Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бъкскин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pistoltown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Корекция
ganinka (2014)

Издание:

Рой Лебо. Градът на пистолетите

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Ивелина Илиева

ISBN: 954-19-0110-8

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Беше скопен кон, с особен, тъмносив цвят, и изглеждаше огромен като къща. Беше млад и от почти чистокръвна порода. Дългокрак като английски бегач, но с по-яки гърди и по-тежка задница.

Прекрасен кон.

Ездачът бе едър мъж с широки рамене и червендалесто лице. Пиянде, помисли си Лейси. Вероятно бе по-млад, отколкото изглеждаше. Носеше претенциозен кафяв костюм на шотландски карета и черна градска шапка „Стетсън“.

— Здравейте — поздрави адвокатът и възпря жребеца отстрани на колата. — Вие, момчета, трябва да сте от Айрън, предполагам.

— Вярно — отвърна Снел. — Оттам сме.

— Мис Бристол е в ранчото, навярно?

— Това си е нейна работа.

— Да, там е — каза Лейси.

Адвокатът докосна шапката си в поздрав към него.

— Благодаря, сър. Истинско удоволствие е да срещнеш джентълмен в тия просторни тексаски равнини.

Лейси разбра, че мъжът е пиян. Докато си държеше устата затворена, можеше да го поприкрие. Хрумна му, че Талбът можеше да каже и повече, ако го поразпитаха.

— Юридически дела ли ви водят по тези пътища, мистър Талбът? — Той се усмихна приятелски. — Разбирам, че сте адвокат.

Снел изсумтя, но Талбът не му обърна внимание.

— Имам честта да бъда служител на закона. В този случай съм представител на съда в окаяния град Бристълтън.

— Наречен така, както разбирам, на името на бащата на мис Бристъл — подхвърли Лейси.

— На нейния дядо, сър. Да, прав сте. Семейството доста е позападнало оттогава обаче.

— Талбът — рече Снел, доста по-храбър вече. — Внимавай как приказваш за мис Луис.

— Разбира се, разбира се — отвърна адвокатът. — Мис Луис е истинска дама. — Той докосна отново шапката си с пръсти, сякаш тя присъстваше там. — Една много щастлива дама, бих казал.

— И защо така, съветник? — попита Лейси, а Снел се изхрачи и се изплю.

— Ами защо ли? Защото аз се явявам приносителят на едно зашеметяващо предложение за закупуване на нейното ранчо — каза Талбът. После спря да приказва и се втренчи в Лейси. Лицето му почервеня още по-силно. — Предполагам, че в скоро време това ще стане известно навсякъде. Нищо конфиденциално, струва ми се. — Той се поизправи върху седлото си.

— Добре, ние няма да се разпростираме на тая тема — рече Лейси. — Въобще не е наша работа. Макар че ще е много хубаво, ако съдбата се покаже благосклонна към мис Луис. Предполагам, че хората от Централната компания ще…

— Да, да — Талбът смуши коня си. — Трябва да потеглям. Казвате, че дамата е в ранчото?

— Да.

— Добре, тогава трябва да продължавам. — Той им махна леко с дясната си ръка и пое в тръс по пътеката, водеща към Енгъл Айрън.

— Пиян като гъска — отсече Снел и подвикна на конете да тръгват.

— Подкарай малко тия коне — каза Лейси. — Искам да стигна в града, преди луната да се покаже.

Все още стоеше извърнат назад и наблюдаваше ездача и коня под него, особено походката му. Много отдавна не му се беше случвало да желае точно определен кон толкова силно. Много странно — беше сякаш да желаеш точно определена жена. Имаше усещането, че не би му мислил много да убие адвоката заради този кон.

Ха, ето ти един побойник на път да стане конекрадец. Ставаше все по-примитивен, без съмнение…

 

 

Стигнаха до Бристълтън с изгрева на луната.

Снел подкара впряга по билото на един нисък, назъбен хребет. Пътеката, значително по-широка и по-издълбана сега, лъкатушеше до началото на града и се сливаше с главната улица.

Бристълтън беше по-голям, отколкото Лейси си бе мислил. Беше си го представял като обикновено малко градче на животновъди кравари — една-две кръчми, универсален магазин, конюшни под наем и компания за пренос-превоз. Три или четири малки фамилни къщи, на север от линията.

Нищо подобно. Вярно, че Бристълтън беше краварски град, но не чак толкова малък. Главната улица бе добре осветена с керосинови лампи от двете страни на тротоарите, а лунната светлина показваше достатъчно добре останалата част от града. Имаше още две улици, водещи на север и на юг спрямо главната, изпълнени с къщи, магазини и конюшни по цялото им протежение. Южната страна, както обикновено, изглеждаше по-оживената. По-много фенери, по-много хора. Лейси дочуваше музика отнякъде.

