Рой Лебо
Градът на пистолетите (17)

Глава седемнадесета

Оказа се, че никой не му бе отмъкнал ботушите.

Лейси бе казал едно любезно „добър ден“ на обществения комитет, беше отишъл за ботушите си и се бе върнал у мис Мейнард, съпроводен по целия път от благоговеен шепот. Не спираха да го одумват, но се държаха на почтително разстояние, поне повечето от тях.

Чувстваше се разстроен, повръщаше му се. Не от престрелката. От еднаквостта. Всичко се повтаряше по един и същи начин. По абсолютно един и същи начин, по дяволите. Непогрешимият Стрелец и непогрешимият му „Колт Бисли“.

Трябваше да остави арменчето на участта му.

Манстейн и останалите, с техните пистолети и карабини, бяха хвърлили някой и друг неприязнен поглед на Лейси, когато видяха касапницата, в която се бе превърнала кръчмата. Но в крайна сметка, всеки знаеше що за хора бяха братята Ботвел, а и старият Селиман се бе застъпил за Лейси. Бе го охарактеризирал като почтен човек, случайно намесил се в неприятностите, когато видял как хладнокръвно избиват бедните каубои. Беше вдигнал много по-голям шум около нараняването му в бедрото, отколкото то заслужаваше, но това чудесно изигра ролята си за успокояване духа на комитета по безредиците. Манстейн несъмнено помнеше Лейси от конския пазарлък, но не се възползва от удобния случай да се заяде и да си го върне.

Беше голям късметлия, наистина, да се отърве толкова лесно. Селиман, Бъд, който си беше просто само едно момче, и няколкото добри думи от брата на съдържателя на магазина Норис, откъдето беше купил бейзболната бухалка, бяха разсеяли мрачните облаци над главата му.

— Ако обаче — каза старият Селиман — бях на твое място, Лейси, щях да стъпвам доста внимателно из Бристълтън за известно време. — Поспря за момент и добави: — Вслушай се в мнението на мъдростта.

Добър съвет. Слухът за престрелка с четирима убити щеше да се разнесе из целия Тексас през следващите няколко седмици. Основателна причина да си вдига парцалите и да отпътува, докато още беше възможно. Още малко неприятности и Централната компания за добитък нямаше да е склонна да разглежда смъртта на двама от своите наемници като неприятна случайност. Още малко неприятности и рейнджърите щяха да се почувстват длъжни да изпратят някого да проучи нещата на място…

Още една нощ покер, може би две — мъжете щяха да идват да играят просто за да могат да се похвалят, че са играли с него — само още една или две нощи, и той ще е готов за отлитане. Никакво съмнение, че щяха да се тълпят да играят с него сега, след като бе убил двама души.

Един убиец беше истинска забележителност.

Някакъв мъж се приближи до него от южната улица, задъхан и развълнуван от новината, и започна да говори нещо още отдалече. Ако се съдеше по широката усмивка по лицето му, той го поздравяваше. Сигурно всеки, който се бе страхувал от братята Ботвел, или бе оскърбяван и подиграван от тях, щеше да дойде да го поздрави и да го черпи едно питие.

Мъжът го доближи съвсем, протегна му ръка и отвори уста да си каже речта.

— Разкарай се от пътя ми, глупако! — сряза го Лейси и човекът се дръпна, сякаш някой го бе издърпал с ласо.

Лейси се чувстваше по-зле заради стрелбата, отколкото си бе мислил. Често се бе чувствал потиснат след убийство, но никога не бе изпитвал толкова тъжно, уморено усещане. Вероятно защото бе видял как умират Пийт Стърн и Хари Пиърс. Те бяха дали най-доброто от себе си, но не бяха от класата на братята и това бе всичко, което можеше да се каже.

Би могъл да започне да стреля от вратата на салона, да застреля Луис в гърба или първо да се разправи с Ейб и после с Луис, докато той се обръщаше. Би могло той да започне битката и по този начин да даде някакъв шанс на каубоите.

Можеше, трябваше, би могло, би трябвало…

Такива мисли като нищо можеха да те подлудят. Да мислиш, че животът и смъртта са такова дяволски случайно нещо.

Една жена с пазарска чанта в ръка стоеше и го гледаше втренчено, докато минаваше покрай нея, само на няколко къщи от мис Мейнард. Щеше да е дяволски доволен да се прибере и да се скрие от погледите на всичките тези хора. Жената беше спряла очи на изцапаните му в кръв дрехи и бе поставила уплашено ръка на устата си.

По-скоро да се прибере.

Когато училището свършеше, учениците несъмнено щяха да се накачулят покрай оградите на мис Мейнард. Непременно щяха да искат да го зърнат.

