Рой Лебо
Градът на пистолетите (2)

Глава втора

Беше истинско мъчение да вървиш пеш по тази спечена земя, провирайки се през високите до кръста треволяци. Но все пак бе несравнимо по-леко, ако не носеше на гърба си седлото и завивките. Щеше да даде на момчето час върху коня, после щеше да поязди самият той.

Движеха се покрай трижичната ограда, все в северна посока. Момчето трябваше да поправи още една къса странична отсечка, преди да се върне в ранчото, и Лейси не бе видял никаква причина да го отклони от работата му. Вярно, това щеше да означава още няколко мили ходене, но, по дяволите, ботушите му едва ли можеха да се изпрашат повече, отколкото вече бяха.

Момчето дръпна юздите на черното пони и скочи от седлото. Когато докосна земята, протегнал инструментите си в ръка, разръфаната му кафеникава вълнена шапка се заклати смешно. Сега и Лейси видя, че горният ред на мрежата висеше отпуснат покрай стълба. Бъд го постави умело на мястото му, после извади една скобка от джоба на лененото си яке, за да го затегне отново. Той повдигна телта, постави скобата върху нея и наброи четири бързи удара с малката главичка на чука. Хлапето си вършеше съвестно работата.

— Телта изглежда в добро състояние — каза Лейси.

— Да, особено когато никой не я пипа.

— Какво искаш да кажеш?

Момчето отново се качи на коня си и го подкара, но не каза нищо повече.

Лейси тръгна след него, усещайки как утринното слънце започва вече да жари раменете му.

Никакви зайци, никакви антилопи, макар че обикновено тексаските равнини гъмжаха от всякакъв дивеч. Все още се намираха бизони по тия места, но сега сякаш бяха изчезнали яко дим. Лейси сподави една ругатня, когато стомахът му сърдито възропта срещу продължителния глад.

Видя малко ято птици да се вдига от един храсталак недалеч от тях. Малки пойни птици, вероятно. И къде, по дяволите, се бяха скрили прерийните кокошки? Команчите едва ли биха могли да са изловили всичкия дивеч в местността.

Малко по-нагоре момчето пак спря коня. Сигурно пак провиснала тел…

В този момент откъм храсталака се появиха двама конници, които с лек галоп се отправиха към тях.

Лейси се приближи към момчето.

— Твои приятелчета, предполагам — рече той.

— Не — отвърна момчето. — Не са.

Мъжете бяха на един хвърлей разстояние.

— Какво каза? — попита Лейси момчето, като откопчаваше кобура на колта си.

— Казах, че… че те не са ми приятели. — Гласът на Бъд беше леко изтънял. Ръката му трепереше, когато посегна да хване затъкнатата отзад пушка.

— Прибери си ръката — нареди му Лейси. — Не докосвай оръжието.

— Хей, вие там! — извика първият конник, възпирайки огромния си кон до спокоен вървеж, когато се запровира през високите треви.

Лейси излезе пред понито на момчето и стъпи на едно място близо до оградата, където тревата бе значително по-ниска.

— О, я виж! — рече ездачът. — Виж тука, Луис. Виж едно приятелче, дето предпочита да се влачи пеш, вместо да язди! — изсмя се той високо.

Ездачът беше хубав млад мъж в началото на двадесетте. Имаше светли сини очи, а носът беше зарасъл накриво след някогашно счупване. Имаше бледа, обсипана с лунички кожа и изпити, хлътнали бузи.

— Добро утре, татенце — каза той, свали широкополата си шапка и леко се поклони от седлото. Косата му се виеше на големи, морковеночервени къдрици. Той се ухили и намигна. — Татенце, изглеждаш поизморен. — Конят му дишаше тежко, целият в пот от бързото препускане.

Лейси не каза нито дума.

Другият ездач стоеше неподвижно върху един червеникавокафяв, як и набит жребец и се взираше в Лейси. Беше пълен мъж на около тридесетина години. Имаше тъмночервена, подострена брадичка. Изглеждаше сънлив и отегчен. От колана му стърчеше, подобна на папагал, ръкохватка на някакъв 38-калибров пистолет.

