Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (7)

VII
Големият празник

Той не мислеше вече за велосипеда си, продължи пеш покрай кея, докато стигна стария празничен площад. От сцената бяха останали само ъгловите стълбове и няколко греди. Вятърът духаше откъм другия бряг, събираше сили над залива и се втурваше с удвоена мощ. Нещо пляскаше и се удряше в един стълб. От време на време то звучеше като ръкопляскане. Той се затича натам. Беше едно окъсано, мокро, замръзнало парче мукава. Като го доближи до очите си, той можа да различи думите „Рибно езеро“. Това бе останало от написаното по него.

Той го захвърли и отново скочи долу на пясъка. Не можеше да остане повече тук.

Ах, спомени, вие благословени духове от хубавото, което отмина, защо ме мъчите така?

 

 

Когато в събота вечер той отиде на празничния площад, за първи път разбра колко много хора бяха ангажирани. Най-малко тридесет членове на дружеството бяха там; майсторяха най-различни приспособления по сцената, навиваха кабели и окачваха лампи. Беше голяма бъркотия. Всички се суетяха наоколо и рядко се вслушваха в думите на Ескил, който беше отговорник на празника и ръководеше работите тази вечер. Желанието да се шегуват обземаше мнозина. Те забравяха инструментите и материалите, закачаха се и се препираха, а времето летеше.

В девет часа сцената трябваше да бъде готова. В десет часа Клас изгуби търпение.

— Театралната група трябва вече да репетира. Махнете инструментите оттук!

— Първо трябва да приготвим сцената.

— Не е нужно да я приготвяте днес напълно. Само подът ни е необходим за днес, а стените можете да поставите утре.

— Няма време — в десет часа ще започне църковната служба.

— Тогава работете през нощта. Сега ни трябва сцената, а после можете да слушате службата.

Те започнаха да се гримират. Изведнъж Клас скочи от сандъка, на който беше седнал. Изглеждаше доволен, но в един момент нервите му пак се изопнаха.

— Къде е Керстин? Пак нямаме примадона!

— Не си ли я виждал тази вечер? — запитаха Валдемар.

— Не — отговори той. Изведнъж го обзе безпокойство. — Но аз ще отида да я потърся.

На всеки завой очакваше да я срещне, но не видя и следа от нея. Ако се беше забавила малко, нямаше да се безпокои — тя имаше много работа. Но сега отсъствието й започваше да става загадъчно.

Вече нямаше никакво съмнение. Той отиде право у тях и почука на вратата.

При първото почукване прозорецът на таванската стая се отвори. Той погледна нагоре. На прозореца по нощница стоеше Керстин. Косата й се спускаше над лицето. Изглеждаше в мрака като някакво видение.

— Защо не дойде?

— Няма да играя.

— Как така?

— Няма!

— Не е редно да изневеряваш така на групата!

— Освен мен има и други, които знаят тази роля… Лека нощ! Гласът й секна, тя затвори прозореца. В същия момент някой мина покрай него и Валдемар бързо се скри.

— Има ли някой тук? — се чу глухо запитване. Никой не отговори и вратата се затвори. На Валдемар не му остана нищо друго, освен да се върне обратно.

На шосето срещна един гърбав старец с лице като на плъх. Носеше бомбе и бастун със сребърна дръжка.

— Ало, може ли да се кача на мотоциклета?

Валдемар спря смаян и го остави да се качи.

— Къде е Елин? — попита старецът с противно креслив глас.

— Коя Елин? — извика Валдемар в отговор, но изведнъж разбра. — Клас, стари шегобиецо, ти ли си?

— Къде е момичето? — запита той с обикновения си глас.

— Успях да разбера само, че няма да играе.

— Що за проклятие? Какви са тези капризи? Защо?

— Тя не изтъкна никакви причини. Само забелязах, че беше сърдита или пък разочарована.

— Хубаво я наредихме!

Техните другари ги очакваха на сцената. Когато разбраха какво е положението, ентусиазмът в гласовете им се стопи.

— Няма да можем да играем.

— Трябва да играем, не можем да спрем пиесата. Ще се провали целият празник. Говори със Силвия, тя ще играе.

