Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (13)

XIII
На върха

От брега се дочу вик. Без да си обясни дали това беше халюцинация, или тъжен блян, той започна да навлиза навътре във водата. Краката му бяха вдървени. Едва усещаше, че ги движи. Вкочанелите му ръце потърсиха закрила в джобовете. Изведнъж му се стори, че напипва нещо между пръстите си. Извади дясната си ръка от джоба и разбра, че това е една гилза червило, което бе мушнал по погрешка в джоба си, след като бе услужил някому. Червилото беше полуразтопено и счупено. Той си представи неговия цвят и отново бе завладян от спомените на отминалото лято.

— О, не, не! — викаше нещо в него.

С всичка сила захвърли червилото сред вълните.

Но пръстите му лепнеха и макар че червилото беше далеч, той усещаше неговия сладникав мирис, долавяше атмосферата на сцената, бързината и радостта от играта, съпроводени с изопването на нерви…

— Ох, спомени, спомени, проклети спомени! Ох, спомени, благословени духове на хубавото, което отмина! Ох, спомени, защо ме мъчите така?

 

 

Когато в събота вечерта той влезе в кухнята, завари там Керстин, седнала на кушетката.

— Клас каза да заминеш с автобуса — заедно с другите.

— Така възнамерявахме, не не успях. Можеш ли да ме закараш?

— Разбира се, нали пътят ни е един и същ.

Той се хранеше бързо, като от време на време вдигаше поглед към нея. Без да иска правеше сравнение с първия път, когато се бяха запознали. И тогава тя седеше така на кушетката, почти на същото място, с ръце в скута и единия крак издаден малко пред другия. Не беше се променила, само че сега бе обута с копринени чорапи и облечена с червената рокля, която си беше ушила, за да има една хубава дреха по новата мода. Имаше късмет, че лелите й не получаваха модни списания!

Той не можеше да откъсне поглед от нея. Дори и Сигрид я гледаше постоянно.

— Сигрид — помоли Керстин изведнъж, — не казвай никому, че съм била тук! Не искам у дома да узнаят.

— Да не си излязла скришом? — запита Сигрид.

— Трябваше… — започна тя лаконично. — Тази вечер трябваше да изтупваме дюшеци. Но аз казах на татко и мама…

В този момент дойде чичото. Лицето му светна, когато видя кой им е дошъл на гости.

— Но защо са зачервени хубавите очи? Плакала ли си, Керстин?

Това даде повод на Валдемар да се запита защо гласът й през цялото време беше глух.

Тя се опита да се усмихне, но не можа.

Внезапно се разплака, усмивката й остана замръзнала на устата.

— Но, мила, какво се е случило?

— Не зная дали да се смея, или да плача.

— Тогава се смей, но разкажи!

Тя извади голяма носна кърпа, избърса сълзите си и преглътна.

— Разбира се, от домашните ми никой не беше поканен на погребението на Хелден, понеже не сме от същата вяра, която изповядват в неговата черква. Но след погребението у нас дойде Юнгве. Чухме, че когато погребвали Хелден, той бил по-весел и по-спокоен, отколкото обикновено. У нас обаче той трепереше и заекваше. Отдалеч се виждаше какъв беше новият му костюм и колко лошо му стоеше. „Мир вам!“ поздрави той точно като стареца. Носеше малък букет. Отиде при леля Ана, застана на колене пред нея и каза: „Искаш ли да се омъжиш за мен сега, когато съм вече мъж за женене?“

— Какво — о? — изненада се тя на това предложение и няколко пъти промени цвета на лицето си. — Този въпрос трябваше да ми зададеш преди тридесет години. А сега се махай оттук!

Той не каза нито дума и веднага си отиде. Вървеше съвсем приведен, а у дома дълго никой не продума. За да не видят сълзите ми, аз изтичах навън. Намерих букетчето; беше го захвърлил върху чакъла.

Тя порови из ръчната си чанта.

— Ето го.

— Хубави цветя — отбеляза Валдемар. — Ще си поставиш ли едно цвете на дрехата тази вечер?

Керстин кимна отрицателно.

— Не, не, това са цветя от погребение — не искам да нося такива. Впрочем ето това ще закача!

Извади котенцето — талисман и си го закачи.

— Ще го нося тази вечер, така ще ми върви!

— Сигурно е взел цветята от венците — каза Сигрид. — Други няма, мразът ги е попарил.

