Рой Лебо
Градът на пистолетите (11)

Глава единадесета

— Какво искаш да кажеш с това „добре известен“?

— Нищо не искам да кажа! — Тя остави с нервно движение вилицата си върху подноса. — Момичетата… момичетата просто си приказват долу, защото мисис Маккаслин от бакалията казала на Сара, че си победил Ейб Ботвел. — Тя прочисти гърлото си. — Някакъв каубой й казал, че мъж на име Лейси го размазал от бой.

— Добре — рече Лейси и се насили да се усмихне. — Аз наистина се бих с Ботвел. Макар че не може да се каже, че съм го смазал от бой. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Просто не обичам хората да говорят за мен зад гърба ми. Човек може да си докара неприятности, ако за него се носи мълвата, че е побойник и бияч, и въобще такива работи.

— Добре, аз няма да кажа нищо — каза Силки и се наведе, за да му върне целувката, после избърса остатъка от жълтъка, който бе оставила на бузата му. — Няма да кажа нищо, което да ти навреди.

— Да се захващаме с яденето тогава — закуската изстива.

Силки изяде яйцата и шунката и остави картофите за накрая. Тя се отпусна върху възглавниците, за да си почине за миг, преди да се заеме с тях, и отпи глътка кафе.

— Сара ми пошушна, че мис Мейнард й казала, че закуската ще мине безплатно за теб. Каза също, че тя искала да говори с теб тази сутрин, преди да си тръгнеш. — Тя си сипа още кафе, после се нахвърли върху картофите.

— Искаш ли моите картофи?

Тя поклати отрицателно глава с пълна уста. Когато преглътна, рече:

— Знам, че съм ужасно прасе, но все пак не искам да стана толкова дебела, колкото Мери Уидърс. Ти ще видиш, Мери е вече прекалено дебела, за да върши работата си — изкиска се тя. — Половината време мъжете се туткат само за да я намерят, и не успяват! — Тя въздъхна и се върна към картофите.

Истинско лошо момче с лоша слава.

Твърде близо до истината, за да можеше да се чувства комфортно. Още няколко схватки, още малко неприятности в този район и тогава нямаше само курвите да шушукат. Малко повече неприятности и законът щеше да започне да изпраща телеграми до Амарильо. А оттам може би до Монтана, може би дори до Айдахо.

На някой истински любопитен шериф няма да му отнеме много дълго време, преди да започне да дочува разни истории за някой си Лий или Лей. Или Лейси.

— Коя е най-добрата конюшня под наем в града, сладурче? Място, където да мога да си купя приличен кон?

Силки обираше чинията си.

— Мистър Манстейн държи най-добрата конюшня, предполагам. Той е холандец и поддържа яслите си наистина чисти.

На вратата отново се почука. Лейси погледна бързо към колта в кобура и извика на посетителя, който й да беше той, да влезе.

През вратата се показа главата на Сара.

— Мис Мейнард иска да ви види в салона на долния етаж, сър — изрецитира тя и затвори вратата.

Силки стана, взе подноса и го постави на шкафчето до крака на леглото.

— Видя ли колко бързо офейка тази чернилка? За да не й се налага да отнесе подноса долу в кухнята. Е, по дяволите, и ако аз го направя! — Тя се върна до леглото, скочи под завивките и се гушна в Лейси. — Добре си изкарахме нощес, нали?

— Направо чудесно, малка моя.

Тя го гризна по ухото.

— Бих искала да можехме и сега.

— Не можем ли? — Лейси я придърпа надолу в скута си и я целуна, вкусвайки на воля устата й. Тя му отвръщаше няколко мига, после се отдръпна.

— Мис Мейнард ще ти го пише на сметката — отвърна тя и седна в своята половина на леглото, а Лейси видя, че в очите й има сълзи. — Занаятът невинаги е приятен — промълви тя, обърна се, целуна го по бузата, после стана и излезе от стаята.

