Рой Лебо
Градът на пистолетите (18)

Глава осемнадесета

Момичетата се поотпуснаха, след като отново привикнаха с присъствието на Лейси в задния салон, където той лъскаше ботушите си. Беше досадно занимание, тъй като кожата бе много остаряла и напукана. Ако намереше време, а и пари, нямаше да е лошо да си направи нов чифт. Всъщност не. Нямаше смисъл да си купува ботуши в Тексас, когато можеше да си намери в Сонора на половин цена.

Момичетата седяха в приемната, плетяха дантели или шиеха покривки. Една от тях, дебеланката, подрънкваше нелошо различни мелодии на пианото. Оперетна музика. Когато мелодията се засили, две жени, очевидно силно привързани една към друга, станаха и започнаха да танцуват. Такива връзки не бяха нещо необичайно за публичните домове.

За известно време никой нищо не спомена за престрелката, после едно елегантно момиче на име Агата каза, че Луис Ботвел си е получил заслуженото заради опита му да използва жена за прикритие. Изглежда, че старата проститутка от „Двайсет и петте цента“ бе разказала случката из целия град, представяйки Лейси като един от рицарите на кръглата маса най-малко. Въпреки това вероятно тази глупост бе спомогнала на момичетата да се отпуснат поне по отношение на въпросния участник в случилото се. Силки Пъркинс също започна да разтопява ледовете и помоли Лейси да обуе излъсканите си ботуши и да потанцува с нея. Той прие.

С искрено въодушевление те изтанцуваха „двете стъпки“, после един немски валс. Танцът се превърна в състезание. Всяка двойка се опитваше да покаже най-елегантните стъпки и фигури и направиха истинско представление за останалите. Едно от момичетата, хубаво, едро създание на име Кларис, с вдигната нагоре буйна грива от черна коса, беше особено добра танцьорка. Тя сякаш изобщо не обръщаше внимание на стъпките, които правеше, но пристъпваше и се носеше из салона като професионална танцьорка. Нейната любовница, дребничко момиче с огненочервена коса и облак лунички по лицето, не беше толкова добра, но все пак й партнираше прилично. Дори и така Лейси и Силки биха могли да спечелят, защото той беше добър танцьор, а тя — дори повече от добра, но Силки пропиля шансовете им с непрекъснатите си закачки, забавни забележки и целувчици, които му подаряваше всеки път, щом й се приискаше. Момичетата се смееха, но когато валсът свърши, те аплодираха по-силно момичешката двойка.

Наградата беше голям букет зюмбюли, донесени от мисис Колинс.

Вечерята мина леко. Мис Мейнард дойде в кухнята да се нахрани, което се случваше много рядко. Вечеряха студено пиле, сос и понички и млад грах. За десерт пай от праскови. Няколко момичета искаха да изпратят едно момче до магазина на главната улица за сладолед, но работата се разсъхна.

След вечеря Лейси изведе Силки на разходка. Беше късно привечер и доста позахладняло. Отидоха до старото речно корито. На улицата пред къщата се бяха насъбрали куп хлапетии — с надеждата да зърнат Лейси най-вероятно. Не бяха толкова много, колкото преди, но все пак доста.

Лейси я преведе през свежо зеления пелинов храсталак, докато стигнаха до реката. Храстите полепваха по роклята на Силки и я дърпаха сякаш с невидими пръсти, затова тя събра поли и ги хвана под ръка, докато минаха през тревистото препятствие. Птичи ята се рееха във волен полет над канадските тополи оттатък реката.

Застанаха на банкета, вгледани в дълбокото, бяло, покрито с лъскави камъчета, речно легло тъй, сякаш там все още течеше истинска река. Беше приятна гледка, макар че липсваше водата. Тополите растяха нагъсто по брега. Дългите им клони се привеждаха надолу, сякаш уморени от тежестта на годините си.

— Ако имаше вода, можехме да идем да поплуваме… — промълви Силки. — Защо не останеш до края на седмицата? На хората в града не им пука, че си застрелял двамата Ботвел. Напротив, те са доволни. Повечето от тях. С изключение на Мери Линкълн, може би.

— Коя е Мери Линкълн?

— О! — каза Силки. — Тя е само една негърка, с която Ейб Ботвел обичаше да се забавлява. — Тя се изсмя. — Бяха много сладки. Мери не спираше да разправя, че той ще се ожени за нея. Можеш ли да си представиш? Той да се ожени за негърка? — Тя се наведе, откъсна едно листо пелин, смачка го между пръстите си и после го помириса. — Мирише на гореща наденичка — реши тя. — Да си загубиш сърцето по професионален стрелец е истинска трагедия.

