Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бъкскин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pistoltown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Корекция
ganinka (2014)

Издание:

Рой Лебо. Градът на пистолетите

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Ивелина Илиева

ISBN: 954-19-0110-8

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Лейси седна на дългата кухненска маса и се загледа в Луис Бристъл и Мануел, които приготвяха тестото за пая и го размесваха. Готвачът отвори кутия с праскови за пълнежа, довършиха сладкиша и го пъхнаха в тухлената пещ до голямата, желязна кухненска печка. Проходът имаше покрив от разцепени, иначе за нищо негодни, дъски — просто нещо, което да заслонява от слънцето, но ярки петна и снопове слънчева светлина се прокрадваха през грубите дъски и осветяваха в яркожълто наслоения прах, дългата маса, провисналите дървени рафтове за посудата, приборите и понапуканите емайлирани чаши. Тумбестата тухлена пещ и широката черна готварска печка бяха нашарени на блестящи петна като някой мексикански тигър.

— Влезте в къщата, мистър Лейси. — Тя го гледаше от отгоре, докато избърсваше ръцете си в престилката.

Лейси стана и я последва по коридора. Не му се искаше да губи много време в разговори с нея. Утрото се изнизваше бързо, а имаше доста мили да се извървят до града.

Градът, приличен кон, студена бира… После щеше да отпраши.

На юг, към старото Мексико.

Главната сграда изглеждаше толкова хубава във вътрешността, колкото и отвън. Бе обзаведена и подредена стилно, особено пък за ранчо в Северен Тексас. Голямата зала имаше килим на пода, червен на сини цветя, дълбоко кресло, странични масички и високи маслени лампи, покрай които човек би могъл да върши разни неща или да чете вечерно време. В другия край на стаята се намираше голяма камина от син камък, а в огнището й имаше готварски скари. Вероятно някога са били използвани за готвене през зимата.

Много хубава къща. Лейси забеляза дори цветни стъкла по прозорците. Очевидно Енгъл Айрън помнеше много по-добри времена. Когато семейство Бристъл е имало голяма тежест наоколо.

— Моля, седнете, мистър Лейси.

Лейси седна на един стол с висока изправена облегалка до една масичка със стереоскоп на нея.

— Струва ми се — каза Луис Бристъл, след като се разположи в креслото срещу него, — че ми казахте, че се занимавате с коне, мистър Лейси. — Тя самата наподобяваше на кон — с нейните тъжни кафяви очи, дълъг нос и добре изразена челюст.

— Да, мадам, занимавал съм се с коне.

— Е, добре — промълви тя, а пръстите й нервно се вплитаха в плисетата на полата. — Предполагам, че мистър Мийгър е споменал, че ще докараме от Локхарт стадо за замяна. За замяна на животните, които ни бяха откраднати.

— Да.

Тя вдигна поглед и го изгледа право в очите, и Лейси разбра колко разгневена бе тя всъщност зад срамежливостта си.

— Животните, които бяха откраднати… и двете момчета, който бяха застреляни. — Тя спря да говори за момент и отново се захвана да нагъва дрехата си. — Бихте ли искали да се заемете с тази задача, мистър Лейси? — попита тя и сведе поглед. — Ние ще платим, смея да кажа, много по-добре от обикновено.

— Благодаря за предложението, мадам, но аз трябва да си продължа по пътя, затова ще трябва да ви откажа.

Как ли не! Да се захваща да вади горещите кестени в Енгъл Айрън. Как ли не!

Тя изглади престилката си и го погледна отново.

— Е, може и да преосмислите нещата, мистър Лейси. Ние се справихме с пролетния набор, а и няма да ходим за тези животни поне до следващия месец. Мисля, че…

Лейси поклати глава.

— Съжалявам, просто няма да съм в състояние да го сторя.

Централната компания сигурно яко я притискаше, за да е принудена да му се моли по този начин. И то не само за каубойската работа. Двете юмручни схватки, а вероятно и острото око на стария Мийгър, го бяха показали като добър боец, или поне като корав тип. Луис Бристъл търсеше повече помощ, отколкото можеше да й предложи един каубой с камшик, който да вика „Дий!“ на животните. А имаше основания да я търси. Централната компания нямаше да допусне по никакъв начин това стадо да стигне от Локхарт до ранчото. Не и без пукотевица.

Енгъл Айрън се беше справило с пролетния набор, на каква цена обаче!

О, те щяха да се нуждаят от пушки при това пътуване, без съмнение. Повече пушки, отколкото можеха да съберат. А тази тъжна и съвсем обикновена лейди все още се взираше очаквателно в него.

— Мис Бристъл… извинете за въпроса… но нямате ли семейство? Някакви роднини — мъже — които да дойдат и да ви подкрепят в този бизнес?

За момент тя не отговори и Лейси си помисли, че ще пренебрегне въпроса. После каза:

— Аз… аз вече нямам семейство… освен мистър Мийгър. Виждате ли, той беше приятел на дядо ми. Ожени се за сестрата на дядо.

