет седмици. „Всеки мъж. Всеки мъж“ — повтаряше тя в ритъма на ударите на сърцето си. Внезапно усети гърдите й да потръпват така чувствено, като че се бяха докоснали до голата му гръд, като че нямаше дрехи, които да ги разделят.

А малко по-късно, когато той вдигна подред ръцете й, за да ги постави на раменете си, тя не се възпротиви, защото зърната на гърдите й се бяха втвърдили като скъпоценни камъни и искаше да изпита удоволствието от потъркването им в тялото му, правейки това движение нагоре.

Херцогът усети втвърдените й зърна, тъй като тя не носеше корсет и нямаше друга дреха, освен копринените си рокля и долна риза.

— Сладка моя Дейзи — прошепна той и отдели устните си от нейните, за да я погледне в очите. — Липсваше ми.

Усмивката му беше спонтанна, изкусителна. Младата жена не желаеше да разсъждава и да бъде предпазлива. Желаеше само да усеща.

— Така изглежда — прошепна тя и се вдигна на пръсти, за да го целуне, като предизвикателно потъркваше бедрата си в неговите.

Когато възбуденият член на Етиен се надигна в отговор, тя сведе одобрително черните си ресници и промърмори:

— Ммм. Това си го спомням.

— Мога да опресня паметта ти — прошепна с усмивка дьо Век.

Вече бе сигурен, че са постигнали абсолютно съгласие. Измери с поглед разстоянието, което ги делеше от гигантското му легло. Беше дяволски щастлив, че е отново със своята скъпа Дейзи. Той се наведе пъргаво, вдигна младата жена в обятията си и остана така неподвижен за момент, наслаждавайки се на усещането от близостта й. Двамата се гледаха усмихнати, лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Тя протегна ръка и докосна косите му, а после прокара пръсти по меките вълни зад ухото му — познат жест от дните, когато бяха заедно. Косата му бе по-чуплива от нейната и тя често се шегуваше, че той бил по-красивият. Тази вечер, подлудена от желание, бе сигурна в това. Винаги я бе карал да се задъхва от възхищение, когато го видеше с бяла вратовръзка и официален вечерен костюм. Прокара пръст по дебелите дъги на веждите му и прошепна, както бе правила толкова пъти и преди:

— Мой ли си?

Той кимна, а зелените му очи блеснаха от щастие.

— Етиен! Етиен! Тук ли си? — разнесе се иззад дебелата орехова врата острият глас на Надин.

Бе разбрала от един от лакеите, че херцогът се качил горе с някаква дама.

— Шибана работа — изруга тихо дьо Век. — Шибана работа!

— Точно това иска и тя — измърмори кисело Дейзи, като се стегна в ръцете му. — Пусни ме долу — добави тихо, с леден като смъртта глас тя.

Дръжката на вратата се завъртя.

— Знам, че си вътре, Етиен. Отвори веднага!

Тъй като вратата се заключваше само отвътре, нямаше съмнение, че в стаята има някой. За миг херцогът се поколеба. Гневът му, както и незачитането на условностите обаче се бяха разтопили при контакта с топлото тяло на Дейзи и чувствения й отговор на страстта му. Беше я дърпал нагоре по стълбите воден най-вече от озлобление и странно умопомрачение, които бяха изчезнали така внезапно, както се бяха появили.

— Само след минутка! — извика той и постави Дейзи на пода. — Съжалявам — прошепна тихо той.

— Естествено.

— Гръм и мълния — измърмори ядосан от злощастното стечение на обстоятелствата.

Тонът на младата жена подсказваше, че щяха да бъдат нужни още хиляда обяснения, десет хиляди извинения и, ако беше нормална жена с нормална алчност — кралска компенсация във вид на бижута. Дьо Век се усмихна, защото, въпреки непривлекателната перспектива за предстоящото му покаяние, именно нетрадиционната й женственост го привличаше най-много към нея.

— Това ти се струва забавно — прошепна разгневена тя, ядосана на чувството му за хумор, ядосана още повече на себе си, че бе проявила слабост и без намесата на Надин щеше да му се отдаде.

— Не, по дяволите — прошепна в отговор той и се усмихна още по-широко.

— Мразя и теб, и развратното ти самодоволство.

— Аз пък те обичам при всички положения, миличка, и щом се отърва от Надин, ще дойда да те потърся.

— Да не си посмял — заплаши го Дейзи, вбесена от увереността му, че би могъл така лесно да навлезе отново в живота й.

— Не говориш с когото трябва, скъпа — промърмори херцогът, очаквайки с нетърпение дори очакващите го наказание и покаяние, — щом става дума за осмеляване. А сега се обърни, за да опитам да закопчея роклята ти по-бързо, защото Надин може да разбие вратата всеки момент, а пък ти няма как да достигнеш сама тези копчета. Почакай, Надин — извика той, — сменям ризата си.

