Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (9)

IX
По скалите

Той тичаше покрай брега с разкопчано сако, а вятърът разрошваше косата му и я посипваше с парченца лед. Въпреки това той успя да излезе на скалите, обливани от бушуващата езерна вода. Бяла пяна отскачаше нависоко. Той тичаше по гладките камъни, спъваше се в процепите, подхлъзваше се на местата, където пяната беше замръзнала.

Ето! Да, то трябваше да е тук, в пропастта! Той се спря задъхан, уморен и поопипа с ръка скалите, но те бяха студени и мокри…

 

 

Пак беше неделя. Само преди седмица бе ветровито и студено като през есента; дъждът шибаше и той забеляза, че от брезите вече капеха жълти листа. Но сега грееше слънце и водата по плиткия бряг пак беше започнала да се стопля. Полуузрялата ръж в равнината беше повалена от бурята, а водните струи бяха изкопали лъкатушещи вадички по брега. Сега небето беше ясно и голямото езеро изглеждаше толкова синьо, сякаш никога вече нямаше да духа вятър. На пясъка лежаха пълни отпуснати жени с тъмни очила; децата си играеха край водата, а горе в сянката на храстите седяха семействата от равнината, дошли на излет.

Керстин и Валдемар се качиха на скалите, където никой не отиваше, защото бяха доста отдалечени от пътя. Тя не искаше да я виждат познати.

— Заради мен ли се срамуваш? — подкачи я той.

— Не разбираш ли? — запита тя оскърбена.

И той разбра. Не беше редно млада дама да се къпе с млад господин; какво щеше да си помисли семейството на младата дама. А тъй като тя вече официално живееше при леля си в съседната община, въпросът беше още по-деликатен. Освен това тя толкова се срамуваше да показва тялото си. Хубавият червен бански костюм й стоеше добре. Той я гледаше.

— Не ме гледай така! — помоли Керстин и се потопи във водата чак до раменете, като дълго време отбягваше погледа му. Но постепенно стана по-смела. Започна да го пръска с вода. Той я дръпна под водата и за наказание тя хвърли пясък в косата му.

Подскачаха наоколо като палави деца, несмущавани от никого. До една скала имаше лодка, но понеже беше заключена, те трябваше да се задоволят само да скачат и да се люлеят в нея. Валдемар плуваше и буташе момичето пред себе си. От време на време сядаха на дъното и се опитваха да се гледат един друг, докато развихреният пясък не премрежеше очите им. И тъй като дъното беше плитко, той не разбра, че тя не знаеше да плува.

Ято малки рибки се стрелна към брега, но те не можаха да уловят нищо. Рибките се приближаваха, но когато се опитваха да ги хванат, в миг се разпиляваха. На моменти Керстин приличаше на такава стрелкаща се рибка. Тя тихо се плъзваше напред и спираше, а когато той понечеше да я хване, изчезваше. Успяваше да улови само нейния смях, който звучеше в ушите му. Тя беше пъстра, интересна рибка: ръцете, краката и шията й бяха възтъмни, а тялото — бяло. Банският й костюм изглеждаше като червено петно.

Мургав младеж слезе при лодката и започна да я стяга за път.

— Керстин, да го помолим ли да се повозим с лодката?

— Да, ако може. Това сигурно е Хилдинг.

— Чакай, тогава трябва да бъдем предпазливи. На мъж с развален годеж едва ли може да се разчита, независимо дали страда, или се радва.

— Засрами се! Известно ли ти е, че Елза вече се е преместила в града?

— Тя действува бързо. Но изглежда че Хилдинг продължава да работи в чифлика си, като че нищо не се е случило. Впрочем и аз бях свидетел, как тя, лапна по черноокия донжуан и тръгна по кривия път.

— Зная, Ели и Кале са били там… Елза се чувствувала добре в лодката от махагон.

Когато изскочиха от водата, край тях се посипаха бисерни капки.

— Здравей, Хилдинг, може ли да дойдем с теб?

— Да-а… — отговори проточено той.

Помогнаха му да изтласка лодката. После се качиха в нея и седнаха на кърмата.

— Всъщност Керстин трябваше да седне отпред — каза Хилдинг. — Но вероятно не можете да се разделите, затова нека остане където е!

Той се държеше както винаги, смееше се и приказваше. Когато забелязваше въпросителните им погледи, не се издаваше, а продължаваше да гребе сигурно и енергично като жител на соления бряг.

До кея лодките бяха почти една до друга, всеки метър беше зает. Надолу, недалеч от силоза, стояха закотвени две черни моторници.

Хилдинг се огледа.

— Не, няма да спирам — промълви той. — Не трябваше да вземам Керстин с нас, но сега е много късно, за да се промени нещо. Може би ти ще слезеш тук?

— О, не! Дрехите ми останаха горе.