 

 

Докато Лейси се обличаше, Сара почука на вратата и влезе за подноса. Изглеждаше намусена и измърмори високо, като го вдигна.

— Ще се върна веднага с горещата вода — каза тя. — Уилям е наточил бръсначите ви снощи, преди треската да го повали на леглото. Много е болен сега. — Тя проправи с лакти пътя си през вратата.

Понеже щеше да се бръсне, Лейси не облече ризата си. Нямаше никакъв смисъл да я цапа със сапунената пяна. Постоя за малко пред прозореца, като наблюдаваше колите и ездачите и няколкото жени, разхождащи се по двойки нагоре и надолу по южната улица. Съзря един кожарски магазин и реши, че няма да е лошо да си купи няколко камшика от сурова кожа. Вършеха добра работа по време на дългите пътувания.

Сара отново се появи, този път с бръсначите и с канче гореща вода.

— Одеялото и дрехите не са изсъхнали още — уведоми го тя и въздъхна.

Лейси също въздъхна, бръкна в джоба си, извади две монети и й ги подаде.

Когато слезе долу, Лейси видя в салона две момичета. Висока, приятна брюнетка с изобилен руж върху лицето и едно много дебело момиче, с вдигната на кок кестенява коса. И двете бяха облечени в пеньоари, стояха в средата на салона и се караха за нещо с раздразнен шепот. Повечето бардаци бяха спокойни денем, когато обитателите им се опитваха да поспят и да се подготвят за вечерните си задължения. Но това беше първият път, когато на Лейси му се случваше да види две проститутки да спорят шепнешком. Очевидно мис Мейнард държеше здраво юздите.

Момичетата го забелязаха, спряха да шепнат и го огледаха преценяващо. Лейси предположи, че дебеланата е въпросната Мери Уидърс.

Мина през салона и в края му дочу как момичетата започнаха отново да шепнат зад него. Много тиха къща наистина.

Мис Мейнард се намираше в предния салон и очевидно го чакаше. Беше кацнала на един люлеещ се стол с крака, поне една стъпка над пода, и шиеше някаква бродерия.

— Добро утро, мистър Лейси. — Тя остави ръкоделието си на една малка масичка до стола. — Седнете, моля. Настанете се удобно. — Тя кимна с глава към едно кресло.

Лейси се подчини.

— Благодаря за закуската — каза той. Чудеше се какво ли ще иска старата дама. Мис Мейнард не приличаше на тия хора, дето ще ти дадат нещо, дори закуска, без да искат услуга.

— Надявам се — започна старата дама, вперила в Лейси студените си сини очи, — искрено се надявам, че сте изкарали приятна вечер с нашата мис Пъркинс.

Силки Пъркинс.

— Мис Пъркинс е чаровница — каза Лейси — и истинска дама. — Той реши, че това ще достави удоволствие на мис Мейнард, и се оказа прав. Сбръчканата главица с миниатюрно бяло боненце върху й кимна одобрително.

— Не бих приела момиче, което не е такова — каза тя. — Не бих държала момиче, което трябва да бъде пришпорвано или наглеждано. Едно момиче с лошо поведение може да провали цяла къща.

— Дяволски вярно — съгласи се Лейси. — Какво мога да направя за вас, мис Мейнард?

Изглежда, на нея й се стори, че той е малко прекалено рязък. Маймунското й лице се сгърчи във внезапна гримаса, но скоро се изглади, когато тя се залюля на стола си, засилвайки се с малкото си краче при всяко люшване напред.

— Моят Уилям е болен — каза тя. — Малария. Спомен от Луизиана.

— Е, и?

Тя спря да се засилва.

— Познавам, че сте твърд човек, мистър Лейси. Непременно трябва да сте такъв, щом сте пребили Ейб Ботвел. — Тя метна бърз поглед към колта на Лейси. — Поне що се отнася до юмруците. А това е всичко, от което се нуждая.

