Рой Лебо
Градът на пистолетите (1)

Глава първа

Бъд Мънугиън яздеше нагоре по североизточната извивка на Енгъл Айрън. Беше изкарал един дълъг ден далеч от поселището — почти десет часа оглеждаше за скъсани или паднали жици от оградата. Ако скъсването беше достатъчно голямо или пък имаше паднали колове, щеше да се наложи да дойдат повече каубои. Вече приключваше работата си. Залезът прогонваше полека деня, известявайки началото на здрача. Бъд се оглеждаше за някой храсталак или канавка, където да слезе от коня, да го разседлае и да си стъкне лагер, за да си свари старото кафе, което готвачката му беше дала, и после да похапне от твърдите бисквити, като ги потапя в каничката с кафето. В управлението не плащаха зле, но готвачката не смяташе да хаби печено месо и разни там деликатеси за някакво арабско момче, занимаващо се с поправянето на оградата.

И тогава Бъд го съзря. Не храст, не голям камък, а един мъж.

Бъд хвърли поглед към пушката, затъкната отзад на седлото му. Всъщност пушката не беше негова, а беше част от инвентара в ранчото. Такива даваха на каубоите, които подкарваха кравите, когато излизаха навън сами. Пушката не беше много добра — стара карабина „Хенри“ със слаба пружина на спусъка. За да произведе изстрел, човек трябваше да натисне спусъка напред, дори и да беше вече го задействал. Направо си беше изхабена. Бъд спестяваше за пистолет, но беше събрал само седем долара, което далеч не беше достатъчно.

Човекът вървеше от външната страна на оградата. Беше се насочил на юг. Вероятно щеше да следва оградата, за да стигне до главните постройки. Чакаше го доста път.

Когато мъжът се приближи до него, Бъд видя, че носи седло и дисаги, а на гърба му висеше пушка. Крачеше бавно и уморено, провирайки се между стигащите до кръста треволяци.

Бъд отново се почуди дали да не извади старата карабина, просто за всеки случай. Нищо чудно на непознатия да му се прииска да вземе Блеки за себе си — само да насочеше пушката си към Бъд, и конят щеше да смени собственика си.

Бъд се наведе, за да извади оръжието си, и видя, че мъжът беше спрял и стоеше неподвижно, като го наблюдаваше спокойно. Бъд не знаеше дали е объркан, или изплашен от невъзмутимостта на човека пред себе си, но той пусна приклада на пушката, изправи се и отвърна на погледа на другия, за да не си помисли той, че се страхува от него, макар да подозираше, че вероятно прави грешка. На негово място мистър Мийгър щеше вече да се е прицелил в непознатия и щеше да го наругае, та макар и само заради това, че се намира в такава близост до оградата на Енгъл Айрън. И на този мъж щеше да му се наложи да отговаря наистина бързо и убедително, и най-вече правдоподобно, ако не искаше да усети жилавия камшик по гърба си.

Мъжът просто си стоеше сред високата трева и се взираше в Бъд. След малко се приведе и остави седлото на земята, заедно с пушката. После се изправи и пак се загледа в Бъд.

Но тъй като момчето продължи да стои на понито си, без да предприеме каквото и да е, мъжът вдигна шапка и я размаха в безмълвен поздрав. Сега вече Бъд трябваше да реагира някак, затова подкара Блеки и се приближи бавно до човека.

— Хайде, хайде — извика му непознатият. — Аз не съм конекрадец.

Когато се озова в непосредствена близост до него, Бъд разбра, че това, дето мъжът бе захвърлил пушката си, нямаше особено значение. През високите стъбла на тревата се виждаше, че той носи патрондаш и затъкнат в него револвер със старинна ръкохватка.

— Виждал си „Колт Бисли“, нали? — запита го мъжът с лека, дружелюбна усмивка.

— Да, струва ми се — отвърна Бъд, тъй като не желаеше да го вземат за глупак.

Мъжът не каза нищо повече и Бъд го огледа внимателно. Беше висок, поприведен мъж с наболи мустаци и страшен белег, който разсичаше лявата му буза и правеше изражението му особено странно. Ъгълчето на устата му се извиваше към края на белега и го караше да изглежда така, сякаш току-що е изрекъл някоя забавна шега. Имаше тъмни, сиви очи, със същия избелял оттенък на сивото като на старата му шапка „Стетсън“. Дрехите му бяха доста поизносени, особено елечето с дълги ресни, което издаваше безкрайни часове езда под изпепеляващо слънце и вечери край пърлещи лагерни огньове.

