Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бъкскин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pistoltown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Корекция
ganinka (2014)

Издание:

Рой Лебо. Градът на пистолетите

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Ивелина Илиева

ISBN: 954-19-0110-8

История

  1. — Добавяне

Глава трета

— Мистър Лейси… — Той се обърна и видя момчето да слиза от черното пони. — Сега го яздете вие.

Лейси нямаше намерение да отказва. Главата, където го беше ударил Ботвел, го болеше жестоко, гърлото също. Май беше поостарял вече за този сорт игрички. Ботвел се беше оказал много бърз, много силен — и много млад. Ако не се беше хванал на въдицата на Лейси, че е муден, всичко щеше да е приключило по друг начин и Лейси много добре го знаеше.

Понито трябва да беше едно от най-некадърните попълнения на Енгъл Айрън. Лейси съдеше по това, че го бяха дали на момчето и че имаше най-неравномерния вървеж, който бе срещал. Стъпваше така тромаво и отсечено, сякаш нямаше ни една става по краката си, или сякаш имаше три крака — или пък пет.

Лейси бе неимоверно доволен, че не му се налагаше да го язди в галоп. Дори този бавен ход усилваше болката в главата до непоносима дълбочина.

Преценяваше братята Ботвел като наемни стрелци не защото възнамеряваше да се застоява в Северен Тексас толкова дълго, че да ги види в действие. Ейб, по-младият, изглеждаше толкова бърз с пистолетите, колкото и с юмруците. Вероятно вадеше пистолета с кръстосани ръце. Старомоден. Но достатъчно бърз, при това достатъчно млад.

Дебелият Луис беше карта от друга колода — при него не можеше да става и дума за бързина. Докато брат му шумеше повече от необходимото, той пазеше тишина. После, като вземеше решение, щеше просто да извади пистолета си и да те застреля начаса. Без каквито и да е било подробности от рода на „Ставай да премерим силите си.“ Бяха добра двойка. Ейб дрънкаше толкова много, че беше малко трудно да не забравиш, че и Луис е наоколо. Да не забравиш, че той си стои там, безшумен, безмълвен, преценяващ хладнокръвно ситуацията.

Да, Ботвелови вероятно бяха доста добри. Значителни над обичайната класа, съвсем определено. Лейси се съмняваше, че те ще таят злоба срещу момчето. Него щяха да запомнят те. Особено Ейб нямаше как да го забрави. Е, нека. Нямаше да е наблизо, за да го засяга този факт. Имаше пари за един кон — може би недостатъчно за много добър кон — и хайде към границата. Към границата и после в Мексико. Мексико. След три години. Малко повече от три години. Донът щеше да му намери някаква работа там… Ах, този стар разбойник. Но първо — конят. Едва ли щеше да си намери толкова добър кон, който да става и за препускане, и за дълги разстояния като старата му сиво-кафява кобила.

— Бъд — каза той, — колко още мрежа трябва да провериш, преди да можеш да се прибереш в ранчото?

— Ей там е последната отсечка, мистър Лейси.

— Лейси.

— Сър?

— Прескочи „мистър“ и ме наричай само Лейси.

— Да, сър.

— Зарежи и това „сър“.

— Да… Лейси.

Лейси не можеше да прецени дали главата го боли повече от глад или от ударите на Ботвел.

— Аз ще оглеждам оградата, Бъд, а ти гледай да застреляш някое животно. Стомахът ми е на мнение, че може да погълне цял бизон.

— Разбира се. С удоволствие ще го направя.

Достатъчно е да изриташ някого в слабините и спечелваш възторженото възхищение на младите. Лейси бе усещал това възхищение и преди. Имало бе времена, когато то го бе ласкало.

„Гледай, гледай! Казах ти, че той носи само един-единствен пистолет! Страхотен колт с обикновена орехова дръжка! Виж само!“

Събираха се около него на рояци — от малки деца до зрели мъже — или надничаха през прозорците на къщите си, притискайки носове по стъклата.

