Рой Лебо
Градът на пистолетите (15)

Глава петнадесета

Лейси се събуди по пладне.

Не в хубавата стая, където беше изкарал нощта със Силки. Мис Мейнард беше разкарала нещата му оттам за нула време. Беше му дала легло в една тясна стаичка склад, в близост до задния вход. Големият Уилям и Сара спяха в една подобна стаичка срещу неговата.

Стаята не беше хубава, дори не беше прилична. Навсякъде бяха наслагани кошове, натъпкани догоре с най-различни неща — от ряпа до сапун за пране. Леглото също беше тясно. В никой случай нямаше достатъчно място за Лейси и за една здрава, буйна и жизнерадостна проститутка. Силки лежеше отпуснато наполовина върху му, ухаеше на парфюмиран сапун и сумтеше като паленце.

Лейси размишляваше над покера от последната нощ. Не беше спечелил сивия кон. Не още.

Но поне здравата бе оскубал Талбът и приятеля му, земемера. Над шестстотин долара от Талбът и почти триста — от приятеля му. Превозвачът Макколи също бе вътре.

Лейси бе изчислил от какво се нуждае, бе заделил частта за мис Мейнард и това, което й дължеше, и бе предложил на Талбът шестстотин долара за сивия жребец.

Талбът му беше отвърнал с едно учтиво „не“. Човекът приемаше загубите дяволски хладнокръвно.

Е, все още имаше достатъчно време да се преквалифицира на конекрадец.

Силки промърмори нещо насън и се намести по-удобно на рамото му. Беше сладко момиче. И добър, и съвестен работник в своя занаят. Мис Мейнард си имаше истинска перла сред мънистата.

Можеше да се каже, че не се бе отнесла никак лошо с него тази мис Мейнард. Той не можеше да очаква, че ще има късмета да печели толкова и от другите клиенти, както от Талбът миналата вечер. Дори и така, старата дама щеше да си получава парите по сделката за следващите няколко вечери. А той щеше да има шанса да купи сивия жребец. Силки му бе казала, че Талбът е затънал до ушите, изкупувайки железопътни акции, както половината глупаци и спекуланти на запад от Мисисипи. Би могло да се окаже, че след още няколкостотин долара загуби ще го принудят да продаде коня и Лейси можеше да отпраши към Мексико като солиден човек. Старият Дон щеше да се зарадва да го види. Бяха минали доста години, откакто бе помогнал на стария бандит да окраде почти половината Сонора.

Години.

Достатъчно много години, за да си намери и изгуби ранчо край Райфъл Ривър. Да намери и да загуби и едно момиче. Мистър Известният Стрелец. Е, проклятие, пътят му винаги беше изпълнен с трудности и препятствия. От това планинско ранчо го бе проправил с градушка от куршуми. Същото стана и в Айдахо. Това му беше струвало новият живот, който бе започнал да изгражда. И на жената, с която беше свързан тогава. Защото бе извършил това, което трябваше да се извърши? Може би. А може би защото се бе вкопчил в шанса да демонстрира колко непобедим стрелец е наистина, защото бе сграбчил възможността да докаже колко специален човек е той с пистолета в ръка.

Вълкът може да смени козината си, но с нрава работата беше по-трудна.

Направо невъзможно по-трудна.

Лейси внимателно се измъкна изпод спящото момиче, стъпи на пода и се изправи чисто гол под струите слънчеви лъчи, прокрадващи се през процепите на стаичката.

Той се облече тихичко, обу си чорапите, взе си ботушите и излезе на входа, без да буди Силки.

Беше чудесен ден, позлатен от яркото слънце. Небето бе синьо като китайски порцелан. Огледа наоколо през просторите и ваните. На един хвърлей разстояние имаше още две къщи. Тази вляво бе малка, бяла, дървена къщичка, с градинка около нея. Стопанката й явно бе спечелила известно пространство за рози и ружи, наред с дините, доматите и зеления фасул. Другата къща, по-скоро, барака, отколкото къща, беше точно направо, но малко по-далече. Беше небоядисана и сива като плочите, които се използваха за покрив.

Нямаше нищо друго зад заведението на мис Мейнард, с изключение на високата до кръста и силно напъпила завеса от пролетни мескито, креозот и цъфнали храсти. Нежнозелената пелена се простираше чак до хоризонта и до старото речно корито покрай града, в другата посока.

Лейси чу кудкудякането на прерийните кокошки в храсталака. Снасяха първите си яйца за сезона и умираха да се похвалят с подвига си. В далечината, към оврага на реката, дочу песента на пойни птици. Някое по-влажно място очевидно ги беше привлякло натам. Вероятно, ако се покопаеше ярд-два в пясъка, можеше да се открие остатък от зимната влага, която нямаше да дочака лятото.

Той се върна обратно и отвори широко кухненската врата. Мис Мейнард държеше една ирландка за готвачка, което беше доста необичайно, защото повечето хора си вземаха индианки или цветнокожи.