— Онази маниачка ли!

— По-добре тя, отколкото никоя!

— Но ние ще се провалим напълно, ако не участвува Керстин — вайкаше се Оке.

Клас въздъхна и започна да маха с ръце. Тогава Нани спаси положението. Нейният глас прозвуча спокойно под пернатата шапка на лелята от Америка.

— Ще се опитаме. Може би ще играе Силвия, а пък може и Керстин да размисли и да дойде.

— Но това е само вероятност.

Тогава се появи Ели — суфльорът с ястребовия нос, леко изпъкналите зъби и ленената коса — и каза:

— Знам повечето реплики на Елин. Останалите ще се опитам да науча нощес и утре. Ще помоля Кале да суфлира вместо мен.

— Ура! — извикаха те, изведнъж развеселени. — Всичко се нарежда.

Клас я прегърна, но тя го отблъсна, лицето й стана ледено студено и по него премина тръпка на ужас.

В този миг в осветения от газената лампа кръг се появи Ескил и прекъсна досадното мълчание.

— Как върви?

— Изглежда, че не върви — изпъшка Клас.

— Така е навсякъде. Кой иска да стане шеф вместо мене?

— Аз не искам! — извика всеки за себе си.

— Няма нищо чудно в това. Скоро няма да зная какво се намира зад мен и какво ме очаква. Електропроводът не е готов, а двамата младежи, които трябваше да докарат строителен материал, не дойдоха. Сцената е готова до половината, а от време на време хора, които ни трябват за утре, идват и заявяват, че няма да дойдат. Ако над нас не висеше горчивата необходимост дружеството да спечели пари, щяхме да оставим всичко на произвола на съдбата. Ясно е, че тази нощ изобщо няма да мигна. Впрочем трябва да пазим инсталациите, защото някои подлеци заплашиха, че ще разрушат всичко. Дяволска общинска солидарност, нали? Освен това утре сигурно пак ще вали — у нас вече цялото сено от миналата година се намокри. Отново ме викат, трябва да изтичам там.

Започна генералната репетиция. Тръгна лошо. Никой не проявяваше старание. Клас беше страшно изнервен, ядосан и ругаеше всички наред. Личеше, че Елза и Ели се бяха уплашили от него. Изведнъж Елза изкрещя през сълзи:

— И аз мога да направя като другите — да си отида!

— Ще останеш тук — каза Нани спокойно. — Всички оставаме.

Валдемар избухна. Само една десетка част от мислите му беше при пиесата:

— Ще тръгне по-добре, ако ти, Клас, вземеш участие в пиесата! Да чуем как ще изпълниш ролята си!

Клас отговори веднага:

— Аз трябва да видя как ще играете вие, но вие не можете да се произнесете дали аз играя правилно. Знам как да играя и ще докажа това както довечера, така и утре. Продължавайте!

— Утре може да дойдат много хора — каза Елза. — Мнозина заминават, за да видят фрегатата. Платноходките тръгват в девет часа и трябва да се върнат, преди да започне тук…

— Откъде знаеш това?

— Ах — възкликна тя самодоволно и тайнствено, — зная го.

— Тя има познати при моста — каза Валдемар.

Елза се засмя, а Ели погледна Валдемар и поклати глава.

Те продължиха да свалят грима си. Тъкмо когато Валдемар беше готов и щеше да излезе навън, при него дойде Хилдинг.

— Не си ли виждал Елза? Трябваше да се срещнем тук.

— Но тя е тук.

— Няма я.

— Вероятно току-що си е отишла.

Хилдинг изруга огорчен и побърза да излезе. Валдемар сви рамена. Ах, тези жени…

В неделя сутринта беше облачно. Сигрид отбеляза:

— Младежкото дружество няма късмет със своя празник.

— И лелите от шивашката кооперация — отвърна Валдемар.

Това беше удар, нанесен на място.

