Рой Лебо
Градът на пистолетите (12)

Глава дванадесета

Лице, пребледняло като тебешир, се взираше в него през сенките. Бледо лице, полускрито от черна брада и едва подаващо се иззад щанда.

След като завърши обръщането си, Лейси се прицели в лицето и пръстът му пое пътя си към ударника.

После бързо се отдръпна.

През главата на Лейси преминаха на галоп чути някога думи, слухове и догадки.

— О, за бога, Франк, не ме убивай!

Много преди да се осъзнае, Лейси бе взел решение да не стреля.

— Успокой се, Джеф, няма да те застрелям. — Лейси прибра колта си.

Безкракият Джеф Комптън.

Силвър Сити. Доста отдавна. Преди седем години.

Или осем? Изгубил и двата си крака при някаква миньорска злополука. Започнал да се изхранва с изработка на кожени изделия. Женен човек.

— Как е Вирджиния, Джеф? — Така, така. Успокой го малко, че изглежда, сякаш сърцето му ще излети през гърлото.

— Какво? Какво казваш, Франк?

— Вирджиния.

— А… хм… — Комптън прочисти гърлото си и постави внимателно ръце върху тезгяха. Там бяха изложени красиво оплетени колани, кесии с релефно изрязани мотиви и един хубав чифт дисаги за седло с изобразени върху кожата на джобовете лосови глави.

— Вирджиния е мъртва, Франк. Имаше някаква болест на стомаха и умря от нея. В Колорадо.

— О, съжалявам, Джеф. Тя беше добра жена.

— Да — рече Комптън. — Да, добра жена беше.

Лейси съзря сивите нишки в брадата на Комптън — сега, когато очите му бяха се приспособили вече към слабото осветление в магазина. Една муха се блъскаше в прозореца в напразни опити да се озове на свобода.

— Съжалявам, че ти извадих пистолет, Джеф. Не използвам това име повече и не искам да бъда наричан така.

— Разбирам. — Комптън отново се прокашля одрезгавяло. — Виж, аз просто не съобразих. Видях те да влизаш и веднага те разпознах. Променил си се, разбира се, но все пак те познах на минутката…

— Нищо не е станало, Джеф.

Лейси размисли над възможността да дойде в магазина — Комптън сигурно живееше в стаичката зад него — да дойде късно през нощта и да го убие. Вероятно сянка от тази мисъл се бе изписала в очите му.

— Кълна ти се, Фр… кълна се, че няма да кажа нито думичка. — Комптън се загледа надолу към ръцете си, които лежаха на тезгяха. — Не можеш да убиеш всеки, който се изпречи на пътя ти. Не и човек, лишен от двата си крака, който никога никому няма да навреди.

— Сега моето име е Фин Лейси, Джеф.

— Добре, добре, мистър Лейси. Няма да го забравя.

— Недей забравя, Джеф, и аз ще го приема като лична услуга. Забравиш ли, ще го приема като нарочно злонамерено отношение към мен.

— Не трябва да се тормозиш за това, мистър Лейси.

— Просто Лейси.

Комптън кимна. Вдигна ръцете си от щанда и ги избърса в ризата. Лейси се наведе над тезгяха и протегна ръка.

— Как я караш, Джеф? Приятно е да видиш отново позната физиономия.

Комптън разтърси ръката на Лейси, като се усмихваше с облекчение. Хватката му бе станала изключително здрава от годините тикане на инвалидна количка.

— Ах, ти, раздразнително старо копеле — каза той. — Изплаши ме до смърт.

— Ти също ме стресна — каза Лейси.

— Знаеш ли, че това фактически е първият път, когато те виждам да вадиш пистолет? — Той поклати учудено глава. — Човече, не си спомням да съм виждал по-бърз от тебе!

— Не толкова бърз, колкото бях.

— Ако някога си бил дори малко по-бърз отсега, аз отказвам да го повярвам.

Той изкара количката иззад щанда и се настани в средата на малкото магазинче, като оглеждаше Лейси от горе до долу.