Скитник, определено. Бъд знаеше какво би му казал мистър Мийгър: „Изчезвай от оградата, мистър. На изток или на север, но просто се махай от оградата.“

— Вижте сега… — започна Бъд.

Мъжът не му обърна никакво внимание.

— Слез от това пони, момче — каза той, — и виж дали можеш да намериш някой сух храст, за да запалим огън. Имаш ли нещо за ядене в тези дисаги?

— Бисквити — отговори Бъд. — Но…

— Добре. Слизай и ги извади. — Той погледна Бъд и му се усмихна. Когато се усмихнеше, изглеждаше почти дружелюбен, ако не се вземеше под внимание това, че под белега устата му се разкривяваше.

— Кафе? — попита той.

— Да, предполагам.

— Предполагаш? — засмя се мъжът. — Тогава скачай долу и започвай да приготвяш малко от това „предположение“.

Бъд реши, че няма кой знае какъв избор, но със сигурност знаеше, че това, което правеше, не беше редно. Мистър Мийгър щеше да побеснее.

Плъзна се надолу по гърба на черното пони и започна да търси в багажа си бисквитите, кафето и тигана.

— Как се казваш, момче? — попита го мъжът.

— Майкъл Мънугиън.

— Наистина ли? Как ти викат?

— Наричат ме Бъд. А вие как се казвате?

— Казвам се… Фин… Фин Лейси.

Бъд остави бисквитите на тревата. Бяха увити в една от най-хубавите му кърпи. Тя беше яркочервена, или поне е била такава като нова. Сега беше цялата изсивяла. После сложи и кафето, и тигана до бисквитите.

— Предполагам, че аз ще трябва да се занимая с разпалването на огъня.

— Да, продължавай. Аз ще разседлая коня ти.

Бъд беше обходил доста обширно пространство в търсене на някой сух храст и съчки, когато изведнъж осъзна каква глупост беше направил. Всичко, което онзи скитник трябваше да направи, бе да яхне старото му конче и да изчезне.

Бъд се изправи рязко и с вик изскочи от храсталака, оглеждайки се към мястото, където скитникът държеше коня му. Подскочи като изплашен заек, а и видът му беше точно такъв.

Непознатият стоеше зад Блеки, гледаше Бъд и се смееше с цяло гърло. Седлото обаче беше свалено. Беше свалил и юздата и ги беше оставил до износените двойни дисаги, които преди носеше на гърба си.

— Хайде, давай тия разпалки! — извика той на Бъди. — Не смятам да ти крада коня.

Когато се стъмни, те бяха сварили вече кафето и нападнаха бисквитите с апетита на изгладнели животни.

— Не съм виждал и следа от зайци през последните няколко дни — каза скитникът и топна бисквитата си в парещата течност. Бъди бе забравил чашата си — беше я използвал за седмичното си бръснене и после я беше оставил в умивалнята до помпата, където си бе приготвял багажа, за да излезе, затова и двамата сега отпиваха от тигана.

— Ами — отвърна Бъд, — тук обикновено ги има много, но през последните няколко седмици команчите правеха пролетното си ловуване, та затова.

Като чу това, скитникът го изгледа остро.

— А аз мислех, че тези хора са изчезнали оттук. Мислех, че полковник Макензи се е разправил с тях.

— Може и така да се каже. Всъщност, така е. Не мисля, че продължават да убиват хора както преди, но все още ги има наоколо. Не можеш да ги видиш много често, освен в равнините Стейк Плейнс понякога. И аз ги видях веднъж там.

— И те все още провеждат голямото си пролетно ловуване, така ли?

— Да, така е, особено тук, нагоре. Кръстосват из Стейк Плейнс.

— Значи Стейк Плейнс.

— И аз това казах. Сноват там и ловуват всичко, което им се хареса.

Непознатият поклати глава.

— Ако бях на твое място, Бъд, и знаех това, нямаше да си правя разходката посред бял ден.

— Е, не съм чувал да са убили някого напоследък.

— Чиста случайност — рече сухо скитникът и се разсмя.