Две седмици преди средата на лятото ръководството на дружеството взе решение празникът да започне с божествена служба на открито. Мнозина бяха против и смятаха, че ще бъде жалко да си развалят удоволствието с религиозни обреди. Но тъй като щяха да направят добро впечатление навън, предложението бе прието. Някои обаче се противопоставиха, защото не виждаха смисъл в това освен като един жест. По случай летния празник пасторът беше променил реда на пътуванията си, придружени с проповеди, така че в този неделен ден божествената служба щеше да бъде следобед. Към него се обърнаха учтиво с въпроса, дали желае да проповядва на тържествения площад. Но той отказа. Тогава се обърнаха към дяконите. Но никой от тях не можа да дойде. Само един млад пастор от съседната епархия се съгласи, но се опитаха да му наложат някои неща и той отказа. Най-после Валдемар и Ескил изпратиха писмо до настоятеля на катедралата, който беше състудент на пастора.

Той обеща да дойде.

В деня, когато в областния вестник се появи обявата за празненството, шивашката кооперация имаше среща: пасторът и лелите сметнаха за уместно в неделя преди обяд да се устрои възпоминателно тържество при гробовете на умрелите от холера — от другата страна на провлака.

Силна, направо разяждаща възбуда не даваше мира на Валдемар да стои на едно място. Той отиде да чуе какво ще говори настоятелят на катедралата. В къщи щеше да остане Сигрид, защото чичо му получи разрешение да замине заедно с един съсед надолу към езерото.

Няколкостотин души, облечени в балтони и с дебели шалчета, увити с одеяла, седяха на тревата пред сцената. Дойдоха още много зрители. Беше студено и мокро, но склонът беше на завет. Високоговорителите работеха. На сцената бяха поставили орган, на който свиреше Нани.

Настоятелят на катедралата беше дребен, сух човек. Говореше бързо и ясно. Голяма част от неговата проповед оставаше в паметта на слушателите:

— Казват, че свещеникът трябва да бди над границата между черквата и света, така че светът да не осквернява святата и чиста черква и да не й отнема солта и светлината. Но при това положение аз ще задам въпроса: каква полза от светлината и солта, ако те не се използуват? За какво служи нашата духовна светлина, нашата сол, ако не ги даваме на света в подходяща за него форма?…

В наше време влиянието на черквата намалява. Младежите търсят други пътища, но дали това е само тяхна грешка?…

Упрекнаха ме, че участвувам в тази литургия на открито — литургията трябвало да се състои в божия храм. Но нима целият свободен, открит, широк свят не е божи храм, създаден за чистота и достойнство, по-големи от всички човешки творения. Целият свят не е ли божи храм, макар че в него са се настанили някои вредни гадинки, които мърсуват и рушат?…

Щом народът не отива на черква, черквата трябва да отиде при народа. Защото не отидоха ли участниците в тайната вечеря сред хората и не ги ли принудиха да дойдат, когато те не се отзоваха на първата покана?…

Клас се приближи тихичко и направи знак на Валдемар да отиде при него накрая на гората. Той изглеждаше изморен и недоспал, очите му бяха хлътнали и по-тъмни от обикновено.

— Вале, изглежда че всичко върви от лошо по-лошо. Силвия не иска да участвува, а Ели няма време да научи ролята си. Цяла нощ е бродила и е търсила Кале, защото той отишъл с момчетата от Лоби да пиянствува. Сега изтрезнява, така че не може да бъде суфльор. Опитай се да убедиш Керстин.

— Опитай се ти!

— Благодаря, тя бяга от мен като от чума. Аз само ще утежня положението. Хората вече си шепнат, че няма да играем пиесата и затова някои ще си останат по домовете.

Настоятелят на катедралата каза:

— Онези, които хулят черквата, смятат, че християнството било враг на живота. Но това не е вярно. Християнството е човечно и жизнеутвърждаващо.

Валдемар много искаше да чуе как едно учение с толкова много поддръжници, които мразеха красотата и убиваха радостта, би могло да бъде жизнеутвърждаващо. Но не можа да остане по-дълго време там. За да намери Керстин, той прекоси гората. Докато се опитваше да долови звуците на високоговорителя, той се питаше дали настоятелят на катедралата ще каже няколко думи за това, как всякакви непрокопсаници изопачават религията, само и само за да си създадат платформа, от която да мразят и съдят, като мислят, че безукорният живот им дава право на това.

