Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бъкскин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pistoltown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Корекция
ganinka (2014)

Издание:

Рой Лебо. Градът на пистолетите

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Ивелина Илиева

ISBN: 954-19-0110-8

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора

Слънцето беше паднало ниско и бавно обагряше хоризонта от златно в огненочервено.

Бяха подредили стадото в добра линия. Понитата изглеждаха така свежи, както в деня, когато бяха ги подкарали, а дори и по-добре. Бяха влезли във форма след пътуването с влака до Клейтън. Старият Мийгър яздеше след товарната кола и приказваше нещо на едноокия Мануел, когато Лейси се доближи. Явно имаше някакви силни възражения за кафето му.

Черното конче, Белязаното ухо, беше забрало някакво камъче под лявото си предно корито, но продължаваше да накуцва дори и след като Лейси го бе извадил. Той слезе и започна да го води назад, за да пресрещнат групата. Нямаше да е добре за коня, ако го яздеше с това раздразнено копито, но пък така много се забавяше. Не беше най-подходящото време през деня да се ходи пеш.

Лейси потупа извинително коня, яхна го и го поведе в бавен ход. Би могъл да оседлае червеникавокафявия и да направи още една обиколка преди мръкнало. Усещаше, че неприятностите се задават.

Достигна стария Снел и му кимна в поздрав. Тогава усети, че конят му пропуска стъпки, и разбра, че е време да слезе от него, без значение дали бърза или не. Иначе конят щеше едва да се влачи до края на пътуването.

След като се метна от седлото, Лейси размота ласото си и затърси с поглед червеникавокафявия. С периферното си зрение долови, че товарната кола се приближава, друсайки се към него, а старият Мийгър, който яздеше до нея, продължаваше да сипе критичните си забележки за кафето.

Точно в този момент Лейси дочу виковете. Викаше мъж. Приближаваше се. Той пусна ласото, протегна се и й измъкна шарпа.

След като взе пушката, видя, че галопираше новият работник, Парсънс. В ръцете му имаше револвер.

Лейси се извърна, оглеждайки се за някой кон, който, по дяволите, да можеше да бяга истински бързо. Разбра, че Бъд е мъртъв. Момчето със сигурност беше мъртво.

Мийгър дръпна юздите до него и слезе от седлото.

— Вземете този и тръгвайте, мистър Лейси!

Лейси се метна на дорестия жребец и се насочи към Парсънс, а зад него се разнесе викът на Мийгър:

— Ние ще се приготвим да ги чакаме тук!

Парсънс изви коня си, за да го срещне, а Лейси протегна ръка над гривата и го сграбчи за ризата.

— Момчето! Защо остави момчето?

Парсънс поклати глава.

— Беше мъртъв, г’син Лейси! Беше съвсем мъртъв, кълна се! — Изглежда се страхуваше, че Лейси ще го убие. Все още държеше пистолета в ръката си, но не се опита да се защити с него.

— Обръщай този кон веднага, ти, мръсно копеле такова! Отиваме там!

За момент Парсънс изглеждаше, че иска да оспори нареждането, но промени намерението си. Групата отзад кипеше, старият Мийгър ревеше като лъв, мъжете галопираха, и се подреждаха в кръг около спряното стадо.

— Мърдай! — извика Лейси на Парсънс. — Ще бъда точно зад тебе.

След малко шумотевицата и виковете останаха далеч зад тях и като достигнаха равното, Лейси пришпори коня на Мийгър, за да се изравни с понито на Парсънс.

Той извиси глас над екота на копитата.

— Колко са? Колко мъже има там?

Парсънс поклати глава.

— Не зная, мистър Лейси! Един изстрел от пушка удари Бъд и после чух да се приближават коне.

За частица от секундата на Лейси му се прииска да убие Парсънс точно сега и точно на това място. Но да прибере този мъж и да го доведе в лагера беше изцяло негова грешка. Беше му се сторило, че Парсънс е корав мъж, корав по един ненатрапчив начин, но чувството му го беше подвело. И това се бе оказало фатално за Бъд Мънугиън. Това копеле тук го беше изоставило и побягнало като подплашен заек.

