Рой Лебо
Градът на пистолетите (9)

Глава девета

Мис Мейнард го преведе по коридора покрай редица затворени стаи — Лейси долови момичешки кикот — до една отворена врата най-накрая.

Беше малка квадратна стая, мебелирана в същия разкошен стил като долния етаж, с тапети на златни цветя, малка изтумбена печка в единия ъгъл и масивно легло, върху което имаше нещо, което му приличаше на мек, пухен матрак.

В ъгъла, срещу печката, бе разположено кресло, в което се настани мис Мейнард, издърпвайки се назад като малко дете, докато обутите й в ботуши крачета се залюляха свободно над килима. Тя се вгледа в Лейси, а лицето й се изкриви от съсредоточаване.

— Как се казваш? — попита го тя.

— Фин Лейси. Повечето хора ме наричат просто Лейси.

Едрият Уилям влезе с пуфтене в стаята с нещата на Лейси и ги остави на шкафчето до крака на леглото, с изключение на пушката. Отвори високия гардероб и остави вътре оръжието с калъфа. Гигантът все още се потеше, сякаш бе изкачвал планина тичешком.

— Добре, Уилям — рече мис Мейнард.

Чернокожият измери с бърз, леден поглед Лейси отгоре до долу, после излезе от стаята. Подът поскърцваше под всяка негова стъпка.

Когато той си отиде и вратата захлопна след него, мис Мейнард се издърпа по-напред в креслото.

— Вие си позволихте да ме заплашвате на вратата ми, мистър Лейси. Това го приемам като лична обида — бледите й сини очи бяха студени и сурови, такива, каквито само на някоя обръгнала стара мадам могат да бъдат, а лицето й бе набръчкано като риза от чиста коприна.

Лейси не виждаше защо трябва да се прави на срамежлив пред нея.

— Вие се отнесохте грубо с мен, мис Мейнард. — Той й се усмихна. — Явно отдавна не сте си показвали носа навън, щом не можете да разпознаете един търговец на добитък от нехранимайко.

Мис Мейнард го проучваше няколко мига.

— Добре, кого познавате тогава, мистър Лейси? Защото аз със сигурност никога не съм ви виждала преди.

— Реба Рут, Марта Косгрейв, Мери Ан Колинс.

— Марта Косгрейв е мъртва, мистър Лейси.

— О, така ли? По дяволите! А аз си мислех, че Господ няма да посмее да я вземе там горе.

— Огън момиче, такава си беше тя, нали? — промълви мис Мейнард.

— Нищо подобно. — Той се надигна от леглото. — Марта беше една бърборана, мис Мейнард. Никога не преставаше да приказва, но аз приключвам — точно сега.

Тя сякаш отхвръкна извън креслото и се изправи пред него. Стигаше някъде до кръста му.

— Много добре — каза тя, — наистина сте познавали Марта. Какъв сте вие, мистър Лейси, имам предвид — в живота?

— Сводник, за известно време, преди няколко години. Имах си мое заведенийце.

— Обикновено или специално?

— Обикновено.

— И къде ще да е било това?

Лейси хвърли завивките си върху леглото, развърза ги и извади от очукания си куфар сапуна и бръснача.

— Дали има някой в града, който да наточва бръсначи, а?

Мис Мейнард се изчерви малко, после рече:

— Уилям може да свърши това.

— Ето — Лейси й подаде кутията си с бръсначи. — Писна ми да се бръсна с ножа си. — Взе дебелото вълнено одеяло и го просна на пода. — Ако ми пратите онова момиче тука, ще искам това одеяло изпрано и изсушено. Но не над печката, а както трябва! А имам и други неща за пране също.

Мис Мейнард се изчерви малко по-силно.

— Таксите за всякакви хотелски услуги са много високи, мистър Лейси.

— Когато момичето дойде и отнесе одеялото ми, мис Мейнард, ще искам вана, сапун и много кофи гореща вода. После очаквам да вечерям бифтек със студена бира.

— Студена бира — повтори мис Мейнард.

— А след това ще искам най-хубавото ви момиче. Някоя сладурана, която харесва работата си, мис Мейнард. И да е напълно здрава — имайте го предвид, мадам.

— Здраво момиче — каза мис Мейнард.

— И не ни безпокойте до утре по пладне.

— До пладне, а? — рече мис Мейнард. — И колко, мамка му, си мислиш, че ще ти струва това, веселяко?

— Мисля си, че ще струва около двайсет и пет долара в злато.

— Нямаш грешка — извика мис Мейнард и си пожела да беше помислила, преди да си беше отворила устата.

— Но ще платя двайсет — добави Лейси.

Мис Мейнард изскърца със зъби.

— А я си представи, че повикам градския шериф да те изхвърли оттука? — предположи тя.

— О, не мисля, че ще го сториш, скъпа — каза Лейси.

— Ами, така ли? — рече мис Мейнард, пропускайки „скъпа“.

— Не, скъпа — убеди я Лейси и извади от кесията си няколко златни късчета. — Не и ако не желаеш мозъка на шерифа да доразкраси тапетите ти.