Лейси се опита да запази непроменено изражението си, но не успя. Знаеше, че й се е усмихнал.

— Да не би да ми предлагате да ви стана бияч и телохранител на портата, мис Мейнард?

Тя го изгледа по-студено от обикновено.

— Вие сте и по-дребен, и по-възрастен мъж, отколкото обикновено бих наела за портиер тук. — Това трябваше да го постави на място. — А и във всеки случай побоищата са абсолютно нежелателни. Моите клиенти са джентълмени и се държат като джентълмени — или никога не стъпват втори път тука. Това, от което имам нужда, особено за следващите няколко дни, когато ще приключи пролетният подбор на стадата, е човек, който да се грижи за това натрапниците, каубоите — да говорим направо — да не влизат и безпокоят заведението ми. — Тя се облегна назад и отново се залюля.

— Каква е заплатата? — поинтересува се Лейси.

— Десет долара на нощ, стая и храна.

Лейси се отпусна в креслото си и се замисли над предложението. Персоналните схватки и дуели бяха едно, териториалните вражди — също. Това би могло да докара закона по петите му неописуемо бързо и макар че в Тексас не беше издирван, това щеше да е началото на безкраен низ от неприятности.

Да бъде телохранител в публичен дом обаче, беше друга работа. Това щеше да го прочуе като обикновен кавгаджия, кавгаджия в служба на мира и спокойствието, при това. Спокойствието на градските „джентълмени“, докато задоволяваха страстите си.

Но парите не бяха достатъчно. Не и за да го задържат в Бристълтън за следващата седмица. Нито пък достатъчно, за да се сдобие със сивия жребец.

— Не — отсече той. — Не и при тези условия.

Мис Мейнард спря да се люлее. Вероятно съжаляваше за безплатната закуска.

— Ще приема работата — каза той, — и то без заплата, без нищо. — Мис Мейнард го изгледа разтревожена. Тя беше много умна стара дама и знаеше, че нищо на света не се дава даром. — Ще пазя достъпа до заведението ви само ако мога да участвам във всяка игра на покер, която се играе в него.

Мис Мейнард изглеждаше така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Искаш да преджобиш клиентите ми?

— Не — отвърна Лейси и поклати отрицателно глава. — Ще играя абсолютно честно. А вие можете да кажете на вашите посетители, че съм професионалист.

— Какво? И да оставя клиентите си да бъдат лишени и от последния им долар? Идеята не ми се струва добра.

— Няма да има никакви номера. Ако загубя — загубя. Но ако печеля, няма да вземам повече от няколко стотачки от всеки партньор и ако общата сума надхвърли хиляда за седмицата, излишъкът е ваш.

Мис Мейнард поспря, за да обмисли положението.

— Бих могъл да добавя нова струйка в бизнеса ви. Провеждането на бърза, но честна игра на покер в заведението ви ще е много привлекателно за мнозина. Истината е, че един куп мъже се интересуват повече от хазарта, отколкото от чукането.

— Което си е вярно, вярно си е — съгласи се тя. — Понякога при мен наистина се играе покер.

— Ако някой клиент се възпротиви, аз няма да участвам. Ще гледаме да го караме приятелски.

— И откъде ще знам аз, че ще играете честно?

— Не си струва труда заради стотина долара. А и нали всичко над хилядарката отива за вас. А е дяволски сигурно, че няма да си рискувам репутацията и живота за вас, мис Мейнард.

Мис Мейнард се залюля още по-бързо, потънала в размисъл.

— Работата е само за няколко дни — предупреди го тя. — Докато Уилям се изправи отново на крака.

— Чудесно. И без това не смятам да се задържам в града. Просто искам да спечеля някой долар, за да пътувам.

— И все пак може да възникнат неприятности, а бизнесът ми е много добре сега.

— Просто ще пробвате за една седмица, като освен това може да направите и малко пари. Ако проработи добре, можете да си намерите друг картоиграч, когато аз си замина. Да го направите обичайна практика.