Хилдинг подкара внимателно, поогледа се и пусна лодката да се плъзне навътре.

— Вземи веслата — каза той и се изправи, а Валдемар зае мястото му. Когато прочете името „Нептун“, нещо го бодна рязко.

— Какво мислиш да правиш?

Хилдинг скочи на палубата на „Нептун“ и каза:

— Трябва да уредя една работа. Задръж лодката, докато се върна, а после ще гребем тъй, сякаш ни е подгонил сатаната.

Никой не можа да отвори уста — внезапното хрумване на Хилдинг ги накара да занемеят. Беше ясно, че той съвсем не се безпокои дали постъпката му е разумна, или не.

От една каюта се подаде… Елза! Руса, рошава, сънлива. Като го видя, изписка пронизително и хлопна вратата.

— Какво по дяволите търсите на „Нептун“? — запита татуиран моряк и изсвири, за да дойде неговият другар. Хилдинг скочи през палубата, изкачи се бързо на кея — гъвкав в тесните си, дълги панталони. Валдемар маневрираше умело сред множеството побити колчета и параходни въжета, но в същото време не пропускаше и да види какво става на кея. Така налетя на хубавата, бяла платноходка, от която в същия миг се появи един дебел, ядосан мъж с космати гърди.

— Какво правиш? Стой си на сушата, като не можеш да управляваш лодка!

— Махай се от очите ми, проклет воден кон!

Керстин извика! Беше много уплашена, за да каже нещо; само стисна коленете си и изгледа дебелия човек. А на кея Хилдинг изрева на новия приятел на Елза:

— Познаваш ли ме?

— Не.

— Скоро ще се запознаеш с мен — познанията ти трябва да се допълнят. Добре ли се чувствува моята годеница в твоя мръсен ковчег?

Мургавият човек, който беше почти с една глава по-висок от Хилдинг, махна с ръце и извика нещо. В далечината на кея се появиха около една дузина мъже начело с татуирания. От лодките ги наблюдаваха. Хилдинг сви юмруци, а мургавият застана начело на хората си, като викаше:

— Нападат ме!

Бърз като светкавица, Хилдинг го удари по брадата с всичка сила. Фигурите се очертаваха рязко на фона на огрения от слънцето бетон на силоза и преди да падне, удареният сякаш подскочи във въздуха. Хилдинг го вдигна, удари го още веднъж по лицето и го блъсна във водата.

— Хванете този луд! — изкрещя някой и тълпата се нахвърли срещу него. Хилдинг се оттегляше заднешком, а Валдемар караше лодката извън веригите, за да бъде колкото е възможно по-близо до него. Изведнъж от една лодка изскочи някакъв мъж и Валдемар извика, за да предупреди Хилдинг; последният се хвърли напред, подложи крак на нападателя и изтича край него. Стигна до края на вълнолома, появи се изпод една лодка и се покатери запъхтян и весел в своята.

— Понякога изпитваш жизнена нужда да си отмъстиш — заяви оживено той. — Човек е много по-силен, отколкото си мисли, а онзи беше твърде лек за ръста си… Но сега трябва да гребем бързо, за да не ни настигнат.

Грабнаха двете гребла, а на Керстин дадоха третото, за да направлява с него. Тя не пророни нито дума, но се виждаше че трепери.

Когато бяха преполовили пътя, откъм кея се чу боботене на мотор и оттам потегли една дълга, кафява лодка.

— Давай! — изкрещя Хилдинг. — Увеличи темпото! Никога ли досега не си гребал? Та ти нямаш сили!

Появи се „Нептун“ с пяна около носа, а от прозорчето се ухилиха две лица, едното мокро, побледняло и подуто, а другото кръгло, с четинеста брада и лула в устата. Може би в някоя каюта на палубата имаше трети човек. „Нептун“ се отклони от курса, стрелна се съвсем близо до тях и Валдемар почувствува как нещо откъсна греблото от ръцете му. Всичко потъна в кипящ грохот, а когато той погледна отново, лодката се люлееше като тапа. Хилдинг се показа на повърхността:

— Момичето не може да плува!

Керстин се въртеше в килватера зад моторницата. Появяваше се на повърхността и пак потъваше, а слабите й ръце махаха отчаяно. Валдемар се хвърли към нея, но преди да я стигне, устата й се отвори, тя изкрещя къркорещо й потъна. Той се гмурна, съзря я като светло петно между черните водорасли и сграбчи борещото й се тяло. Трябваше да положи всички усилия, за да я държи далеч от себе си, защото тя искаше да се вкопчи в него и да го повлече. При това той самият потъна, нагълта малко вода, но изплува, като кашляше и пуфтеше. После легна по гръб и започна да тегли момичето над себе си, а с едната си ръка държеше брадичката й. Керстин стенеше и жадно гълташе въздух. Щом разбра, че е в съзнание, Валдемар започна да й говори:

— Лежи кротко, не ритай, не е опасно!