Някъде в далечината вилнееше вятърът, а езерото се пенеше срещу скалистия бряг. Не повече от тридесет-четиридесет души слушаха пастора, който бе застанал под дъбовете и вятърът развяваше косата му. Между тях личаха Фани и Бенгт, леля Ана и г-жа. Елен, но Керстин не се виждаше — навярно беше у дома си.

— Пазете се от фалшивите пророци, които идват при вас облечени в овчи кожи, но под тях се крият кръвожадни вълци…

Валдемар беше готов на всичко, когато почука на вратата на Ларсонови и влезе в кухнята. Ларсон лежеше на дивана. Върху лицето си беше сложил един вестник, за да го пази от мухите. Като видя кой идва, той спусна на пода големите си крака, обути във вълнени чорапи.

— Извинете, че ви безпокоя толкова рано. Трябва да поговоря с госпожица Керстин.

— Разбира се — прозя се той, — може. В обора е.

Валдемар благодари и излезе. Пред вратата на обора стояха шишета и половин ведро бито мляко. Той тъкмо щеше да я повика, когато чу някакъв звук от обора и се скри в непрогледния мрак. После зърна една сянка, която се промъкна през някаква врата и се затича след нея.

— Керстин, чакай, искам да поговоря с теб!

В плевнята беше още по-тъмно, но едно ясно и отчетливо хълцане му подсказваше пътя. Протегна ръка, но тя го цапна по бузата. Сетне се опита да се шмугне покрай него. Валдемар я хвана за дрехата и чу как тя се скъса. Обзе го странна необузданост, някакъв луд инстинкт да гони, и той се втурна след нея.

Така! Хвана я най-после! Но тя скимтеше, риташе и изведнъж го ухапа по китката на ръката така, че болката се изви като огън нагоре по рамото му. Той изруга, стисна ръцете й и я помъкна към обора, за да може да я гледа в лицето.

Керстин полустоеше, полувисеше в ръцете му, като плачеше тихо с вдървено лице и полуотворена уста. От очите й се стичаха сълзи, които обливаха бузите й, капеха по врата и гърдите й. Беше й скъсал блузата и рамената й бяха разголени.

— Керстин, Керстин, нищо лошо няма да ти сторя.

— Пусни ме! — дърпаше се тя.

— Ако те пусна, ще избягаш!

По изопнатото й, измокрено лице се четеше неописуема болка. Изведнъж той се разкая за грубостта си. Притегли я към себе си, така че те се оказаха гърди срещу гърди и започна да шепне успокоително, умолително на ухото й като на малко дете.

Но тя продължаваше да се дърпа:

— Върви си по пътя! Махни се! Не искам да те видя вече.

Едва сега забеляза колко е разголена и как той сее втренчил в нея. Тя го погледна надменно, сякаш голотата не означаваше нищо за нейната честност.

— Говори, но ме пусни — каза тя леденостудено. — Няма да избягам. Гледай, ако желаеш, зяпай колкото искаш, за да узнаеш как изглежда едно момиче. Няма от какво да се срамувам!

Нейното презрение му подействува като леден душ. Смаян, той я пусна. Тя направи две крачки назад, закопча блузата си и каза:

— Сигурно искаш да повярвам, че си полудял, такова е държанието ти!

Огорчението му отново нарасна. Той не можеше да постъпи другояче. Но това приличаше на вълна, която го бе понесла със себе си. Смръщи вежди и каза сурово:

— Да не би да си много умна, че така бягаш и се криеш?

Тя мълчеше и стискаше зъби.

— Кажи ми защо не искаш да играеш?

— Моя си работа!

— Но това засяга и цялото дружество!

Тя беше застанала пред него с разкъсана блуза на сиви карета, ютена престилка и дървени обуща. Краката й бяха изцапани, ръцете й — мръсни и мокри, а косата си бе вързала с една мазна кърпа. Искаше му се да изсипе куп зли думи срещу нея, но ясното съзнание, че тъкмо сега никакви думи няма да бъдат подходящи, успя да го възпре. Вероятно казаното дотук беше стигнало предела на уместното.