Мисис Колинс беше ниска, набита жена, с широки рамене и ръце като на мъж. Била добра готвачка, му бе казала Силки, но нощем си попийвала яко, та чак се налагало да я наглеждат. Лейси влезе вътре и седна на един стол в края на масата. Само едно от момичетата бе слязло за закуска. Мексиканка. Лейси я бе забелязал предната нощ; водеше мъже горе два пъти по-често от останалите. Беше хубавица, като повечето от момичетата на мис Мейнард.

— Буенос диас.

Тя му отправи една приятна усмивка и кимна, но не каза нищо.

— Какво ще искате да закусите, мистър Лейси? — Мисис Колинс стоеше права до печката си и гледаше дружелюбно Лейси.

— Четири яйца, шунка, ако имате…

— Имам само свински бекон, мистър Лейси.

— Чудесно. И пържени картофи.

— Веднага ще пристигнат — обеща му мисис Колинс, вдигна капака на печката, разръчка огъня и се залови за работа.

 

 

Мисис Колинс бе добра готвачка. Лейси отопи остатъка от храната с последната си бисквитка. Мисис Колинс, която, изглежда, одобряваше здравия апетит, се приближи и му сервира още едно яйце, дебело парче сланина и порция картофи. После застана до него, за да го види дали ще се справи.

Силки влезе в кухнята, прозявайки се, докато той все още се трудеше над картофите. Беше облечена в разкошна, червена домашна роба с избродирани зелени китайски дракони.

— Само кафе, сироп и бисквити за мен, мисис Колинс — каза тя и се настани до Лейси на масата, протегна ръка извън полезрението на готвачката и мексиканското момиче, и го ощипа по задника.

На Лейси му хрумна, че може би бе отпуснал твърде много юздите на Силки. Държеше се точно като някоя кръчмарска невеста.

 

 

След закуска, освежен, нахранен и изчукан като лека жена, Лейси се спусна по южната улица до магазина на Джеф Комптън.

Беше поредният искрящ тексаски ден, нажежаващ се с всеки изминал миг. Улицата беше почти пуста. Беше прекалено рано за утрешната разходка на момичетата от бардаците, също и за картоиграчите и маркировачите. Децата бяха все още на училище, а пътуващите търговци — по обиколките си. Няколко кучета бяха наизлезли и полегнали в дирите, изровени от минаващите каруци, с изплезени езици, а очите им хвърляха бързи погледи ту натам, ту насам.

Ботушите на Лейси отекваха върху тротоара, на който нямаше никой друг, за да се разстройва равномерният им звук. Ухаеше на прах и пелин, но откъм прерията не се долавяше никакъв полъх.

Слезе на пътя и пресече към магазинчето на Комптън.

Вратата беше отворена. Звънчето извести влизането му. Не се виждаше никой, но Лейси дочу някой да се движи в задната част на склада, така че той остави звънът на звънчето да доведе Джеф, а самият той реши да поразгледа кожените стоки. Видя дисагите за седла, внимателно сгънати на един рафт по-отзад. Забеляза също и един хубав портфейл, който трябва да беше нов, или пък го беше пропуснал при първото си идване. Беше красиво изработен — кожата приличаше на свинска — с малки украшения по ръбовете.

— Мистър Лейси! — Джеф се появи на количката си изотзад. Предния път Лейси не бе забелязал колко е остарял Комптън — не беше видял всичките сиви кичури в косата му. Не бяха минали чак толкова години, но сакатите сигурно остаряваха по-бързо от другите хора. Повече тежести, повече болка, повече грижи. Лейси предположи, че именно загубата на Виржиния бе съсипала в най-голяма степен Джеф Комптън.

— Добрутро, Джеф. Дошъл съм за тези дисаги.

— Мамка му, Лейси, бързичко си напечелил, ми се види.

— Играх покер при мис Мейнард — каза Лейси, докато отброяваше парите за дисагите. Комптън ги донесе на тезгяха. Видяха му се толкова хубави, колкото и преди. Щяха да изглеждат чудесно на сивия жребец — ако Талбът се върнеше да поиграе още карти.

— Ще ми направиш ли една услуга, Джеф?

— Казвай. — Джеф беше в добро настроение днес, когато животът му не висеше на косъм.

— Имаш ли някое момче, което да ги занесе до мис Мейнард?

— Да. Едно мексиканче на име Мануел. Много добро момче. То ми носи да вечерям — майка му е страхотна готвачка — и ще се съгласи да ти ги занесе.

— Добре. А сега защо не ми вземеш мерките за еленовото елече, тъй и тъй съм дошъл?

— Но, разбира се — каза Комптън, порови под щанда за метъра си и се приближи със скърцащата си количка. — Същият модел като това старото ли искаш да бъде?

— Съвсем същото.

— С толкова дълги ресни?

— Ами, да. Те не ми пречат, а тези кожени ивици могат да се окажат много полезни в някои ситуации.

— Глупости — каза Комптън и посегна да премери раменете на Лейси. — Ти просто харесваш хубавите неща. Няма защо да се срамуваш от това.

Лейси въздъхна. Дай на някой да ти вземе мерките и той вече почва да ти дава съвети и да ти рови из душата.