Докато яздеха, Лейси се оглеждаше наляво и надясно и внимаваше да не изпусне и най-малкото раздвижване по неравния тревист терен. Нищо. Нищо, освен тропота на техните копита и облаците скакалци, свирукащи навсякъде около тях. Той дръпна здраво юздите и принуди едрия дорест жребец да спре рязко. Парсънс го последва и се озова до рамото му.

Стояха така, задъхани — и хората, и конете — и се ослушваха.

Пук. Пук. Пукот от изстрели някъде зад тях. Очевидно хората на компанията нападаха. Техният час бе дошъл.

Парсънс понечи да се обърне и да тръгне натам, но Лейси се протегна и хвана юздата на коня му.

— Ние продължаваме, Парсънс. Мийгър знае какво да прави.

Парсънс сви рамене, после и двамата пришпориха напред.

Намериха Бъд на около половин миля надолу от пътеката. Достатъчно далече, за да не могат от лагера да чуят изстрелите. Достатъчно далече, за да не чуват изобщо нищо, освен ускореното дишане на техните коне и понито на Бъд, Блеки, което кротко хрупаше трева наблизо.

Бъд лежеше в дълбоката трева на една страна, сякаш се беше свил, за да поспи. Но когато Лейси се наведе над него, видя, че едното му око беше широко отворено, безжизнено като парче лед. Другото бе плътно затворено, сякаш му смигаше.

Лейси обиколи момчето и видя къде го беше уцелил куршумът. Високо в средата на гърба. Лейси положи шарпа в тревата, извади ножа си от джоба, коленичи и сряза ризата около раната, за да я огледа. Беше виждал пораженията от такива куршуми стотици пъти.

Парсънс все още стискаше револвера здраво в ръка. Сигурно не го беше пускал от началото на нападението. Лейси видя масления отблясък върху желязото на цевта му. Несъмнено човекът се грижеше образцово за оръжието си.

Никой друг не беше виновен за случилото се, освен Лейси. Единствено негова беше вината. Как можа да бъде толкова непредпазлив!

Лейси взе шарпа, вдигна го и простреля Парсънс в гърдите.

В този последен момент Парсънс също се бе опитал да се прицели, но се оказа неподготвен. Твърде млад за тази работа. Трябва да е очаквал, когато Лейси проумееше как е бил убит Бъди, да покаже някаква изненада. Изненада, проклятия, гняв и едва чак тогава да се опита да стреля.

Парсънс беше прекалено незрял за работата. Бе видял Лейси да взема шарпа си (би трябвало да знае, че човек не оставя пушката си в тревата просто ей така), а после да вдигна оръжието си. Чак тогава Парсънс бе решил да действа?

Закъсня с частица от секундата.

Шарпът бе предназначен за бизони. 50-калибровият куршум изсвистя всред облак от фин барутен прах, прекоси седем стъпки тексаска земя и връхлетя Парсънс като локомотив. Покоси го в гърдите, разтроши костите му и отвори горната част на тялото му по шевовете. Парсънс се разцепи като изпечен картоф и кръвта плисна от него като фонтан.

 

 

Лейси остави двата коня и Парсънс… и Бъд и яхна червеникавокафявия жребец към лагера със затопления шарп напреки на предния лък на седлото си. Надяваше се с цялото си сърце, че ще му се удаде шансът да убие поне още няколко от наемниците на Централната компания. Надяваше се с цялото си сърце и душа.

Но той отлично знаеше чия беше вината за смъртта на момчето. На един оръфан безработен скитник с правдоподобна история. На едно бедно фермерско момче с хубав „Колт Пийсмейкър“. Компанията го беше изпратила там, за да получи работа в екипа им, ако може. Да поразузнае и да изпозастреля в гръб всичко, що можеше. Трябва да бе знаел точно момента на нападението и бе застрелял подло Бъд, за да им осигури спокоен проход. Не куршум от пушка бе пронизал гърба на Бъд. Беше 45-калибров куршум. Колт.