— Трябва да знаеш, че разчитахме на тебе! Вярвахме, че си крайно почтен човек и няма да ни подведеш. Вярвахме, че си достатъчно умна, за да не се влияеш от обикновените женски капризи, че разсъждаваш с мозъка си. А ти без никаква причина зарязваш всичко.

— Какво знаеш ти?

— Кажи коя е истинската причина?

— Няма да кажа!

— Разбира се, сигурно е някаква глупост, заради която вече почваш да се срамуваш. Керстин, мислиш ли, че ми прави удоволствие да ти се карам?

— Изглежда, че това ти харесва!

— Керстин, забрави ли колко добри приятели бяхме?

— Преди цяла вечност — отговори тя студено.

Валдемар стисна устни.

— Е, тогава да оставим настрана моето отношение — опита той по друг начин. — Престани с твоите капризи! Вече се е разчуло, че вероятно няма да има представление и мнозина плюят на всичко. Цялата пиеса зависи от тебе! Това не те ли ласкае.

— Мисля, че не си струва да ми отделяте толкова внимание. И Силвия може да играе.

— Тя не иска.

— Така ли? Ето защо ме викате! Сега разбирам!

— Глупачка! Опитахме се само да я извикаме на твоето място. Моля ти се, Керстин, послушай!

— Добре — отговорът и прозвуча като въздишка.

— Браво!

Но лицето й остана мрачно. Ентусиазмът му не можа да я въодушеви. Сега, след като ядът й бе преминал, той искаше да й каже толкова много неща. Но моментът не беше подходящ, трябваше да почака още малко.

Керстин все още беше мрачна и подтисната. Когато се качи на мотоциклета, тя нито веднъж не се наведе и не пошепна нищо на ухото му. Хубава и бодра, с червената рокля под шлифера, тя беше преметнала неговата китара на гърба си.

Керстин не се държеше за Валдемар, опитваше се да се крепи по друг начин. Вече ставаше по-топло — слънцето грееше по-дълго, а и празникът бе спасен. Но това не го радваше. Всичко беше наред, освен едно. А то разваляше настроението му: какво се бе случило с Керстин? Щом пристигнаха, тя му остави китарата, и изтича при една група приятели. Нисе Холм бе между тях и много се зарадва.

Но Валдемар нямаше време да мисли за това. Ескил дотича, за да съобщи, че високоговорителят не работи. Валдемар трябваше да го поправи. После помогна на Клас да нагласи няколко сценични декора, за които дотогава не беше помислял.

Бяха закъснели само с един час. Но това бе напълно нормално според онези, които не идваха за първи път на този празник. Ето защо хората не бързаха. А Ескил изглеждаше спокоен и имаше време да разговаря. Сега работеха и другите, но най-голямата тежест падаше върху него, защото той движеше всичко.

Огнището на гостилницата пушеше. Чаши и порцеланови съдове дрънчаха по тезгяха. Томболата беше в разгара си, а на стрелбищата хората се надпреварваха да стрелят. Неколцина по-възрастни стояха по ризи, хвалеха се, подканяха се и изстрелваха серия след серия.

По зеления естествен амфитеатър се носеха песни и музика от високоговорителите. Пръв говори един стар депутат, гордостта на тяхната провинция. Днес той можеше да върти политиката на пръста си и да говори свободно за културните ценности на своята родина. Зрителите започнаха да проявяват голяма заинтересованост. Но затвориха всички лавки и сервитьорите седнаха да пият кафе, така че хората нямаше къде да идат, освен да си излязат.

— Хайде да се разходим малко, докато трае речта — предложи Клас. — Не мога да слушам този човек. Словото му е написано от съпругата му преди девет години. Виждаш ли колко е остаряло, а освен това не е и оратор.

Когато стигнаха до входа, червената завеса се вдигна и на сцената се появи дребен кривокрак човек с оредяла коса. Той сложи куп листа на масата, пийна глътка вода, изкашля се и започна:

— Помолиха ме да говоря днес на този живописен празничен площад…

Произнасяше бавно с равен, крайно сериозен глас.

