Рой Лебо
Градът на пистолетите (20)

Глава двадесета

Следващите четири дена бяха само работа, работа и пак работа. Работа от изгрев до залез, а понякога и преди изгрев, и след залез. Събираха добитъка, така че да могат по-малко хора да се грижат за него, строяха два нови обора за конете, които щяха да пристигнат, почистваха въжетата и юздите, оглавниците и всички конски амуниции от конюшните.

Лейси откри, че мнението му за помощниците в Енгъл Айрън значително се е повишило. Като бойци може да не струваха кой знае колко, но като работници бяха трудолюбиви и усърдни. Не се беше потил толкова, откакто като момче бе работил на тяхното ранчо. Да си печелиш прехраната. Така го наричаха хората.

Беше тежка и изтощителна работа, на която кръчмарските престрелки, ловуването, сводниченето, хазартът или дори търкалянето в леглото със Силки Пъркинс не можеха да се сравнят по влаганите усилия.

Лейси мокреше ръцете си, за да успокои болката от спуканите пришки, спеше непробудно като скала и нагъваше манджите на едноокия Мануел на трифунтови порции.

Беше по-щастлив отвсякога.

Обикновено мис Луис излизаше и работеше заедно с тях в конюшните, сортираше, шиеше, кърпеше, чистеше. За нея беше тежка работа, но тя не се опитваше да я избегне. Беше срамежлива, но добродушна жена, винаги загрижена за мъжете, които работеха за нея. Лейси искрено съжаляваше, че тя беше толкова обикновена, неугледна и кокалеста, че човек трудно можеше да види жената в нея.

Трябваше да потеглят на утрото на петия ден. Когато Лейси се събуди заранта, усещаше гърба си корав като дъска. Закуси още по тъмно. Обичайните закачки и шеги сега липсваха — три часът бе твърде рано дори и за опитни работници като тях. Раздвижи се, за да оправи вдървения си гръб, като отиде да товари колата за припасите със стофунтови чували с боб и двеста фунта с опушени говежди рибици. Месото бе жест от страна на мис Луис, която имаше доста добри представи как трябва да бъдат изхранвани работниците.

Когато бобът, говеждото, брашното, солта, сланината и резервните ласа, подковите, гвоздеите, чуковете, завивките и какво ли не още беше натоварено, за Лейси не остана нищо друго, освен да събере още няколко чувала сухи говежди изпражнения и остра четка за прахан за готвене, в случай че нощуваха насред прерията. И това беше всичко, което той трябваше да свърши преди изгрев-слънце, освен да донесе достатъчно кофи вода от извора, за да се напълнят двата варела в колата.

Най-накрая свърши.

Беше истинско облекчение да се качи на Тайгър и да го пришпори.

Тръгваха девет души, предостатъчно, за да докарат петдесетина коня, без значение колко са буйни и диви. Останалите четири-пет бяха по-скоро за охрана, но Лейси беше дяволски убеден, че в крайна сметка нямаше да се окажат безполезни. Централната компания за добитък бе вложила доста пари и усилия, за да се сдобие с Енгъл Айрън: беше окрала конете им, съсипвала оградите им, изпращала Талбът с примамливи предложения и най-накрая бе пуснала братята Ботвел да изпозастрелят някой и друг от опърничавите жители на ранчото. Доста усилия. Лейси не очакваше да спрат точно сега.

Само ако можеха да задържат Енгъл Айрън без животни, целта им щеше да е постигната.

Единственият въпрос беше кога щяха да ударят. Ако беше Лейси, той щеше да нападне, когато отиваха да вземат конете. Те нямаше да очакват удара тогава и въобще нямаше да са готови да го посрещнат.

Но хората от Централната бяха бизнесмени. Щяха да търсят и печалба от цялата работа. Така че те най-вероятно щяха да изчакат и да нападнат на обратния курс, за да вземат конете.

Лейси се чудеше на кого щяха да възложат тази задача. Битките в открито поле бяха нещо съвсем различно от това да извадиш пистолета в някоя кръчма и да стреляш. Изискваха по-задълбочено обмисляне, а и усет за пространството. Изискваха умения за военно планиране и тактика. Лейси никога не бе обичал нещата да се разрешават по този начин. За всеки страхливец и подлец беше прекалено лесно да се укрие в далечината и да свърши мръсната си работа с безличен изстрел от стотина ярда.

Не се съмняваше, че сега случаят ще бъде точно такъв.

Той пришпори червеникавокафявия си кон, за да се изравни с Мийгър. Старият човек яздеше в обичайния си маниер. Стоеше върху седлото изправен като паметник и гледаше право напред.

— Мистър Мийгър.

— Мистър Лейси?

— Убеден съм, че ще ни нападнат едва след като вземем конете.

— Разбира се. Проклетите негодници!

— Все пак не е изключено да изпратят един или двама души след нас, за да направят някоя поразия и да наплашат мъжете.