— Изглежда като град с железопътна линия.

Снел беше доволен от комплимента.

— Нали? Точно така изглежда, обаче на̀ — няма. Линията е спряла някъде оттатък Амарильо. Не, това тук си е истински едновремешен говедарски град. Всички стада от стотици мили идват насам, за да потеглят на север. А това е много, много добитък.

— Аз си мислех, че железопътните компании са съкратили тези дълги преходи.

— Аха, биха могли, така предполагам и аз — каза Снел и свирна на конете да сменят посоката. — Ако не бяха толкова заети да си изпиват едни на други кръвчицата.

Те продължиха надолу по хълма, който някога е бил бряг на стара река, пресъхнала и забравена много отдавна. Снел възпря впряга до една паркирана товарна кола, като принуди двама ездачи, идващи насреща му, да му направят път. За този късен час имаше доста хора навън по улицата.

— Хей, Снел! — извика някой от отсрещния тротоар.

Снел вдигна камшика си и го размаха.

— Това е Пилсбъри — каза той на Лейси. — Най-големият пияница в града. А това наистина означава много нещо, казвам ти! — Той дръпна впряга. — Ей, виж, това тук е конюшнята под наем, която ние, хората от Енгъл Айрън, използваме. Аз ще се разположа в плевника над нея — ще натоваря и ще си замина сутринта. Не мисля, че Нейтън Бритл ще има нещо против, ако и ти останеш тук. Особено след като чуе, че си се справил с Ейб Ботвел.

— Предполагам, че не — каза Лейси. — Но мисля, че ще си потърся подслон в южния край. — Той се метна от седалката и изръмжа от болката, която прониза гърба му, вцепенен от дългия ден, прекаран в каруцата. Протегна ръка назад, за да си вземе седлото, завивките и пешката. — Много съм ти задължен, приятелю — каза той. — Я чакай, кажи, Снел, кой е най-хубавият бардак в града?

— По дяволите! — рече Снел от седалката си, поклащайки ухилено глава. — Вие, младите бичета, никога не преставате да мислите за това, нали?

— Не толкова млади вече, Руди, но не си далеч от истината.

— Слушай, ще ти кажа нещо — мен вече ме няма по тая част, но ако можех, щях да отида в дома на мис Сюзан Мейнард. И ако имах пари де. Мис Сюзан е истинска малка лейди, и както съм чувал, момичетата й са много добри и винаги са били такива.

— Благодаря, Руди, мисля да пробвам. — Лейси метна седлото на едното рамо, завивките — на другото, а с дясната ръка стисна пушката.

Снел обърна впряга към широко отворените двойни врати на конюшнята. Входът беше тъмен. Един-единствен фенер пръскаше бледа светлина към гърба на постройката.

Първо конете, после Снел, а накрая и каруцата преминаха навътре и потънаха в тъмнината.

— Ще ти струва скъпичко, да знаеш! — долетя някъде отвътре гласът на Снел.

 

 

Южната улица беше по-тясна от главната, но не по-малко мръсна, осеяна от двете страни с осветени от лампи публични домове, бараки, колиби и кръчми. Не беше толкова оживена, колкото бе изглеждала от хълма извън града, но все пак имаше движение, предимно търговци на добитък, крачещи по скърцащите бордюри. Подвикваха си и се шегуваха един с друг. Четирима от тях, съвсем пияни, стояха насред улицата и пееха в нестроен квартет мръсни песнички.

Луната беше вече напълно изгряла, пълна и ярка, и затъмняваше керосиновите лампи и фенерите с борова смола, насеяни покрай вратите на бардаците. Миришеше на пелин и бизонска трева, на просмукано от бира дърво и на сладкия люляков парфюм на проститутките. Сладка тинтява и люляк.

Лейси вървеше, поизгърбен под товара си, и леко се задъхваше. Изглеждаше така, сякаш беше носил проклетия багаж мили наред. Твърде много мили и две юмручни схватки. Остаряваше.

Висок слаб мъж с кривогледо ляво око изскочи със залитане от един салон за фаро и едва не го събори.

— Хей, ти!

Мъжът се обърна, готов да се бие.

— Спокойно, Боб. Търся мис Сюзан Мейнард.

Човекът отпусна стиснатите си юмруци и се загледа в Лейси, като се поклащаше леко.