— И няма никакви по-млади мъже? — запита Лейси, сякаш му влизаше в работата.

— Имах племенник — отвърна тя. — Мартин Бристъл. — В очите й се появиха сълзи. — Той беше едно от двете момчета, които убиха, когато откраднаха стадото ни. — Тя избърса сълзите с крайчеца на престилката си. — Момче на седемнадесет години… те… простреляли го… и докато лежал тежко ранен на земята… омотали го с едно въже… и го влачили, докато умре. — Тя повдигна глава и преглътна сълзите си. — Мистър Мийгър разбра това по следите.

— Представям си — пророни Лейси. И наистина си го представяше.

— Когато това се случи, мистър Мийгър искаше да отиде в Сан Антонио, да влезе в централата на компанията и да избие по офисите им служителите й, които бяха допуснали това да се случи. — Тя впери поглед в Лейси, сякаш го умоляваше да я разбере. — Но не можех да позволя на един стар човек да стори това, нали? Нали не можех? Те щяха да накарат полицията в този град да го убие като бясно куче, горкия еднорък, стар човек. — Тя пак наведе глава и зачупи нервно пръсти. — Паднах на колене пред мистър Мийгър. На колене го умолявах да не тръгва, да не ни оставя сами. Умолявах го на колене, докато той каза, че се отказва.

След това тя се умълча; нямаше какво повече да каже.

Да не ни изоставя… нас. После Лейси разбра какво имаше тя предвид под „нас“. Нея и всички помощници, тези нейни ощетени и онеправдани от съдбата каубои.

— Бих искал да можех да ви помогна, мадам.

Само, боже господи, недей да падаш на колене пред мен!

Но сълзите — и молбите — бяха преглътнати. Луис Бристъл подсмръкна няколко пъти, изглади престилката си и се изправи.

— Добре — рече тя. — Като не можете, не можете. Нищо не може да се направи. Ще се оправяме сами.

Лейси стана и тя го изпрати до входната врата.

— Сигурен ли сте, че искате да тръгнете, преди паят да е станал готов? — попита го тя. — Няма да е след дълго, а и се съмнявам, че Пийт ще успее да го изяде целия.

Лейси отвори вратата пред нея и я последва навън.

Тя се обърна към него и се усмихна непринудено.

— Мануел прави страхотни пайове, когато мистър Мийгър е достатъчно далече оттук!

Лейси се засмя и й се поклони като джентълмен.

— Загубата ще е за моя сметка, уверен съм, мадам, но колкото по-скоро се добера до града, толкова по-добре.

— Много добре — каза тя. — Ако отидете и повикате Руди Снел, аз ще му дам списъка и ще можете да тръгнете. — Тя протегна ръка за сбогом.

Стискането й беше силно като на мъж.

— Късмет — каза Лейси.

— Баща ми, Емет Чарлз Бристъл, имаше навика да казва: „Бристъл нямат нужда от късмет. Те си го изковават.“

 

 

Снел караше доста бавно.

Хладното утро като с лоша магия се беше преобразило в неописуемо горещ тексаски ден. Лейси беше прекарал толкова дълго време на север, че беше забравил какво изпитание представляваше тексаското слънце, когато безжалостно пърлеше тялото ти.

Бизонската трева се простираше от двете страни на коловозите от колите, които в тези местности служеха за ориентир, и сияеше в златно под изгарящите слънчеви лъчи. Нямаше нужда някой да му казва, че това е първокласна животновъдна област. Такава си беше. Както преди двадесет години е била чисто бизонска територия. Територия на команчите.

— Нямате ли проблеми с индианците наоколо?

— А, не — отвърна Снел. — Не и след като армията ги разби през седемдесетте. — Той лапна един фъстък и се изплю точно до ухото на коня. — Не че са изчезнали съвсем, ама повечето са по резерватите сега. Другите не се показват много-много, освен когато тръгнат да ловуват.

— Бъд Мънугиън ми каза, че тъкмо сега ловуват.

— Да, така е. Прочистват много яко дивеча, но пак почти не можеш да ги зърнеш. — Той подвикна на впряга и конете позасилиха малко ход. — Нямам особено желание да срещна някой от тях де, особено насаме. Команчите са непредсказуеми…

Непредсказуеми. Лейси бе познавал един непредсказуем стар индианец от племето шошони, който имаше пушка „Паркър“. Дяволски непредсказуем, но и добър приятел също.

Не всичките му спомени от индианците бяха толкова приятни. Беше се бил веднъж срещу тях, срещу шейените в Дакота. Бяха лоши времена, нямаха нищо общо с нещата, които беше чувал мъжете да говорят за индианските войни. Мъжете, с които беше той, бяха от доброволческите отряди. Добри мъже, поне повечето от тях, ръководени от един бивш щатски офицер на име Пъркинс. И той беше добър човек също. Разбираше си от работата и не вдигаше много шум около нея.