Божичко, какъв мръсник! Какъв отвратителен подлец! А в играта го бе вкарал Лейси.

 

 

Лейси пришпорваше бясно жребеца надолу по равнината, после забави малко при възвишението и се поспря за миг, за да огледа обстановката.

Обстановката беше добра.

Мийгър бе събрал пет или шест мъже около товарната каруца, които използваха пушките си, за да попречат на нападателите да докарат животните до панически страх. Оградата от две телени жици все още се държеше, макар че Лейси можеше да види как конете цвилеха, уплашени от праха, крясъците и изстрелите. Няколко коня бяха прескочили мрежата и бягаха на свобода, но по-голямата част бяха още вътре.

Мийгър бе оставил другите двама или трима души на конете, за да влизат и излизат от битката и да създават у нападателите безпокойство за сигурността на гърбовете им.

Тактиката му бе проработила успешно, поне досега.

Лейси можеше да чуе как старият човек ревеше като бик всред цялата шумотевица. Но времето работеше против тях.

Нападателите трябва да бяха дванадесет-петнадесет души. По шапките им Лейси съдеше, че са от Оклахома. Вероятно им бяха обещали конете, за да се заемат с тази мръсна работа. Освен това те бяха много по-корави и сурови мъже от каубоите на Енгъл Айрън.

Трима мъже лежаха в праха покрай товарната каруца, а до лагерния огън лежеше мъртъв и Том Кларк — мъжът с кривия врат.

Бяха дали вече твърде много жертви.

Лейси слезе от седлото и коленичи във високата трева на ръба на възвишението. Намираше се само на двадесет-тридесет крачки над лагера, но това му беше достатъчно. И на около четиристотин ярда. Щеше да бъде дългобоен обстрел.

Той повдигна шарпа, нагласи го, като подпря лакът на вдигнатото си коляно и даде поредица от изстрели по един мъж, яздещ дребна сивкава кобила. Носеше елече и бомбе и, изглежда, той даваше заповедите на останалите.

Изстрелите го събориха от седлото, а Лейси, изненадан донякъде от точността си от такова далечно разстояние, измести малко прицела си встрани от разнеслия се гъст дим, за да си потърси нова жертва.

Вече го бяха забелязали и докато се нагласяше удобно в тревата, като поемаше с ноздрите си смесения дъх на цветя и барут, той дочу свистенето на куршуми покрай него.

Карабини. Чу нападателите да викат около лагера и увеличаващия се трясък от куршуми, които се изстрелваха под командата на Мийгър.

Но враговете бяха дяволски много. Лейси съзря един мъж с пушка, който си седеше преспокойно на коня там долу, като че ли се намираше на маскен бал, и се прицелваше в Лейси, сякаш това бе най-важната задача в живота му.

Лейси стреля по него и пропусна.

Плати за пропуска си с пронизваща болка в долната част на ръката. Завъртя се в тревата, без дори да се замисли, после се огледа, видя, че нараняването не е нещо особено, презареди и вдигна шарпа за нов изстрел.

Беше вече късно да се цели в същия стрелец. Той се беше потопил някъде в облаците дим и прах, които обвиваха лагера като плътна мъгла.

А нямаше и време. Трима ездачи с пушки вече се насочваха бързо по възвишението към него. Яздеха в пълен галоп и стреляха непрекъснато.

Бяха добри. Усети как крайчецът на шапката му потрепна под напора на случаен куршум, а след това чу жалното изцвилване на коня си, когато го улучиха. Грешката си беше само негова, трябваше да остави коня от другата, защитената страна на хълма.

Стреля и отнесе главата на първия ездач.

За кратък миг главата на човека изглеждаше така, сякаш се е превърнала в ярък червен флаг, който се носеше, подмятан от вятъра, после изчезна.