— Преди тридесет години… — започна Валдемар и остави букета на прозореца. — На колко години са били те тогава?

— Тя е била на седемнадесет, а той на двадесет и пет — каза Керстин.

— Как ли е изглеждала Ана преди тридесет години?

На този въпрос отговори чичо му.

— Тя беше направо прелестна. И почти толкова хубава, колкото Беата. Впрочем Беата и аз сме връстници. Керстин много прилича на тях.

— Хайде де — каза Валдемар. — Следователно може с много голяма вероятност да се предположи, че след време тя ще стане като лелите си.

— Никога — извика Керстин и избухна в смях. — По-скоро ще се хвърля в езерото, отколкото да заприличам на тях.

— Сигурно няма да пътуваш в тоя вид чак до града? — я запита чичото, след като Валдемар се нахрани и се приготви.

— Не — каза тя, ще си обуя дълги вълнени чорапи, а дрехата си ще повдигна.

Когато излязоха навън, тя се притисна силно към Валдемар. Това беше тъй неочаквано, че той запита:

— Какво има?

— Нали не ми се сърдиш? Мили, нали не си ми сърдит?

— Защо да ти се сърдя? — учуди се той и я прегърна.

— Защото се държах глупаво! Кажи, че ми прощаваш!

— Щом като толкова държиш на това — засмя се той.

— Но кажи ми сигурен ли си? — молеше се тя.

— Искаш ли доказателства? — запита той и се наведе към нея. Вместо да се отдръпне, тя се усмихна и му подаде устните си — беше както през отминалото хубаво време, което му липсваше вече няколко седмици.

Накрая тя трябваше да го отблъсне, за да си поеме дъх.

Голямата сцена с прожекторите, салонът и чуждата публика плашеха артистите и през грима по челата на някои от тях прозираха капки пот.

— Страх ме е! — пошепна Керстин и на лицето й се изписа безпомощност. — Мисли за мен, докато играя. Само плюшеното котенце няма да ми помогне!

— Да — каза Валдемар, — и ти мисли за мен! — След това я притегли зад кулисите и я целуна. Пак го обзе чувство, че непостижимото е съвсем близо и го издига на замайващи висоти. След това те трябваше да се погледнат в огледалото, за да видят дали целувките не са размазали червилото й.

— Радваш ли се? — запита той.

— Да — отговори тя, като опря главата си на рамото му. — Никога не съм била толкова щастлива.

— Колко сте мили един към друг! — възкликна една стара селянка с гласа на Елза, който впрочем бе станал доста кисел. Сините й очи святкаха под забрадката.

— Намери Хилдинг и бъди и ти мила с него, ти, която имаш обичай да клюкарствуваш за всички — каза Валдемар. — Трябва да си наваксаш онова, което си пропуснала през тези няколко седмици!

Вечерта вървеше добре.

Публиката ликуваше. Това се дължеше на Керстин и на Валдемар, които играеха вдъхновено и предизвикваха възхищението на хората. Другарите им, изпълнени с живот и сила, се вълнуваха и преживяваха всичко заедно с тях.

И все пак те играеха само един за друг, като се допълваха взаимно.

През антрактите не само Керстин и Валдемар се усамотяваха. Клас и Нани следваха примера им. По лицето на Клас все още имаше синини и му липсваха три зъба. Но това нямаше никакво значение. Видяха ги да се целуват между второто и третото действие. Другарите им веднага почнаха да подсвиркват и да си шушукат:

— Да не би тия двамата накрая да се съберат?

— Да не са лапнали един по друг?

— Това стана още на строежа в събота…

— Ех, че забавно — възкликна Елза.

— Да — отговори Валдемар, — почти толкова забавно, колкото да се забавляваш през лятото на „Нептун“.

Другите се засмяха, а тя изсъска и обърна гръб.

— Не ми харесваш. Понякога си много лош — каза Керстин нежно.

— И аз не се харесвам. Никога вече няма да бъда такъв — обеща той. — Ще бъда винаги весел…

— Искаме да видим Елин и Ерик! — викаха от публиката и другарите им ги избутаха напред.

— Излизайте, щастливци, и приемете възхищението на публиката.

Застанаха, хванати за ръце. Той се поклони, а тя кимна. И двамата светеха от радост. Завесата се раздвижи отново: спусна се и пак се вдигна. А когато най-сетне виковете престанаха, те се прегърнаха, като че ли не можеха да понесат цялата тази радост, без да си помогнат взаимно.