— Надявам се, че няма да бръщолеви по-дълго от час, в противен случай хората ще си отидат. Този човек никога не ми е направил нищо лошо, но въпреки това не мога да го търпя. Много ми прилича на някакво прасе — не на невинно, розово прасенце или на старо тромаво прасе, а на отвратителна, мръсна свиня. Не разбирам как е могъл да стане депутат, а още по-малко разбирам как е могъл да се задържа при всеки следващ избор. Сигурно това се дължи на неговото упорство и на обстоятелството, че хората гласуват ей така… Аз например винаги зачерквам неговото име.

Те тръгнаха бавно край езерото, спираха се да рисуват фигури по пясъка, вслушваха се в плискането на водата и в крясъците на чайките и разговаряха. Валдемар вдигаше рамене по някои въпроси, а Клас оценяваше известни постъпки като детинщини. Избягваха да са напълно откровени един към друг, тъй като искаха да запазят приятелството си. Но Валдемар нямаше голямо желание да се разхожда. Щеше му се преди всичко да остане на празничния площад, и незабелязано да потърси Керстин.

Край брега си играеха деца и се плискаха с водата. На пясъка майките им се печаха на слънцето и викаха пискливо, когато малките се отдалечаваха. В залива се полюшваха лодки, а до кея бяха спрели яхти с опънати платна, за да се изсушат след надбягването. Беше топло, вятърът постихна, а по небето се носеха въздушни бели облачета.

— Колко време възнамеряваш да останеш тук?

— Вероятно до август.

— Чудесно. Дотогава ще успеем да играем още няколко пъти.

— Право да ти кажа, нямам никакво желание да си замина.

— Ще сториш глупост, ако останеш. Впрочем какво ще правиш тук?

— Имам много работа, която ще се удвои през есента, щом строежът бъде готов. Пея и играя, а ако желаете, мога да ръководя и научен кръжок.

— Исках да кажа: от какво ще живееш?

— От какво ще живея ли? Разбира се, ще остана при чичо.

Клас се изсмя подигравателно.

— Няма да го направиш. В главата ти се въртят някакви приумици, но все още си много млад, скоро ще ти се изпарят.

— Знаеш ли, Клас, понякога вие, селяните, се държите смешно! Постоянно пишат, говорят, крещят колко било вредно бягството от село. А после, щом някое момиче като Естер се върне от града, всички се нахвърлят върху него — на първо място младежите начело с пропагандаторката на селския живот Елза — и така й отравят живота, че тя не може да остане повече. Ето, споменах с две думи, че искам да остана тук, а ти веднага бързаш да ми намекнеш, че не съм бил с всичкия си.

— Не бъркам по отношение на тебе. Ти, който винаги си бил толкова добре, искаш да захвърлиш всичко това за… една паница леща!

— Не мислиш ли, че и на друго място освен на село човек може да се чувствува отегчен. Сигурно съзнаваш, че можеш да вървиш по улиците, да зяпаш, да проклинаш света и да ти се иска една атомна бомба да унищожи всичко това! Вярно е, че животът на село не е подходящ за най-слабите, но въпреки това той е прекрасен и свеж. Човек сам си е господар, свободен е, волен е…

— За всеки има и слънце, и въздух! Но не си ли на мнение, че животът трябва да съдържа и нещо друго? Освен слънцето ти си имал и всичко останало, никога нищо не ти е липсвало. Ето защо още не си прогледнал. Не разбираш колко си добре. А искаш да захвърлиш всичко ей така!

Клас го хвана за раменете и го обърна, с лице към себе си. В погледа му се четеше искрено съчувствие и ирония. Вятърът развяваше тъмната му коса, която на кичури падаше над челото му. Издадената му долна челюст се движеше, докато той мъчително подбираше подходящите думи.

— Ти просто си завладян от селска романтика, това е всичко. Сега тук е красиво и ти си намерил няколко приятели. Но бъди сигурен, че ще видиш нещата в истинската им светлина, когато равнината не е вече зелена, а приятелите ти окапят един след друг като увехнали листа.