Старият човек му хвърли лукав поглед.

— Писна ли ти от фермерския труд, а, мистър Лейси? Нещо по-различно ли ти се иска? — Той се усмихна, фактически това беше първият път, когато Лейси го видя засмян, и каза: — Хайде, негоднико, вземай тая твоя смъртоносна пушка за бизони и върви да поразузнаеш наоколо.

Лейси му върна усмивката, докосна леко с пръсти шапката си за поздрав и се извърна назад, за да уведоми стария Снел, че ще го остави сам. Снел играеше ролята на първи помощник в това пътуване и едва не се пръскаше от гордост заради важния си пост.

След като се обади на Снел, Лейси се изравни с Бъд Мънугиън.

— Бъди, нали не се чувстваш зле заради престрелката в града? Нямаш угризения, надявам се?

— Не, Лейси, няма проблеми. Тоест, сега вече няма проблеми. — Но момчето изглеждаше така, сякаш все още не беше напълно убедено дали е именно така.

— Причината да те питам е, че изплашен или не, ти все пак взе мъжко участие в престрелката. И уцели това, по което стреляше.

Бъди пребледня при спомена.

— Да, Бъди, така беше — добави Лейси, — а ако си съгласен, аз ще те назнача да пазиш гърба на отряда. Вземи тая, макар и за нищо негодна карабина „Хенри“ и изостани на около миля след нас.

— Добре, ще го направя.

— Снел няма нищо против, а не смятам да занимавам стария по този въпрос. И, Бъди, внимавай: всеки, който се появи зад нас, е враг, който ще иска да ти пререже гърлото. Разбираш това, нали?

Бъди кимна утвърдително.

— Ако те са по следите ни и те забележат, ще се опитат да се разправят с теб без шумотевица. Може би ще ти махнат дружески, словоохотливи като странници, зажаднели за компания и мъжки разговор. Но ако ги оставиш да се приближат, те ще те свалят от кончето ти и ще те заколят като пиле.

— Ще внимавам — обеща Бъд.

— Да, момче, внимавай и бъди нащрек. И недей да яздиш все след нас. Проучи местността и от двете ни страни. Може да се натъкнеш на хора, които не са те очаквали точно там.

— Добре.

— Стой настрани от възвишенията, а ако срещнеш някого, дай три бързи изстрела. Казал съм на Снел, а и на останалите също, ако чуят три изстрела, да пришпорват към тебе…

— Разбрано, сър. — Бъди изглеждаше невероятно сериозен и отговорен.

— Хайде, потегляй тогава — каза му Лейси — и си отваряй очите на четири. — Той се пресегна и потупа окуражително момчето по рамото, после подкара Тайгър в лек галоп, за да се заеме със своите задължения на преден разузнавач.

 

 

Червеникавокафявият кон на Пиърс бе късоврат и с дълга крачка, но беше силен и издръжлив. Лейси язди напред, докато групата се скри от погледа му. Беше приятно разнообразие след толкова дни съвместна работа и живот с краварите да бъде отново сам за малко. Беше ясен, горещ ден. Единствените облаци във вид на бели воали можеха да се забележат едва към линията на хоризонта. Иначе небето беше синьо като кристално планинско езеро. С наближаването на обеда слънцето започваше да грее все по-палещо и безмилостно. Лейси усещаше жарта му по раменете и гърба си. Цветята превръщаха безкрайната тревиста местност в пъстроцветен килим, а уханието на тревите, стъпкани от конските копита, обгръщаше Лейси като пелена.

Не се чуваше никакъв звук, освен вятъра, съвсем лек бриз, който разлюляваше стъблата на прерийните треви. Беше северен вятър, който носеше последната за годината хладина чак от планинските области на стотици мили оттук.

На стотици мили оттук…

От едно планинско ранчо на брега на малък поток… от един хотел, скрит в гънките на планината като някой скъпоценен камък…

Какво бяха за вятъра стотици мили?

Изведнъж той съзря някакво движение. Спря рязко коня и вдигна шарпа. Беше доста далече. Не можеше да е конник; кон без ездач може би. Не можеше и да е бизон. Движението беше твърде леко и бързо.

На възвишението в бърз бяг се появиха две антилопи.

Бяха на около пет-шестстотин ярда. Прекалено далече, дори и за шарпа, макар че Лейси познаваше мъже, които биха успели да улучат и при това разстояние. Във всеки случай нямаше нужда от изстрели точно сега. Носеха си достатъчно месо, а звукът, който издаваше шарпът при изстрел, беше наистина оглушителен.

Можеше да има уши, които точно за такъв шум да се ослушваха, а освен това и нямаше желание да убива някоя от антилопите. Бяха толкова красиви, че чак не беше за вярване колко са жилави на вкус.

