Рой Лебо
Градът на пистолетите (19)

Глава деветнадесета

Лейси се събуди преди зазоряване.

Беше тъмно и студено. Пердетата на прозореца се разлюляваха от острия нощен ветрец. Вън беше тъмно като в катран. Силки се обърна и промълви нещо неразбираемо насън.

Лейси би трябвало да се чувства изморен. Преди два-три часа, когато си лягаше, той беше направо съсипан, но сега се чувстваше като нов човек, свеж, бодър и силен.

Той се плъзна от леглото, отиде до гардероба, като шляпаше с босите си крака по студените дъски. Намери дрехите си и започна да се облича тихо. Щяха да се оправят добре и без него. Тази сутрин големият Уилям беше вече на крака и седеше до задната врата, похапвайки топла супа. Все още изглеждаше по-сивкав, отколкото черен, но явно се поправяше. Още ден или два щеше да пази стаята.

Силки се беше сбогувала с него, преди да легнат да спят. Тя не му беше направила никакви сцени, просто му пожела късмет, гризна го по ухото, язди го лудешки като пони и после заспа. Добро момиче.

Той свърши с обличането и занесе ботушите и шапката си до леглото. Пресегна се, смъкна колана с пистолета от таблата на леглото, после се наведе и целуна спящото момиче по къдриците, обсипващи шията й.

Затвори леко вратата на стаята след себе си и пое по чорапи по коридора. Стените червенееха леко под светлината на нощната лампа в началото на стълбището. Някъде зад него от една от стаите се разнесе тих горчив плач на непознато момиче. Няма как да минеш посред нощ през публичен дом и да не чуеш нещо подобно.

Старият Мийгър го чакаше на южната улица. В неясната светлина на утрото той изглеждаше като белобрада статуя. Държеше два коня — своя собствен и червеникавокафявия жребец на Хари Пиърс. Как му викаше той? А, да, Тайгър.

Лейси замъкна нещата си до пътеката. Когато бе отишъл до склада да си ги вземе, видя, че мисис Колинс вече бе станала и шеташе из кухнята си. Като доближи стария човек, той го поздрави учтиво с „добро утро“. Мийгър само му кимна и го загледа как оседлава коня си.

— Предполагам — рече после Мийгър, — че ще съжаляваш за сладкия живот, на който се беше отдал тука.

— Не — отвърна му Лейси. — Не и при тая тълпа зяпачи, които с оцъклени от възбуда очи не дрънкат за нищо друго, освен за престрелката.

— Измет — отсече старият мъж, качи се на коня си, който, макар и да бе едър, изпръхтя, когато Мийгър се отпусна с цялата си тежест върху него, обърна го и пое на запад — по южната улица, после по старото речно корито и през прерията.

 

 

Слънцето изгря скоро и ги замъчи с блясъка и жарта си. Мийгър наклони цилиндъра си така, че периферията да заслонява очите му, и се обърна на седлото си, за да говори на Лейси. Сега, с изгряващото слънце, бялата му брада изглеждаше направо огнена — сякаш гореше в пламъци.

— Ти ядеш ли, преди да тръгнеш по работа?

— Сутрин не съм гладен.

— Това е добре. Защото не мога да понасям хора, дето непрекъснато трябва да дъвчат нещо. — Възрастният мъж го изгледа строго и после подкара коня си в лек галоп.

Яздеха през високите треви. Старият Мийгър водеше, като избягваше гребена на хълма, по който вървяха товарните каруци. Навсякъде около тях, подплашени от копитата на конете им, изхвърчаха полски чучулиги, прерийни кокошки и безчет скакалци.

Лейси се обръщаше от време на време назад както за случайни индианци команчи, излезли да ловуват, така и за евентуални преследвачи от Централната компания за добитък, макар че на тези хора от управлението й в Чикаго или Амарильо щеше да им е необходимо известно време, за да сдъвчат и преглътнат новината за братята Ботвел, която Талбът несъмнено трябва да им е изпратил. Хрумна му, че шефовете няма да са особено доволни от Талбът заради загубата на хората им.

Така че той преценяваше, че по-голямата опасност сега би могла да дойде от страна на индианците.

— Ти нервен човек ли си, Лейси? — попита го Мийгър, който, за да не се обръща непрекъснато, бе повишил силно глас.

— Не.

— Защо тогава, по дяволите, не спираш да шаваш в това седло под тебе? Да ме вземат мътните, но не мога да понасям мъж, който не може да си седи спокойно на седлото и да язди.

Изказването на стария човек хвърли Лейси в моментно недоумение, после осъзна, че трябва да бе видял движенията на сянката му, която изгряващото слънце хвърляше далече пред него.

— Разбрах, че команчите ловуват наоколо из тези места, сър.

Мийгър се извърна рязко и го изгледа гневно.

— Команчите? Аз познавам всяко индианско племе в тази част от страната. Познавам племето на Паяка, на Змията и на Ястреба! Всяко едно от тях! Познавам добре и мистър Паркър, всъщност дори пуснах един куршум в крака му, когато това червенокожо копеле беше още малко момче. Така че ще ми направиш ли услугата да седнеш мирно в седлото си и да спреш да подскачаш уплашено като девица на губернаторския бал! И ако наоколо има дори един команч, достатъчно близо, за да изтъргуваме наниз от мъниста срещу свитък тютюн, аз лично ще те уведомя!