Малко по-късно се отправи към вратата, изпрати въздушна целувка и широка усмивка на любимата си, след това изобрази на лицето си помирителна усмивчица, предназначена за домакинята.

— По дяволите, излях малко вино на ризата си — чу го да лъже Дейзи, преди още вратата да се бе затворила зад гърба му. — Липсвах ли ти? Колко мило. Разбира се, че бях сам. Лакеите трябва да са видели някой друг — заяви с приятелски тон той и, като постави длан на ръката на Надин, я поведе нататък по коридора с невинен вид, достатъчен да убеди дори недоверчивата му обожателка. — Разкажи ми за женшена на Оливър — усмихна се дяволито Етиен. — Наистина ли има ефект?

Когато достигнаха стълбището, той въздъхна лекичко от облекчение над главата на нищо неподозиращата си спътничка. Прокара пръсти през косата си и си пое дълбоко въздух, обзет от доволство, което не бе изпитвал вече повече от два месеца.

— Страшно хубаво парти, Надин — обяви херцогът. — Моите комплименти за организаторския ти талант.

Младата жена вдигна поглед към него, докато слизаха по стълбището и каза кокетно:

— Имам и други умения, които също може да ти харесат.

— Чух нещо такова — отвърна прелюбезно Етиен, правейки се, че не разбира какво искаше да каже тя. — Дъщеря ми каза, че си помогнала на архитекта при оформяне дизайна на тази сграда. Истински съм впечатлен.

Надин се възгордя под топлата усмивка на херцога и реши, че ще бъде не по-малко впечатлен и от таланта й в леглото.

— По-късно ще те разведа — обеща тя, имайки предвид и двата смисъла.

— Алва трябва да ти завижда.

— Със сигурност.

 

 

Няколко групички от гостите, в това число и семейство Брадок-Блек, стояха край входа на балната зала и херцогът се запита, дали лакеят не ги бе уведомил за самоличността на дамата, с която се бе качил в стаята си. Когато двамата с Надин се приближиха до тях обаче, никой не го предизвика, нито го извика на дуел. Подобно на колибри при вида на нектар, Надин се въртеше непрестанно покрай красивите мъже, природата й на прелъстителка я караше да се чувства непреодолимо привлечена от мъже като Хейзард, Трей и херцога — прототипове на мъжката красота.

— Хейзард, скъпи, Трей, котенцето ми — изгука тя, като ги дари със специалната си усмивка, предназначена единствено за зашеметяващи мъже. — Изглеждате чудесно — измърка тя и докосна Хейзард леко с ветрилото си по брадичката. — Блейз, миличка — добави вече не така сърдечно тя, — тоалетът ти от „Уърт“ е почти същата висока класа като диамантите ти. Имаш много великодушен и щедър съпруг. А, Емпрес, ти си прекрасна, тази вечер изглеждаш съвсем по парижки с този тюл в черешов цвят. Правилно ли усещам ръката на Дусе тук?

Макар Надин да бе хванала дьо Век под ръка, семейството ги поздрави не само любезно, но дори и с известна топлота. Това изненада Етиен. Емпрес, естествено, винаги се бе държала приятелски с него, а Блейз и днес следобед се бе държала така сърдечно. Благоразположението на мъжете обаче бе нещо, което не можеше да си обясни, мислеше си той, докато се ръкуваше с Хейзард и Трей. Той ги изгледа внимателно, опитвайки се да разбере причината за тази коренна промяна в държането им, след днешния почти убийствен мач.

Преди две години вече се бе срещал с Трей лице в лице, но никога досега — с Хейзард. Бащата на Дейзи изглеждаше по-висок, когато не беше на гърба на понито си за поло. Кожата му беше още по-тъмна на изкуствената светлина, също като на дъщеря му. Носеше по-дълга коса от сина си, според модата на своето поколение и това му придаваше царствена осанка, въпреки почти униформения вечерен костюм, който носеше.

— Как е ръката ти? — попита Хейзард с неразгадаемо изражение и сдържан, но любезен тон.

— Не бих имал нищо против, ако следващият мач бъде отложен с един ден.

„Защо се държи толкова мило с мен този човек?“ — зачуди се Етиен.

— Дейзи няма ли нещо, което да помогне на ръката на херцога? — обърна се Блейз към мъжа си.

Хейзард погледна мълниеносно съпругата си, смутен и напрегнат, но тя му се усмихна и индианецът като че си пое леко въздух, преди да отговори:

— Сигурен съм, че има. Трябва да я попиташ — предложи той, докато черните му очи го наблюдаваха внимателно.

