Рой Лебо
Градът на пистолетите (21)

Глава двадесет и първа

Клейтън беше малко градче с основно предназначение да обслужва железопътната гара. Имаше няколко кръчми и публични домове надолу по линията, но старият Мийгър не възнамеряваше да губи цял ден, изчаквайки да премине махмурлукът на подопечните му, затова нареди мъжете да останат заедно и да си направят бивак извън града. За негова изненада, Лейси получи разрешението му да иде до града за бъчонка бира.

— Една бъчвичка. И като казвам една, една имам предвид.

Лейси поведе коня покрай кошарите за добитък към бараките, струпани около резервоара за вода. Беше горещо като в ада. Няколко мили по на юг и няколко дни по към лятото правеха съществена разлика. Намираха се в сърцето на истинския Тексас, не можеше да има никаква грешка в това.

След като пристигнаха, те изкараха няколко часа в разговор с Джордж Траки. Траки беше търговски агент дистрибутор за Тексас и Южните щати и беше допуснал грешката да се намира наоколо, когато Мийгър започна да приказва за коне. Старият човек го беше подложил на истински кръстосан разпит за състоянието на конете, беше обявил, че те не са виждали вода от тръгването им от Ийстън и че изглеждали прежаднели и изнемощели като китка в хербарий.

Траки, дребно шишкаво човече с шарещи очи, беше приел всичко това необикновено спокойно. Разбира се, можеше да си го позволи, тъй като всъщност конете бяха в много добро състояние. Петдесет и три здрави млади и с добър произход коня. Никой от тях не можеше да бъде наречен първокласен бегач спринтьор, но имаха вида на първокласни животни за една ферма. Никакви изпъкнали надкостници, никакви изкривени сухожилия, никакви хрипове, никакви възпаления по копитата. Повечето изглеждаха обучени да търпят седло, което щеше да спести огромен труд и грижи на каубоите.

Никой не се разхождаше по единствената улица на градчето посред жарещата горещина, само две кучета ровеха в една купчина с боклук. Имаше една стабилна постройка за железопътните екипи, които минаваха или нощуваха в Клейтън, и нищо друго, което да заслужаваше внимание.

Когато Лейси мина покрай постройката, отвътре излезе един мъж по долно бельо, за да го огледа по-добре. Нито приятелски, нито враждебно. Просто любопитно.

Що се отнасяше до биреното буре, се оказа, че има известен избор.

Една барака с прясно, нескопосано изрисуван червен петел и друга, от която долиташе музика на хармониум, се оказаха двете градски кръчми.

Лейси избра тази с червения петел. Реши, че това свидетелства за амбиция.

Той се плъзна от коня, завърза го за един кол, който стърчеше от боклука, тъй като нямаше къде другаде, и се промъкна във вътрешността й.

Миризмата — вонята на вкисната пот, кисела бира и мръсни чорапи, му напомни за дома. Лейси се изненада да осъзнае колко му бе липсвала кана бира в барова обстановка. А тази тук беше от много добро качество.

Вдясно бяха наредени цяла редица от бурета уиски, покрити от две дъски, които служеха за барплот. Цялото място беше не по-голямо от петнадесет на петнадесет стъпки. Нямаше нито един стол, само две грубо сковани дъсчени пейки, на които се бяха настанили трима безделници. И тримата бяха въоръжени, но изглеждаха прекалено пияни, за да успеят да намерят пистолетите си, камо ли да водят престрелка с тях. Барманът беше мелез с дружелюбна усмивка и нито един зъб в устата.

— О, влизайте, влизайте, сър! — Гласът му звучеше странно, но човек лесно можеше да се досети защо. Тримата посетители останаха безмълвни.

Лейси се облегна на барплота и огледа бутилките на рафта отзад. Повечето от тях бяха прашни и полупразни.

— Сам ли си правиш уискито?

— Разбира се, че аз!

Лоши новини.

— А имаш ли купешко уиски?

— Ами да, имам, но ще ти струва много по-скъпо от моето.

— Ще пийна едно от купешкото.

Барманът въздъхна тежко, докато наливаше питието. Явно силно се гордееше със собственото си производство.

Лейси отпи малка глътка и веднага разбра, че няма начин да изпие това нещо. Той отметна глава, изплю се и изля чашата на пода.

— Жива отрова, нали — каза съчувствено барманът. — Опитай моето.

Божичко, дано да беше по-добро от първото!

— Добре, дай една чашка — предаде се Лейси и извади две монети, за да плати първото питие.

Барманът се оказа дяволски прав. Уискито му беше много по-добро от купешкото. Сигурно му слагаше лют червен пипер или нещо подобно.

— Как е, бива ли го?

— Не е лошо — призна Лейси. — Въобще не е лошо. — Той остави десет цента на плота. Този тип тука правеше наистина свястно уиски.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш каква подправка му слагаш? Червен пипер?

Барманът разцъфна от удоволствие. Очевидно обичаше да говори за производството си.