— Поостарял си, о, боже… Лейси. Поостарял и посребрял. И белязан като някой стар прериен бивол — поклати той тъжно глава. — Годините се отнасят безжалостно към нас.

— Да, така е — съгласи се Лейси.

— Помниш ли Бъд Филпот?

— Обираше банки.

Комптън изсумтя.

— Поне така казваше. Пиян като свиня ограбил някаква миньорска каса. Когато се събудил и видял, че наистина го е направил, започнал да плаче като дете.

Лейси сви рамене.

— И похарчи всичко по онова симпатично педерастче… Джейсън… как му беше името. Момчетата го наричаха просто Джеси.

— Да бе, да. Ама наистина, това момче беше по-хубаво от всички жени в радиус от сто мили, та чак до Силвър, където ставаха по-шумните веселби. — Той се облегна спокойно на плетеното си кресло. — Добре, този глупак Филпот беше дошъл при Ландру един ден и няколко от нас седяхме наоколо и си приказвахме за някакъв нещастен дъртак — ей тъй, да убиваме времето — и изведнъж Филпот се изправя и казва с ясен глас: „Не, това не е за мен! Не искам да остарявам! Нека смъртта дойде бързо и ме прибере, докато съм млад и хубав!“

— Представям си го много добре.

— Да можеше да го видиш! Ти беше се запилял някъде из планините тогава, та отърва всичко. Но толкова сигурно, колкото че седя в тази скапана количка пред тебе, е, че Филпот беше спипан в шведския лагер на другия ден — спипан и изяден от мечка гризли!

— Мамка му!

— Да, мамка му! На другия ден само!

— Не е трябвало да дрънка подобни глупости в тези планини.

Комптън кимна замислен.

— Знаеш ли, прав си. На приказки като тия може да не им обръщаш внимание в равнината, но горе, на високото, по-добре да си затваряш устата. Твърде близо до истинските духове, предполагам. Добре — завъртя той стола си. — Седя си тук и ти разправям небивалици, а ти сигурно си дошъл, за да купиш нещо — всъщност, преди едва да се опиташ да ми отнесеш главата с пищова си, мистър Лейси. — Той придвижи количката си зад щанда. — Какво мога да направя за теб?

— Дошъл съм за няколко камшика от сурова кожа.

— Виж сега, не е ли странно? Аз съм най-добрият майстор на кожени изделия в Северен Тексас, а всичко, което ти искаш, са няколко ремъка от отпадъците? — Той се наведе и затърси под рафта. — Знаеш ли? — каза с приглушен глас, докато тършуваше. — Знаеш ли, че си държа аз ей тук един пищов срещу разни кавгаджии и досадници като тебе? — Той се показа, целият запъхтян, и се отпусна назад в количката. В ръката си държеше връзка кожени ивици. — Ето, избери си каквото искаш. На мен не ми трябват за нищо.

Лейси взе връзката и започна да оглежда лентите.

— Сложил съм го проклетия пистолет под щанда — продължи Комптън. — Винаги съм си представял, че ако някой негодник нахлуе тука, за да ме ограби, аз ще блесна като самия Бил Хайкок! — изсмя се той. — И когато вече изглеждаше, че наистина ще се случи нещо такова… аз… ами, уплаших се до смърт.

— Джеф — каза Лейси, — няма нищо специално в това да застрелваш хора. Някои проклети глупаци го вършат всеки ден. Не е кой знае какъв голям талант да можеш да го правиш. — Той си избра три ленти и подаде останалите на Комптън. — Това е всичко, което ми трябва.

Постоя замислен няколко мига, вперил поглед в дисагите за седло. Бяха чудесна изработка. Щяха да изглеждат чудно върху сивия жребец.

— Да ти кажа ли какво можеш да направиш, ако искаш?

— Думай — рече Комптън.

— Сложи тези дисаги настрани за няколко дни. Вероятно тогава ще имам парите за тях. Много са хубави.

— Ще ги запазя за теб.

— Колко струват?

— Ами, чакай да видя. Е…

— Истинската цена, Джеф.

— Прекалено много ли са осем долара?