— Може ли да бъде по-хубаво от сега? — запита той, запъхтян, а тя отговори:

— Изглежда, че щастието беше по-голямо, отколкото би могло да се понесе…

А после се целунаха страстно, като забравиха за света. Зад кулисите явно им се присмиваха. В същия момент завесата се вдигна отново.

Хората ги сочеха с пръст и техният сърдечен смях ги извади от унеса. Объркаха се и отскочиха един от друг, но все пак той не пускаше лявата й ръка. Поклониха се и се оттеглиха заднешком.

Театралната трупа ги заобиколи: тупаха ги по гърбовете, поздравяваха ги. Тук бяха и музикантите, и двете момичета, които се провикваха като тиролки, и още няколко други от техните хора. Те се смееха и викаха, приказваха един през друг, като че ли не знаеха как да намерят отдушник на голямата си радост.

Но Керстин и Валдемар им обърнаха гръб, свалиха си грима и изтичаха на терасата на покрива. Духаше студен вятър и освежаваше челата им.

— I love you.

— I love you too — отговори тя. Валдемар я беше научил на тези няколко английски думи. Притиснати един към друг, те гледаха града. Бяха съвсем сами.

Тя го запита:

— Сигурно пак те учудвам? Не искаш ли да ме попиташ защо днес се държа с теб по един начин, а утре по съвсем различен? Но сигурно сега не съм лоша?

— Не, не си лоша!

— Знаеш ли, аз обмислих!

— Мога да си представя. Обикновено това има огромни последствия.

— Не, не бъди лош сега! — укори го тя и го ухапа по брадичката. — Размислих и вярвам, че е правилно. Преди исках да бъда близо до теб, но в това имаше нещо не съвсем хубаво. Не съм предполагала, че никак не е правилно… Вярваш ли в бога, Валдемар?

— Никога досега не съм мислил за това. Но ти ме накара да се замисля.

— Те ми казваха, че да любиш било грозно и мръсно! Вярвах им, когато се отнасяше до плътската любов! Единственото оправдание беше благословията на обществото, като при това не биваше да намираш радост… Но сега те ми казаха, че всичко е грозно и мръсно: да се целуваш, дори само да обичаш някого повече от себе си, да харесваш някого толкова много, че без него животът ти да е половинчат. Опитваха се да твърдят, че това било грешно. Тогава започнах да размислям. Щом бог ни е създал така, той навярно е сътворил всичко с някакво предназначение.

— Да.

— Те ми казваха, че човек е създаден чист и добър. Как може нещо, което носиш в себе си, да е грозно, след като е свързано с най-красивите ти чувства? Не ми се смей! Но аз мислих много дълго и се разкайвах все повече и повече за това, което ти казах. Но може би беше добре, че то излезе наяве. А днес! Никога няма да забравя как горкият Юнгве Хелден използува първия удобен случай да й направи предложение — на нея, която не бе успял да спечели преди тридесет години. Никога няма да забравя как изглеждаше леля Ана — тази, която мразеше и рушеше радостта около себе си. Тя даде триста крони за него, с което отговори утвърдително. Сърцето и обаче беше замръзнало, а и за какво би и послужило? Животът е вече свършен и за двамата! Валдемар — извика тя изведнъж.

Тя се вкопчи силно в него, а топлият й нежен дъх започна да гали лицето му.

— Валдемар, помогни ми да не стана като нея! Нека живея, докато съм млада и докато мога да живея. Ще ти помогна и ти да бъдеш щастлив. Не ме е грижа какво ще стане след това! Може би ще дойде краят…

Тя млъкна. Двамата едновременно погледнаха към тъмния блок от жилища със светлинните бездни на улиците помежду им. После погледите им се плъзнала по-нататък към пристанището, към пътя, който се виеше някъде между планинските хребети и водеше към домовете им…

— Хубаво е — каза той тихо.

— Да… стоя тук и си мисля, че тъкмо в твоя и в моя чест тази вечер е толкова красиво…

В града някои прозорци светваха, други угасваха. В далечината, около железницата, изскачаха сини искри от електропровода, когато вечерният влак се носеше на север. В момента се виждаха само горните фарове на два парахода, които се разминаваха в залива.

— Погледни корабите — каза тя. — Как се срещнаха светлините им. Изглеждат като някакво светлинно кълбо.

