Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бъкскин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pistoltown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Корекция
ganinka (2014)

Издание:

Рой Лебо. Градът на пистолетите

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Ивелина Илиева

ISBN: 954-19-0110-8

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Лейси бе загубил петдесет и два долара.

Доста пари като за първа вечер, макар че би могъл да си възвърне част от тях преди края на нощта. Отчасти, това се дължеше на тактика — да подхвърли на наивниците малко стръв в началото на играта, а отчасти — на лоша игра. Той, старият доктор Селиман и няколко купувачи на добитък от Канзас бяха поиграли за малко на петкартов покер, после се прехвърлиха на варианта с изтеглена най-висока карта. Точно това му беше коствало петдесет и двата долара. Беше запазил усета си към картите, но усетът му за хората бе поизлинял. Бързо бе преценил Селиман — умно старо копеле, което обичаше да поема рискове. Но купувачите бяха солидни картоиграчи и той пропусна на няколко пъти техните блъфове. Освен това се налагаше да играе внимателно — не можеше да си позволи да се развихри само с деветдесет долара в джоба.

Играта при такъв недостиг на средства правеше човек неспокоен.

Играеха на една маса в задния салон на мис Мейнард. Тя беше представила Лейси на някои постоянни клиенти, до един уважавани граждани, като много умело бе намекнала, че Лейси е (или е бил) професионалист и че тя, само заради тяхно развлечение, го допуска пробно да поиграе с тях. Мъжете, изглежда, приеха идеята доста положително, най-малкото не се възпротивиха. И ако Лейси продължеше да губи, щяха да я приемат още по-положително.

Лейси се оказа прав за мъжете, които предпочитаха да гледат живота отстрани, вместо да го живеят. Мъжете, с които играеше, дори не бяха погледнали момичетата. Нейтън Саймс бе името на по-възрастния закупчик, човек със силно зачервено лице и облечен в хубав чикагски костюм. Другият мъж бе елегантно конте на име Максуел. Максуел си падаше придирчив до непоносмост — бе върнал сандвича си с говеждо, защото месото било жилаво, но иначе беше много опасен като картоиграч. Един от рядко срещаните аматьори, които играеха като професионалисти. Играеше за пари и за нищо друго. Не за да бъде победителят, не за да има за какво да се перчи, не и за да съсипе съперниците си.

Единствено заради парите.

Именно той беше персоната, която създаваше на Лейси най-много грижи.

Имаше си начини да се справи с играчи като него. Приемаш луди залагания сегиз-тогиз, за да го поразтърсиш. Наддаваш при блъф веднъж-дваж, за да не е много сигурен относно играта ти. А всички останали раздавания играеш абсолютно традиционно и безлично.

Имаше си начини, ама искаха шумолящи долари в задния ти джоб.

Точно сега Максуел дяволски сигурно държеше високата карта в играта, а седеше срещу Лейси, невъзмутим като пудинг. Малко прекалено невъзмутим. Максуел имаше къдрава руса коса, обилно полята с брилянтин, а от елечето му се подаваше изискана златна верижка за ланец, украсена с перлички.

Беше истинско конте и чакаше да види дали Лейси ще се окаже достатъчно глупав да скочи в капана, както току-що бе хлътнал старият Селиман. Беше чудна възможност да се направи на тъпанар и да изгуби малко пари в полза на другия, но Лейси просто не можеше да си позволи да намали още и малкото средства, с които разполагаше.

— Аз излизам.

На Максуел сякаш не му пукаше. Беше много учтив тип. Те всички бяха такива. Уважавани мъже, семейни, повечето от тях. Не като ревящите с цели гърла момчета по бардаците по-надолу, по южната улица.

Лейси дочу силно чукане по предната врата. Досега не беше много затруднен в изпълнението на портиерските си задължения. Един път бе стоял до мис Мейнард, докато тя пропъждаше един пиян пътуващ търговец с пухкава дебела котка на рамото си. Покер и говежди сандвичи бяха заниманията му през по-голямата част от вечерта. Човек лесно би могъл да свикне с работата.