Те довършиха бисквитите и кафето, но продължиха да седят край малкия огън, вперили погледи в него. Непознатият — как му беше името? Лейси. Фин Лейси. На светлината на огнището той не изглеждаше вече толкова суров. Бъд виждаше бръчките по лицето му, косата му сребрееше. Особено добре се виждаше това около ушите му, когато повдигаше края на шапката си. Всъщност, той си беше само един стар човек. Белегът по лявата му буза аленееше на бледата светлина. Бъд се чудеше при какъв ли инцидент го е получил. Или пък някой го беше подредил така с нож.

Беше проницателен обаче. Явно беше отгатнал насоката на мислите на Бъд.

— На колко години си, момче?

Бъд се накани да излъже, като прибави някоя годинка към възрастта си. Правеше го понякога; беше го пробвал, когато за първи път дойде в Енгъл Айрън. Но човекът пред него беше от друго тесто, макар и да ходеше като скитник със седлото си на гръб, и сигурно щеше да си умре от смях, ако хванеше Бъд да лъже.

— На петнайсет… и половина.

— Добре, добре — каза скитникът. — Предполагам, че това е достатъчно зряла възраст, за да се заемеш с мъжка работа.

— Разбира се, че е така — рече разгорещено Бъд, защото не желаеше да оставя Лейси с някакви съмнения по въпроса. — Можеш да се обзаложиш.

Но той също можеше да задава въпроси.

— Какво се е случило с коня ви, мистър Лейси?

— Мъртъв е — каза непознатият. — Умря от старост и изтощение. — Той изгледа Бъд над пламъците. — Както ще умра и аз, а също и ти.

Бъд не знаеше какво да отговори на това. Нищо чудно човекът да беше смахнат. Според мистър Мийгър повечето от тези скитащи нещастници бяха такива, а и според останалите.

— Ти си арменец, нали? — попита го скитникът след малко.

— Откъде накъде! Аз съм истински американец, сър! — И ако този факт не се харесваше на дъртото копеле, нека се пръждосваше.

— Не се засягай — каза скитникът и се излегна на тревата, като подпря глава с ръка, без да отмества поглед от пламъка.

Дълго време никой не промълви нищо.

Непознатият се надигна и хвърли няколко изсъхнали клонки в огъня, за да го поддържа.

— Нищо чудно да докара команчите да ни правят компания — рече той. — И така, как ти викат — еврейчето или арабчето?

Бъд замълча за момент, после отговори:

— Арабчето.

Лейси се изсмя.

— А пък ти не си такъв. — Той хвърли още един клон в жаравата. — По дяволите команчите. Едно време познавах в Сан Франциско един арменец. Чувал ли си за Ара Керкориан?

— Не, никога.

— Беше картоиграч. И търговец. Скъсваше се да играе „Блек Джак“ по крайбрежието.

— И аз ще отида някой ден в Сан Франциско — каза Бъд. — Когато това стане, ще потърся този човек може би.

Лейси се отпусна отново на тревата, придърпвайки периферията на „Стетсън“-а си върху очите, за да ги заслони от отблясъците на пламъците.

— Как се случи, че се захвана с краварството, Бъд?

Би трябвало да отговори на този човек, че това си е само негова лична работа, но разсъди, че ако го направеше, Лейси само би му се изсмял.

— Ами… майка ми се разболя и умря.

— И какво?

— Ами, тя умря… а баща ми е умрял още по-преди, предполагам. Той беше амбулантен търговец — железария и всякакви други дреболии, знаеш. Тръгна към Оклахома много отдавна и после никога не се завърна. Никога не чухме нищо за него, нито пък за групата му.

— Изглежда, че е имал повече смелост, отколкото благоразумие — промълви Лейси изпод шапката. — Да тръгне със стока по онези места в онези времена, хм.

Бъд не знаеше как да разбира това.

— Баща ми си го биваше — каза той.

Лейси не му обърна внимание.

— Да, повече кураж, отколкото здрав разум. Предполагам, че се е надявал да развърти добра търговийка нататък. Човек можеше да направи пари там — ако съумееше да остане жив.

Бъд не отговори за известно време, после каза:

— А ти, ти какво знаеш за тези неща?