— Божичко, какво ще кажеш за това, Луис? Ето ти едно малко арабче и с него някакъв смотан пешеходец, който му помага да поправя оградата. Как ти се струва, а?

— Престани да дрънкаш глупости, Ейб — рече пълният мъж.

По-младият не му обърна внимание и отново се ухили на Лейси от височината на грамадния си кон.

— Ще ми позволите да се представя — каза той. — Ейбръхам Ботвел на вашите услуги. А тази нежна фигура тук, до мен, е моят брат Луис.

— Здрасти — рече Лейси.

— Виж го това копеле смотано! — извика Ботвел. — Как се осмелява да говори така на един мъж! — Той се извърна на седлото и намигна на брат си. — Да си срещал друг път такова хлевоусто магаре, а Луис?

— Хайде, стига — обади се брат му.

— Достатъчно — рече бодро Ейб Ботвел. — Стига сме си говорили сладки приказки. Време е да се захванем за работа. — Той се метна с лекота от седлото и пристъпи в тревата. После извади от задния джоб една ножица за тел и се запъти към оградата. Понито беше добър кон — не мръдна оттам, където го беше оставил стопанинът му.

— Недей да пипаш мрежата!

Лейси се огледа и видя, че Бъд Мънугиън посяга към дръжката на пушката.

— А ти, ако само пипнеш тази пушка, малкият ми, ще те убия, преди да мигнеш. — Червенокосият стоеше до оградата с ножицата в едната ръка и се усмихваше на момчето. Не изглеждаше ядосан. Носеше два 44-милиметрови ремингтъна с дръжките напред, а ръцете му бяха сякаш безкрайно далеч от тях.

— Усещаш ли какъв хубав пролетен ден ще бъде днес, арабино? Не би искал да пропуснеш остатъка от него, нали момче? — Той хвърли поглед към Лейси и му смигна. — Още повече пък, не би искал да пропуснеш остатъка от живота си!

— Хайде, режи — нареди дебелият, който си седеше на коня.

— Не пипайте мрежата! — Гласът на момчето се пречупи към края на изречението.

— Сякаш изписука мишка наблизо, а, никой ли не чу? — рече подигравателно Ботвел и се завъртя, за да среже телта.

— Остави я — каза Лейси. Знаеше, че изричайки това, се напъхва до гуша в неприятности, но можеше ли да не го стори?

Ботвел, който тъкмо беше протегнал ножиците към мрежата, замря. Обърна глава и погледна към Лейси, усмихвайки се.

— Виждам — рече той, — че не си наясно как стоят нещата, особено в тези части на Тексас.

— Хайде, осветли ме — рече Лейси. — Но недей да пипаш мрежата.

Ботвел се провикна към брат си.

— Как мислиш, Луис? Смяташ ли, че ще е разумно да ги убием и двамата?

Дебелият мъж се замисли.

— Твърде много убийства. Но не е чак такъв голям проблем, все пак.

— Да, Луис, има смисъл в това, което казваш. — Той се ухили на Лейси и рече: — Предполагам, че разбирате положението — поклати той глава. — Струва ми се, че по-възрастните братя са едни и същи навсякъде. Направи това, не прави онова. — Той повиши глас: — Слушай, Луис, ако не ги убием тези двама нещастници, какво, по дяволите, ще правим с тях тогава?

Брат му продължаваше да си седи, яхнал жребеца и потънал в размисъл.

Ботвел смигна.

— Докато голямото ми братче се мъчи да измъдри някой отговор, нека ви уведомя, мистър загубен пешеходецо. — Централната компания за добитък има правото на път през този район. Ти знаеш ли какво е „право на път“, а, татенце?

Лейси кимна.

Ботвел отново поклати глава.

— Ето, отново започна да дрънкаш! — изсмя се той. — Надявам се, ти ме разбираш, нали? Законът е на наша страна!

