Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (14)

XIV
Продължението

Той чу нов вик от брега, а когато се приближи между воалите от разкъсана пяна и летящи пръски, видя две черни фигури, — по-голяма и по-малка. Те викаха именно него.

Искаше да се обърне, но не можа. Искаше да извика нещо, но гласът му пресекна. Съвсем апатично, крайно изморен, за да може да вземе каквото и да било решение, парализиран от студа, той отиде до сушата. Чакаха го там, където свършваше пяната, а водата пръскаше около тях.

— Валдемар! — извикаха те.

Той се спря и ги погледна. Сакото му се ветрееше, водата се процеждаше по дрехите. Косата му, полепнала на кичури, се развяваше от вятъра.

Те го обгърнаха с ръце, притеглиха го към себе си и той тръгна — безучастен като някаква кукла.

Ох, забрава, забрава, благословена забрава…

 

 

Някой почука на вратата. Той вдигна глава от масата, на която се бе облегнал, но не отговори. Отвън се чу гласът на Сигрид:

— Вале, един приятел иска да те види!

— Кажи му да си върви!

Но все пак вратата се отвори. Влезе Ескил.

— Моите почитания! — поздрави той бързо.

Валдемар го гледаше в недоумение. Очите му не бяха видели сън и бяха повехнали.

Ескил постоя учуден около половин минута, след което седна на другия стол.

Двамата гледаха в различни посоки, но накрая очите им се срещнаха. След това отново се разминаха. Ескил се местеше на стола си, покашляше и потриваше нервно с крак, а сетне каза внимателно, почти изпитателно:

— Сигурно не си забравил, че сградата ще бъде открита тази вечер и че си обещал да говориш по този случай.

Едва сега Валдемар отвори уста и извика високо:

— Не мога да го направя!

— Разбира се, че можеш! Съзнавам, че идването ми при теб е необмислено, но смятам също, че за излекуването ти е необходима силна доза лекарство.

— Да се излекувам!?

— Знаеш ли какво е казал в проповедта си пасторът днес?

— Бях на черква, но не чух много…

Валдемар се напрегна и си спомни как пасторът рисуваше картината на борбата между Дон Кихот и вятърните мелници. Той беше доловил трагичното, но думите му излизаха бледи. Все пак Валдемар си спомни нещичко:

— Злото все повече намира почва и поради това божията справедливост удря всеки ден и всеки час с все по-голяма суровост. Но най-тежкото престъпление — танцувалните зали на младежкото дружество с нечистите си цели — очаква своето наказание. Ползуващи се с добро име хора от общината се съюзиха с дружеството, за да завлекат младите още по-далеч в мръсотията на живота… Но аз ви моля, вас, които все още мислите здраво, работете и за в бъдеще без умора за доброто на своите деца.

Ескил се засмя доволен и продължи:

— Цялата община се вълнува от тази проповед и все повече хора отиват да видят сградата от чисто любопитство. Трябва да отидеш и ти — благодарение на тебе днес ние ще победим.

Но думите смътно стигаха до него и сякаш засягаха нещо, което вече беше станало или тепърва предстоеше. Не му беше ясно и не го интересуваше. Разстоянието беше много голямо, едва можеше да осъзнае за какво става въпрос. Уморен и тъжен, той отговори:

— Какво значение има това или онова? Колкото и малко да го слушат, пасторът винаги ще говори, а вие идвате, за да ви видят в черквата, не слушате и се държите така сякаш това е нещо естествено. Вашето тържествуване е също така противно, както всичко останало… Аз съм уморен от тази война на всички против всички. Искам да ме оставите на мира!

— Съвземи се, стари приятелю! Не си струва да се закопаваш тук!

— Говори! Продължавай да говориш! Давай колкото си искаш добри съвети, ти, който е трябвало да мислиш денонощно, но не си поумнял от това. Ако бях карал по-бързо, така, че да стигнем на кръстопътя преди автомобила, нямаше да се случи най-лошото. Ако бях размислил предварително и просто бях спрял, това в никакъв случай нямаше да стане…

Той млъкна. В този момент и двамата погледнаха към масата.