— Прието. И ако събера парите, ще искам да ми направиш едно елече от еленова кожа също. Аз ще ти се обадя ден или два преди това. Моето вече май е доста поопушено, за да го нося още.

— Еленова кожа? — зачуди се Комптън.

— Защо не? — отвърна Лейси, усмихвайки се.

 

 

Лейси се поразходи по страничната улица, водеща към главната. Джеф Комптън бе казал, че Силки е била права, че Манстейн е най-добрият съдържател на платени конюшни в града. Май нямаше да е лошо да хвърли един поглед на неговите коне. Джеф също му бе описал и шерифа. Човек на име Чарлз Клей. Лейси никога не бе чувал за него.

— Нито пък е много вероятно да го видиш — бе казал Джеф. — Той е от сорта „приятел на големите пари и враг на малките“.

И по-често извън града, отколкото в офиса си. Вероятно, разчиствайки пътищата за Централната компания за добитък.

— Непрекъснато ходи до Амарильо да се съветва с шерифа — беше добавил Комптън. — Вероятно умуват какво ще правят с всички тези ферми, когато паднат в ръчичките на Централната.

— Клей добър ли е с оръжието?

— Колкото мен горе-долу — беше изсумтял Джеф презрително. — Има си няколко помощника, които обикалят и се разправят с пияните каубои съботните вечери, това е всичко. Тук законът се прилага истински от градския комитет. Нещо като група за борба с обществените безредици, но те не обичат да ги наричат така. Ако някой прояви неблагоразумието да открадне кон или да стреля в гръб в другиго, най-добре да му поникват крилца и да отлита. Това е единственият начин да отърве кожата.

Всичко това звучеше доста познато на Лейси и докато се приближаваше към главната улица, която просто се тресеше от непоносимата глъчка на свършилите за деня училище деца, той осъзна причината.

Бристълтън беше старомоден град. Старомоден и консервативен, недокоснат от новото време и пороците, които идваха заедно с железопътните линии, източните банки и английските дукове, фрашкани с пари, които копнееха да прахосат.

Последният по рода си. Един от тях.

След няколко години, десет или петнадесет най-много, Бристълтън щеше да излинее и да отмре. Или пък щяха да прокарат железопътна линия и градските улици щяха да потънат под тонове скука и добро поведение. И в двата случая нямаше да си остане същият. Вероятно се бе задържал такъв толкова дълго заради команчите. Те бяха държали тези равнини дълго време. Бяха поддържали града жив, предположи Лейси. Нащрек.

Бяха също държали и железопътните линии настрани. А и големите пари от изток.

Е, команчите бяха пречупени. И в известен смисъл Бристълтън щеше да се пречупи с тях. Едва ли щеше да продължава да бъде наричан Пистълтаун още задълго…

Главната улица беше много оживена, гъмжеше от коли и хора. Лейси си проби път до тротоара и се насочи на изток към дългата варосана табела „Конюшня“, която се намираше след три-четири сгради. Джеф Комптън му беше казал, че Хърбърт Манстейн е корав, но честен.

Лейси бе познавал много хора, занимаващи се с тази дейност. Повечето от тях бяха изпечени лъжци и мошеници. Манстейн би могъл да бъде едно изключение, особено ако беше религиозен.

Горкият Джеф нямаше нужда от никакъв кон, освен за да го впрегне в някоя двуколка.

Едно момиче, водещо за ръка момченце, препречиха за миг пътя на Лейси. Известно време тримата не можеха да се разминат, защото потегляха все в еднакви посоки, и накрая Лейси остана неподвижен на мястото си, усмихна се и докосна шапката си с върха на пръстите, когато момичето се промъкна покрай него, влачейки като на буксир момчето след себе си.

— Бива си я тая фуста, а — прозвуча един весел глас иззад гърба му.

Ейб Ботвел.

Лейси се обърна бавно… без да бърза ни най-малко… като държеше ръцете си съвсем явно далече от пистолета. Ботвел стоеше точно зад него. Беше се облегнал небрежно на един стълб от обелен бор, който поддържаше навеса на бакалията. Стрелецът се усмихваше, а ръцете му бяха скръстени отпред.