Постепенно тя се отпусна и се примири, че е потънала чак до носа си във вода. Валдемар плуваше в кръг, докато Хилинг обърне лодката и изгребе водата от нея. След това те качиха момичето, а Валдемар я накара да седне на дъното на лодката и сложи главата й на коленете си. Тя плачеше, беше посиняла от студ. Така те седяха смълчани в лодката, докато стигнат сушата. Сега, когато вече нямаше от какво да се страхуват настъпи реакция: Валдемар започна да хълца и да трепери.

— Ужасът след случилото се действува по-зле от леден душ — каза Хилдинг. — Все пак имахме късмет, че хората не полюбопитствуваха и се махнаха. Обещавате ли да не казвате никому нищо?

— Да, ако и ти не ни издадеш!

Керстин и Валдемар седнаха на един склон, за да се стоплят на слънцето. И двамата мълчаха; той нито за един миг не я изпускаше от очи. Никога досега не се бе замислял сериозно. Никога не е бил тъй благодарен на благосклонната съдба. Ами ако не беше успял да я хване веднага? Ох, в такъв случай всичко щеше да бъде безсмислено — лятото, слънцето, топлината и песента на птичките, приятелството и всичко, което го радваше тук, в този забравен кът на Швеция. Едва сега му стана ясно колко сляп е бил. Душата, душата на цялото лято беше Керстин! Душата на това нежно цветенце, което лежеше тихо на скалата, можеше да отлети и от нея нямаше да остане нищо.

Харесало му беше, че за възрастта си тя е много умна и мила. Та нали той трябваше да има приятелка по време на престоя си тук! И тя му стана приятелка, защото се бе поблазнил да я спечели. Останалото нямаше значение. Тщеславието, гордостта, удоволствието, другарският живот, общественият интерес, всичко това придобиваше смисъл и съдържание, само ако той можеше да бъде близо до нея. Смяташе, че е обикновено влюбване: дотогава едва ли не се беше подигравал с това прекрасно момиче. Тя му беше признала открито какво става в сърцето й, а той само мълчаливо го бе приел. Навярно тя никога не се бе усъмнила в него. Но и нямаше да узнае, че една вечер той я бе сравнил с малка крепост, която скоро щеше да падне в ръцете на един щастлив нападател.

— О, аз, грешникът! Благодаря ти, провидение, ти, което бдиш над нас!

Сякаш самият той беше почувствувал болка, когато видя как й се повдига и как се измъчва. Притегли я към себе си.

— Как си, мила?

— По-добре съм сега, но гърдите още ме болят. Колко било лошо да се давиш! О, Вале, не искам никога да умра!

Той сложи ухо на гърдите й — слушаше как тупти сърцето й. Не по-голямо от юмрука й, то биеше все по-сигурно. Щом я погледна, тя се изчерви и се усмихна.

— Скоро ще се съвзема, ще забравим всичко!

Кой можеше да забрави подобно нещо? Във всеки случай не той.

Керстин искаше да извърви сама двете мили до къщата на леля си. Затова те се сбогуваха горе на шосето.

— Представи си каква врява ще вдигнат, ако узнаят, че съм се къпала с тебе — пошегува се Керстин. — Леля Беата ще пише за това в следващото писмо до пастора! — засмя се тя и си тръгна, а той със свито сърце и махаше.

Цяла седмица нямаше да я види — как щеше да мине това време? Самата мисъл го гнетеше, сякаш Керстин никога вече нямаше да се завърне.

Но шестте дни бързо се претърколиха. Валдемар се освежи и си почина. Нощите му вече бяха спокойни, не се будеше. Срещите им в долината се подновиха. Водеше я на сбирките на младежкото дружество, на танци, на кино и в града. Целуваха се и се галеха; копнееха един за друг, когато бяха разделени. Той вече не се опитваше да превземе крепостта. Беше си обещал да не накърнява нейната чистота и трябваше да удържи на думата си. Тя стана негов идол, обожаваше я и му се струваше, че грижите му към нея не са достатъчно големи.

С всеки изминат ден тя разцъфтяваше; никой дотогава не я беше глезил така.

Стараеше се да се изразява по-красиво, грижеше се за външността си, макар че го правеше скришом. Стана бдителна и дяволита, сурова към всички освен към него. Заприлича на полукълбо, чиято плоска страна е нежна и топла. Подобно полукълбо беше и той. Заедно образуваха едно цяло — силни, съвършени един чрез друг, но сурови и безразлични към външните явления.

Една вечер, преди да пожънат ръжта, когато в далечината проблясваха мълнии и от светналото кипящо езеро долитаха странни звуци, младежкото дружество провеждаше сбирка на празничния площад. Сцената все още беше на мястото си. Опънаха само няколко платнища. Както винаги членовете на дружеството закъсняваха и сядаха по земята. Докато чакаха, те разговаряха помежду си. Случаят с Елза още не беше забравен.

