Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бъкскин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pistoltown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Корекция
ganinka (2014)

Издание:

Рой Лебо. Градът на пистолетите

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Ивелина Илиева

ISBN: 954-19-0110-8

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и пета

Лейси вървеше по южната улица, като от време на време се прозяваше. Чувстваше се изморен и скован като дърво. Стар и крехък като предавка без ремък. Майка му обичаше да повтаря тази поговорка. Тогава му беше звучала абсолютно безсмислено, но сега я разбираше много добре. Той протегна ръце, като едва не свали нечия шапка и разкърши рамене, за да прогони напрежението от мускулите си. Тази вечер беше доста оживено навън. Развеселени и попийнали хора. Сериозни и уважавани хора. Всички се опитваха да прекарат времето по най-приятния според тях начин.

Беше му трудно да се измъкне от леглото на Силки, за да ходи из града и да търси Джордж Пийч. А може би малко се страхуваше да го открие. Нямаше да е първият път, когато да се чувства малко изплашен. Щеше да е истински глупак, ако не се тревожеше заради Джордж Пийч. Тревожеше се също и заради убийството, което със сигурност щеше да му се наложи да извърши или поне да опита. Проповедниците казваха, че да убиеш някого, било като да убиеш част от себе си.

Отчасти това бе вярно. Онова, което не знаеха, бе удоволствието от убиването и срамът от това удоволствие. Нямаше начин да знаят това. Да знаят, че да убиеш човек, да видиш как светлинките на живота му угасват по твоя воля, може да бъде най-върховното удоволствие на света.

Именно това удоволствие покваряваше хората от този тип.

Беше ли покварило него? Би било честно да отговори с „да“. Да, беше.

Би могъл да се махне, разбира се. Да се махне и да ги остави на волята на Пийч. Щеше да е адски неприятен сюрприз за Талбът да открие, че Лейси дори не се е опитал да свърши работата, а просто е духнал надалече със сивия жребец без дори един изстрел.

Но щеше да е адски неприятна изненада и за стария Мийгър едно наконтено хулиганче от Чикаго да му хвърли чаша бира в лицето пред дузина свидетели в някоя кръчма, да го нарече скапан страхливец и да му предложи да защити честта си с куршум на улицата.

Защото, ако това се случеше, старият човек щеше да се нахвърли с гръмогласно възмущение върху нахалника, щеше да излезе на улицата, да посегне към огромния колт на кръста си, без въобще да се замисли. Щеше да посегне, бавен и тежък като мичиганска меласа, и наемникът от Чикаго щеше да го застреля на момента.

Това щеше да е славен край за един стар тексасец може би. Но пък щеше да остави мис Луис съвсем сама в Енгъл Айрън и компанията щеше да се добере до ранчото й за по-малко от месец.

Това беше битка, която един стрелец с неговата репутация не можеше да отклони. Известният на всички Бъкскин Франк Лесли (мистър Лейси сега) беше предизвикан да извърши това, в което беше най-добър.

И как би могъл да го избегне? Би ли могъл да остави Ботвел да убие Бъд край оградата? Да се остави на Ейб да го пребие? Да позволи на братята да убият Бъд в онази кръчма? Макар че Господ му е свидетел, той беше спасил момчето само за да го изгуби по-късно. Да беше стоял далеч от новото стадо тогава! Може би. Може би, ако не се беше заел с това стадо, момчето можеше да е живо и досега. А освен това можеше да стои надалеч и от леглото на мис Луис.

Беше се възползвал от болката и самотата й като последния негодник. А тя се беше оказала толкова сладка. Не можеше да си спомни без съжаление за тези дълги силни крака, обвити около него, нито пък за лудешките първи тласъци в тясната й утроба.

Странно беше човек да съзерцава собственото си падение. Ставаше все по-бавен с оръжието, в това бе напълно сигурен. И с този запомнящ се белег на лицето… А пък да се заеме да застреля някого, за да получи желания кон, беше просто върхът. Падение, и то главоломно. Гнилата, порочна жилка в същността му, която му бе позволила да участва в дуел с пистолети като младеж, се бе превърнала с годините в непроницаема завеса. Лейси си помисли, че може да се окаже, че в края на краищата развитието му е застинало на стадия на едно трудно и жестоко хлапе. Разглезено, състарено, покварено сега вече хлапе. Което без пистолета си представляваше едно голямо нищо.

Все по-лош ли ставаше? Да, може би. Но все пак полезен инструмент за някои почтени хора, които непрекъснато искаха да го използват. Почтени, ха!