Валдемар пошепна:

— Представи си, че всеки човек е такова пламъче, което се движи към времето и пространството. Представи си също, че той оставя ивица светлина след себе си. Каква странна тъкан ще се образува, когато хората се намерят и се разделят! Едни пламъци угасват, други лумват, а понякога се срещат две малки искри, които си подхождат и изгарят в голяма, ярка светлина…

— Да — съгласи се тя.

Те стояха облегнати на перилата с долепени едно до друго лица и гледаха всичко и нищо, себе си и целия свят. Но почна да става студено.

— Къде да отидем? — запита тя.

Валдемар разбра, че тя иска да слязат на топло при другите.

— От носталгия ли страдаш? — закачи я Валдемар и я притисна към перилото. Керстин се облегна назад така, че косата й провисна надолу като черен воал. Усмихваше се, а зъбите и очите й блестяха. Той се наведе и я целуна. За миг долепи ухо до гърдите й и се вслуша колко учестено бие сърцето й.

— Да, тук не можем да останем. Да потанцуваме ли малко? Ще ме закараш ли след това у дома?

— Но къде ще се скрием сетне, мила? — пошепна той нежно.

— В къщи не можем да отидем, у вас също. Ще бъде почти богохулство и да се скрием в някой плевник. Да почукаме при баба и дядо! Искаш ли?

— Да, Керстин, и аз ще те пренеса през прага на ръце… Керстин, колко ни е добре сега заедно! Всички ни обичат, всички, които означават нещо за нас, нашите другари… Щях да съм прекалено щастлив, ако знаех, че си поне наполовина толкова щастлива, колкото съм аз… Керстин, Керстин, аз съм… аз искам… Не намирам думи, Керстин, мило мое момиче…

Когато слязоха долу, там вече бяха започнали да танцуват. Тя танцуваше изцяло отпусната в прегръдките му. Клепачите й бяха полупритворени и прозрачни, кожата на челото й беше бяла и гладка, бузите й ту поруменяваха, ту побеляваха. Тя дишаше леко. Допирът на тялото й го сгорещи и разпали. Внезапно тя потръпна, сложи глава на рамото му и пошепна:

— Хвани ме здраво! Ръцете ти са толкова внимателни и нежни, чувствувам се сигурна с теб…

Те правеха впечатление с държането си. Но какво от това? Бяха сами с музиката, всичко останало изглеждаше мъгляво; някакви фигури се движеха като манекени. Другарите им се засмяха, когато Валдемар ги помоли да вземат със себе си в автобуса китарата и чантата. Но какво значение имаше това? Всички шумяха и викаха подире им „честито!“, на което влюбените се усмихваха и благодаряха.

— По лицето ти се е запазил малко грим — забеляза Валдемар.

Керстин се усмихна и отговори:

— Нека да остане, докато се върна в къщи.

Най-после те се измъкнаха от града, минаха моста и поеха през гората. Валдемар не намаляваше скоростта при завоите, дързък както винаги. Поощряваше го нейната прегръдка — толкова силна, че усещаше главата й върху гърба си.

— Керстин — извика той през рамото си, — искаш ли да дойдеш с мен при баща ми и майка ми и да се запознаеш с тях?

— С удоволствие, но те не ме обичат. Как биха могли да ме обичат?

— Те никога не са те виждали. Почакай, ще ги очароваш от пръв поглед.

Керстин се усмихна.

— Ще бъда щастлива колкото тебе, ако мога да го постигна!

— Валдемар — подхвана тя след като изминаха няколко километра, — когато мисля за дядо и баба, толкова се радвам. Колко мили хора са те! Бих желала да стана като тях, когато остарея. В такъв случай няма да бъде тъй ужасно да се живее дълго…

— Да — обади се Валдемар — и аз бих искал да имам толкова спокойна старост. Нека светът си върви по своя път. Хората със силен дух могат да гонят слънцето и звездите на воля — аз нямам силен дух, чувствувам се по-добре, когато си стоя спокойно на земята.

Малко по-късно тя извика:

— Опитвам се да те целуна по гърба. Навярно не усещаш?!…

— Чувствувам нещо, което ме дращи по дрехите…

— Ако намалиш малко скоростта, ще ти подаря една истинска целувка.

— Очаквам го с нетърпение!