— Чухте ли…

— Знаете ли, че…

Момичетата клюкарствуваха внимателно, мъжете — недодялано, но нали и те трябваше да приказват!

Дойде Клас. Керстин веднага седна по-близо до приятеля си, като се огледа плахо.

— Чудя се, че си говорят — сподели Валдемар. — Нали това беше страшен скандал за неговия и за нейния род.

— Не разбирам постъпката й — каза Керстин.

Клас наблюдаваше кисело колко привързани бяха те един към друг и отсъди:

— Бих казал, че сега са в стихията си! Вроденото им желание да прикрият своите черни души, като очернят душите на другите, все повече нараства — появи се голямо възмущение срещу горката Елза. Знаете ли, че се възхищавам от нея, от нейната дързост?

— Разбирам — отвърна Валдемар с горчивина — но мислиш ли, че е редно? Какво ще стане с нея щом завърши приключението?

— Това е друг въпрос. Най-важното засега е, че тя е използувала възможността да преживее нещо — онзи, който не се възползува от шансовете, се погребва, нищо не постига. Прави тягостно впечатление как всички, които са стояли на сухо, се надигат срещу онези, които още не са стъпили здраво на крака. Мисля, че вие двамата бяхте бодри и здравомислещи, но сега сте станали същите мрачни еснафи като останалите.

— Пфу — възмути се Керстин, а Валдемар запита:

— Помисли дали ни харесва да бъдем такива, каквито сме?

— Аха, беше време, когато на Елза също й харесваше да е такава, каквато е, какъвто е и целият й род, а идеалът й за живота бяха три крави и една котка, огнище и чайник… Сега тя има друг идеал…

Главната точка от дневния ред беше: повече пари за стоежа! Чистата печалба от празника беше вече изхарчена, а сега липсваше дървен материал, така че работата бе в застой от близо две седмици. Къщата излезе по-скъпа, отколкото бе изчислено и всички бяха в лошо настроение.

Хилдинг присъствуваше и поиска думата:

— Спортното дружество е взело решение да увеличи таксите на своите членове, а сега предлагам младежкото дружество да направи същото.

— Спортното дружество няма да дирижира нашите решения!

— Правя предложението като член на младежкото дружество!

— Няма да е справедливо спрямо хората, които членуват и в двете дружества — ще трябва да плащат двойно.

— Да, но нали ще имат двойна полза от дома?

— Няма ли да плати общината? Ние, младежите ли ще носим цялата тежест?

— Безспорно е, че общината плаща една част.

— Младежкото дружество вече заплати една трета от цялата определена сума. Отначало не беше предвидено да има баня и гимнастически уреди, така че сега спортното дружество трябва да плати за тях!

— Всички ще се ползуват от облагите — всички да внасят еднакво.

Накрая се споразумяха да се пусне пробна подписка, но резултатът не беше добър.

Забавната програма, която последва, беше съставена шаблонно. Имаше песни и музика, лоша пиеса, към която Клас нямаше никакво отношение и накрая вечерни новини от телеграфното бюро на младежкото дружество.

Първо съобщиха за едно полицейско издирване. Търсеше се Хилдинг Хансон, който от две седмици беше изчезнал от своя дом.

Следваше предупреждение за мина: една плаваща рогова мина била забелязана вчера на североизток от фара на езерото Линдор. При по-подробно проучване било установено, че мината е трикракото корито на Еленгина Сьодерлунд, което по време на силната буря се откъснало и заплавало, затова обезвреждането не представлява никаква трудност.

Ръководството на строежа съобщи, че директорът на театъра Клас Виберг е подал заявление да заеме вакантното място пазач на строежа. В подкрепа на своята молба г-н Виберг изтъкнал, че е получил отказ от Малин, слугинята на Йосиас Хелден, затова той окончателно изоставя надеждата да сключи брак и възнамерява да се оттегли в самота.

Другите приеха злобните закачки в добро настроение и се смееха дори на това, което засягаше самите тях. Но Клас пожълтя и започна да ругае.

Зад него стояха Ели и нейният приятел, който днес беше трезвен. Тя се наведе напред и потупа Клас по гърба.

— Здравей! Много здраве на Малин!

Клас стана, като ругаеше и се отдалечи, а Ели зае мястото му и се долепи до Керстин.

— Нали добре го подредих, а? — запита тя и хвана нежно приятелката си под ръка. Валдемар искаше да каже нещо, но замълча, докато Керстин говореше с Ели.

Керстин и Валдемар тръгнаха край водата по пясъка, който беше мек и просто се нагаждаше под краката им. Понякога се спираха и поглеждаха към блесналото езеро, което сякаш се повдигаше и стенеше при всяка светкавица, пламнала на южния хоризонт.