Да видят с очите си един убиец, това щяха да искат те.

А проклетите заместник-шерифи дори не се бяха мернали в „Двайсет и петте цента“. Дори и когато всичко беше свършило. Презрени страхливи кучета.

 

 

Сара отвори вратата у мис Мейнард и го пусна вътре, без да каже нито дума. Беше истинско облекчение да се намира в тази къща, да бъде с хора, които знаеха всичко за бедите и грижите в живота и не се месеха на човек за нещо, което беше минало и заминало.

С енергична крачка мис Мейнард се появи откъм приемната с ръкоделието си в ръка. Погледна Лейси, но не каза нищо и той се почувства доволен, че кръвта по дрехите му е достатъчно засъхнала, за да не се стича по изискания й килим.

— О, Лейси, ела горе! — Силки се беше надвесила от перилата, очите й бяха пълни със сълзи.

След като той отиде при нея, тя го съблече от окървавените му дрехи и ботуши, изми го и почисти с гъба и топла вода, но очите й си бяха останали насълзени.

— Ще спреш ли, по дяволите, да плачеш? Няма за какво толкова да проливаш сълзи.

— О, има — отвърна тя и избърса влажното си носле с опакото на ръката си, докато развиваше превръзката, направена от доктор Селиман.

— Сега вече ще си заминеш, нали? — попита го тя.

— След ден-два.

Тя взе парче от стар чаршаф и започна да почиства обгореното от куршума място, сякаш Селиман беше забравил да се погрижи за раната. Използваше гореща вода и сапун в изобилие.

Почисти го и го превърза отново с ивица изпран чаршаф.

— Казах ти, че няма нищо в раната — тросна й се Лейси. — Селиман вече ме е прегледал.

— О, я не вдигай шум — нареди му тя и стегна здраво превръзката, после издуха носа си в красива кърпичка с избродирани розички в ъгълчетата й и постоя за минута, загледана през прозореца, без да промълви нито дума.

 

 

Тя го събуди в полунощ, като го целуваше и прегръщаше. Той беше доволен, че го събуди. Беше сънувал едно отдавна мъртво момиче.

Силки лежеше до него в тъмнината и го прегръщаше, нашепвайки му нежности в ухото. Това го караше да се чувства неловко, правеше съня му да изглежда като реалност, сякаш това момиче бе онова момиче, което го бе харесвало и обичало.

— Хайде да поспим, сладурче — каза й той. — Кракът ме понаболява. — След момент Силки отмести ръцете си и се обърна на другата страна.

Лейси лежеше, вперил невиждащ поглед в тъмнината. Луната беше залязла, само отблясъци от звездите осветяваха неясно стаята. Той си представи за момент, че не бе имало никаква престрелка. Че на Ейб Ботвел му е било наредено да стои настрана от хората в Енгъл Айрън. Че самият той бе тръгнал по другия път към главната улица и че въобще не е виждал двамата каубои, въргалящи се в прахта пред бара.

По другия път…

Бе закъснял с години да тръгне по другия път. Закъсал още от деня, когато имаха юмручна схватка с Чарли Харис… след която се бяха оскърбявали до подлудяване… и Чарли бе отишъл до къщата на брат си за пистолет.

Би могъл да поеме по другия път тогава. И да остави Чарли Харис да го нарича страхливец. И какво щеше да му е по-различното?

Какво ли, по дяволите! Всичко! Абсолютно всичко!

Чарли Харис нямаше да лежи прострелян в главата като бясно куче… а и брат му също.

Това беше ден, който Лейси помнеше добре от утрото до вечерта. Дори си спомняше какво бе ял за закуска — свински наденички и овесена каша.

Работеше за линията Бътърфийлд — Канзас, само на четиридесет мили от Уичита. Беше на седемнадесет и се пръскаше от гордост, че върши истинска мъжка работа.

После Чарли Харис се върна с пистолета на брат си и със самия него. Албърт не закъсня да се намеси в разправията. Всичко можеше да завърши с някоя шега, ако не беше този идиот Албърт, зрял мъж без нито един зъб в устата и горе-долу толкова ум в главата.

След пет минути Чарли Харис бе мъртъв, а също и загубеният му брат. А Роджър Франклин Лесли, седемнадесетгодишен, беше в устата на цял Канзас. Грозен човекоубиец и първокласен пистолеро, или нещо подобно, пишеше из вестниците.