Седмици наред бяха яздили из саваната и още не бяха водили битка с шейените. Всъщност само на два пъти бяха забелязали индианци посред бял ден и това беше всичко.

От двадесет и тримата мъже в техния отряд девет бяха убити в кампанията, при това никой от тях не загина в нещо, което да може да се нарече битка.

Бяха просто изпозастреляни.

Няколко бяха убити денем. Просто си яздеха и изведнъж — самотен изстрел от значително разстояние — и Били Четвин се изтърколи от седлото с отнесена челюст и давейки се в собствената си кръв.

Някои бяха убити нощем. Може да е имало времена, когато индианците не са нападали нощем, но тези индианци, изглежда, не знаеха за това.

Лейси бе убил в тази кампания двама индианци. Бе пропълзял до лагерния им огън и бе убил първия с гол нож. Понякога си мислеше, че индианецът трябва да е бил болен и заради това изоставен от съплеменниците си — седеше до малкия огън, загърнат в одеялата си. Лейси се беше нахвърлил върху му и му бе прерязал гърлото като на теле.

Другия бе застрелял с пушка, и то по чиста случайност. Беше пуснал един куршум към групичка индианци, яздещи между върбите покрай някакъв поток — беше стрелял поне от неколкостотин ярда и изкрещя от изненада, когато видя един от индианците да пада от коня си.

Мъжът, когото Лейси бе прострелял, беше още жив, когато го доближиха. Беше нисък, изтощен на вид, с много криви крака. Лейси го бе уцелил в хълбока и част от костта стърчеше от раната, цялата в кръв. Мъжът лежеше на една страна, положил глава на сгънатата си ръка. Наблюдаваше как Лейси и другите слизат от конете си и се приближават до него. Не изглеждаше да има особено добро мнение за тях.

Сега, след като го бяха пипнали, те май не знаеха какво да го правят. На Лейси му се искаше капитан Пъркинс да беше там, за да вземе решение. Един от мъжете, който се бе заканвал да скалпира заловените индианци, нямаше особено желание да го стори сега, когато пленникът лежеше безпомощен в краката им.

Решиха да го убият, вместо да го вземат за пленник, донякъде и защото беше толкова лошо ранен. Капитан Пъркинс бе искал заложник, но на този човек половината кост стърчеше извън тялото му. Идеята да го качат на кон изглеждаше крайно неприятна.

Решиха да го застрелят.

Лейси го направи.

Това беше един от крайъгълните камъни за изграждането на репутацията му на майстор стрелец.

Лейси бе застрелвал и други индианци, в по-късни времена, в други части на страната. Но това бяха вече преки двубои, не част от някаква идиотска кампания, от някаква проклета война. Защото от онова, което бе видял през малката война в Дакота, Лейси заключи, че гражданската война трябва да е била абсолютно същата — само малко по-дълга, по-голяма и по-шумна. Това му обясняваше защо много ветерани от войната изглеждаха не съвсем с ума си.

Четири години воюване из Дакота можеха да подлудят като нищо и него.

— Някакъв ездач идва насреща ни. — Гласът на стария Снел прозвуча разтревожено.

По пътечката Лейси съзря един мъж, яздещ сив кон. Беше твърде далеч, за да го разпознае, но се виждаше, че няма пушка.

— Познаваш ли го?

— Прекалено далеч е — каза Снел. — Не познавам този кон.

Лейси се протегна назад в колата, за да стигне до пушката си и я положи в скута си. После посегна и освободи кожената закопчалка на кобура на колта си.

— Кажи ми, ако го разпознаеш, като наближи.

— Непременно — отвърна Снел.

Гласът му леко трепереше. Беше твърде възрастен и изморен за неприятности от този род. Колко странно е това нещо възрастта, помисли си Лейси. Ако на негово място се намираше старият Мийгър, той щеше да бълва огън и жупел и да гори от желание за битка.

Мъжът върху сивия кон яздеше точно срещу тях. Все още не се виждаше никаква пушка в ръцете му. Лейси започна да се отпуска, като видя, че мъжът нямаше оная напрегната стойка върху седлото, която характеризираше онези, които се стремяха да предизвикат някого на дуел. Яздеше отпуснат като дроб.

— Мамка му — рече Снел, — това е адвокатът. Но, дявол да го вземе, никога не съм виждал този кон преди.

— Какъв адвокат?

— Казва се Талбът. Едно суетно конте е той, нищо друго.

Лейси беше познавал адвокати, които много ги биваше с оръжията.

— Не е лош тип, така ли?

— По дяволите, не — каза Снел. — Този самохвалко не би уцелил дори и бик по задницата с контрабас. Не съм чувал някога да се е карал с някого.

Лейси вдигна шарпа и се протегна отново, за да я остави в калъфа й. Когато се изправи, видя, че другият ездач им махаше с ръка, приближавайки се към тях.

Лейси погледна към коня.