— Тази нощ ще бъде безсънна — промълви тя.

— Горката, колко се страхуваш от мрак и гръмотевици… — усмихна се той иронично, но нежно.

— Да се върнем ли? Езерото ме плаши, но изглежда толкова самотно и голямо и сякаш някое водно чудовище ще се появи на повърхността. На кея нямаше нито една лодка. Открояваше се само светлината на някакъв прозорец.

Когато приближиха, на входа се вдигаше врява. Пазачите тъкмо изхвърляха двама нарушители на спокойствието. Единият от тях политна и падна в канавката. Застаналите до него се изсмяха.

— Това е Нисе — каза Керстин. — Не го е срам! И той е започнал да пие! За пръв път му е.

Но Валдемар беше толкова щастлив, че беше готов да се раздаде на целия свят. Той се наведе и помогна на Нисе да стане.

— Съвземи се и иди да се измиеш в езерото! Ще ти стане по-добре!

— Ох — захленчи едрото, тежко момче. — Това не помага, нищо не помага. Всички се държат отвратително с мен, а най-много Керстин. Първо човек пие за да се развесели. Сетне пие ей така… А накрая тия дяволи те изхвърлят!

Той се вкопчи здраво във Валдемар, като дишаше тежко. Валдемар се опита да се измъкне, но Нисе се свести дотолкова, че отвори очи.

— Ти ли дойде да ми помогнеш? — Той замахна с ръка и Валдемар едва успя да избегне удара. В същата секунда стомахът на Нисе се разбунтува и той се обърна настрана. Валдемар се върна при Керстин. Побиваха го студени тръпки.

Тръгнаха си. Бурята наближаваше, святкаше се и облаците кръжаха като черни птици по небето.

Тя седеше, облегнала глава на рамото му.

— Как сме?

— Добре сме, затваряме очи и сънуваме, че караме мотоциклет до края на света.

— Защо толкова далече?

— Не е ли там страната на блаженството?

— Не може ли да е по-близо?

— Разбира се, само да стигнем там, преди да е започнало да вали…

„Светлее огън и гори тъй ясно,

гори в цветя безброй и ги вълнува,

гори за мен, гори за теб всечасно,

гори за всички млади, що танцуват.

Завърти се, прегърни ме,

потанцувай с мен,

прегърни ме и по-често

ти танцувай с мен!

Ти беше най-добрият ми приятел,

ще бъдеш и приятел мой най-късен,

но ако ли дойде, случай неприятен

сърцето ми от мъка ще се пръсне.“

Той пусна ръкохватката с лявата си ръка и стисна ръцете й, а тя го прегърна.

Но тъкмо свиха по пътя към къщата й, когато фарът освети препятствие — един груб бастун, сложен на пътя. От храстите се подаваха хора на велосипеди.

— Дръж се здраво! — извика той, натисна спирачката, после изви, и даде пълен газ.

По време на краткото им пътуване, гръмотевиците и светкавиците зачестиха, като откриваха фантастични гледки. Въздухът бе изпълнен с озон. И двамата продължиха замълчани, уплашени. Когато стигнаха до чифлика, тя му пошепна:

— Остани при мен! Но не влизай оттук!

Показа му един клон от кестен, който стигаше до покрива. Не смееше да го остави да тръгне нагоре по скърцащата стълба.

Валдемар кимна в знак на съгласие, а когато тя се вмъкна в къщи, той се покатери на дървото, прехвърли се по един клон върху покрива и се спусна в стаята й.

Едва бе успял да влезе, когато започна да вали. Тя затрепери като голо пиленце и се притисна към него, а той я погали по главата и прокара пръсти през косата й.

— Сега не ме е страх от нищо… — промълви тя.

Колкото по-силно се изливаше дъждът върху покрива, толкова по-слаби ставаха гръмотевиците. Момичето се поуспокои и се сгуши в прегръдките му, като сведе очи.

— Колко хубаво е всичко! Гората и равнината ме плашат, когато е тъмно; всичко е тъй голямо, странно и непонятно, макар да знам, че няма нищо опасно… но тук в моята топла стаичка се чувствувам сигурна с теб. Не бих искала да съм на мястото нито на Ели, нито на Елза, нито на Фани!

Той докосна с ръце гърдите й, може би неволно, но тя не се изплаши, както ставаше обикновено. Погали я наново, а тя хвана ръката му и я притисна здраво и нежно. Погледна го, клепачите й бяха натежали, цялото й същество се изпълни с всеотдайно очакване.

— Ох, Валдемар, толкова ми е хубаво…

Изведнъж три копчета от корсета й се разкопчаха, той се наведе и я целуна. Момичето шепнеше бързи, горещи, непознати думи в ухото му и го целуваше. Но когато ръцете му, въпреки негласните обещания, станаха твърде дръзки, тя се сепна и го отблъсна.