— По дяволите, не! Червен пипер? Не бих се докоснал до този боклук даже с ръкавици! Това, което езикът ти несъмнено долавя, са първокачествени малки чушлета, доставени чак от Мексико! Добре изсушени и стрити на прах. Това използвам аз.

— Вярвам ти напълно. — Лейси извади още десет цента за втора чашка.

— Внимавай да не ти изкапят зъбите като неговите! — обади се един от посетителите и въобще не звучеше като безнадежден пияница. На бара нямаше огледало и Лейси се извърна, за да огледа мъжа. Беше млад човек с рунтава брада и блестящи сини очи, леко кървясали в момента. Отстрани на колана му бе затъкнат един „Колт Пийсмейкър“. Лейси долови матовия отблясък от смазка по стоманата и това впечатление се загнезди някъде в мозъка му. Мъжът полагаше грижи за револвера си — това можеше да означава, че и револверът се грижи за стопанина си.

— Няма опасност засега — отвърна Лейси на младия мъж и повдигна чашата си за наздравица. — Ще се чукнем ли?

— Благодаря, но мисля, че пих достатъчно. — Той стана от пейката, кимна му дружелюбно и излезе заднешком през вратата. Беше доста висок, близо сто и деветдесет, помисли си Лейси. Скитник. Или поне изглеждаше такъв — едно от мръсните му колена се показваше през оръфаните панталони… Вероятно е пътувал нелегално в някой товарен вагон, открили са го в Клейтън и са го изритали. Нямаше смисъл човек да се опъва на пазачите на железопътните линии — те просто се обаждаха на детективите на жп компаниите и те идваха и ти откъсваха главата. Думата детективи се използваше само за благозвучие при тези момчета — наемни убийци звучеше къде по-реалистично, макар че се случваше и свестни мъже да работят за тези компании. Като Томсън и някои други…

— Още едно? — попита го барманът.

— А, не, стига ми толкова. Ще ми развали вкуса за всичкото пиене, което предлагат по линиите. — Едва ли би могъл да каже нещо, което да зарадва по-силно бармана.

— Добре, какво ще кажеш да те запозная с една женичка тогава? — Той му намигна и се наведе през бара към него. — Няма да се опитвам да баламосвам зрял мъж като тебе. Не е някоя, за която можеш да пишеш до вкъщи, но се кълна, че е чиста като пролетен ручей. Мие си онази работа всеки божи ден!

— Изкушаваш ме — каза Лейси, — дяволски ме изкушаваш, но по-добре да ти откажа. Моят надзирател откога ме чака да си довлека задника в лагера. — Барманът поклати глава натъжено и Лейси осъзна, че нямаше нужда да споменава кой надзирател на кое ранчо имаше предвид. Клейтън може и да беше полуумрял, но не и ослепял.

— А сега — каза Лейси, — разкажи ми за бирата си.

След половин час той беше чул всичко за бирата на новия си познат. Дори я беше опитал — първокласна смес от ечемик, хмел и квас — двойно препечена, сиропирана, отлежала и охладена. И малко подсилена, само мъничко.

— Дай едно буренце — нареди Лейси.

 

 

Като излезе от „Червения петел“, помъкнал буренцето под мишница, Лейси отново видя високия млад мъж. Стоеше на улицата и го чакаше.

— Здрасти — рече му Лейси. — Зъбите ми още са на мястото си, поне засега. — Високият се ухили широко.

— Виж, не ща да ти се натрапвам — каза той с образцов южняшки акцент, — само се чудя дали ще се намери някаква работица при вас за мен.

— Възможно е — отвърна Лейси. — Работил ли си в ранчо?

Младият мъж се замисли.

— Не — отговори той. — Не мога да кажа, че съм работил. Но съм вършил разни фермерски задължения все пак. — Беше си помислил да излъже, но после се отказа. Или бе честен, или никак не беше глупав…

— Имаш ли кон?

— Не, сър.

— Аз трябва да закарам това буре, затова не мога да те взема на моя кон, но защо не дойдеш сам да поговориш с нашия надзирател. Той е суров, но почтен човек. Той ще прецени, ако имаме нужда от още две ръце.

Младият мъж кимна, промърмори „много съм ви задължен“, пое буренцето, докато Лейси се качи на коня си, и после му го подаде. Тръгна редом до Лейси, препъвайки се на няколко пъти в браздите, изровени от товарните каруци. На Лейси му хрумна, че човекът може отдавна да не е ял. По някое време му загатна, че се очакват известни неприятности, но непознатият не изглеждаше впечатлен. Явно бе почтен и храбър мъж. Старият Мийгър със сигурност щеше поне да го нахрани, ако не го наемеше на работа.

Както се оказа по-късно, Мийгър направи и двете. Той го остави да седи покрай огъня и да нагъва студено говеждо и сухари като прегладняло животно. Упъти се към ограденото място, където Лейси току-що бе съборен от едно от новите животни — бял петнист жребец с гневни очи.

— Какво ще кажеш за този кон, мистър Лейси? — попита го старият човек, навеждайки периферията на цилиндъра си така, че да заслонява очите му.