— Да, сър — отвърна прилежно Лейси.

Щеше да бъде много дълго пътуване.

Но ако си беше въобразявал, че старият човек е скучен спътник, той бе сгрешил. Скоро след малката му реч за индианците Лейси разбра, че Мийгър може да държи тирада по почти всеки въпрос. По-късно гласът на стария тексасец се извиси в бойка песен, изревана с пълно гърло, без каквито и да е било предварителни увертюри. След един-два куплета Лейси успя да разпознае песента „Тъкмо преди битката, майко“ и понеже не успя да намери никаква причина, поради която да се прави на срамежлив, и подозирайки, че на стария човек нямаше да му се хареса, ако беше такъв, той също се присъедини към песента. Мийгър беше много сантиментален певец и където текстът изискваше чувства и емоции, той прилежно избухваше в хълцания и стенания.

Беше забележително представление, което би донесло на надзирателя на Енгъл Айрън безчет бири в почерпка и даже добро съществуване, ако беше станал професионалист и бе тръгнал да обикаля миньорските поселища в планините, които се намираха твърде далече и твърде високо за обикновените певци и оставаха встрани от турнетата им. Когато пееше, Лейси често можеше да долови ирландеца в него, скрит дълбоко под тексасеца.

След „Тъкмо преди битката, майко“ изпяха „Джим Кроу“, „Попътен вятър за Франция“ и още много други.

 

 

Някъде по обед стигнаха земите на Енгъл Айрън. Жиците на първата отсечка от оградата, която съзряха, бяха нарязани.

— Господ да ги убие! — изрева старият човек и скочи от коня си, хванал в ръка солиден чук за тел, който вече бе успял да измъкне от задния джоб на панталоните си. Беше поставил сакото на костюма си прилежно сгънато върху задния лък на седлото, сякаш всеки момент очакваше да срещне някоя дама, на която да се представи в приличен вид. — Тези страхливи кучета са нарязали мрежата! — Той започна съсредоточено да поправя оградата.

След един бърз оглед на местността Лейси скочи от коня. Опитът му подсказваше, че това беше идеалното място, където някой въоръжен тип би се спотаил в очакване на работниците от ранчото да се захванат с поправката на оградата. Наоколо обаче не се виждаше ни човек, ни кон, а ниската трева по протежението на оградата не би скрила дори и дете.

Лейси се наведе, за да помогне, но се поряза дълбоко.

— Не разбираш много от жици, нали, момче? — каза Мийгър.

— Не много — призна Лейси.

— Личи си — добави възрастният мъж. — Човек трябва години да се занимава с добитък, за да се научи как да пази и поправя оградите си. Защото без тях, по дяволите, въобще няма да има добитък!

Лейси промърмори нещо за свободните пространства и се качи отново на коня на Хари Пиърс.

— Свободни пространства! — изсумтя презрително Мийгър и се метна на коня си. — Звучиш като някой проклет собственик на ферма за коне. — Той подкара коня си в галоп и Лейси го последва. Мийгър продължи да говори, да вика по-скоро, без да извръща глава назад. — Свободни пространства… Какво знаеш ти за времената, когато и говедата се отглеждаха на свободни пространства… Какъв ужас само беше. Как всяко крадливо копеле се опитваше да ти отмъкне добитъка, прогаряйки собствения си знак отгоре на твоя върху горките животни! Свободни пространства ли! Мерси много! — Той се поуспокои и подкара коня по тревистия хълм към водоизточника надолу. Там се бяха насъбрали много животни и пасяха лениво. Бяха от много добра порода и в изключително добро състояние, предимно млади юници.

— Ето нашата основа за догодишното стадо — посочи ги Мийгър. — Поне част от нея. — Той се отпусна върху седлото, в погледа му светеше задоволство. — Чудесни животни, нали? — каза той, после обърна коня си. — Не ми се разправя за старите времена, момче. Лоши времена бяха, и сурови. С изключение на хората, разбира се. Други бяха те тогава. И мъжете, и жените бяха по-добри от всичко, което можеш да срещнеш сега. Във всяко отношение. Сега всичко е боклук. — Той хвърли бърз поглед към Лейси. — Присъстващите правят изключение, разбира се.

Стигнаха постройките на ранчото в ранния следобед, след като бяха изпели последния куплет и хора на „Между куршумите и снарядите аз мечтая за люляковата гора на моя роден край“.

Старият Руди Снел и Том Кларк Изкривения врат излязоха да ги посрещнат на конете си, затъкнали пушки отзад на седлата. Лейси отново бе поразен от злощастния вид на хората, които се грижеха за Енгъл Айрън. Няколко здрави, млади и корави момчета биха допринесли съществено да бъде убедена Централната компания за добитък да остави ранчото на мира. Господ знаеше, че в Тексас не липсваха момчета, преизпълнени с желание да се бият. Причината вероятно бе, че ранчото бе прекалено отдалечено и изолирано. По-големите имения надолу по река Браво навярно имаха значително по-голям избор при попълването на работната си ръка с млади и надеждни кравари и каубои.