— Ти си лъжец! — вметна Бъд своя принос към разговора.

Ботвел го изгледа с приятелско изражение.

— Разбира се, че съм лъжец, мое малко арабче. Няма никакво съмнение. Но законът си е закон.

— Ейб — обади се дебелият.

— Да?

— Предполага се, че за нас няма да е проблем да ги гръмнем тези двамата.

Ботвел сви рамене.

— Ето на, чувате ли? — рече той на Лейси и посегна да среже жицата.

— Не прави това — каза Лейси и Ботвел спря с ножица, опряна в мрежата.

— Не, Луис, мисля, че аз имам разрешение на нашия проблем. — Той се обърна, за да погледне Лейси. — Как ще ти се стори, старче, да ти нашаря задника с камшика и да не се занимаваме с пищови въобще?

Лейси размисли над предложението. Господ знаеше, че той не искаше престрелка. Беше прекалено изморен, за да хвърля още сили в някакъв дуел. От друга страна, червенокосият изглеждаше опитен побойник. А и млад.

Бой или престрелка. Беше вече затънал до гуша в неприятностите и щеше да си получи своя дял, по един или друг начин.

— Бих предпочел да закуся — рече той, — но ако трябва, ще започна с малко бокс за раздвижване.

— Добре, щом искаш — каза Ботвел. — Сигурно си по-добър, отколкото човек може да си помисли, като те гледа.

— Бъд — каза Лейси, — вземи тая пушка. И каквото и да се случи между нас, ако тоя дебелак докосне пистолета си — застреляй го.

Не беше кой знае каква предохранителна мярка, а и Лейси се съмняваше, че Бъд би могъл да се справи с дебелия мъж, но поне щеше да провери доколко двамата бяха сериозни за юмручната схватка.

Изглежда, че бяха. Спогледаха се, но никой от тях не посегна към оръжията си, докато Бъд изваждаше пушката от калъфа и изтегли ударника й докрай.

— Хайде да започваме — рече Ботвел и на Лейси му се стори, че другият сякаш с нетърпение очакваше боя.

Той разкопча кръстосаните си патрондаши и ги остави върху телта на мрежата. После направи някаква странна гримаса на Лейси, протегна ръка зад гърба си и измъкна страховит нож с широко острие. Заби със замах ножа на върха на най-близкия кол на оградата, мръдна встрани, свали шапката си и нави ръкавите си до лактите.

Лейси свали колта и шапката си, наведе се и измъкна арканзаския си нож от ботуша и сложи всичко настрана под най-долната тел на оградата. Налагаше се да внимава за нея — никак нямаше да е приятно да се стовари върху шиповете й.

— Готов ли си да бъдеш напердашен, глупако? — Ботвел бе вдигнал ръце в боксьорска стойка. Той направи истинско малко представление, танцувайки върху тревата, а злобничката му усмивчица не слизаше от лицето. Движеше се много леко и бързо.

— Хайде, Ейб — подкани го брат му.

Ботвел пристъпи напред, удари Лейси през очите с лявата си ръка и стовари десния си юмрук по гърлото му. Беше изключително бърз.

Той нападна отново и Лейси замахна бавно към него.

— Ох, ох, попаднал си в голяма беда, глупако!

Връхлетя, удари Лейси в слепоочието и после отстрани, по врата. Лейси бе съборен върху оградата и дясната му ръка се оплете за момент в мрежата. Той се издърпа с усилие и замахна отново към Ботвел. Още едно бавно движение.

— Месото е сервирано — обяви червенокосият и пак се втурна, нанасяйки свирепи удари.

Лейси посегна към него, този път бързо, и хвана ризата му с две ръце. Дръпна силно Ботвел към себе си и го удари здравата с глава по лицето. Усети как носът му се счупи и после го бутна назад с все сила. Ботвел отстъпи, изтривайки кръвта, струяща от носа му. Лейси го удари бързо в лицето, нанесе слаб удар, когато мъжът вдигна ръцете си, за да се предпази, после пристъпи и го изрита в слабините.