На ъгъла, където се пресичаха южната и долната улица, той зави и тръгна към главната. Няколко гаменчета търчаха неуморно в тъмнината. Гонеха едно куче със завързана на опашката му тенекия. Горкото животно тичаше като подивяло, а момчетиите препускаха след него като сърни и мозъците им явно бяха завладени от нови идеи за инквизиращи забавления.

Лейси осъзна, че не му стига търпение да чака до сутринта, за да предизвика Джордж Пийч. Въобще не му беше работа на този идиот да бие всичкия път от Чикаго до Тексас. Много глупаво от негова страна.

Защо да не го потърсеше и да не му кажеше какво мисли по въпроса?

Възможно беше мъжът да е много бърз, разбира се. Всъщност беше длъжен да е бърз. И най-вероятно имаше отличен прицел. Градските фукльовци много си падаха по стрелбата в цел. Те не харесваха тъмнината. Предпочитаха осветените, шумни места. Тъмнината би могла да повлияе на точността на противника.

Да, това също доказваше неговото падение — да пресмята как да прецака противника, да го постави в затруднено положение. Бе имало времена, когато дори не би му хрумнало да елиминира предимствата на човека насреща му. Защото тогава не бе имало нужда.

Лейси крачеше под ярката светлина на фенерите — сини за кръчмите, червени за публичните домове и обикновени жълти керосинови лампи, за да виждаш накъде се движиш, които хвърляха дълги тъмни сенки около силуетите на преминаващите. Накрая стигна главната улица. Тя се оказа по-тиха от предишната. Може би защото влизаше в територията на посещение на помощник-шерифите.

Предполагаше, че ще намери човека от Чикаго в бара на хотела при Търли — единствения ирландец, на който му бе издадено разрешително да отвори заведение на главната улица, или при Гюс Гробард, при когото се предлагаха студени напитки, а трима музиканти на рог свиреха немска танцова музика. Изглеждаше точно като заведение, което би привлякло вниманието на човек от големия град.

Никой от посетителите на грандхотела не отговори на представата му за търсения от него човек. Гостите на Търли бяха само няколко картоиграчи и кротки местни жители, които си пийваха полека на бара.

Намери го при Гробард. Беше се качил на подиума на музикантите и караха приятен квартет с един картоиграч и двама мъже, които притежаваха стъкларски магазин на главната. Лейси не ги познаваше, но ги беше зървал през витрините на магазина им при разходките му из града. Пееха чудесно и един от оркестъра им акомпанираше с рога, украсявайки мелодията с неочаквани подсвирквания и провиквания. В ръката си Пийч държеше сандвич с говеждо месо и го размахваше ентусиазирано в ритъма на мелодията. Залата бе претъпкана.

В момента, когато пристъпи прага на заведението, Лейси бе разбрал кой е Джордж Пийч. Пийч бе първият човек, който всеки би погледнал, когато влезеше тук.

Изглеждаше като джентълмен. И много млад.

Беше хубав, строен мъж, облечен в изискан кремав летен костюм със сиви гети и черни обувки, сламена шапка с плоска периферия на главата си, наклонена дотолкова, че да можеш да забележиш тъмната му коса, разделена на път точно в средата, съвсем като на някой възпитаник на „Йейл“. Беше млад и лъснат като начинаещ сводник.

Лейси забеляза, че носи револвер в дълбок кобур под лявата си ръка. 38-ми калибър, най-вероятно. Елегантният му костюм бе ушит специално да прикрива оръжието му и Лейси не видя друг пистолет или нож по него.

Лицето му беше с фини приятни черти и се усмихваше, докато пееше. На пръв поглед един идеален млад мъж, зеницата на окото на милата си майчица — докато не забележиш револвера му.

И без съмнение — истински дявол с момичетата.

Централната компания за добитък трябва да се бе бръкнала доста надълбоко, за да привика това младо изискано копеле от Чикаго. Явно беше голяма работа, личеше си отдалече.

Лейси си проби път към бара, поиска чаша бира и започна да обмисля как най-лесно да убие Джордж Пийч. Барът беше претъпкан и шумен, но той можа да чуе, че квартетът започва нова песен. „Ела в градината, девойко…“ Тази песен я караха по друг начин, по-леко, по-прочувствено.

Стремително падение… Песента беше по-лека, защото Джордж Пийч не пееше повече в квартета. Той се плъзна до Лейси на бара, вдясно от него, и му се усмихна в голямото огледало зад бара на Гюс Гробард.

— О, божичко — каза той. — Май те стреснах.

— Да, по дяволите, почти успя — отвърна Лейси и точно така си беше.