Който и да чукаше, имаше силно желание да бъде чут и пуснат. Лейси долови гласа на Сара, а после и на мис Мейнард. Тя звучеше разстроено.

— Извинете ме, момчета. Ще пропусна следващото раздаване.

Той отблъсна стола си и отиде на входа. Сара и мис Мейнард стояха до полуотворената врата и се опитваха да я затворят, само че някой от отвън бе препречил ботуша си на прага.

— Разкарайте се от вратата ми! Каубоите не са желани в тази къща! — Гласът на мис Мейнард се бе променил до свирепо съскане.

— Махни се от пътя ми, проклета дърта пачавро — разнесе се силен глас отвън. — Не сме дошли в твоята дупка точно заради нея! — отново гръмък смях.

Лейси отиде до вратата, наведе се, взе бейзболната бухалка, която лежеше до поставката за чадъри, отстрани мис Мейнард и Сара с лявата си ръка, после вдигна бухалката над главата си, стиснал я здраво с две ръце, и я стовари с всички сили върху пръстите на натрапника с ботушите.

Мъжът отвънка изкрещя в агония, Лейси ритна вратата и излезе, като размахваше бухалката със свистене.

За Лейси нещата сякаш забавиха ход, както му се случваше винаги, когато се биеше. Обикновено не до такава степен за тоя вид схватки, в сравнение с пистолетните дуели.

Като мина през вратата, той съзря един от каубоите да подскача на един крак, като държеше другия в ръце. Дундест млад мъж, кравар с криви крака и луничава физиономия, се изпречваше на пътя му, а зад него имаше още двама.

Луничавият изглеждаше войнствено настръхнал и мяташе огнени погледи изпод гневно свити вежди, а ръката му пътуваше към пистолета, затъкнат в колана му — Лейси замахна силно надолу и уцели каубоя в раменната кост. Имаше момент, докато бухалката летеше, в който мъжът можеше да извади пистолета си — ако беше достатъчно бърз. Но трябваше да си изключително хладнокръвен, за да останеш спокоен пред приближаващата зловеща бухалка, да извадиш оръжието си и да стреляш.

Луничавият се опита да отдръпне ръка от оръжието, за да посрещне удара с нея.

Твърде бавно.

Лейси го цапардоса здравата и усети как костта се счупи под бухалката.

Луничавият падна на колене и Лейси използва момента, за да го ритне с коляно в лицето, а после се спусна към другите. Хвана третия, докато се обръщаше, удари го през гърба и го събори в подредените цветни лехички на мис Мейнард.

Докато този стенеше в цветята, четвъртият неканен гостенин — млад и кльощав, с нос като на ястреб, се затича по алеята, после се спря, обърна се и извади дълъг касапски нож.

Лейси го приближи набегом, а бухалката от Сейнт Луис свистеше зловещо в ръцете му.

Момчето стоя един момент. Лицето му се бе обляло цялото в пот. Когато Лейси посегна към него с бухалката, то не издържа, обърна гръб и препъвайки се в рядката ограда, я прескочи, и хукна да бяга, сякаш сто дявола бяха по петите му.

Лейси стоеше на пътеката и го наблюдаваше, докато се скри, после се обърна и тръгна обратно към вратата с бухалката, в пълна готовност. Онзи, подскачащият на куц крак, се прехвърли през оградата, сякаш на крака му нямаше абсолютно нищо, и двамата с момчето, което бе мирисало пръстта в цветните лехи, драснаха като ужилени покрай къщата и после се изгубиха в нощната тъмнина.

Луничавият седеше на стъпалото пред вратата, плачеше и държеше рамото си. Разплакан изглеждаше много по-млад, отколкото, когато посягаше към оръжието си.