И какво виждаха — млад и хубав едър мъж, отпуснал се спокойно на люлеещо се плетено кресло, с чаша бира в едната ръка, а другата — небрежно положена върху ръкохватката на прословутия колт. Истински здравеняк, твърд и суров. И майтапчия при това. Облечен като джентълмен от Бостън — е, хайде — от Сан Франциско. Стилни кожени панталони, риза от китайска коприна. Меки мексикански ботуши. Най-добрите. И елечето от еленова кожа. Така че хората да знаят с кого си имат работа.

Неприкрита заплаха. Хубав млад убиец. Мускули — стомана. Примитивни инстинкти. Да укроти момиче или да пречупи мъж, бе абсолютно безразлично за този привлекателен дявол…

— Ти си истинска класа — му бе казал Холидей.

Странно, че той и Холидей никога не се бяха карали.

Не и насериозно. Те се харесваха и сякаш нямаше причина и възможност за непоправим сблъсък между тях. А и не се страхуваха един от друг. Това беше най-важното — те не се страхуваха един от друг — така че не се налагаше да се преборват.

Господ му е свидетел, той можеше да победи Док при ваденето на пистолетите. Док въобще не беше толкова бърз като за първокласен стрелец. Можеше да победи обикновените хора, разбира се. Но не беше истински бърз, не като Хайкок или Уес Хардин. Нито пък като Ърп.

— Вярно, вярно — казваше Док обикновено. — Не съм като светкавица с пистолета — извърташе той изблещените си очи, — но да се смили Бог над мен, убивам ги, нали!

Така си беше. Док просто ги убиваше. Нямаше нищо против да го направи и с ръждясал бръснач, ако се намираше подръка…

Нямаше го вече.

От много отдавна. И не от пистолет или кама. Задушен в собствената си кръв, в леглото си…

— Това е смешно…

Сестрата в санаториума в Денвър му каза, че това са били последните му думи на смъртното ложе.

— Това тук е последната отсечка… Лейси.

— О, слава богу! Хайде да потегляме към това предприятие, за което работиш. Хайде, сега ти ще яздиш това пони. Искам да си почина от него.

 

 

Ходенето беше за предпочитане пред язденето — или поне пред язденето на това пони. Главата го поотпусна малко, остана само една тъпа болка, а това можеше да се дължи и на пропусната закуска днес и пропуснатите закуска, обяд и вечеря предния ден. Ама и Ботвел знаеше как да нанася удари, не можеше да му го отрече. Все още изпитваше неприятната слабост, пораждаща се, след като си изял як тупаник.

Без съмнение, Ейб Ботвел щеше да се чувства дори по-зле. Щеше да му е за урок да не се нахвърля на изтощени, обезобразени скитници. Следващия път щеше много да внимава за удари, идващи малко прекалено бавно и неточно.

— Лейси?

— Да?

— Само исках да ти кажа… тази пушка „Хенри“… малко й е лош спусъкът. Трябва да го натиснеш с пръст, за да го установиш правилно.

— Вярно. Благодаря, че ми каза, Бъд. Сега, ако само зърнем нещо за обстрелване, гарантирам ти, че ще се оправя със спусъка.

Слънцето вече се беше издигнало високо. Наближаваше пладне, но докато се приберяха, отдавна щеше да се е стъмнило. Можеше да е благодарен, че сиво-кафявият му кон не го беше изоставил още по-рано. Повечето от тия парцели се простираха на четирийсет-петдесет хиляди акра. Спокойно би могъл да си умре от глад, ако се опиташе да извърви от край до край пътя до някое ранчо. Да умре от глад — или да изяде коня си. Беше свършил и водата — полупразната манерка не влизаше в сметките…

Тревата искреше огнена под палещите лъчи на слънцето. Горещо. Щеше да е жежък ден, без съмнение. Тексаската пролет се равняваше на лятото в Айдахо. Слънцето вече го пърлеше безмилостно. На всяка крачка из тревата се разбягваха скакалци и буболечки, а прахът беше просто… навсякъде. Добър говедарски край… или поне беше такъв до 86-та. Сигурно се е наложило отново да развъждат животните по цялата територия след онази сурова зима.