Отблизо Джордж Пийч не изглеждаше толкова млад, но все така приятен. Лейси го погледна в очите и разбра, че е отракан тип. Очите му бяха сиво-зелени и криеха нещо в себе си, което намекваше, че притежателят им е врял и кипял. Между нас казано, помисли си Лейси, всички ние сме врели и кипели.

Пийч беше застанал много наблизо вдясно от него, така че да може да използва лявата си ръка, за да блокира движенията на Лейси, а самият той да може да достигне оръжието си с другата ръка.

Нямаше да има разходка в тъмното с Джордж Пийч.

Всичко щеше да се реши тук.

— Талбът? — попита Лейси.

— О, да, наистина — отвърна Джордж Пийч. — Направо си изпочупи краката да дойде в града и да ми разкаже всичко — усмихна се той. — Държеше да се нареди откъм печелившата страна, която и да е тя, предполагам. — Сега той пусна една въздишка. — Гледай сега, аз оставих проклетия сандвич, за да дойда тук. На бара няма дори чиния с яйца, а аз направо умирам от глад. — Той хвърли бърз поглед към Лейси. — Няма смисъл да се безпокоиш за мистър Талбът. Някакви бандити го пипнали и го застреляли в главата…

Лейси надигна левия си ботуш и сложи подметката на медната релса на бара.

— Значи — каза Пийч, като се надвеси над дясното рамо на Лейси — ти си човекът, който създава толкова неприятности на компанията. Така, така, аз въобще не съм изненадан, ама ни най-малко. Талбът ми каза, че си корав мъжага, и наистина изглеждаш така. Той ми описа белега — по него те познах. По него и по начина, по който влезе в заведението…

Лейси свали дясната си ръка от чашата с бирата и я отпусна небрежно отстрани. Пийч погледна надолу и се обърна към него. Едва-едва. В същия миг Лейси се пресегна с лявата си ръка, извади арканзаския нож от левия ботуш, замахна и промуши Джордж Пийч дълбоко в хълбока.

Пийч изрева и отскочи назад бърз като котка. Беше ударен жестоко. Острието се бе натъкнало на ребро, бе се плъзнало на около пет инча дълбочина и там бе заседнало. Когато Пийч отскочи, ножът се изплъзна от хватката на Лейси, но продължи да стърчи нелепо от тежкарския костюм на Пийч. Кръвта не бе започнала още да тече.

Лейси стоеше тих и неподвижен и наблюдаваше Пийч, който се отпусна на мъжете зад него, а ножът, стърчащ от ребрата му, проблесна на мъждивата светлина. Той вмъкна ръка в жакета си и я извади с бързината на гърмяща змия. Оръжието му бе никелиран 38-калибров пистолет. Изненадани, мъжете, на които се беше облегнал, тъкмо започваха да се обръщат, за да видят какво става, и да отварят уста, за да изразят недоволството си. Пийч изглеждаше като обхванат от пристъп на бяс с разкривеното си лице, грозната гримаса на устата и нечленоразделните звуци, които се процеждаха през стиснатите му зъби. Той и Лейси се гледаха един друг, сякаш бяха единствените двама души на земята.

Лейси извади пистолета си и простреля Пийч в корема.

Бяха много наблизо и куршумът отхвърли Пийч още по-силно върху хората зад него. Мъжът от Чикаго се възползва от това, за да се задържи, и дори не се опита да протегне ръка, за да се хване за бара. Лейси усети болката, преди дори да чуе изстрела. Остра, пронизваща болка отстрани на шията му, почти до рамото. Той стреля в Пийч още веднъж, този път право в гърдите.

После до него започнаха да достигат крясъците на мъже и тропотът на паникьосаните им стъпки, преминаващи в неосъзнато бягство, което да ги спаси от куршумите. Суматохата изведнъж се стовари върху главата му. Когато мъжете се разбягаха с единствената ясна мисъл в главите си да се озоват навън, Джордж Пийч изведнъж се оказа без опора. Той започна да пада бавно назад, запазвайки животинското изражение на лицето си, вдигна блестящия си пистолет и стреля отново.

Този път не го заболя. Просто левият му крак се подгъна и той падна на колене до бара, натисна още веднъж спусъка на колта и уцели Джордж Пийч в лицето.

После Лейси се надигна тежко и с мъка си запробива път навън през ревящата тълпа. Пистолетът все още беше в ръката му и те се заразбягваха стреснати пред него. От шума и миризмата в заведението му се гадеше.

Беше малко по-шумно, отколкото можеше да понесе. Левият му ботуш бе малко по-тежък. И беше оставил проклетия си нож.

Беше великолепен нож, а той го бе оставил.