На вратата бе застанал доктор Селиман.

— Майко мила — изуми се той. — Вие сте наистина пълен с изненади, мистър Лейси.

 

 

За времето, докато Сара и Селиман заведат плачещия каубой в кухнята, за да може лекарят да се погрижи за него, докато Лейси приеме поздравленията на всички дружелюбни веселяци, намиращи се в момента в салона, докато момичетата разнесат случката навсякъде, двамата закупчици на добитък бяха решили, че са играли достатъчно покер, и Максуел си беше уредил игра на кри-бидж с един фермер на име Ордри. Никакъв шанс да си върне парите от него. Максуел беше умно копеле, без грешка. Другият закупчик, Саймс, изглежда, бе решил да се заеме сериозно с пиене, вероятно в опит да добие кураж и настроение за някое от момичетата.

Силки се появи, поклащайки се победоносно. Тя току-що бе оправила набързо един търговец на конски амуниции на име Макмърти. Намигна на Лейси и отправи подканящ поглед към Саймс, което, изглежда, само го изплаши още повече, защото впи очи в чашата си с уиски, сякаш животът му зависеше от това, така че тя сви рамене и се насочи в друга посока, където двама градски съдържатели на магазини обсъждаха финансовите си дела.

На Лейси му хрумна, че Максуел и Саймс може да се харесват повечко от нормалното и да се появяват по бардаците по-скоро заради репутацията си, отколкото за някакво удоволствие. Беше виждал мнозина като тях.

Както и да е, изглежда, че с покера за тази вечер бе приключено. Навярно малкото представление с бухалката бе охладило желанието на някои от клиентите да се включат в играта. Може би начинът, по който се разправи с онези момци, го бе направил в техните очи да изглежда твърде свиреп и безпощаден.

Лейси тъкмо се бе примирил с изгубената нощ и изгубените пари и започваше да си мисли, че идеята му в крайна сметка май не беше особено добра, когато на предната врата отново започна да се чука.

Този път обаче нямаше неприятности.

Бяха един шишкав земемер с внушителни бакенбарди и едър червендалест мъж с отровен от алкохола дъх.

Адвокатът, Талбът.

Мъжът, който притежаваше сивия жребец.

Талбът беше пиян, но не чак до безпаметност. Спомняше си Лейси от срещата им в прерията и сякаш това, което си спомняше, никак не му харесваше.

Щеше да е прекалено хубаво, за да е истина, да успее да вкара човека в игра на покер и да я приключи със смяна на собственика на жребеца. И докато нощта се изнизваше, Лейси ставаше все по-подозрителен и предпазлив.

Е, той направи игра с Талбът. Градският земемер с бакенбардите нямаше търпение да седне на масата, считаше се за добър картоиграч. Талбът нямаше нищо против, но първо искаше да се разходи до горе с едно нисичко, набито момиче на име Пейшънс.

Е, Лейси игра с тях, когато Талбът свърши с момичето. Е, и те го оскубаха до грош.

Причината не се криеше в техните картоиграчески умения, макар че Талбът беше опитен и предпазлив играч, даже и след всичкия бърбън, с който се бе налял. Просто на Лейси му свършиха парите, и то за дяволски бързо време. Беше при едно наддаване на игра с раздадените карти. Лейси имаше каре и се придържаше към залозите, които стремително се качваха нагоре. Но те играеха без определена горна граница и Талбът, земемерът и другите участници — производител на коне на име Биърс — вдигаха ли, вдигаха, докато накрая заложи и последния си долар и трябваше да излезе. Лейси отстъпи мястото си на един от собствениците на магазини и през залата и кухнята излезе на двора.

 

 

Старата дама беше на горния етаж, преглеждаше големия гардероб за спално бельо и си мърмореше неразбираемо. Лейси можеше да й съчувства. Бельото представляваше огромен разход в бюджета на заведението. Бельото и парите, за да се накара законът да си затваря очите.