— Здрасти, шефе!

— Том — каза Мийгър, — мистър Лейси ще се присъедини към нас, за да докараме новия табун коне. — Старият Снел намигна на Лейси. — Вие двамата се погрижете да го настаните. А ти, Лейси, можеш да използваш това пони, ако искаш, и да си избереш още два коня за смяна.

— Добре, сър.

— И имай винаги предвид, че в това ранчо се отнасяме много внимателно с животните. Няма да търпя едно животно да се преуморява или да се малтретира.

— Добре, сър.

Мийгър изръмжа и ритна коня си така, че той изцвили и пое по пътя към главната къща.

— Така, така — продума Снел. — Очаквах, че вече са те избрали за градски шериф, Лейси, като имам предвид начина, по който си се разправил с двамата Ботвел!

— Точно така — каза Кларк и поклати глава, доколкото му позволяваше изкривеният врат.

— Просто имах късмет — каза небрежно Лейси. — Нищо друго.

— Хайде бе — усъмни се Снел, докато тримата яздеха към отдалечената ограда за животни. — Да ти проработи късметът срещу едно от тези момчета — добре. Но срещу двамата — не, това е по-голям залък, отколкото мога да преглътна.

— Въпреки това — истина е.

— Подразбрах, че Луис дори не успял да стреля — вметна Кларк.

Лейси не отговори.

Кларк му хвърли бърз поглед.

— Ще ти кажа нещо — страшно съм доволен, че вече ги няма.

— Няма да имаме проблеми с докарването на конете — добави зарадван старият Снел.

Лейси си замълча.

 

 

Когато внесе завивките си в спалното помещение, останалите мъже се отнесоха към него по същия начин. Считаха го за опасен тип, но опасен тип на тяхна страна, който ще им спести много грижи и неприятности. Освен Бъд Мънугиън, никой от тях не спомена Пийт Стърн или Хари Пиърс.

— Аз знам, че Хари ми беше приятел — каза Бъд на Лейси, докато отиваха към кухнята. — Знам, че само се опитваше да ме задържи извън свадата. — Бъд погледна сериозно Лейси. — Допускам, че мистър Мийгър ви плаща много пари, за да дойдете и да охранявате хората и конете. Предполагам, че човек като вас не би си губил времето просто за да се грижи за добитъка.

— Аз ще получа същото, което и останалите, за тази работа, Бъд. Аз съм тук само за да подам ръка на приятели в нужда.

— Наистина ли? А аз си мислех, че ще ти платят много повече само заради това да си наоколо.

— Мистър Мийгър не ми плаща, за да убивам хора, Бъд.

Момчето се изчерви силно.

— Извинете ме, мистър Лейси. Не съм имал нищо такова предвид.

— Добър вечер. — Луис Бристъл бе застанала до дългата дървена маса и се усмихваше.

— Добър вечер, мадам — отвърна Лейси, а след него и Бъд, който леко кимна. Трополейки, старият Мийгър се приближи до нея, за да й предложи стол, а другите работници се насъбраха около масата и насядаха. Самият Лейси се настани между Бъди и мис Бристъл.

— Мистър Мийгър ми съобщи, че ще се присъедините към нас, за да докараме новите коне в крайна сметка, мистър Лейси. Толкова се радвам.

— Удоволствието е мое, мадам.

Мийгър прочисти гърлото си откъм другия край на масата и всички затаиха дъх.

— Отче наш, благодарим ти за щедростта да имаме тази храна и… — той поспря, за да изгледа свирепо един каубой на име Гифърд, който се кискаше като идиот на някаква реплика на съседа си — … и ще се опитаме да заслужим твоята благословия, като спрем да се държим като магарета! — Гифърд рязко изправи гръб.

Мануел започна да сервира със замах грубите съдини, препълнени с храна — варени картофи, говеждо задушено с люти чушлета, бисквити, шарен боб, ароматен сос и плодов пай за десерт. Когато всичко бе струпано на масата, някои веднага посегнаха към чиниите, но Мийгър ги скастри сърдито, лично сервира една чиния и я подаде на мис Луис. Едва тогава го последваха и останалите.

— Бисквити, мадам? — подаде й Лейси подноса.

Тя си взе една, отчупи я и я намаза с масло.

— Аз… аз ви дължа нашите благодарности, мистър Лейси… за това, което се е случило в града. Много смело от ваша страна.

Тя не го погледна нито за миг, заета с бисквитата си.

— Това беше много неприятна история, мис Луис. Няма нужда да я споменавате.

Горката жена. Природата я беше ощетила още при раждането й, а сега всичките тези грижи просто я разсипваха. Изглеждаше изтощена до смърт и привлекателна точно колкото кухненската маса.

Бъд и останалите помощници бяха наострили уши.

— Както и да е, аз ви благодаря — настоя тя. Довърши с намазването на бисквитата и я постави внимателно на ръба на чинията си. — Прекрасно е — добави тя — да си в центъра на бурята… и да намериш приятел.