Значи команчите бяха прочистили този район и част от дивеча се връщаше назад, макар и в ограничен брой. Когато за първи път бе посетил Тексас… някъде към 1874… бе пълно с дивеч — безброй бизони, несметни стада антилопи, птици и какво ли не още. А сега, сега всичко беше различно. Старият Мийгър сигурно помнеше онези дни, когато бизоните препускаха по цели дни пред погледа ти, а копитата им тътнеха като гръмотевична буря; Когато тексаските кореняци използваха за печивата си сушени гърди от диви пуйки вместо брашно. Тексас трябва да е бил самият рай през ония времена. Ако нямаш нищо против горещината, команчите, койотите, мухите и куп други подобни дреболии, разбира се. И Централната Компания за добитък — и всякакви от този род, които целяха да завземат тези богати краища само за себе си.

Би било истинско удоволствие да разкара от пътя си такива елементарни престъпници като братята Ботвел да отиде право в някой от тежкарските им офиси в Амарильо и да пръсне мозъка на шефа на Централната компания, която й да беше въпросната личност.

И щеше да е безсмислено, разбира се. Разправи се с няколко затлъстели глупака зад огромните им бюра в Амарильо и телеграмите ще захвърчат като бесни до Хюстън и после до Чикаго. А после, доколкото знаеше Лейси, до Ню Йорк Сити, та чак до Лондон, Англия, откъдето в крайна сметка идваха големите пари.

Най-добре сега беше да я кара по-полека. Извън Бристълтън всичко, което имаше значение, беше броят на пушките и мъжете, които да ги носят.

Той се изкачи по билото на едно невисоко възвишение — нямаше истински хълмове по тия места чак до Стейк Плейнс. Прехвърли гребена, нарами пушката и се зае да поогледа.

Нищо.

Трева… пак трева… и само трева. Облаците на хоризонта бяха станали по-тъмни и се бяха разпрострели почти по цялото небе. Някъде в далечината се заформяше буря. Щяха да са истински късметлии, ако тя се разразеше и преминеше, преди да са взели конете. Дано този път късметът не им обърнеше гръб.

Лейси седна с кръстосани крака в тревата с пушката в скута си и затърси из джобовете на елечето си фасове от хубавите хавански пури, които мис Мейнард предлагаше. Той драсна клечка кибрит о подметката на ботуша си, запали фаса и всмукна дълбоко. Проклетите испанци произвеждаха отличен тютюн. Трябва да се дължеше на комбинацията от горещ климат и морски въздух, която някак си сътворяваше чудеса с тютюневите листа.

Когато довърши пурата, той се метна на коня и продължи нататък по равното, където тревата беше доста по-висока.

Джеф Комптън вероятно бе завършил вече новото му елече. Да не забравеше да си го вземе. Странно, как беше извадил пистолета, готов да убива, срещу Джеф, който все пак му беше стар приятел. Сигурно несъзнателно години наред бе очаквал някой някога да произнесе името му. Сигурно се бе страхувал от това.

Зачуди се дали да не си вземе и някой от красивите кожени колани, които Джеф бе наредил на тезгяха си. Нямаше нужда да се появява в Мексико в опърпан вид. Щеше да е чудесно, ако можеше да отиде там, яхнал сивия жребец, Рейн (дъжд). Кой би си помислил, че изкуфял алкохолик като Талбът ще измисли такова подходящо име за коня си.

Той се върна в лагера малко след като се стъмни, без да види и следа от преследвачи. След падането на мрака страхът на Лейси за момчето се усили. С изключение на Мийгър, Бъд бе единственият човек от групата, на когото Лейси можеше да се довери, че ще изкара целия ден нащрек, за да пази гърба на другарите си. Но все пак беше твърде млад. Просто прекалено млад.

Затова, когато се завърна, той беше изключително облекчен да види Бъд Мънугиън, който тъкмо разседлаваше коня си край товарната каруца.

Лейси закара своя кон до неговия и го погледна въпросително.

— Нищо и никой, Лейси. — Бъд занесе седлото и постелката си до огъня. — Видях няколко антилопи и нищо повече.

— И аз видях няколко — каза Лейси и се смъкна от коня си с ръмжене. — Утре пак ще се заемеш с това.

— Дадено.

— Но недей да ставаш твърде безгрижен. Това, че не си видял никого, не означава, че никои не е видял теб.

Бъд кимна в съгласие.

— Окей — отвърна той.

Тази нощ работниците от Енгъл Айрън бяха доста изморени. Нямаше никакви шеги и закачки. Изпяха няколко песни, канеха се да изпеят една за сладките устни — онези устни — на някакво момиче, но благопристойният Мийгър не им позволи, изчетоха си вечерната молитва над говеждото с боб (старият надзирател още веднъж доказа, че има невъзможен стил в тълкуването на молитвите), определиха реда на нощната стража, загърнаха се в завивките си и заспаха.

Яздиха още три дена и на сутринта на четвъртия стигнаха дворовете на Клейтън. По пътя си дотам бяха мярнали само колата на някакъв пътуващ търговец. Централната компания за добитък сякаш бе забравила за съществуването им.