„Значи такава била работата — помисли си Етиен. — Бащата на Дейзи се държи така мило с мен под влияние на умелото убеждение на съпругата си.“

— Ще го направя — усмихна се херцогът. — Следващия път, когато я видя.

Хейзард се намръщи веднага.

— Кажи ми, Трей — намеси се Надин, която не изпитваше никакъв интерес към темата, свързана с Дейзи. — Оливър ще може ли да купи онова великолепно пони, което язди днес през първото полувреме на играта? Помоли ме настойчиво да попитам — погледна го безсрамно с меден поглед тя.

Свикнал с флиртаджийското държание на Надин, Трей отвърна с любезна усмивка:

— Съжалявам, Джъма е нашият любимец, но имаме други, които също ще се харесат на Оливър. Докарахме трийсет от тях с нас.

Отглеждането на коне бе едно от най-доходоносните им занимания, а понитата им за поло си съперничеха с най-хубавите си аржентински събратя. Що се отнася до издръжливостта обаче, изключително важно качество при играта на поло, техните понита надминаваха аржентинските.

— В дома на Ръдърфорд ли сте отседнали?

При утвърдителното кимване на Трей, Надин продължи:

— Утре тогава… ще мина да ги видя. Какво ще кажеш за един?

Бащата на Надин до смъртта си дресирал коне в Кентъки и тя бе прекарала детството си в конюшнята с него. Познаваше конската плът така добре, както и мъжката.

— Ела с мен, Етиен — започна да го увещава тя, а гласът й се превърна в дрезгав контраалт.

Емпрес и Блейз се спогледаха, а Хейзард впери поглед в Етиен, очаквайки да види реакцията му на интимното държание на Надин. Дейзи можеше да го желае, а Блейз — да го кара да проявява светска учтивост към него, но ако този мъж приемаше нехайно женските аванси, щеше да намери начин да накара Дейзи да промени намеренията си.

— Обещах на Ектор да го изведа на морския бряг, Надин — усмихна се любезно, но напълно безстрастно херцогът.

„Хм — помисли Хейзард. — Внукът му преди Надин. Този човек е поне добър в преценките си.“

— Името на Ектор ли чувам?

Появилите се иззад богатата растителност Анри и Жоли се присъединиха към тях.

— Точно обяснявах на Надин, че с Ектор сме планирали да прекараме деня на морския бряг. Всички се познавате, нали? — попита херцогът.

Присъствието на дъщеря му и зет му поизравняваше донякъде в негова полза доста голямата диспропорция, създадена от многочленното семейство Брадок-Блек.

— Но, Етиен, ти ми обеща и на мен. Не си ли спомняш, пикника ми до фара в Баркли?

— Прости ми, но Ектор е прекалено малък, за да разбере, ако плановете му бъдат променени. Може би следващия път ще мога да се присъединя към вас.

„Учтив, но окончателен отказ — отбеляза доволно Хейзард, — … или може би Надин просто не е негов тип“ — завърши цинично размишленията си той.

— Надявам се, че вие поне не сте си променили мнението, Емпрес — рече намусена Надин, нацупила долната си устна.

— Ще дойдем. Трей обеща да се отдели заради мен един цял ден от полото, а Дейзи ми каза, че с радост би нарисувала фара.

— Аз може да мина по-късно — обади се спокойно Етиен, — когато Ектор се прибере за следобедния си сън.

— Слава богу, че малките момченца спят следобед — измърка Надин, като се облегна на херцога, — макар че спането на големите момченца също може да бъде райско преживяване — добави едва чуто тя, тъй като последните й думи бяха предназначени само за неговите уши.

— Ето я и Дейзи — отбеляза Блейз, като спаси херцога от необходимостта да отговори на страстния намек на своята домакиня.

— Била е горе! — измърмори Надин, вперила тесните си сини очи в слизащата по стълбището Дейзи, като в същото време съобразяваше припряно къде и защо може да се е качвала. — Ти знаеше ли, че е горе? — насочи критично към дьо Век светлите си очи тя.

Макар останалите да не бяха чули какво казва, тонът й беше красноречив. Така че не само Надин очакваше с трепет отговора му.

— Не. Да не би да съм пропуснал нещо? — попита меко Етиен, със съзнанието, че всички го изучават внимателно.

— Късмет, татко — прошепна Жоли и когато баща й се обърна да я погледне, тя му намигна така, както правеше в детството си, когато двамата коментираха тайно строгата дисциплина, изисквана от Изабел и многобройните гувернантки.

Той й се усмихна в отговор с искрена радост, каквато не бе виждала на лицето му от месеци.