Получи се страхотен удар. Разнесе се звук като от конски ритник.

Ботвел беше обаче замесен от жилаво тесто. Той остана прав още няколко мига в същата боксьорска стойка, но Лейси долови изпразненото от съдържание изражение на очите му — никаква усмивка, никаква мисъл — и разбра, че другият е сериозно пострадал.

После Ботвел започна да се прегъва. Бавно се наведе, счупи се в кръста, ръцете му се отпуснаха обезсилени. Лейси отстъпи назад, приближавайки се до мястото, където лежеше колтът му, и хвърли поглед към по-големия брат. Но Луис Ботвел не предприемаше нищо. Седеше си върху набития дорест кон като отпуснато парче сланина и наблюдаваше Лейси без особен интерес.

— Ти го победи! Ти го победи! — Бъди Мънугиън чак подскачаше от възбуда върху седлото си и размахваше изправената пушка насам-натам.

— Внимавай с тази пушка, момче.

Ейб Ботвел се бореше за дъха си. Той падна на едно коляно, все още превит на две, вдишваше на пресекулки и се опитваше да задържи главата си повдигната.

Лейси взе колта си, пъхна го в кобура и плъзна ножа си обратно на мястото му, в десния ботуш.

— Ти го победи! — Бъди беше просто невероятно щастлив.

Луис Ботвел не бе казал и една дума. Не изглеждаше ядосан. Не изглеждаше и заинтересуван.

Тримата наблюдаваха Ейб. Наистина беше много корав мъж. Пое дълга, накъсана глътка въздух, оправи краката си и бавно се надигна. Не стана веднага и не можеше да стои напълно изправен.

— Сега… — каза той на Лейси, а гласът му звучеше учудващо стабилно — сега разбирам, че се прекарах сам, скитнико. — Той се опита да се усмихне и почти успя. — Трябваше да се сетя, че си прекалено много бавен, за да е наистина така.

Той отиде до оградата за оръжията си и вървеше изправен, каквото и да му струваше това.

— Сега вече — каза той, докато закопчаваше колана си — съм дяволски сигурен, че ще трябва да те убия веднага, след като си свършим работата, теб, обезобразено копеле такова. — Пак опита да се усмихне. — Но не и днес. Проклет да съм, ако предприема каквото и да било днес. — Той рязко измъкна ножа си от стълба. — Следващия път обаче — той се наведе с ръмжене, за да прибере ножиците си, — следващия път ще те довърша. — Наведе се втори път за шапката си.

— Хайде, Ейб — повика го Луис.

Ейб се качи на огромното си животно, но не се отпусна върху седлото, а се задържа върху стремената.

Брат му обърна дорестия и го подкара в тръс. А когато другият кон го последва, Лейси дочу Ейб да произнася задъхано: „Господи Исусе Христе!“. Явно бе здравата ударен.

 

 

Лейси стоеше и ги гледаше как се стопяват в далечината. Луис яздеше отпред и ни най-малко не намали ход заради брат си. Ейб го следваше, като се държеше възможно най-изправено на седлото. След няколко минути те се бяха вече скрили в храсталака.

— Ти победи Ейб Ботвел… — Бъд все още стискаше пушката в ръце.

— Освободи ударника на това пушкало, момче, и я остави настрани. — Лейси погледа още малко към хълма — да се увери, че на Ботвелови няма да им дойдат задни мисли за изхода на двубоя. Той не беше толкова впечатлен от тях двамата, колкото от този, който им даваше заповеди, който и да беше той. Повечето наемни стрелци щяха да изпозастрелят него и момчето — или поне да се опитат — на минутата, когато замиришеше на неприятности.

Териториални неприятности. Разпри за земя. Най-древната причина за вражди. Той нямаше никакво намерение да се намесва в тези неприятности.

Дяволите да ги вземат Ботвелови — и този идиотски двубой за някакви си жици тел тъкмо сега.