Един от мъжете не се отдръпна от пътя му — просто си стоеше на мястото и се свиваше, сякаш Лейси продължаваше да стреля. Лейси го удари с все сила с колта и мъжът падна на земята.

Усети как стомахът му се разбунтува. Не знаеше дали ще може да излезе оттам, преди да повърне. Не искаше да има свидетели на слабостта си.

В никакъв случай.

Лейси прекоси южната улица, като куцукаше. Едва се тътреше — чувстваше левия си крак като парче дърво.

На негово място Мийгър не би имал и най-малкия шанс. Пийч бе извадил този 38-ми револвер със смайваща бързина. Сякаш от ребрата му изобщо не стърчеше нож, потънал до дръжката във вътрешностите му. Лейси си помисли с какви сърцати мъже му се падаше да се дуелира. Зли, но сърцати…

Вторият изстрел трябва да бе строшил костите на крака му. Дочу озадачени викове откъм главната улица. Вероятно съдържателите на кръчмата бяха тръгнали по петите му — все пак това беше второто му убийство в града. Прекалено множко, за да могат достопочтените граждани да го преглътнат…

Той отиде до Комптън, събуди го и си прибра елечето. Щеше да е чудесна добавка към сивия жребец, Рейн…

Стори му се, че кракът му малко по малко си възвръща чувствителността. Което означаваше, че скоро ще започне да го боли непоносимо. Това долно копеленце от Чикаго…

Пристигна в Енгъл Айрън след изгрев-слънце. Беше облякъл новото си елече, но иначе се чувстваше стар и опърпан както и преди. Комптън бе изул ботуша от ранения му крак в задната стаичка на магазина си, бе промил раната и бе я превързал. Гледката бе ужасна. Куршумът бе минал чисто през крака му, но бе счупил костта. Комптън бе успял някак си да му обуе отново ботуша, докато Лейси едва не примираше от болка.

И все още едва не примираше от болка.

Не беше се сбогувал с никого у мис Мейнард, с изключение на големия Уилям, който го беше изпратил до двора и му помогна да оседлае сивия жребец.

— Кажи „довиждане“ на момичетата от мене. На мис Мейнард също. И най-вече на Силки Пъркинс.

Големият Уилям обеща и му помогна да се качи на коня.

След това той го подкара. Чакаше го дълъг път. Сивият жребец яздеше гладко и стабилно като влак по равно, но въпреки това Лейси усещаше такава силна болка в крака, че чак в очите му избиваха неканени сълзи. Другият куршум го бе одраскал по шията, слава богу, че беше само на милиметри под кожата. Тази рана също го болеше, но не така свирепо като крака. Ако не беше заради проклетия им комитет срещу безредиците, той би могъл да посети някой лекар в града… Силно се беше изкушавал да го стори, толкова нетърпима беше болката, а ако комитетчиците желаеха да се пострелят с него — е, нека заповядаха.

Когато изкачваше хълма пред ранчото, слънцето вече печеше безмилостно на хоризонта. Повечето от работниците бяха излезли с добитъка, но трима души обяздваха коне в най-близката ограда. Всъщност обяздваха двама, а третият, май беше старият Снел, седеше на оградата и им даваше наставления.

Лейси насочи коня си надолу по ската, после препусна в галоп покрай отделението за телетата и мина покрай каубоите. Снел му махна дружелюбно и Лейси му отвърна.

Нараненият му крак пулсираше от болка с всяка стъпка на сивия жребец. Щеше да бъде истинско мъчение да слезе от седлото, камо ли да върви.

Когато влезе в двора, Лейси съзря стария надзирател, Мийгър, който се извисяваше като канара под кухненския навес и говореше с мис Луис. От печката се извиваше гъст пушек — едноокият Мануел приготвяше закуска за обитателите на ранчото.

Лейси отиде при тях.

Те го наблюдаваха как се приближава. Старият Мийгър го изгледа намръщено и каза:

— Хей, какво, по дяволите, си въобразяваш, че си направил, момче? Да застанеш между мен и моя враг? Да не искаш да ти благодаря? — Думите едва се процеждаха през гневно стиснатите му устни.

— Просто си помислих, че ще сте твърде зает, за да си губите времето с него — отвърна Лейси. — И реших, че мога да ви отменя. — Той слезе от коня, полагайки всички усилия да не се стовари като пън на земята.

— Ти си ранен! — извика мис Луис, после изтича до него и го докосна по ръката.

— Навехнах си глезена, докато се биехме — излъга Лейси. — Нищо работа.

Не можеше да остане повече тук. Нямаше смисъл да предизвиква централната да обърне нещата във въпрос на лично отмъщение и да започне да изпраща наемни убийци един след друг.