После изведнъж го заряза и продължи да върви нататък, изкривен и слаб в изтърканото си сако от шевиот.

— Господи, ако имах твоите условия! Тогава нямаше да идвам тук и да вземам участие в провинциален любителски театър, да пиша поздравления за рождени дни и възпоминателни статии за покойници в областния вестник, за да изкарам някоя и друга пара. Имах училищно свидетелство, с което можех да се настаня на работа. Заминах оттук на твоята възраст или още по-рано. Но сега ме е срам да прося, а нито мога, нито съм в състояние да копая.

— Можеше да изкараш кореспондентски курсове — предложи Валдемар.

— Да, можех! Можех да направя това, още когато бях на 16–17 години и щях да съм минал отдавна вече двегодишните курсове. Но всичко е според доходите. И беше безнадеждно, понеже нямаше откъде да взема няколкото стотин крони, колкото се плащаше за реалната гимназия преди войната. Трябваше да чета старомодни книги, които вземах от антикваря в града, да уча съвсем сам и да отгатвам грешките си. Сега ми се подиграват и казват, че това било глупост, че нищо не е излязло от мен, а бях толкова старателен ученик. Тукашните хора щяха да ми завиждат, дори ако бях станал посредствен писар в някоя градска кантора. Сега ме презират и това им прави удоволствие, знаят, че ако имах късмет, щях да стана нещо. Откъде се намери Йосиас Хелден — тази проклета карикатура! Когато бях на шестнадесет години, едно лято бях ратай при него. Беше ад, но аз исках да издържа една година, защото онзи, който е служил при Хелден, лесно ще намери работа на друго място. Исках да работя, за да спечеля пари и да уча. Но сетне тук дойде нов народен учител. Дългата служба не го бе притъпила. Беше човек, който искаше да постигне нещо. Той настоя общината да ми отпусне стипендия. Само за да мога да следвам, аз трябваше да я приема и да благодаря. Но Хелден се възпротиви. Той заяви, че проявявам склонности, които не трябвало да се поощряват, и убеди общинските съветници, че имало достатъчно учени хора, които не искали да работят. Той се боеше да не изгуби своя ратай и нищо не излезе от стипендията. Идеше ми да го убия! Сетне се разболях и минаха две години, преди да мога да върша нещо. Но вярваш ли, че хората бяха забравили?! Те идваха да питат кога ще стана общински професор — малки момчета, мои другари и техните майки, старци които ми завиждаха още от времето, когато ходех на училище. Всички те ме нападаха като ястреби, а аз можех да се защищавам само с думи. Седях си у дома, а хората постоянно питаха дали не възнамерявам да се заловя с нещо полезно — трябваха работници. Тогава си дадох обет никога да не изработя нито една надница. Хората щяха да се смеят цяла седмица, ако ме видеха да работя. Освен това имах друг коз: Хелден се принуди да признае, че щяло да бъде по-добре, ако тогава бях напуснал нашата община, за да се отърват от моя анархизъм. Но аз не съм анархист! Само държа огледало пред тях, а те побесняват като Калибан при гледката на собствените си лица!

Но сега тук има много родители, които пращат децата си да учат, защото имат полза от това и защото си създават по-добро име сред обществото. Едно от тях замина за Стокхолм и тази пролет завърши реална гимназия. Сигурно си я виждал — едно надменно, дребно, грозно момиче с пепеляворуса коса. Вдигнало е нос и не поздравява никой от тукашните си другари. Всички са такива прости и досадни, така че малката дама се държи отвисоко, а, разбира се, хората не могат да я търпят, и я сочат като пример за учената младеж, която се надува и се занимава с празни работи. Но погледни Нани Хеде, която завърши реална гимназия и почти беше взела матурата, но се отказа, защото не можеше едновременно да учи и да работи. Хората и нея не одобряват, присмиват й се, че нищо не е станало от нея.

— Тя е добра и непретенциозна, не се надува с онова, което е научила.

— Винаги е разумна — каза Клас и в гласа му пролича дълбоко уважение. — Винаги можеш да й се довериш.