Стигнаха до кръстопътя. Оставаха им още само седем километра. Вятърът се усили. По челото на Валдемар избиха капчици пот. Той си помисли, че скоро ще се приберат. Толкова хубаво беше тази вечер, дори мракът беше хубав. Раздиплен от светлинното кълбо на фаровете, той се спускаше стабилен, сигурен.

Отсреща се зададе един автомобил. Но как кара този луд? Сигурно е пиян. Движи се вдясно^[1]! Сега минава от другата страна! Не, пак се връща!

На завоя има разхвърлян чакъл и… сега той връхлита… право в нас!

Мотоциклетът се движеше много бързо. Когато Валдемар натисна спирачката, той се хлъзна по нестабилния чакъл на наклона. За миг фаровете на автомобила светнаха като очи на някакво грамадно насекомо. Валдемар протегна крак, за да запази равновесие на завоя. Сетне почувствува удар, стори му се, че нейде далеч се счупи нещо… Зави му се свят и усети солен вкус в устата си.

Нито за миг не изгуби съзнание и веднага изпълзя от рова. Извика, но автомобилът само профуча, като задните му фарове сякаш примигнаха подигравателно.

— Керстин!

Видя я на края на рова. Лежеше неподвижно и не отговаряше. Сякаш някаква грамадна ледена ръка му спря дъха. Той допълзя до нея, побутна я, попипа стройните й крака. Нищо не изглеждаше счупено. Беше паднала по очи върху камъните. С разтреперани ръце той обърна тялото й и го освети с фенерчето си. Лицето й беше бяло, без нито една драскотина, изкривено от болка. Краищата на устните й потрепваха. Той я хвана за раменете и я повдигна.

— Керстин, Керстин, чуй ме! — Валдемар се огледа наоколо. Мракът беше ням, а той не можеше да съобрази откъде да намери вода.

Изведнъж тя простена, тялото й се изви в спазма. Уплашен, той се надвеси пак над нея.

— Керстин!

Сигурно се беше ударила по гърба или пък странично.

После тя отвори очи — слава богу!

— Тук ли си?

— Да, да…

Ръката й трепереше във въздуха. Той я хвана и пръстите й веднага се свиха около ръката му. Опита се да се усмихне, но лицето й се изкриви в гримаса.

— Сигурно съм се ударила… усещам се като прерязана на две… — Тя дишаше на пресекулки и се задъхваше. А когато той сложи ръка на гърдите й, усети, че сърцето й бие неритмично, понякога едва забележимо.

— Чакай, ще ти помогна, лежиш много неудобно. — Той постави ръце под раменете й, но тя изкрещя и се запревива като настъпен червей; изкрещя слабо, но пронизително, като че ли се беше изгорила. Той дълго търси из джобовете, докато намери фенерчето си. Лицето й имаше пепеляв цвят.

— Какво ти е?

— Не зная… сега не е опасно… остави ме да лежа.

Обзе го безумна решителност, която пропъди паниката. Изправи се, сграбчи ръката й, сетне я пусна.

Не се страхувай, Керстин, ще отида да доведа някой на помощ.

— Да — пошепна тя безжизнено, сякаш простена.

От най-близкия чифлик го деляха километър и половина. Там имаше и телефон. Скоро щеше да стигне и да се върне обратно. Напрегна всичките си сили, пот го изби и главата го заболя от напрежение, докато изкара мотоциклета си на пътя. Но той не можа да потегли; запали се, но не тръгна. Валдемар не успя да намери повредата.

— Валдемар, любими, не отивай, остани тук…

Той коленичи до нея.

— Мила Керстин, аз трябва да повикам помощ. Мотоциклетът ми не върви, трябва да изтичам. Но това няма да трае дълго!

Ръцете й се вкопчиха в него като железни скоби.

— Не ме оставяй!

Той отново освети лицето й и не можа да сдържи вика си. Очите й бяха хлътнали, кожата й беше започнала да пожълтява. Какво беше това? Кръвта й ли изтичаше?

— Легни до мен! — помоли тя.

Той я послуша. Ръцете й се вкопчиха в тила му. Усещаше дъха й в лицето си. Валдемар легна и се вслуша няколко секунди. Чуваше как собственото му сърце бие като чук. От рова миришеше на застояла вода, на пръст, на гниеща трева, на кръв… Но кръвта капеше от собственото му лице. Той я почувствува върху ръката си.