— Не се впрягай, Белязани. Нямам нужда да застрелям някого в гръб. Макар че ще кажа, че те намирам за твърде непредпазлива птичка, щом се мотаеш в града, където е дяволски сигурно, че ще ме срещнеш отново.

Носът на Ботвел все още беше жестоко подпухнал и разнообразно оцветен около мястото, където беше счупен, но иначе нямаше нищо, което да свидетелства за нанесения му пердах.

Лейси забеляза, че другите хора, преминаващи по тротоара, гледаха да ги заобикалят отдалече. Те познаваха Ботвел и се страхуваха от възможното развитие на нещата.

— Ние се бихме вече, Ботвел — каза Лейси. — Беше честен двубой и аз ще ти подам ръка, ако желаеш. — Ботвел изглеждаше човек на настроенията и си струваше да се направи опит да се избегнат неприятностите.

Ейб отметна глава и се изсмя.

— По дяволите, ако не се чувствам изкушен — каза той. — Имам силното усещане, че и ти самият не си цвете за мирисане, Белязани. — Той въздъхна и поклати отрицателно глава. — Не, не, струва ми се, че не искам. Като го претеглям от всички страни, смятам, че предпочитам да те убия. А и наближава времето, когато няма да има никакви пречки да го сторя.

Той намигна на Лейси, като че ли бяха стари приятели, изправи се, спусна се по стъпалата на тротоара и прекоси улицата. Не се обърна назад. Носеше онези два внушителни 44-калиброви ремингтъна много впечатляващо.

Лейси стоеше и гледаше след него. Размишляваше над възможността да предизвика Ботвел тук, на момента. Вероятно не си струваше. А и винаги съществуваше вероятността мъж като Ботвел да се окаже по-бърз от него и да го остави безжизнен в прахта. Немного голям шанс, но все пак съществуваше.

Поне беше разбрал едно нещо. Ботвел посягаше към кръстосаните пистолети с противоположните ръце, вместо да извива китки по обичайния начин. Беше се издал, когато се беше облегнал спокойно с кръстосани на гърдите ръце. Това знание не беше кой знае какво предимство, но Лейси бе доволен, че го притежава.

Хайде, спокойно. Остави нещата, както са си. Имаш голям шанс да спечелиш известна сума и да се разкараш от града, преди Ботвел да се развилнее. Много голям шанс.

Лейси се обърна, за да продължи накъдето се беше насочил, и съзря Луис Ботвел, който стоеше в сенчестия вход на магазина. Дебеланкото стоеше там досущ като някой безжизнен пън и гледаше към Лейси без особено любопитство. Тъмната му червена брада бе стилно оформена. Черната, изрязана като папагал дръжка на 38-калибровия му пистолет стърчеше от колана му, изтиквана от огромното шкембе.

Бил е там през цялото време, разбира се. Наблюдавал е Лейси как говори с брат му.

Ако Лейси бе предизвикал Ейб, тлъстият Луис щеше да му пречупи гръбнака с един куршум. И, разбира се, щеше да си получи заслуженото, задето бе забравил Луис. Луис, който бе стоял на дорестия си кон, там, край оградата на Енгъл Айрън. Незаинтересован и безмълвен, но неизпускащ нито една подробност от поглед.

Ако се стигнеше до престрелка, Лейси някак си трябваше първо да отстрани Луис. Чак тогава Ейб. А това щеше да е значително постижение.

Двамата представляваха много трудна хапка за преглъщане. Ейб — бърз, а Луис — нащрек. С тях беше като да си между чука и наковалнята. Дяволски добра причина да се маха от Бристълтън.

Веднага.

Възможно беше, в крайна сметка, мистър Манстейн да има някой и добър, и евтин кон. И да нямаше, щеше да е добре да огледа, а също така и да си потърси сандвич и студена бира, вместо примерно да си чеше езика с момчетата в някоя кръчма.

Разумният човек не се срамува да се оттегли, ако се налага.

Страхливото офейкване беше нещо друго.