— Бъд?

Момчето се извърна върху седлото, за да го погледне. Беше толкова младо. Поне още две или три години нямаше да види самобръсначка…

— Твоите хора наново развъдиха добитък из областта, нали? — На Лейси изведнъж му се привидя едно едро младо биче, повалено на земята от старата пушка „Хенри“. И една петфунтова пържола, отрязана от задния бут. Малък лагерен огън, цвъртяща мазнинка и телешко, приготвено на жар! По дяволите, не биха могли да обесят някого, защото е извършил убийство, за да се нахрани!

— Може да се каже, но не и в Енгъл. Дори и през онази страховита зима, мистър Мийгър казва, че са се справили по-добре от мнозина.

По-добре от мнозина. Това беше причината, поради която Централната компания за добитък си точеше зъбите за Енгъл Айрън. За разлика от много други ферми, в Енгъл все още имаше много хляб.

— Кой е този мистър Мийгър, Бъд?

— Мистър Мийгър е надзирателят — отвърна момчето със същия тон, с който някои проповедници произнасят името на Исус Христос.

— Къде са животните? — попита Лейси. — И следа не сме видели от тях.

— Завели сме ги в западния сектор. — Момчето погледна Лейси от кончето. — Ако смяташ да си търсиш работа, ще се окажеш в Енгъл в много подходящ момент.

— Не мисля така, момчето ми.

Ранчерска работа. В разгара на териториална война.

Не, благодаря. Никаква заинтересованост; вече не. Никога вече работа със земя, с добитък. Никога вече ставане в ранни зори, подскачане и пляскане с ръце, за да се съхрани отцеждащата се топлинка от съня, докато се приготви сутрешното кафе. Никога повече оседлаване с вцепенени от студ пръсти и топлене на мундщука под мишница, за да не се нарани устата на коня. Никога повече грижи по свое собствено ранчо, свои собствени коне, препускащи по планинските ливади…

Не, мерси, момче, без мене. Никога вече.

И както съм сигурен, че в ада е горещо, така съм сигурен, че не съм заинтересуван от убийствата, които няма начин да не последват тук.

Никога вече.

Добрите мъже бяха това, заради което го болеше да потъва в спомени. Онзи стар опитен стрелец от покрайнините на Монтана. Вече умиращ, едва не беше разкъсал Лейси на парчета. Можеш да минеш много път, преди да намериш по-добър човек от този стар убиец.

И Шанън. Той можеше да ти бъде приятел. Човек разбираше това само като се запознаеше с него, само като го погледнеше в очите.

Можеше…

Твърде много години на „можеше“ и „би могло“. Твърде много спомени. Непосилно много.

Лейси си пробиваше път през тревите, усещайки нагорещената пушка по цялата й дължина върху гърба си. От сутринта се бяха натъкнали само на този участък паднала тел. Оградите на Енгъл Айрън бяха добре поддържани. Макар че защо, по дяволите, този надзирател Мийгър изпращаше едно хлапе да оглежда мрежата, та макар и вътрешен участък, след като наоколо вреше и кипеше, беше трудно да се разбере.