— Ескил!

— Да!

— Кажи ми, вярваш ли, че можеше да бъде другояче, ако бях обмислил предварително?

Ескил стана, заобиколи масата, хвана го за раменете и го разтърси.

— Слушай, трябва да се съвземеш, иначе лошо ти се пише. Не трябва да капитулираш по този начин. Вярваш ли, че друг би го сторил? Хилдинг…

— Хилдинг!

— Тъкмо той, да. И все пак е по-мъчно да се оплаква жив човек…

— А ти навярно не си оплаквал нито жив, нито мъртъв?

— Какво знаеш ти? — разпалено реагира Ескил.

— Може би нищо — отговори Валдемар глухо. — Впрочем Хилдинг ми каза веднъж, че за да живееш трябва, да си издръжлив и да не се оставяш да ти въздействуват случайни несполуки.

— Съвсем вярно. Ела сега с мен, докажи, че си достоен за живота.

— Но не е случайна несполука за един човек, когато всичко му се обърне надолу с главата, нали? Не мога да дойда!

— Трябва да дойдеш. Днес няма да ни изневериш! Ти обеща да изкажеш благодарността на младежкото дружество пред строителите и не можеш да не си изпълниш обещанието. Трябва да ни помогнеш и по-нататък. След това ние ще ти помогнем. Има още много неща, за които си струва да живееш.

Валдемар обеща да отиде с него. Но мислите му се въртяха без ред около непрекъснатия кошмар през последните дни. В съзнанието му плуваха най-различни представи.

Когато се беше запознал с бабата и дядото на Керстин, той беше решил за себе си, че може да отива при тях в безизходни моменти. И той отиде при тях. Почука на вратата. Баба й му отвори.

— Ти ли си! — възкликна тя, като пое дъх — Засрами се, ти съсипа нашето мило момиче!

И хлопна вратата.

А при черквата днес! Шест души носеха един бял ковчег, купчина пръст, покрита с дъбови съчки, няколко венци от замръзнали цветя. Беше се събрала голяма група от хора. Това бяха техни съседи, нейни съученички и приятелки. Обърнаха се да го изгледат, след това започнаха да си шушукат. В ушите му бучеше и го измъчваше свистенето на вятъра в плачещата върба, до която той беше застанал. Долови и откъслечни фрази: „Злият вятър на живота се изви срещу една човешка рожба в най-красивия й полет. Никой не знае дали от това цвете щеше да излезе нещо велико, но присъдата над съблазнителя е тежка. Защото казвам ви, този, който съблазни някое от моите най-малки деца, заслужава да му се окачи воденичен камък на врата и да бъде хвърлен в морето…“

В къщи всички бяха мълчаливи. Кръжаха около него като около някой чужд. Беше уверен, че не го осъждаха и виждаше негласно, сърдечно съчувствие в очите на братовчедка си. Но не го и оправдаваха. А на обед се проведе дълъг, тайнствен телефонен разговор с баща му. Но него не го интересуваше какво си бяха казали.

После отидоха при новата сграда, той и Ескил. Беше осветено. Полуизсъхналите бои на стените и покрива блестяха, а над сцената висеше един плакат с надпис „Добре дошли!“. Момичетата бяха ушили пердета и бяха поставили завесата и сега всичко изглеждаше на мястото си. Хората си говореха и шумяха. В залата владееше напрегнато очакване и тържественост.

— Без тебе това нямаше да се осъществи — каза Ескил още веднъж, докато си оставяха горните дрехи в гардероба. — Бъди горд и знай, че сме ти благодарни!

Но защо всичко бе тъй далечно? Мъглата се бе оттеглила като вдигаща се завеса. Вече виждаше ясно. Но защо все пак всичко беше толкова мъничко и така далечно? Чуваше думите и схващаше съдържанието им, но те не намираха никакъв отзвук в него, сякаш въпреки всичко не ги беше чул. Ех! Той стисна зъби. Трябваше да си наложи да остане там, да се качи на сцената, да каже нещо на слушателите, каквото и да е, само да бъде кратко.