Мис Мейнард стъпи на една малка стълбичка, проклинайки тихо, докато броеше един куп с чаршафи. Тя му хвърли един доста хладен поглед.

— Вие май не ми печелите пари, мистър Лейси — рече тя и се върна към броенето.

В коридора се появи клиент с едно от момичетата. Двамата се смееха на нещо. Лейси влезе в килерчето и затвори вратата след себе си. Единствената светлинка идваше от свещ в стъклена рамка, поставена в една чинийка.

— Искам да ми заемете известна сума, мис Мейнард.

Тя изсумтя.

— Обзалагам се, че искате — рече тя.

— Сто долара ще ми стигнат — каза Лейси.

— Обзалагам се, че ще стигнат — съгласи се тя.

— Ще ви ги върна още утре.

Тя свърши с броенето на чаршафите и слезе от стълбичката, за да погледне. Приличаше на малка прерийна кокошчица.

— Как, по дяволите, ще ми се изплатите, мистър Лейси, и откъде накъде, по дяволите, трябва да ви заемам и един грош даже?

— Ще се изплатя. А как — това си е моя работа.

— И защо изобщо да поемам тоя риск, мистър Лейси?

— Защото ще ви бъда лично задължен, ако го сторите.

Старата дама го изгледа внимателно, силно присвила очи на слабото осветление.

— И какво трябва да означава това за мен? — попита тя.

— Може би нещо твърде много някой ден, ако ви се случи да изпаднете в беда.

— Може да реша, че именно вие сте бедата, в която съм се озовала, мистър Лейси — каза тя. После тя смигна и за една частичка от времето Лейси съзря миниатюрната, хубавичка, умна малка курвичка, която е била на младини. Тя заби костеливия си пръст в корема му. — Сто долара за довечера. А утре по обяд очаквам да ми връчиш точно сто двадесет и пет — тя бръсна покрай него, отвори вратата и влезе в хола. — Хайде — каза тя, — ела да си вземеш парите. Моите пари всъщност, ако трябва да сме точни!

Докато я следваше по коридора, Лейси осъзна, че твърдата малка дама го харесваше. Вероятно хубавичко се бе забавлявала, докато той разгонваше онези скандалджии, каубоите, с бейзболната си бухалка.

 

 

Той се върна на долния етаж със стоте си долара, разтревожен да не би Талбът да се е изпарил някъде, докато него го нямаше.

Талбът беше там, само че още по-пиян. Той и старият земемер пееха заедно с пианиста. Няколко от останалите мъже също им припяваха. „Джини със светлата кестенява коса“.

Прелестен квартет бяха тия четиримата.

Когато песента свърши, Талбът и приятелят му бяха достатъчно навити да седнат и да играят отново. Защо пък не? Лейси вече беше дал принос към издуването на кесиите им. Биърс си бе заминал, но един превозвач на име Макколи имаше желание да се присъедини към тях.

— Отплата ли търсите, мистър Лейси? — попита го Талбът. Адвокатът изглеждаше развеселен и отпуснат, добре наквасен от солидното количество алкохол.

— Не, мистър Талбът — отвърна му Лейси. — Интересува ме конят ви.

— Господи, наистина ли? — попита Талбът и се засмя. — Безнадеждно е. Рейн струва хилядарка.

— Рейн? — Името му подхождаше.

— Така се казва — потвърди Талбът. — От имението на полковник Мартин Чавес от Лексингтън, Кентъки. Родителите му са много известни състезателни коне.

— Престани да хвалиш коня си, мистър Талбът — каза Макколи, — и хайде да поиграем малко карти.

Силки влезе в салона. Изглеждаше уморена.

Ставаше късно и къщата постепенно утихваше, цялата потънала в смесеното ухание на парфюм, пот и цигарен дим.

— Вие раздавате, мистър Лейси — каза Талбът. — Имате дълъг път, докато се доберете до моя кон.