— Не мога да остана толкова, малката ми. Ще замина утре или вдругиден най-късно.

Тя се изчерви силно.

— Не го мислех сериозно това, което казах. Не говорех за теб.

— Знам.

Той долови шум зад себе си някъде из храстите. Хвана ръката на момичето, готов да я блъсне на земята при нужда, и се обърна, за да се огледа.

Две момчета стояха там, само главите и раменете им се подаваха над клонките. Бяха на значително разстояние, но не изпускаха от поглед него и приятелката му. Бяха бедно облечени — вероятно деца на ирландски черноработници.

Лейси се наведе да събере няколко камъка и ги хвърли по тях. Те отстъпиха назад, обърнаха се и полетяха с всички сили, та чак петите им удряха по гърба. Тичаха, докато се скриха зад стената на къщата. Силки също бе взела камъни и ги хвърляше силно към хлапетата, дори и когато бяха вече далеч извън обсега им.

— Ах, вие мръсни ирландски кутрета! — извика тя, когато те се скриха. — Е, какво ще кажеш за това? Тия малки негодници непрекъснато идват да надничат през прозорците и да гледат какво става по стаите. А пък до един са католици, малките проклетници!

Тя обикаляше из храсталака, забързана като малък локомотив, но после се поуспокои, върна се при Лейси и му подари страстна френска целувка.

— Сега никой не гледа — промълви тя.

Известно време поседяха с преплетени ръце и погледаха коритото на някогашната река, после тя каза:

— Лейси, виж… струва ми се, че ти и преди си убивал хора, нали?

— Да — отвърна той просто. — Убивал съм.

— Много ли, а?

— Да.

Тя го изгледа косо.

— Заради работата ли? — попита тя и добави бързо: — Не е необходимо да ми отговаряш.

— Понякога заради работата…

— Добре — прекъсна го тя. — Мога ли да те попитам нещо?

— Знам какво искаш да ме попиташ — каза Лейси. — Искаш да знаеш как така хубаво момче като мен се е забъркало в бизнес като този.

Силки се изчерви, после отметна глава назад и се изсмя с пълен глас. Смехът й бе един от най-приятните, които беше чувал. Смееше се високо и свободно и не се опитваше да го заглуши от опасение да не изглежда непристойна.

Тя се спря накрая и рече:

— Точно това си мислех наистина! — и избухна в нов пристъп на буен смях.

Когато се връщаха вече към къщата, тя каза:

— Чудех се, защото ти не изглеждаш толкова твърд, знаеш ли? Не си зъл с хората.

Лейси се изсмя.

— По дяволите, аз съм стар и уморен вече. Някога бях подъл като змия.

— Не го вярвам това — каза Силки. — Аз мисля, че ти си истински джентълмен.

— Не — отвърна той. — Не съм.

Горе в леглото в стаята й, Силки отново направи превръзка на разкъсаното от куршума място на крака му. После отказа да му върне долните гащи. Лежеше просната върху леглото и се смееше. „По дяволите, ще си измачкам роклята…“ После тя захвърли гащите му и започна да милва члена му и да си играе с него. След малко се наведе и го засмука леко с поруменяло лице и притворени очи.

— Обичам те — прошепна тя, когато свършиха.

 

 

Адвокатът Талбът не дойде тази нощ, но една камара други дойдоха. Да видят новия Бил Хайкок, очевидно, и да изпитат удоволствието да изиграят няколко партии покер с него. Изглеждаше, че ако Лейси можеше да убива по един-двама души на седмица, щеше да си осигури безчет клиенти, копнеещи да изпразнят джобовете си за него на масите за покер.

Защо пък не?

Ърп обичаше да играе на карти след някоя престрелка, а също и Хайкок, доколкото си спомняше.

А също и Франк Лесли Бъкскин в добрите му времена.

Мис Мейнард бе много доволна. Нямаше как да не е, защото Лейси играеше много добре, професионалните му умения се възвръщаха постепенно и глупаците насреща му сякаш се радваха еднакво и на загубите, и на печалбите си, доволни да поседят на игралната маса с него.