— Повече, отколкото ми е необходимо — отвърна непознатият и се прозя. — Сега най-добре да поспим, момче. Утрото ще дойде много скоро. И ако не хванем някой заек, нищо чудно за закуска да изям това твое пони. Стомахът ми направо се целува с гръбнака. — Той се понадигна, измъкна одеялото от багажа си и се изпъна удобно — с лице, отвърнато от огъня.

Бъд постоя още известно време до огъня, размишлявайки. Наслаждаваше се на факта, че е буден и готов да посрещне всяка евентуална неприятност, докато скитникът, който се беше държал толкова самоуверено и приказвал толкова на едро, сега дълбоко спеше. Не знаеше какъв късмет вади, дето Бъд не се метнеше на стария Блеки и не го зарежеше сам в тази пустош.

Накрая Бъд изля последната глътка кафе върху пламъците, стана и затъпка с крака това, което беше останало от огъня. Не се страхуваше от команчите. Предполагаше, че няма да намерят за много мъдра идеята да се захващат с двама въоръжени бели мъже. Непознатият изглеждаше твърд и опитен, а дори и да не беше така, е, Бъд считаше, че и той вероятно би могъл да покаже това-онова на индианците. Ако имаше късмет, би могло да се окаже, че е дяволски добър със старата карабина „Хенри“. Наистина, дяволски добър…

 

 

Когато момчето заспа, Лейси стана и провери дали огънят е напълно изгасен. После отиде да види дали понито не е излязло от букаите си. Поразходи се под лунната светлина, ослушвайки се дали някоя неприятност не приближаваше в галоп към тях. Под бледата луна тревата направо блестеше. Простираше се навсякъде около него, та чак до хоризонта, бяла като снега, покриващ планините, които се извисяваха на север.

Лекият нощен ветрец разлюляваше тревите и Лейси чуваше шумоленето на стъблата, докато вятърът се промъкваше между тях. Звукът беше същият, както когато валеше сняг в планините край Битъррут.

 

 

Бъд беше добро момче. Лейси беше виждал достатъчно нахакани грубияни, сякаш родили се на уста с фразата „целуни ме отзад и си извади пищова“, които се стичаха на потоци към тексаските ферми, за да си играят на каубои. Мнозина от тях не струваха и пукнат грош, а и щяха да стават все по-развалени, попадайки в ръцете на по-старите негодници. Но Бъд изглеждаше наистина добро хлапе. Майка му явно бе имала достатъчно време, за да го научи на някои неща, преди да умре. На много от фермерските синове им обръщаха внимание колкото на бездомните кучета и това им личеше.

Може би дори беше твърде добър, твърде мек, за да се оправя в живота. Дребен и кльощав, той изглеждаше повече на четиринадесет, отколкото на шестнадесет, с това извито носле и очи като на току-що родено теленце.

Момчето беше вече на понито си — понито на Енгъл Айрън, всъщност. Беше казало, че това ще е възнаграждението му за работата, която върши. Яздеше го, защото, когато се измъкнаха от завивките си на сутринта, изглеждаше, сякаш още подозира, че Лейси ще му направи някоя мръсотия, ще му отмъкне коня и ще изчезне, присмивайки се над глупостта му.

Седлото и нещата на Лейси бяха привързани зад гърба му. Не беше много удобно, но това беше всичко, което можеше да се направи — малкото черно конче едва ли би могло да носи двоен товар твърде дълго. Лейси щеше да повърви известно време, после момчето щеше да го смени, макар че не изглеждаше много доволно от ситуацията.

Лейси беше измъкнал старата пушка на хлапето, ако беше негова изобщо, от калъфа й и я носеше на рамото си. Малкият Бъд изглеждаше сериозно разстроен, когато Лейси направи това, и той му връчи големия си пистолет като компенсация за пушката. Да има това оръжие до себе си, докато язди, изглежда, напълно успокояваше Бъд.

Лейси се оглеждаше за някой заек. Беше пролет, и то прекалено ранна. Един голям заек щеше да стане на превъзходна гозба и старата карабина беше идеална за целта.

Северен Тексас беше много хубава област, особено ако обичаш тревата. Висока трева, вълнист терен и нищо друго на мили наоколо, докъдето ти стигаше погледът — нито дори поне едно дърво на север, изток, запад или юг. Само равнина и палещо слънце.