— Мейнард ли? — рече той. — Скъпичко гнезденце е това.

— Няма значение.

— Добре, върви нагоре по улицата, докато стигнеш края й. Последната къща от северната страна. От двете страни има празни дворове.

— Много съм ти задължен — каза Лейси, понамести седлото на гърба си и се обърна, за да тръгне в указаната посока.

— Мистър — каза мъжът, — май имаш нужда от кон! — Лейси го чу да се отдалечава тромаво. Ботушите му бумтяха по дървената платформа.

Кон като сивия на Талбът. А този кон трябва да струваше шест-седемстотин долара, и то в случай, че Талбът искаше да го продаде.

Намери къщата точно където му я беше описал непознатият. На края на улицата, дори малко след това, с празни дворове около нея. Изглежда мадам притежаваше и двата парцела. Сградата беше по-голяма от другите подобни на това заведение, които беше забелязал по улиците досега. Цялата боядисана в бяло, при това съвсем скоро, та чак блестеше на луната. От прозорците на залите струеше ярка светлина. Дочуваше се мелодията на пиано. „Точно преди битката, мамо.“ Цивилизация. Лейси бе дяволски доволен да се озове в нея.

Той се промъкна през вратата на ниската бяла ограда — ако можеха да се нарекат ограда няколкото жици тел, поставени просто за да ги има — повлече нещата си по предните стълби и ги стовари със замах точно пред входната врата.

Някой отвътре трябва да беше взел това за почукване, защото Лейси дочу стъпки и после вратата се открехна наполовина.

Младо черно момиче погледна навън. Беше облечена като прислужница в черна рокля и бяла престилка и шапка. Огледа предпазливо Лейси на светлината на фенера.

— Тук не се допускат каубои — каза тя.

— Не съм каубой — тросна се Лейси. — Сега извикай господарката си, веднага.

Момичето отново огледа преценяващо Лейси.

— Ние не търпим досадници — каза тя.

— Не съм досадник, дявол да го вземе. Аз съм клиент! Сега повикай шефката или ще дойда аз да си я намеря!

Момичето облещи очи, дръпна се навътре и тресна вратата.

След кратко изчакване, вратата се отвори със замах.

Най-дребната възрастна женичка, която Лейси някога бе виждал, стоеше на вратата и го гледаше намръщено.

Най-огромният чернокож мъж, когото Лейси бе виждал, запречваше прохода зад нея.

Лейси видя, че мъжът не е въоръжен, но с ръста и големината си той просто нямаше нужда да бъде.

— Какво желаете? — попита малката дама. Беше миниатюрна и представителна на вид — като филаделфийска радетелка за правата на жените. Носеше черна вдовишка дреха и малка дантелена шапчица с черни панделки. Лицето й беше набръчкано и остро като на домашна маймунка. Синеока малка маймунка.

— Желая сапун и гореща вода за една баня, бифтек за вечеря, меко легло за нощта и очарователна млада жена за компания — изстреля Лейси.

Възрастната дама размисли върху това и отново огледа Лейси.

— Говориш като комарджия, на когото късметът му е изневерил — рече тя и посегна да затвори вратата.

— Нищо подобно — каза Лейси уморено и позагубил търпение, добави: — Пък и не ти влиза в работата.

Малката дама и огромният черен мъж, извисяващ се зад нея, продължиха да се взират в него.

— Добре, хайде, влизай тогава — каза тя. Изглежда беше умна жена, видяла и две, и двеста.

Като влезе навътре, Лейси видя, че огромният негър, облечен като прислужник в черен костюм и лъскави черни обувки, се потеше обилно като кон. Беше странно, защото вечерта бе хладна, а и нямаше никаква причина да се страхува от Лейси.

— Ела с мен — нареди дребната жена и поведе Лейси през салона до тясна стълба, покрита с килим. Отнякъде се донасяше шум от парти, от една стая вляво просветваше ярка светлина, но мис Мейнард посочи нагоре към стълбищата.

— Вещите ми останаха пред вратата ви — рече Лейси.

Малката дама се обърна и извика през стълбите:

— Уилям, върви и донеси багажа на мистър Лейси при мен, горе — после се обърна и продължи пътя си, а той се качваше подире й.

Килимът върху стъпалата беше дебел като трева и много мек. Къщата миришеше на чисто. Маслени лампи блещукаха от стените, покрити със златисти тапети. Откъм долния етаж той можеше да чуе пианото, което свиреше нежна немска песен. Нищо просташко в това заведение, нищо гръмогласно или кръчмарско. Изобщо, заведение от класа за хора от класа.