Но навсякъде хората се обръщаха и го гледаха, побутваха се и си шушукаха. Усети как нежеланието го обзема като кошмар, който пълзи по кожата му и се крие зад гърба му.

Там бяха Ели и Кале: той със зачервени неспокойни очи, а Ели — уплашена и притеснена. Те го изгледаха студено и се извърнаха. На една пейка бяха седнали Елза и Хилдинг и нещо си шепнеха. Валдемар се изчерви, ушите му пламнаха. Обърна се, а Елза му се изплези. Онези които седяха най-близо до него, поклатиха глави и зацъкаха с езици.

Сега не само, че всичко сякаш се отдалечи, сега отново се спусна и мъглата. Завесата падна завинаги, пиесата беше приключила — безвъзвратно, веднъж и завинаги.

Валдемар се обърна към Ескил и му подаде ръка:

— Отивам си! Не мога да понеса това!

Ескил го изгледа студено и заяви:

— Може би така ще бъде най-добре.

— Да — каза Валдемар. — Сигурно се радваш, че си отивам. Ти имаш известна способност да си избираш помощниците.

Но Ескил не пое ръката му. Той вече говореше с Йоханес от Твет, че е време да започнат. Изглежда хората губеха търпение.

Животът продължаваше своя ход, а който не можеше да върви в крак с него, изоставаше.

Когато Валдемар се върна в гардеробната, завари там няколко шумни момчета. Те гледаха, подвикваха, но щом го съзряха нещо си пошушнаха и продължиха предишните си занимания, без да му обръщат внимание. Внезапно прозорецът издрънча — едно стъкло се бе счупило. Първо се изплашиха, след това се изкикотиха.

— Няма нищо, това е прозорец от новата сграда.

После се измъкнаха.

Валдемар беше съвсем объркан, идваха му наум най-различни мисли: дали това което ставаше вътре беше животът, следващ своя неумолим ход през времето и пространството, или той самият беше животът, отдалечаващ го от нещо, което стои на едно място?

Няколко души излязоха навън, като се смееха тихо.

— Ето го там. Всъщност не трябва да се отърве току-тъй.

Валдемар вече си беше сложил шалчето и посягаше да си вземе якето. В същия миг обаче го обзе паника. Побягна навън. Смехът им не преставаше да реже ушите му. По стълбите и отвън стояха момчета. Когато мина покрай тях, някой му подложи крак и той падна по лице. Обърна се веднага, скочи на крака и се затича към велосипеда си. Шалчето му се отвърза и падна, без той да забележи. Ръцете му се бяха изпотили при допира с чакъла — той не усети и това. Една единствена мисъл имаше: да се махне оттук! Искаше да изтича на сцената и да каже „довиждане“ на Нани и Клас, но не се осмели. Искаше да си запази поне една илюзия за вярно приятелство. Вместо това, той се метна на велосипеда и пое към езерото.

След него откъм новата сграда долитаха думите на песента:

Добре дошъл е всеки под покрива на младежта,

който ни подава братска ръка.

Искаш ли да чуеш нашата цел,

искаш ли да обикнеш нашето дело,

изградено върху свободата и любовта?

 

 

Те се смееха и хълцаха, викаха един през друг името му:

— Валдемар, мило момче!

Бяхме при сградата, там ни казаха, че си поел към езерото…

— Толкова се радваме, че въпреки всичко си жив и здрав!

— Толкова се радваме, че пак си при нас! Толкова се радваме, че всичко мина! Толкова се радваме, че пак си нашето момче!

— Трябва да побързаме да отидем на топло, за да не се разболееш!

След това се изкачиха на шосето при автомобила. Той вървеше помежду им. Държаха го здраво за ръцете. Валдемар се препъваше, вървеше смирено до тях и не усещаше първите пристъпи на студа, които постепенно предизвикваха тръпки в мокрото му тяло.