— Не, не така, не смея…

Той не чуваше, не разбираше нищо. Забравил всякакви обещания, търсеше отдушник на събирания от седмици копнеж.

В този миг стълбата заскърца и ги стресна. Керстин закопча дрехата си и посочи с глава прозореца, а Валдемар грабна мушамата и кепето си. Някой натисна дръжката на вратата и той мигом изскочи навън под проливния дъжд. Една светкавица изпълни пространството с магнезиевобяла светлина. Заслепен, той се препъна и падна в една локва, стана замаян, като прекатури две тенекии, които изтрещяха подобно на гръмотевица и избяга. След него се чу вик:

— Проклятието на небето и на ада да те стигне, мизернико! — и добави по-ниско: — И тебе уличнице! — после прозорецът се затвори.

Кракът на чичо му бе оздравял и той можеше да участвува в жътвата на ръж. Валдемар и Сигрид връзваха снопите. Зад тях кръстците бяха наредени като войници. Цялото поле ухаеше на мента и детелина. Беше душно. Осилите на ръжта бодяха изпотените им тела. И двамата изглеждаха странно — Сигрид строга и същевременно нерешителна, а Валдемар — тъжен. Той често поглеждаше към съседния чифлик, но там се виждаше само едно малко момиче, а нея я нямаше.

Сигрид запита:

— Защо поглеждаш така? Не намираш ли, че си се държал зле?

— Какво искаш да кажеш?

Този тон бе нов. През цялото лято тя не беше се заяждала. Напротив! Грижеше се за него и се държеше като по-голяма сестра. Какво се бе случило сега?

— Вале, понеже мълчах, ти не вярваш, че зная нещо за твоите похождения. Но ми е известно, че там долу са на мнение, че си покварил Керстин?

— Аз ли? — на езика му беше да каже: човек не може да поквари онзи, когото обича!

Вместо това обаче промълви:

— Сигурно бабите са ти го внушили.

— Научи се да говориш прилично. Навярно си възприел маса лоши навици от неприятния Клас, с когото си доста често! — Сигрид накланяше главата си в такт с думите и ядосано редеше снопите. Понякога почти не й стигаше въздух. — Оплакват се от Керстин! Не слушала, отговаряла нахално, правела каквото си иска…

— Е, разбира се, моя е грешката, че съм я научил да изтъква своята личност, нали?

— Искаш ли тя да стане като Елза Андерсон? Скоро ще си заминеш, а тя ще остане тук с лошото си име. Лесно е да те почернят, но не е тъй лесно да станеш пак чист!

— Не! Тя е човек, който може да се отърси от лепнатото петно! Но за това, бога ми, ще й попречат такива като тебе! — избухна той и така хвърли снопите, че зърната се пръснаха. — Повярвай ми, братовчедке, човек щеше да се чувствува много по-добре с теб, ако и по твоята душа имаше няколко петънца. Сега ти си толкова свята, че всичко вътре в тебе се черви от това! Защо не си направила като другите — докато е време да си намериш някой мъж? Ако го беше направила, сега нямаше да си толкова хаплива!

Тя се стресна, погледна го ядосано, после се обърна и снопът се изплъзна от ръцете й. Когато видя колко дълбоко я бе засегнала неговата жлъч, Валдемар се разкая, скочи, улови ръцете й и я погледна в очите.

— Братовчедке, не исках да те обидя! Само исках да се защитя.

По-късно, след няколко часа мълчание, Сигрид каза:

— Разбира се, мислиш, че ти желая злото, когато се цупя и викам! Смяташ ли, че ми е толкова весело? Вярваш ли, че за мен беше много забавно още на петнадесет години да бъда майка на трите си сестрички? Има двадесетина години, откакто мама почина. Поне се опитах да направя каквото можех, така че нито на тях, нито на татко да не липсва нещо. Но през лятото ти видя колко голяма е тяхната благодарност! Впрочем покривката още не може да се изчисти… Мислиш ли, че съм имала време да карам колело и да се мотая вечерно време? Трябваше да издоя кравите, да сготвя, да сложа децата да спят, а и след това имах още доста работа. А мислиш ли, че и аз не исках да излизам, когато чувах, че другите се разхождат?! Но ме чакаха още толкова неща, които те не трябваше да вършат. Както виждаш, нямах друг изход. Ако татко се беше оженил втори път, щях да мога да излизам. Винаги си мислех, че следващата или по следващата година, когато Агнес порасне, ще имам повече свободно време, че тогава трудът ми ще се облекчи. Но те искаха да си живеят живота. Никой не желаеше да стои в къщи. Сега на никого не съм нужна.