— Имаш ли кокалени копчета за елечето?

— Естествено — отговори Комптън. — Ще изглеждаш като някой денди, преди да съм свършил!

След като плати за дисагите и Джеф му взе мерките, Лейси се насочи към главната улица с мисълта да изпие една студена бира. Нямаше да е лошо, сети се той, да си купи и една кутия патрони за пушката. Гилзи за голямата бизонска пушка се намираха все по-трудно — обикновено всички те се пълнеха ръчно от някой местен жител за притежателите на тези внушителни оръжия. А после можеше да отскочи до бръснарницата за подстригване и избръсване. После щеше да направи втора визита на Манстейн. Ако продължеше пазарлъкът с този скандинавски емигрант, той като нищо можеше да му даде някой кон, само за да се отърве от Лейси. Просто за в случай, че Талбът не успееше да загуби коня си.

Главната улица беше доста по-оживена от южната. Хората на бизнеса не се впечатляваха така лесно от горещината, както другите. Лягаха и ставаха с кокошките. Един голям керван излизаше от двора на Манстейн. Колите бяха яко натоварени и обгърнати с платна. На Манстейн щеше да му е само до него, ако отидеше сега да го врънка за някаква покупка. Идеалният момент да се спазари с него. Да, отиваше веднага след подстрижката.

— О, вижте, това ако не е страховитият Лейси! Хектор на южната улица! — Старият доктор Селиман се приближи, като си пробиваше път между неколцина души, затъкнал в устата си дълго емфие, размахвайки енергично кафява лекарска чанта в ръка. Като за възрастен мъж беше доста пъргав.

— Как само се справихте с онези нахалници, сър! Изключителна работа! — Той се вгледа в лицето на Лейси. — Знаете ли, не съм виждал този ваш белег на слънчева светлина. Пладне е най-подходящото време за преценката на всяка ситуация. — И без каквито и да е формалности от рода на „с ваше позволение“ старият човек започна да изследва с пръст белега по лявата буза на Лейси. Неколцина души, които минаваха по тротоара, се спряха да видят какво прави Селиман. Медицинско лице в действие винаги силно привличаше хорския интерес. Лейси не знаеше как да скастри доктора, без да го обиди, макар че не виждаше защо трябва да се притеснява от това.

— Предполагам — рече възрастният мъж, докато подръпваше и побутваше дългия белег, — предполагам, че ти се иска да ме пратиш по дяволите, вместо да стоиш тука и да търпиш да те правя на посмешище за тези… — той се обърна и изгледа неприязнено безделниците около тях — тези идиоти. Все пак, обаче — той се върна към изследователските си занимания, — човек не вижда всеки ден такъв майсторски разрез на тройния нерв с такива незначителни последствия. — Той отдръпна ръце. — Тук има малко хлътване. Усещаш ли известна липса на чувствителност от тази страна на устата?

— Малко.

— Добре, имал си дяволски късмет, момче — каза Селиман. — Виждал съм мъже с подобни наранявания, които изтърваха храната си всеки път, когато се опитваха да хапнат нещо. Да не говорим за неудобството и силните болки. С този нерв шега не бива.

— Не, сър — отвърна Лейси. Чувстваше се като пълен глупак пред всички тези хора, които зяпаха любопитно. Вече се беше събрала цяла тълпа около тях.

— Виж, Лейси, аз не мога да стоя тука цял ден — каза докторът, сякаш Лейси бе молил за неговото внимание, вдигна малката си кафява чанта, и рече: „Още веднъж «браво» как се справи с бейзболната бухалка!“ и тръгна по пътя си, като непохватно разбутваше насъбралите се зяпачи.

Лейси също тръгна. До ушите му достигнаха хихикания — Селиман, изглежда, бе известен с малките си представления от време на време.

— Имаш късмет, че не ти представи сметката си! — извика един мъж зад него.

Лейси се хвана, че изучава с езика си леко издигнатия ръб на белега от вътрешната страна на бузата си. Страховитият удар едва не бе отпрал тази част на лицето му.

Шанън. Дребен, тих, светъл, макар и посивяващ вече мъж. Той също носеше оръфано еленово елече. Шанън. Един от кадърните. Един от най-добрите. Беше убил Слим Уилсън. И едва не беше убил Лейси. Всъщност Лий — така се наричаше тогава. На косъм се беше отървал.

По дяволите всичко това. По дяволите миналото! Подстрижка и бръснене, това го интересуваше сега.

Той направи няколко крачки през уличката, насред която в купчина боклук се ровеха няколко прасета, за да се качи на отсрещния тротоар.

В този момент отпред стана суматоха.

Двама мъже уреждаха някакъв спор на улицата.

Каубои. Дигаха прах до небесата.

Лейси пристъпи между един чиновник и вонящ на пикня пияница, за да види по-добре какво става.

Беше австралиецът, Хари Пиърс.

Държеше здраво Бъди Мънугиън и му говореше нещо настойчиво. „Стой настрана“ или нещо от този род.

Когато момчето се мръдна, за да го заобиколи, австралиецът го цапардоса силно в лицето и го събори на земята.