Бяха доволни да седят и да играят, да ядат сандвичи и да пият уиски, да изпушват по някоя от хубавите кубински пури на мис Мейнард и да губят долар след долар. После — наистина изглеждаха доволни — се шегуваха и смееха, ставаха, разхождаха се из салона, хвърляха крадешком погледи към 45-калибровия колт на Лейси, след това вземаха някое момиче и се качваха на горния етаж.

Излязъл отдавна от бизнеса с проституцията, Лейси откри, че отново се чувства изненадан колко странни са мъжете в обществото на такива жени. „Наполовина зверове, наполовина деца — бе му казала веднъж една съдържателка. — Такива са повечето мъже.“ Не можеше да се отрече, че това си беше чистата истина, по дяволите.

Към ранните часове на утрото той вече беше напечелил към четиристотин долара и една полица от мъж на име Бийсън за още осемдесет долара. Играеха с малки залози, но парите продължаваха да се трупат.

Вече имаше над хиляда, дори и като приспаднеше дела на мис Мейнард, но тези хора го тревожеха. След вечерята няколко търговци го бяха разпитвали за престрелката, искаха да узнаят всички подробности за нея, изразиха съжаления, че са я пропуснали, били виждали Хари Трейси да убива един мъж в Уайоминг и така нататък, и така нататък. Беше му много неприятно и той едва не загуби търпение с тях. Силки се беше намесила точно навреме. Водеше един фермер под ръка — тъкмо слизаха отгоре, беше видяла как Лейси се наостря срещу търговците, дойде и ги заприказва и ги покани да се присъединят към другите момичета.

По-късно друг един се бе опитал да заговори Лейси за оръжия, но очевидно бе по-умен от останалите и скоро видя, че на Лейси темата не му допада, и завъртя ловко разговора към лова на javalines. Темата беше приемлива за Лейси, макар че, що се отнася до тези животинки, опитът му бе значително по-голям в готвенето им, отколкото в лова им.

Нощта бе преминала по подобен начин: час по час бе оглеждан, показван и побутван от посетителите. Почти всеки от тях успяваше да спомене братята Ботвел и да му предложи да го почерпи едно питие.

В известен смисъл беше точно като престрелка. Не толкова лошо само по себе си, просто… изморително, неуютно да бъдеш толкова известен. Беше имало времена, когато бе се наслаждавал на този вид внимание. Какъвто задник си беше тогава, наистина му бе харесвало. Приемаше го като ласкателство безделниците да се мотаят около него с възхитено изражение, да го черпят с бира и да го разпитват това-онова за пистолетите му. В самото начало го бе намирал дори за върховно.

Но тази вечер удоволствието се беше изпарило. А и опасността се спотайваше наоколо, разбира се. Щом Джеф Комптън можа да го разпознае след толкова години, въпреки обръснатия мустак (а и този дяволски белег на всичкото отгоре), то и други биха могли. Това би представлявало много интересна информация за рейнджърите. А и общественият комитет на Бристълтън също можеше да се позаинтересува. Сърцатият скитник, който се беше изправил срещу двама известни тексаски наемни стрелци, можеше да си замине с почести, но не и ако изведнъж се окажеше, че този скитник е още по-известният Бъкскин Франк Лесли.

Лейси бе виждал такива неща да се случват на мъжете с подобна репутация. По дяволите, беше се случвало и на него, и то повече от веднъж. Така че всички тези изпълнени със страхопочитание зяпачи може и да докарваха пари в кесията му, но още по-вероятно беше да му докарат и купища неприятности. Повече неприятности, с отколкото можеше да се справи.

 

 

Към три сутринта Лейси се чувстваше така, сякаш бе мятан и влачен като мокър парцал, а хората продължаваха да идват у мис Мейнард с намерението хем да видят героя на вечерта, хем да изчукат нещо междувременно. Беше се натъпкал до крайност с пилешки сандвичи и бира, а в джобовете си имаше над две хиляди долара за най-голямо свое удоволствие. Бяха напълно достатъчни.

— Още няколко ръце и излизам от играта.

Мъжете на масата изразиха обичайните съжаления и недоволство, макар че повечето от тях непрекъснато губеха. Лейси не смяташе, че трябва да им обръща внимание. Още нещо — ако тази суетня около престрелката продължеше още няколко дни, дяволски сигурно беше, че някой проклет глупак щеше да се напие дотам, че да събере смелост да го предизвика, а той най-малко се нуждаеше от подобен инцидент.