Нямаше никакво време. Лейси отново започна да се превърта в тревата, като се опитваше да презареди проклетия шарп, докато другите двама, несмутени от смъртта на другаря си, продължаваха безконечната канонада с оръжията си.

Лейси се изправи на колена и съзря един брадат мъж с широко отворена уста. Простреля копелето в рамото. Изстрелът го завъртя в седлото му като акробат.

Лейси отскочи бързо назад, докато третият стреляше в него. Куршумът потъна някъде долу. Лейси само усети тупването му в земята между краката си. Този тип май трябваше да вдигне малко мерника си… Лейси усети как времето забавя своя ход. Странно усещане, което го сполетяваше винаги при престрелки и сякаш беше част от уменията му на прочут стрелец.

Стреля два пъти по противника си. Веднъж под повдигнатата му ръка и веднъж в ребрата. Вторият изстрел проби дупка до гърба като свредло.

После се изправи. Времето бе възвърнало вече обичайната си скорост и до него достигнаха цвиленето и пръхтенето на ужасените коне. Долови и противната миризма на барут, примесена с уханието на прясна кръв, съчетанието на които едва не го накара да повърне на мига.

Лейси не се помръдна от мястото, където стоеше. Изпитваше силното желание да затвори очи, докато всичко свърши. После с леко движение на китката и като се прицелваше внимателно, той довърши двамата ранени. Или поне сметна, че ги е довършил, защото, както лежаха едва помръдвайки във високата трева, той не можеше да прецени къде точно ги е ударил.

После, като потискаше неохотата си, той се надигна и пое надолу по склона, презареждайки колта си, и започна да се оглежда за нови мишени за мерника си.

За няколко мига никой не се появи около него и той чуваше отчетливо бързата несекваща стрелба откъм товарната кола. Сега, когато нещата покрай него не бяха толкова шумни, той можеше да долови дори бавния, равномерен трясък на револвера на стария Мийгър.

След миг съзря един конник да се приближава. Както често се случва в престрелките, човекът минаваше точно покрай него, без да спира и без да стреля. Не беше нищо необичайно в сблъсъци като този да загубиш самообладание в определен момент, колкото и да си храбър.

Човечецът изглеждаше доста дребен. Носеше широкопола шапка, а под карираната му риза се подаваше червено бельо.

Лейси протегна ръка, прицели се внимателно и простреля мъжа в гърба.

Беше се прицелил високо между лопатките, но всъщност го улучи в кръста. Дребният мъж вдигна немощно ръце и се стовари от коня си. Кракът му се оплете в стремето, конят обаче намали ход, спря и така му спести мъчителното влачене из треволяка.

Когато Лейси отиде там, човекът бе освободил вече крака си и се подпираше несигурно на лакът, като се мъчеше да разкопчае кобура на пистолета си. За нещастие беше го изгубил при падането си от коня.

— Ах, ти, мръсно копеле! — изкрещя той на Лейси. — Ти ли ме застреля?

Лейси кимна утвърдително.

— В гърба! — промълви човекът невярващо. От шока и болката по лицето му не бе останала и капчица кръв. — Ти ме простреля в гърба, краставо куче такова!

— Да бе, представи си — отвърна Лейси и го застреля право в сърцето.

Дори и след втория куршум на дребния му трябваше повече от минута, за да умре. Той падна по гръб и застена силно, притиснал две ръце към гърдите си. Притискаше и ровеше из дрехите си, сякаш можеше да затвори раната с пръсти.

Изведнъж Лейси осъзна, че всичко беше утихнало. До него достигна тропотът от препускащи коне и видя, че оклахомците го бяха обърнали на бягство. Бяха четирима, а единият беше прибрал на коня си един ранен.

Останалите бяха по земята, ранени или убити. Един от тях крещеше неистово до товарната кола. С изключение на този пронизителен крясък, всичко беше съвсем тихо.

Лейси се чувстваше доста прилично. Гаденето беше отшумяло напълно. Е, може би беше само мъничко уморен…