Мис Мейнард взе двадесетте долара и напусна стаята с величествена стойка, но изглеждаше замислена. Лейси отиде до вратата след нея и се провикна в коридора:

— Ако момичето е гладно, сложете два бифтека на подноса!

За един мъж, изпотен и изморен от целодневното друсане по неравните прерийни пътища, има само няколко неща, по-хубави от вана, пълна с гореща, чиста вода. Само няколко. И докато се миеше и плискаше в димящата вана, Лейси ги очакваше с нетърпение. Чернокожата прислужница беше постлала под ваната някакво платче, за да не се мокри килима, но въпреки това Лейси внимаваше да не пръска навсякъде. Мис Мейнард можеше и да му прости безцеремонното нахлуване в заведението й, но надали щеше да прости съсипването на килима.

Сапунът, който му беше дало момичето, ухаеше на виолетки, ухание, което представляваше съществена и много приятна разлика в сравнение с праха, потта и конските изпражнения.

Големият Уилям почука на вратата и влезе. Погледна към колта, висящ на една от таблите на леглото, и изчака Лейси, докато се измие и излее и последната кофа вода над главата си. Лейси излезе, пресегна се за кърпата и започна да се подсушава.

Огромният черен мъж грабна пълната вана, опря я до прозореца, дръпна завесите, вдигна рамката и после наклони коритото, изръмжа от усилието и го изля на двора. Свеж нощен въздух нахлу през прозореца.

— Остави го отворен — каза му Лейси.

Едрият мъж кимна, нарами празната вана и тръгна да излиза от стаята.

— Чакай — задържа го Лейси, отиде до леглото, извади двадесет и петцентова монета от кесията си и я подаде на мъжа. — Благодаря, че ми донесе всичката тая гореща вода тук горе.

Мъжът го изгледа втренчено, кимна и изнесе ваната. Продължаваше да се поти обилно. Би могло да е от усилието, но Лейси си мислеше, че човекът сигурно е болен.

После влезе момичето и Лейси даде и на нея същата монета. Тя прибра платчето, одеялото на Лейси и мръсните му дрехи, в резултат на което Лейси остана без никаква дреха, с изключение на кърпата. Той я подпъхна около кръста си и отиде да огледа през прозореца.

Беше хладна, звездна нощ. Можеше да се види част от южната улица — с далеч по-малко светлини и по-малко хора по нея. И по-малко глъчка. Лейси предполагаше, че в съботните нощи глъчката продължаваше до зори. Дали пък днес не беше събота? Опита се да пресметне колко време бе минало, откакто конят му се бе строполил бездиханен под него. Дали не беше четвъртък? Или пък вторник?

Ново почукване на вратата.

— Хайде, влизай!

Вратата се открехна донякъде и през нея се показа едно закръглено, посипано с лунички личице.

Момичешко лице.

— Влизай, сладурче.

Тя влезе на една страна, усмихвайки се широко. Свежа като току-що откъсната ябълка курвичка. С приятното си, широчко лице, със златната си пшеничена коса, наплетена на плитки, и малки, ясносини очи, тя изглеждаше като долетяла тук право от някое ранчо. Лицето и ръцете й бяха целите осеяни с лунички.

— Вечерята пристига — обяви тя и се отправи към Лейси, като поклащаше бедра. — Ще хапна с теб. Бифтекът е чуден и ще ми дойде много добре. — Тя посегна и го докосна през кърпата. — А и на теб също, трябва да ти кажа — рече тя.

— Спокойно, малката — каза Лейси. — Не си с някой тъпанар, с два долара всичко на всичко в джоба си. Имаме цялата нощ на разположение.

Тя направи лека гримаса насреща му.

— Добре де — рече и се дръпна малко назад, за да го огледа изпитателно.

Лейси видя, че я бяха облекли като фермерско момиче. Синя карирана рокличка на бос крак. Имаше много добра фигура. Белокожа, набита и яка. Прасците й се подаваха, здрави и закръглени, изпод края на роклята. Имаше хубави глезени, а малките й крачка бяха чисти.

— Как ти викат — попита я Лейси, — Суки Мае?

Момичето отметна глава и се разсмя. Имаше силен, богат и жизнерадостен курвенски смях, смях, който почтените жени не умееха или не смееха да издават. Повечето от почтените жени. Лейси бе познавал една, която се смееше като проститутка, а беше добро момиче като всяко друго. Много, много отдавна.

— Наричат ме Силки^[1], защото кожата ми е много нежна — отвърна момичето. — Виж сам. — Тя протегна приятно закръглената си ръчичка към него.

Лейси я докосна. Кожата й наистина бе много мека.

— Какво ще правиш с мен? — попита тя с различно звучащ, по-дълбок глас, докато той държеше ръката й. — Какво ще ми направиш, ти, лошо момче? Ще ме караш ли да ближа твоя…?

Беше много добра в занаята си. Първокласно момиче в първокласно заведение.