Един кон — и в Мексико. И храна. Душата си даваше за купа димяща говежда яхния точно сега. И половин самун хляб, с който да си я топи. Ако не поемеше поне малко храна в най-скоро време, щеше да започне да олюлява крака като току-що родено теленце. Главата го цепеше неописуемо от злощастната комбинация между глада и Ейб Ботвел. Започваше да му се иска младият нехранимайко с идиотските му подсмихвания и намигвания да беше предпочел престрелката. Ботвел щеше да е отдавна мъртъв, сготвен и изяден! Лейси бе опитвал човешко месо веднъж, тоест за този път беше сигурен — край Норт Форк, нагоре в Канада, в лагера на индианците кри. Те му бяха казали, ухилени до ушите, какво яде, но той си беше помислил, че го будалкат, както обикновено правеха с белите. Беше си изял цялата порция, която, между другото, се оказа много вкусна. После, малко по-късно, бе отишъл да се поразходи между тополите на брега на реката, подгонен от естествени нужди и, по дяволите, ако не беше видял един човешки крак да стърчи от снега. Беше гол индиански крак, обут в мръсен мокасин. Крайникът беше замръзнал като камък и те просто бяха отрязали целия участък от глезена до коляното.

Когато се върна в лагера, Лейси се държеше, сякаш нищо не беше видял. Но индианците знаеха. Те всичките го гледаха и се усмихваха ли, усмихваха. Беше им служил за забавление през целия ден, там към Норт Форк. Индианците не харесваха нищо повече от това да направят някой бял за посмешище. И го правеха с лекота. И все пак, месото имаше приятен вкус. Доста по-добър от този на кучешката пържола. Той си спомняше, че бе направил това сравнение още докато се хранеше.

Така че Ботвел можеше да се е простил с част от задницата си, ако работата беше опряла до стрелба. Лейси се изсмя високо, като си представи изражението на Бъд Мънугиън, ако на момчето му се случеше да стане свидетел на нещо подобно.

— Какво има? — извика момчето усмихнато. Беше дружелюбно хлапе.

— Мислех си само, че ако бях убил Ботвел горе, можехме да го опържим и изядем!

Момчето се отпусна на седлото си и се засмя.

— Е, може би само черния му дроб — провикна се то. — Кажи, Лейси, искаш ли да пояздиш пак стария Блеки за малко?

— Не. Прекалено съм гладен, за да се приближавам до този твой мъничък, охраненичък кон, Бъд.

Бъд се усмихна в отговор и потупа понито по задницата.

— Не и моят Блеки — каза той.

Движеха се покрай оградата нагоре по леко стръмния хълм. Не беше много висока местност, може би трийсетина стъпки над нивото на прерията. Лейси видя няколко птици да излитат от храсталаците в малко ято, като цвърчаха и обръскваха върховете на тревите в полета си. Лейси зареди един патрон в барабана на пушката, припомни си за дефектния тригер и го натисна напред с палеца, докато той се затегна. Грешка при оръжие като това можеше спокойно да убие човек.

— Хей, Бъд!

— Да, сър?

— Виждаш ли онези птици ей там, на хълма?

Лейси видя как момчето се огледа, кимна, протегна ръка към пистолета, изправи го и го нагласи като в люлка в другата си ръка, без да спира да язди.

Добро момче. Ако в края на краищата братята Ботвел си бяха променили решението и се бяха нахвърлили изневиделица върху им, несъмнено щяха да получат и те някое и друго парче олово.

Той спря за момент да си поеме дъх. В треволяка беше горещо като в пещ. Блестящо зелените и жълти стъбла и осили на тревите отразяваха слънчевите лъчи, пречупваха ги и измъчваха очите им с проблясъците си. Хоризонтът изглеждаше повече бял, отколкото син. А лятото дори не беше дошло все още.

А ако на човек му се наложеше да ходи пеш из тази равнина посред лято, щеше да се прости с разсъдъка си — слънцето щеше да се погрижи за това. Направо щеше да го убие.

Забеляза Бъд Мънугиън рязко да спира понито си и да вдига пушката.

На хълма се бяха появили двама конници, които стояха и гледаха към тях. Тъмни малки фигури. Силуетите им трептяха в маранята. После обърнаха конете си в тяхната посока и ги пришпориха в галоп, като препускаха един до друг сякаш през море от злато.