— Струва ми се, че ти сама си си подредила нещата така. Искаш да бъдеш жертвуваща се мъченица, защото това подхожда много на твоята душа. Ако ти се ще да заминеш оттук, замини! Човек може да постигне това, което силно желае. В противен случай нищо няма да излезе.

— Не, мили братовчеде, има неща, които си играят с тебе, независимо от плановете ти… — Нека да го кажа на теб, който си само на 19 години!

„Всички сме марионетки. Трябва да танцуваме, както съдбата дърпа конците…“

Той не знаеше какво да й отговори.

Вечерта тръгна към долината неспокоен, сякаш сърцето бе заседнало в гърлото му. Огледа около Големия камък, ходи чак до моста, сви към чифлика, но не намери Керстин. Искаше да влезе вътре и да запита, но само видът на къщата и проклинащият вик го караха да изтръпне. Вместо да влезе, той тръгна из долината, докато стигна до къщурката на старците. Почука и влезе. Старите попитаха за Керстин и той им обясни защо идва. Не, те не бяха я виждали цяла седмица и не знаеха къде е. Понечи да си тръгне, но те го поканиха на кафе. Знаеше, че колкото и да беше уморен, не би могъл да заспи, затова и остана да разговаря с тях.

Но къде ли изчезна тя? Не бяха си определили място за срещи, но почти всяка вечер се виждаха в долината. Достатъчно беше тя да успее да свърши бързо всичката работа, която й възлагаха. Вторник, сряда, четвъртък — момичето не идваше, а днес беше вече петък. Къде потъна? Какво беше се случило? Той трябваше да говори с нея за толкова много неща! Щеше да й признае как беше се заблудил в схващанията си за нея. Щеше да й разкаже как е копнял по единствената, която не би могъл да замени с никоя друга. След това щеше да я целуне и да я погали. Тя щеше да отговори на целувката му и да се притисне силно към него!

На другия ден той получи следното писмо:

„Валдемар,

Както ти е известно, още веднъж поисках да те отложат от военната служба. Получих отговор и сега можеш да се радваш на още една година свобода.

Заявих, че искаш да постъпиш в техническия. Записването ще стане в сряда в десет часа. Семестърът започва на двадесет и втори. И тъй, време е да се върнеш у дома. Ние копнеем по теб и желаем да те видим по-скоро. Майка ти моли да се върнеш с влака, като изпратиш тук мотоциклета. Тя не желае да изминеш целия път с мотоциклет.

Моето писмо е кратко, понеже скоро ще се видим. Приключвам, като те моля да предадеш много поздрави на Арвит и Сигрид и да им благодариш за гостоприемството.

Баща ти“

Валдемар пусна писмото до леглото си и погледна през прозореца.

Една мисъл, силна и властна, в миг проблясна през ума му: няма да се върна, ще остана тук. Не искам, не мога, не мога да изневеря, заради самия мен, заради другите. Оставам тук!

Записването беше в сряда. Имаше достатъчно време да си замине във вторник, ако въобще заминеше. Ако срещнеше Керстин, всичко щеше да се нареди. Тогава щеше да знае как да постъпи.

Отиде на срещата в събота вечер, сгорещен, развълнуван.

Но нея я нямаше.

Никой не знаеше къде е.

Върна се разочарован. Преди да си отиде в къщи, седя известно време на моста и гледа във водата, заслушан в песента й. Ние искахме да ловим раци тук…

— Къде е тя? При леля си или при други роднини? Или пък е болна? Дали има нещо против мен? Или има друга причина?

Неделният ден мина, после и понеделникът, но Керстин не дойде. В понеделник чичо му вършееше пшеницата. Валдемар беше там през целия ден. Ръцете му стискаха тежките, жълто-кафяви, великолепни класове. Сякаш той си вземаше сбогом с всичко: земята, въздуха, птичките, тревата, гледката над равнината, чифлиците. Конете Сотарн и малкият светлокафяв Глупчо, които сега си играеха, бяха негови приятели; кравите в обора също. Всичко в чифлика бе придобило голямо значение за него. Никога вече нямаше да се събуди от шума на мелничката за кафе в кухнята, докато слънцето щедро пръскаше светлина в стаята. Никога вече нямаше да види как лястовиците се стрелват към стряхата. Нямаше да гали трите котета на съседите и да види котето — талисман на гърдите на Керстин. Никога, никога вече…

Рано във вторник сутринта той се преоблече, но не искаше да тръгне, преди да е пристигнала пощата. Сърцето му биеше силно, когато отвори вратичката на пощенската кутия. Имаше необичайно много поща: вестници за чичо му, неговото техническо списание, един пощенски запис за него, една сметка до чичо му от кланицата и едно писмо до Валдемар Стендал. Той отвори скромния бял плик с детински почерк. Така ли пишеше тя?