Старата дама взе покривчицата си и започна да работи, сякаш Лейси вече бе напуснал стаята. Набръчканите й устни бяха здраво стиснати. Тя направи три-четири премерени бода.

— Ще пробваме довечера — каза тя. — Само довечера. Ако моите хора харесат играта… е, ще видим — изгледа го тя. — Моите клиенти са важни хора, мистър Лейси. Могат да се правят на глупаци пред разтворените крака на някое момиче, но иначе са много умни. Няма да им хареса — а и на мен също — ако започнеш да прилагаш долни номерца тук. — Тя вдигна ръкоделието до устата си и скъса конеца със зъби. — Имам предвид, че може да ти потрошат кокалите — или пък самата аз да го сторя.

Лейси се усмихна и стана.

— Имам малко работа в града. Ще се върна преди мръкнало, за да започна при вас — изведнъж спря да се усмихва. — Имаме сделка, мис Мейнард.

Старата дама кимна.

— За довечера — отряза го тя.

 

 

Лейси мина по коридора и влезе в кухнята. Там, на кухненската маса, три момичета пиеха кафе. Едното от тях бе високата брюнетка, която беше имала разправия с дебеланката в салона.

— Добро утро, момичета.

Брюнетката кимна. Другите две, чиято мършавост и тъмни кафяви очи намекваха за мексиканска жилка в кръвта им, просто го изгледаха втренчено.

Лейси излезе през задната врата и по стълбите се спусна на двора, в който имаше малка зеленчукова градинка и клозет. Нямаше истинска ограда около двора, само две опасващи жици, за да не влиза градският добитък.

Цялото пространство до храсталака в края на града бе голо. Един бърз пробег направо през хола, през къщата и си на открито. Лейси бе останал жив, защото винаги предварително бе разузнавал пътя си за офейкване при евентуална нужда. Особено внимателно проучваше пътя за бягство в кръчмите и бардаците.

Що се отнася до картите… не беше играл покер повече от четири години. Нито пък се бе занимавал с курви, пак толкова отдавна.

И не беше убивал за пари, нито пък за удоволствие. Беше имало няколко трупа през последните години, но само по необходимост. Горчива необходимост. Нито веднъж за пари. Нито веднъж, за удоволствие.

Но да играе покер в публичен дом, бе направо прекалено. Тя щеше да го намрази, ако можеше да го види, че се е захванал отново с това.

Лейси отиде до клозета и влезе вътре. Беше чист и прясно варосан, с купчина чиста хартия, набодена на един гвоздей до седалката.

Първокласно.

 

 

Лейси тръгна нагоре по южната улица, премина покрай една редица от бараки и складове, после се насочи към магазина за впрегатни принадлежности. Градът изглеждаше оживен през следобедните часове. Улицата беше пълна с товарни каруци и коли, разнасящи фермерска стока, основно колове, тел, фуражи, сол на камък и дървени трупи. Много хора се разхождаха по тротоарите: кравари и безделници, чиновници и ирландски черноработници. Нямаше много жени да пазаруват по тази улица: проститутките току-що се събуждаха, а дамите предпочитаха северната.

Цели глутници бездомни кучета бродеха из града, тичаха нагоре-надолу по пътя и лаеха по преминаващите коли. Не се виждаха никакви деца обаче, явно училището ги държеше здраво зад вратите си, бедните копеленца.

Слънцето се снишаваше косо в късния следобед, без да отслабва блясъка и горещината си.

Тексаска пролет.

Кожарският магазин бе тъмен и хладен. Едно звънче, закачено на гвоздей над вратата, извести влизането на Лейси.

— Да ме вземат дяволите — разнесе се отнякъде един дълбок, плътен глас, — ако това не е самият Франк Лесли Бъкскин от плът и кръв!

Лейси извади светкавично пистолета си и се обърна, за да убие този, който говореше.