— Влез в къщата — каза тя.

— Благодаря, но няма да влизам. Ще тръгвам веднага.

Тя пребледня, очите й се напълниха с мъка и безнадеждност.

— Какво се случи, момче? — попита старият Мийгър.

— Човекът е мъртъв. Съмнявам се, че ще пратят още някого. Вече се вдигна много шум и това не е добре за тях. — Лейси се облегна небрежно на коня си, за да облекчи тежестта върху ранения си крак. — Ако мен ме няма тук, те няма да имат никакво лично основание да…

Мийгър го изгледа изпитателно.

— Вие си имате вече нови коне. Идете и наемете четири-пет млади и здрави момчета. Струва ми се, че централната ще остави нещата както са сега — квит сте. А и вече знаете, че линията ще минава оттук.

— Надявам се, че мистър Талбът е офейкал надалече — каза Мийгър, но видът му говореше, че няма да има нищо против да го докопа с огромните си ръчища.

— Не достатъчно далече — или недостатъчно бързо. Наемникът, пратен от компанията, го е застигнал и убил. — Лейси усети как му се пригади, толкова беше изморен. Време беше да си заминава… — Дойдох да си взема седлото… и другите неща.

— Аз ще ти ги донеса, момче — каза старият Мийгър и поведе коня му, мърморейки неразбираемо под нос.

Мис Луис задържа пръстите си върху ръката на Лейси.

— Остани за известно време с нас — каза му тя меко. — Остани и си почини. — Тя продължаваше да го гледа нежно и сериозно с големите си тъжни очи.

— Не — отвърна той. — Трябва да вървя.

— Ако… — започна тя колебливо — ако бях по-красива, тогава… ти щеше ли…?

— Ти въобще не си красива, Луис, но си прекрасна жена, по-прекрасна, отколкото мнозина мъже заслужават. — И това беше самата истина.

Той можеше да остане… наистина можеше. Лейси бе докоснат от странното прозрение, че те могат да имат деца — той и Луис. Представата беше толкова жива, сякаш беше истинска, сякаш беше осъществима. Щяха да имат две момчета. Две едри, грозновати и добродушни момчета. И по дяволите, ако можеше да каже откъде идваше тази му увереност.

Но централната нямаше да го забрави. Беше им навредил твърде много. Те нямаше да мирясат, докато не откриеха всичко за Фин Лейси. И някой ден щяха да узнаят за миналото му. И тогава…

Не, нямаше да има установяване в Енгъл Айрън. Нямаше да има некрасива съпруга с прекрасно сърце. Нямаше да възпитава собствени синове.

Нищо такова нямаше да има.

Наперен млад убиец — красив и самодоволен млад сводник и мошеник — един ужасяващо бърз стрелец на име Бъкскин Франк Лесли го беше лишил от всичко това. Беше ограбил бъдещето му.

Мийгър се върна, водейки сивия жребец зад себе си. Беше го оседлал и натоварил нещата на Лейси. Шарпа беше затъкнал в джоба на седлото.

— По дяволите, момче — каза Мийгър и погледна сурово Луис. — По дяволите! Защо си заминаваш?

— Време е, сър.

— Защо? Ето, ще наемем хора. Ще се борим срещу всичко, което предприемат онези разбойници. Никой няма да те докосне и с пръст дори. — Той постави внушителната си длан върху не по-малко внушителния „Колт Уолкър“ на пояса му. — Остани при нас, синко. Свий гнездо тук. — Той погледна към Луис и се изчерви като момченце. — Ние искаме да останеш…

Луис се усмихна топло на стария човек.

— Не, мистър Мийгър, той трябва да върви. — Тя погледна с разбиране Лейси. — Така е, нали?

— Да, скъпа моя — отвърна Лейси. — Иначе бих останал завинаги… — Той изкуцука до нея и я целуна леко по устните, после отиде до сивия жребец и го яхна.

Излезе от двора, без да погледне нито веднъж назад. Не го стори, докато не стигна хълма. Болката в крака му го гореше като огън, но той се радваше на буйните му пламъци, защото прогонваше по-силната, по-дълбоката болка.

Щеше да е великолепно утро, ясно и хладно. Две чучулиги се извисиха пред погледа му, бръснейки в полета си безкрайните треви.

На билото на възвишението дръпна юздите на коня и се обърна назад. Далече под него две малки фигурки все още стояха в двора на ранчото и го наблюдаваха.

Старият човек вдигна ръка и му помаха. Жената не направи дори едничък жест.

Лейси обърна коня, пришпори го силно и полетя.

Край