— Съжалявам, момчета, изморен съм до смърт. Вие тук играете дяволски добър покер! — Това предизвика доволен смях. Бяха много щастливи да ги смятат за върховни картоиграчи. На Лейси му хрумна, не за първи път, че на проститутките им се налага да изтърпяват всичките тези глупости, а и още по-лоши неща. Представата, че трябва не само да ласкаеш неспирно тези самонадеяни гъсоци, но и да лягаш и да си отваряш краката под дебелите им шкембета, му рисуваше една безкрайно мрачна картина.

Следващата ръка раздаваше той и тъкмо обяви, че му е предпоследна, когато Сара, с поднос с празни бирени чаши, се спря и му пошушна, че на вратата има някакви проблеми. Вероятно мис Мейнард беше пратила Сара да го повика дискретно.

— Трябва да отида до едното място — каза той и стана. Последното нещо, от което се нуждаеше, ако се наложеше да се разправя с разни пияни кравари, бе настоящата тълпа от възторжени негови почитатели да му бъде публика. — Мистър Сандърс — обърна се той към един хилав чиновник, който цяла нощ бе висял покрай него, — ще ми направите ли услуга да довършите раздаването вместо мен, ако желаете?

Сандърс имаше огромно желание и седна на мястото му, като едва не се пръскаше от гордост. Лейси тръгна да излиза абсолютно уверен, че мистър Сандърс ще изгуби неговата миза.

Той прекоси хола и на входната врата съзря мис Мейнард, която изглеждаше ядосана като младо биче. Тя го привика с пръст.

— Трябва да излезете навън, мистър Лейси. Нашият посетител се счита за прекалено благоприличен, можете ли да си представите само, за да прекрачи прага на тази къща!

Лейси откопча кобура на пистолета си, мина покрай нея и отвори рязко вратата.

Там нямаше никой.

— Добре, ще вземете ли да слезете тук долу и да говорите с мен или трябва да започна да сипя огън по това гнездо на курви и лицемери, за да ви измъкна оттам! — долетя някъде изотдолу един мощен глас. Лейси можеше да чуе как отеква по цялата южна улица.

В средата на пътечката стоеше мистър Мийгър. Ръждивокафявият му цилиндър бе наклонен силно назад. Празният ръкав на ризата му бе затъкнат в панталоните, а брадата му грееше като сребро под лунната светлина. Изглеждаше огромен като канара.

— А ти, Елинър Мейнард! — изрева той. — Ти, стара скумрийо! Престани да слухтиш и затвори проклетата си врата!

Лейси чу мис Мейнард да издава възмутено цъкане, след което вратата се затвори с трясък. Слезе по стъпалата до пътечката, където в нетърпеливо очакване се беше изпречил главният надзирател на Енгъл Айрън.

— Добро утро, сър.

Мийгър му подаде огромната си като лопата длан и сякаш смаза пръстите на Лейси, когато ги стисна.

— Добро утро, синко. — Старият човек остана загледан за няколко мига в Лейси. — Извинявай, че те извиках по този начин, но причината е, че ние с Елинър Мейнард не се погаждаме от години. Всъщност, от петдесет и трета.

— Разбирам — каза Лейси.

— Не, не разбираш. Няма как да разбереш. Истината е, че аз бях женен за сестра й, която беше истински ангел, а от Елинър не видя нищо, освен мъка и болка. — Той измърмори нещо неясно и пооправи огромния „Колт Бисли“ на кръста си. — Разбира се, това не е твоя работа. Не трябваше да го споменавам.

— Какво мога да направя за вас, мистър Мийгър?

— Ъ, виж сега — промълви той, — като начало искам да ти благодаря, че си се притекъл на помощ на моите хора в престрелката с онази измет, братята Ботвел. Аз съм убеден, че те щяха да убият и момчето, ако ти не се беше намесил.

— Няма нужда от благодарности, мистър Мийгър.

Старият човек го изгледа гневно.

— Как, по дяволите, да няма! И сега аз смятам да ти ги изкажа, щеш или не щеш! — Той въздъхна и добави с друг тон: — Виж, има и още нещо, Лейси.

— Да?

— Дошъл съм тука да те попитам дали не си размислил относно предложението да отидеш за новите коне на Енгъл Айрън. Ние… — той скръцна със зъби, ядосан от притесненото си положение. — Ние изпитваме известни трудности при намирането на подходящи заместници на двамата работници, които онези бандити застреляха.

Под лунната светлина Мийгър изглеждаше безкрайно уморен и състарен.