— Мисля, че е един проклет дяволски звяр — отвърна с чувство Лейси. Беше почувствал как прищрака вратът му, когато се приземи в праха, и за миг се бе ужасил, че си е счупил гръбнака. Не беше достатъчно млад — или в недотам добра форма, за да обяздва коне. Макар и горчива, това си бе истината.

— Ти не ставаш за каубой — каза му Мийгър. — Твърде си стар. — Не можеше да се пропусне нотката на задоволство в последната забележка.

— Знам го. Няма нужда да ми го казваш.

— Добре де, а сега ти ми кажи какво мислиш за това момче Парсънс, което доведе със себе си.

— О, не знаех, че се казва така. Стори ми се, че ще свърши работа. Мисля, че ще ни е от полза — изглежда ми на ти с оръжията.

— По ме интересува дали е на ти с конете.

— Струва ми се, че да, най-вероятно.

Старият човек изпусна една тежка въздишка, която донесе до Лейси полъх на говеждо и сдъвкан тютюн.

— Надявам се да е така — каза той. — Защото вече го назначих.

По мръкнало („И да спите леко и бързо, момчета — бе казал старият надзирател. — Чака ни тежка работа още от зори, затова приключвайте с тая воняща гадост, дето я наричате бира, и лягайте!“) Парсънс беше вече натъпкан с храна и бира като коледна гъска. Всеки даде нещо от дрехите си, за да го облекат прилично, само не се намери чифт резервни ботуши, затова остана с покъсаните си обувки.

Хората го гледаха с интерес, докато той си избираше кон от новите животни — здраво и набито жребче, което оседла и го подкара да поязди.

Първата обиколка беше къса. По начина, по който седеше върху коня, веднага пролича, че младежът беше от фермерско семейство. Не просто седеше, а беше залепнал като карфица.

Втората обиколка също беше кратка, но на третата вече се впусна в бесен галоп. Лейси забеляза, че колкото и да се тресеше момчето, пистолетът му си оставаше здраво затъкнат в колана.

Имаме късмет с това момче, помисли си Лейси. Можеше да го прати при Бъд, за да пазят и двамата гърба на групата. Млади очи, млади уши… Защото компанията щеше да ги причаква все някъде по обратния им път.

Беше абсолютно убеден в това.

 

 

Първите два дни и нощи не се случи нищо обезпокоително. Мийгър изпрати двама души да наглеждат фланговете, Лейси разузнаваше, а Бъд и новият, Парсънс, вардеха ариергарда. Всичко се развиваше добре, работата им спореше. Въпреки че непрекъснато бяха нащрек за евентуални засади, животните бяха в чудесно състояние. Дори бяха имали късмета да завали дъжд. Буря, подобна на зараждащата се, която Лейси бе видял, бе преминала бързо, след което малките сухи оврази в прерията се бяха превърнали в истински потоци. Щяха да пресъхнат бързо, но на тях щяха да им свършат чудесна работа — нямаше да им се налага да се отклоняват от пътя си, за да търсят вода за водопой.

Старият Мийгър беше в приповдигнато настроение и дали защото предчувстваше неминуемата битка — една цяла вечер бе изкарал в стреляне по цели (празни консерви от домати) с големия си „Колт Уолкър“, който трещеше като артилерийско оръдие, или просто от удоволствието, че караше такова свежо попълнение коне в Енгъл Айрън. Мъжете непрекъснато си разпределяха новите коне помежду си и се пердашеха заради тях.

Удоволствието от работата и добрата храна, която едноокият Мануел им готвеше, държеше цялата група единна и в добро настроение. Времето също беше хубаво: денем — горещо и ясно, нощем — хладно и ветровито. Пееха песни за живота и любовта, преди да заспят всички под млечната светлина на звездите, бяла и плътна като разсипано брашно. И за смъртта, която в тия краища беше ежедневие. Или пък си разказваха истории — една от друга по-невероятни. Старият Мийгър се оказа най-добрият разказвач. Кълнеше се, че всяка негова дума е самата истина.

От време на време някой от нощната стража се присъединяваше към тях, наливаше си чашка кафе от голямата купа над огъня и се сгушваше в постелките си. После някой друг ставаше със сърдито мърморене, оседлаваше коня си и поемаше следващата смяна, за да наглежда стадото и хората и да се ослушва за сигналите на опасността — чаткане на копита, цвилене на непознати коне или просто спотаен говор, което щеше да означава, че хората на централната са наоколо и готови да започнат с нападението си.

В крайна сметка това се оказа за Лейси най-хубавото прекарване на коне, което той бе съпровождал. Най-лесното откъм работа и най-приятното откъм компания. Беше си избрал от новите коне — беше го нарекъл Белязаното ухо заради гризнатото му ухо и го разменяше с Тайгър през следобедите. Кончето беше черно като катран и се движеше с много равномерна стъпка. Не беше твърде послушен и имаше склонност да се отклонява от показания му път, но щеше да се оправи.

Погледнато от всички страни, това бяха прекрасни три дни — до вечерта на последния.