Хладината започна да се усеща силно, те не можеха да останат повече тук. Трябваше да повдигне момичето, за да постеле якето си, но много внимателно защото не знаеше какво е станало с гърба й… Опита се да я подхване, Керстин застина и извика сърцераздирателно. Той не можеше да й помогне, дори не успя да освободи пръстите й. Оставаше му само да стои при нея, понеже тя го помоли за това.

Мина някакъв автомобил. Валдемар се изтръгна от нея и се затича по пътя, като викаше и ръкомахаше. Ръцете и лицето му бяха изцапани, кървави, дрехите му разкъсани.

— Трябва да ми помогнете, трябва!

В автомобила жената изкрещя, а мъжът при кормилото изруга.

— Това е луд човек! — и натисна педала на газта.

Валдемар стоеше на пътя и кършеше ръце след автомобила в безсилна ярост. Чу нейният глас, тънък и далечен:

— Студено ми е! Ох, толкова ми е студено! Къде си?

Той коленичи, смъкна якето си и я зави с него. Но въпреки това тя трепереше. Опита се да докосне лицето му. Ръцете й бяха леденостудени. Шепнеше името му и няколко едва доловими думи:

— Защо е толкова студено? Още не е настъпила зимата! Лято беше днес, когато отидохме при потока край Големия камък да ловим раци…

Той се разплака диво, необуздано, дръпна сакото си така, че копчетата му се разлетяха, покри я с него, легна до нея и започна да я целува. Целуваше я, целуваше, за да може топлината да проникне до нейните устни и бузи.

А наоколо им свиреше есенният вятър — вледеняващ и суров; докосваше телефонните жици, пискаше в една купчинка изсъхнала трева, извисяваше се в далечен, глух звук, подобен на органен. Мразът беше покрил земята с коричка, но под нея почвата беше мокра, а влагата бликаше, прояждаше, сковаваше. Той трепереше от студ, разтърсваше се от плач и страх — и нищо, което правеше за своята любима, не можеше да й помогне. Обезсилени, ръцете й се плъзнаха по тила му и паднаха.

Зададе се някакъв колоездач. Валдемар му извика с прегракнал глас:

— Елате за малко, който и да сте! Помогнете ми!

Колоездачът се спря и извика:

— Господи!

Валдемар светна с фенерчето си и различи на светлината техния съсед Карлсон. След това освети себе си и момичето.

— Попаднахме на един пиян тип в автомобил. Моля, извикайте по телефона бърза помощ, звънете бързо! Не мога да я оставя сама.

— Стендал и малката дъщеря на Бернт! Боже опази!

Това беше всичко, което той каза. Никакви въпроси, никакви ненужни размишления — човекът хвана велосипеда си и потегли.

Валдемар погледна загрижено Керстин на светлината. Беше притихнала, сякаш спеше. Но по време на сън около устата й не се образуваха такива сурови и горчиви линии, а върху лицето й нямаше такъв израз на неизказан ужас. Тук-там около очите й, по бузите и устата бяха останали следи от грим.

— Жи-жива ли си?

Тя отвори очи. Тъмни и уморени, те се впиха в него, устата й потръпна и тя се опита да се усмихне.

— Да, мъничко…

Но студът я разтърси, ужасен сковаващ студ. Никаква любов, никаква топлина не можеше да го прогони.

— Студено ми е… А защо е толкова тъмно?

Керстин, Керстин, ах ти, прекрасно момиче!

Ти, която искаше около теб да бъде топло и спокойно, ти която се боеше да стоиш сама в тъмнината, ти, която обичаше слънцето, светлината и живота, защо трябваше накрая да си отидеш така?! Ти толкова искаше да живееш… Той посегна към гърдите й, намери котенцето от плюш и го сграбчи.

— Керстин, ако можех, аз бих ти помогнал… ако можех да те достигна!

Чувството за самота надделя, беше страшно. Струваше му се, че равнината иска да се повдигне от всички страни, да се изправи като свод над него и да го притисне с тежестта на своята земя, а леденият вятър да го повали под ниското, облачно небе.

Обземаше го все по-силно и по-силно чувството на безпомощност.

Болничната кола дойде.

Объркан, Валдемар вдигна поглед, после отвърза мекия малък талисман, мушна го в джоба си, изправи се апатично и видя как я поставиха на носилка и я покриха с одеяло. Някакъв болногледач се наведе над нея за миг. Сетне дръпна одеялото нагоре.

Всичко беше тихо, само вятърът виеше в телефонните жици.