Не, това беше само едно писмо — верига: „Изпрати твоята снимка до четвъртото име в този списък, задраскай това име и впиши своето най-отгоре. Изпрати писмото на четирима свои приятели. Така за кратко време ще получиш 256 снимки. Тази верига е започната преди много години в Китай и ще премине през целия свят. Не я прекъсвай и не забравяй да изпратиш снимката си — имай предвид дамата в Абердин, която не изпълни това нареждане. На стари години ужасно погрозня.“

Той скъса писмото. Предаде пощата на Сигрид, а после отиде у съседите. Да става каквото ще! Ана метеше хармана. Когато Валдемар се приближи, тя го погледна недружелюбно. Той свали фуражката си, поклони се учтиво и запита:

— Тук ли е г-н Ларсон?

— Не.

— Къде да го потърся?

— Не тук във всеки случай.

— Да не е заминал?

— На гарата е.

Аха, значи хванахме бика или по-точно пощръклялата крава за рогата. Жалко, че Ларсон не беше у дома си; с него можеше да се разговаря.

— Може ли да говоря с Керстин?

— Не.

— Не е ли в къщи?

— Не!

— Кога ще си дойде?

— Не ми е известно.

— Е-е, — не може да се изисква извънредно много.

Заминавайки, той взе със себе си само най-необходимите неща и каза:

— Ще се върна в четвъртък!

За всеки случай мина край железопътната гара. Не, Бернт Ларсон не беше там и той не знаеше къде ще го намери. Съкрушен, тръгна на юг.

По време на пътуването се развесели. Меланхолията му се разсея. Но при първите светлини на града настроението му спадна. Кулите и комините, редиците жилищни сгради по хълмовете с прозорци като блеснали люспи, фабриките из предградията — със стърготини, въглища и прах, старата крепост на хълма, новите жилищни квартали с купищата камъни и дървен материал, първият трамвай, първият полицай, момчетата, които се промъкваха през навалицата с безгранична дързост — не, това не беше за него.

Горе, в апартамента им, го посрещна майка му. Целуна го по двете бузи и го заведе до масата, на която бяха поставени цветя и запалени свещи. Атмосферата беше ведра…

— Ти си толкова свеж, загорял и сякаш си станал по-висок отпреди…

В гласа й той долови безпокойство и побърза да го прогони, като я прегърна нежно през раменете.

Синът на инженер Стендал имаше привилегията да се движи сам из помещенията на висшето училище и да разглежда всичко, което го интересува. Той бързо напусна аудиторията. Усещаше се дъхът на училище, въпреки проветряването през лятото. Цялото му същество настръхна при спомена за прекараните дванадесет години в тези деформиращи заведения на цивилизацията. В библиотеката той остана малко; дори машинните зали, лабораторните помещения и радиостанцията не успяха да предизвикат възхищението му. Преди няколко години за него това беше раят, но сега не му говореше нищо. С наведена глава той мина през вестибюла с мраморния под и водоскока, слезе по стълбището, прекоси двора и излезе на улицата.

С първия трамвай стигна до пристанището, тръгна край кея, мина между крановете и хвърлените отпадъци и се огледа. Крановете въртяха грациозно шиите си като жирафи. Носеше се крясък на чайки, по жълтосивата, гъста, нечиста вода се плъзгаше шлеп. Толкова много мръсотия и шум и каква пъплеща суетня — като в мравуняк! Всичко това му бе познато, той беше израсъл с него, но в същото време му бе чуждо, неприятно, отвращаваше го.

Той се прибра в къщи.

— Татко, нямам никакво желание да започвам. Не мога ли да почакам една година?

— Каква полза? Колкото по-рано започнеш, толкова по-рано ще свършиш.

Намръщи се, а родителите му се спогледаха уплашени. Инженер Стендал сложи ръка на рамото на сина си:

— Това се дължи на преумората. Срамно е от страна на Арвид да те кара да работиш — не за това беше заминал… Легни си рано тази вечер и не се грижи за Нюманови. Може да отидеш и утре. Отспи си хубаво, после всичко ще ти изглежда другояче. Ясно е, че градът ти се струва странен, след като е минало толкова време, откак си го напуснал…

В десет часа той и другите кандидати чакаха в аулата. Познаваше някои от тях, но повечето му бяха непознати. Беше безразличен и към едните, и към другите.

През ума му премина: върви си по пътя докато не е станало късно! Но въпреки това остана.

— Валдемар Стендал!

Мълчи, мълчи — тупкаше в него.

— Да — отговори той високо и без да погледне когото и да било, бързо излезе от залата.

По пътя срещна професор Сивалд, чието строго, мургаво лице изведнъж просветна:

— Я виж, младия Стендал! Нали името ви е Валдемар?

— Да, г-н професоре.

— Така, ще се срещаме често занапред. Стари приятели сме с баща ви. Преди много време бяхме заедно в Мексико. Тогава той беше горе-долу на вашата възраст. Поздравете го от мен!