От този ден нататък светът за него стана широк, просторен и хубав. Отдаде се на живот от Уичита до Сан Франциско с една малка отбивка до Ню Орлийнс за големия дуел със Съливан (там срещна Джеси Джеймс, който приличаше на търговец на железария в жълтия си кариран костюм). Хубави дни бяха. Всяка година по някое убийство. Глупаците прииждаха на вълни, за да го срещнат. И той ги посрещаше с „добре дошли“, както си знаеше — никога не беше се замислял дали да не отхвърли предизвикателството на поредния грубиян и нехранимайко, да го повика вън от бара и да му пръсне черепа.

Никакви номера, никаква измама. Не и когато си толкова бърз и толкова добър с револвера.

Никаква измама. И цяла къща с проститутки, въргалящи се в пари. Покер с високи залози, здрави жизнерадостни момичета, а и няколко почтени жени също, ходене на опера в Сан Франциско, шампанско с парченца праскови.

Нямаше нещо, което да изплаши един млад здравеняк. Всъщност — точно обратното.

Чудни времена бяха. Времена на зашеметяващо пилеене на пари на запад от Мисисипи с всички тия англичани, французи и какви ли не чужденци, изсипващи се на тълпи, за да видят шоуто. Да видят старото, преди да си е отишло, да видят индианците, бизоните, преди да са си заминали, да видят и да вкусят усещането на най-дивия, най-сладкия начин на живот, който тази земя можеше да си позволи — преди безвъзвратно да е отмрял.

И какъв дявол само беше онзи млад Лесли с пистолета, а и без него. Всеки знаеше името му — и Томпсън, и Сегрю, и Хардин, и Холидей, и Бони, и Ринголд и братята Ърп.

Какви времена, Господи!

Да говориш за Франк Лесли Бъкскин бе като да говориш за самия тартор на дяволите. Това момче, младият Франк Лесли, щеше да влезе в тази кръчма през предната врата. Щеше да влезе невъзмутимо и набързо да оправи двамата Ботвел. Щеше да ги предизвика, да им даде шанс да пресегнат ръце към оръжията си и да ги очисти — първо единия, после другия, преди да успеят да завършат движенията си дори.

Но не и сега.

— На какво се смееш, Лейси? — измърка един мек и сънлив глас.

— На нищо, малката ми, на нищо. Заспивай.

 

 

Сутринта Сара влезе в кухнята, за да каже на Лейси, че мис Мейнард иска да го види в салона. Той довърши яйцата си, изправи се и прекоси хола. Закуската не беше минала много приятно, и то не защото й имаше нещо на храната, а понеже момичетата бяха доста потиснати. На никое не му се приказваше, докато Лейси седеше на масата.

Не че имаха на какво да се радват у един грубиян с отблъскващ белег през лицето и сиви нишки в косата. Тези бяха курви от класа и не им се нравеше да закусват със стрелци и побойници. Силки също се държеше хладно с него. Подаде му учтиво конфитюра от сливи, който й поиска, но този път нямаше тайнички пощипвания по задника под масата. Другите жени го поглеждаха крадешком от време на време, сякаш се страхуваха, че може да изпусне контрола над себе си и да се развилнее на масата. С някой хубавичък наконтен момък те биха могли да се примирят независимо дали той убива или не, но един белязан застаряващ скитник, чиито подгизнали в кръв дрехи още лежаха до коритото за пране, едва ли можеше да породи някакви романтични представи у тях.

Те долавяха у него миризмата на смърт. И на умора.

Мис Мейнард му кимна да се настани на един стол в салона. Тя се вгледа в него за момент, после сведе глава над ръкоделието си. Сбръчканите й малки ръчички заредиха изкусно бод след бод.

— Възнамерявате ли да продължавате да играете с моите клиенти, мистър Лейси? — попита тя, без да го поглежда.

— Още една нощ… може би две, надявам се.

— Сега ще почнат да идват много повече хора.

— Да, мис Мейнард, знам.

— Не е невероятно, струва ми се, доходът ви значително да набъбне.

— Само още една или две вечери, мис Мейнард.

Тя въздъхна и остави ръкоделието си. Залюля се напред-назад, като го гледаше право в очите.

— Много лошо — каза тя, защото имаше предвид твърде много неща.

— Да. — Той се изправи да си върви.

Когато беше стигнал до вратата на салона, тя се обади:

— Мистър Талбът имаше вчера разговор с Луис Ботвел. Насаме.

Насаме. Но не съвсем, очевидно. И така, адвокатът се оказа нещо повече от търговски агент на компанията за добитък. Разнасяше нарежданията й. Правеше й разни услуги, като развързването на юздите на наемните им убийци например.

— Разбирам — каза той.

Мис Мейнард се върна към покривчицата си, а Лейси излезе от салона и тръгна към хола. Трябваше да помисли за Талбът.