— Това, което ще те накарам да направиш, е да ми подадеш солта, ако ще вечеряме, дявол да го вземе.

Тя му се усмихна — не беше успял да я заблуди.

— Приказвай каквото си искаш — каза му тя, — но това няма никакво значение.

И беше права. Сводник или комарджия, щом опреше до оная работа, именно женската определяше правилата на играта.

— Ела тук.

Тя се приближи до него. Лейси се пресегна, обхвана я през рамената и я завъртя. После се наведе и вдъхна леко във врата й, разрошвайки малките златни къдрички, които се стелеха по извивката му. Изчака един дълъг миг, после положи уста върху шията й и я захапа — първо нежно, после не толкова нежно.

Тя не помръдна. Стоеше спокойно, докато той душеше с нос във врата й. Когато отмести устни, той видя, че меката бяла кожа по ръцете й е настръхнала. Или беше чист късмет, или нарочен ход от страна на мис Мейнард да му изпрати момиче, на което това му се харесваше, вместо някоя, която не даваше и пет пари.

Лейси я обърна, за да я погледне в лицето.

— Какво иска да знае мис Мейнард? — попита я той.

Момичето го погледна, после въздъхна.

— Иска да знае кой си, откъде идваш и какво ще правиш в града.

Лейси се ухили.

— Добре, сега ще ти кажа и после няма да се занимаваме с това. Наричам се Лейси. Това не е истинското ми име.

Момичето направи комична гримаса и извъртя очи.

— Това е нещо ново — рече тя.

— И — продължи Лейси — идвам от север. И ще остана в града, докато си отпочина, докато си купя кон. След това изчезвам! Как мислиш, дали лейди Малечка-Палечка ще се задоволи с това?

— Как я нарече? — изписка момичето. — Малечка-Палечка? — Тя отново пусна на свобода своя богат, звучен смях. — О, това ще се хареса на момичетата! Направо ще си паднат от смях!

На вратата се почука и влезе чернокожата прислужница, която носеше голям дървен поднос.

— Ето вечерята ви, пиленца — каза тя. — Само че за теб няма картофки, мис Силки. Мис Мейнард нареди така — иначе ще станеш много дебела.

Като чу това, Силки се понацупи.

— Можеш да вземеш половината от моите — рече й Лейси и тя разцъфна.

Прислужницата остави подноса на шкафчето до крака на леглото.

— Нямаме маси в стаите — рече тя.

— Няма значение. Как се казваш?

— Сара — отвърна тя.

— Благодаря, Сара. Създавам ти доста работа тая вечер, струва ми се, а?

— О, няма нищо — каза момичето. — Затова ми плащат. — Тя се зае с подреждането на чиниите.

— Сара — обърна се Силки към нея. — Той не ти ли даде вече бакшиш?

— Ами, всъщност, да, даде ми — отговори неохотно Сара.

— Тогава престани да се мотаеш наоколо и разкарай черния си задник оттук, защото няма да получиш втори път бакшиш!

Сара изплези език на Силки, после се изниза бързешком и затвори вратата.

— Симпатична е, но е ужасно алчна — обясни Силки.

— Няма нищо лошо в едно алчно момиче — каза той и притегли креслото до шкафчето зад нея.

Силки се изсмя и махна покривката от подноса.

— Божичко! — провикна се тя. — Чудесни пържолки! Предполагам, че порцията с картофите е твоята.

Лейси кръстоса крака пред леглото.

— Ще вземеш ли тия проклети картофи, в края на краищата?

— Не ги искам!

Остави му едно картофче.

 

 

— Остави подноса зад вратата — нареди й Лейси — и ела в леглото.

Той изгаси маслените лампи в стаята, после се наведе и духна тази до леглото. Стаята се изпълни с лунна светлина. Свали колана с пистолета от долната табла и го остави до прозореца. После разви кърпата, вдигна покривките на леглото и се плъзна между чаршафите.

Хладината и гладкостта им създаваха толкова приятно усещане, че той едва не измърка на глас. Сякаш се носеше по течението на хладен поток.

Силки застана до другия край на леглото и съблече дрехата през главата си. Беше чисто гола под нея. Тялото й блестеше, млечнобяло, под лунните лъчи.

Той я наблюдаваше как сгъва роклята си и се придвижва бавно до шкафчето до крака на кревата, за да я остави там. Гърдите й се полюшваха, докато вървеше. Имаше гладка, закръглена задница, като на пони.

— По дяволите! — рече тя и се върна до своята страна на леглото. — Къде е гърнето? Трябва да пишкам. Бирата, дето я изпих… — Тя отстъпи назад и се наведе, за да потърси нощното гърне под кревата.

Лейси се наслаждаваше на хладните чаршафи, с които бе застлано леглото, заслушан в далечните звуци на довършващите песента си търговци на добитък някъде по улицата и в леката музика, долитаща слабо от салона с пианото. Посетителите на мис Мейнард очевидно бяха много тихи и спокойни хора.

Изведнъж се чу силен, ясен, продължителен и не много музикален звук оттатък леглото.

Силки бе намерила гърнето.