— Всъщност какво има между вас? Критикуваш всички, никога обаче Нани. Защо правиш такава разлика между момичетата?

— Казах ти, тези малки момиченца са отвратителни, простички и обикновени, те си мислят че владеят света само защото привличат мъжете с пола си. Виждаш, че дори онази малка калугерка Керстин капризничи. Но най-много ме дразни, че за да свършим работа, трябва да се съобразяваме с глезотиите, понеже има много глупави мъже, които се оставят да ги водят за носа. А Нани е винаги спокойна, човек се чувствува сигурен с нея. Харесвам такива хора.

— Ние разговаряме за различни неща, но все пак се надявам, че разбираш какво искам да кажа. Ще направиш глупост, ако останеш тук. Опитваш се да се принизиш до равнището на народа и се надяваш, че той ще те приеме като свой. Хората никога не са великодушни. Ти си над тях и те го чувствуват. Няма да са доволни, ако се принизиш до тях, ще искат да слезеш още по-ниско, за да могат да скачат едновременно с двата крака върху тебе. Не знам защо го искат. Ако можех да си обясня, щяхме да разрешим загадката на нашето съвместно съществуване. Мога само да ти посоча фактите.

— Грешиш, грешиш напълно! Имам тук много добри приятели. Чувствувам се добре. Тук е спокойно и сигурно.

— Наистина селата са сигурни и спокойни като свински кочини или пък като локви, където водата застоява и се вмирисва. Но хората като теб и мен нямат намерение да се ровят в тинята. Ние сме птици, създадени да летят нависоко. А за теб, на който никой не е отрязал крилата, има само една повеля: да летиш! Човек никога не може да се отърве от хорската дребнавост. Затова той трябва да лети толкова високо, че да не го достигнат и да не му откъснат крилата. Разбира се, завистта ще стане още по-голяма. Но какво значение има това?

Валдемар запита:

— Не мога да разбера как членуваш в дружеството, щом като толкова презираш всички? Според мен фактът, че искаш да ръководиш театралната секция, преобръща наопаки всичките ти аргументи.

— Съвсем не. Нека да ти обясня, така че ти, скептико, да повярваш и да не питаш вече: преди десетина-петнадесет години също като тебе исках да виждам всичко в светли краски, да творя. Вярвах, че светът може да се поправи, макар че случаят с Хелден и стипендията трябваше да ме научи на друго.

Исках да бъда приятел с връстниците си, така както ти желаеш това. Въобразявах си, че в техните забавни занимания имаше радост. Но вече не можех да се самоизмамвам, а още по-малко можех да мамя тях — те никога нямаше да се чувствуват добре с мен. Те умеят само да спънат човека и да се хилят… Така че аз се уморих и известно време прекарах почти изцяло в летаргичен сън. Но сетне се събудих и разбрах, че съм изпуснал много случаи да живея. Пак почнах да вземам участие. Ако имах условия за това, бих станал борец и бих поискал реванш по единствения естествен начин. Но сега трябва да вървя по други пътища, за да докажа, че ме бива за нещо. Добрите приятели от дружеството ме натоварваха с всевъзможни задачи, които не искаха да изпълняват сами. Аз ги приемах само за да участвувам в тяхната работа. Това бяха трохи, които поемах поради липса на хляб! Нали имах същото право да бъда егоист както тях?! Разбираш ли сега защо тази вечер играя ролята на алчния старец и защо се старая да получим добра печалба от празника? За да довършим строежа! Да, поради липса на нещо по-добро, искам поне да играя в театър. Тъпча на едно място, не напредвам, но още не искам да отстъпя назад… Единият въпрос води към друг — какви са твоите отношения с Керстин?

— Нищо няма между нас. Впрочем тя ми се сърди по някакъв необясним повод. Мисля, че това момиче има характер.

— Характер ли? Хайде де — жената няма характер, преди да е навършила тридесет години. Керстин е все още много млада. Тя е сладко пиленце и добра бъдеща актриса, но преди всичко е пиле. Впрочем на теб това ти е известно, щом като имаш претенции да бъдеш петелът.

— Дръж си устата!

Клас се изсмя ехидно.

— Охо, толкова далеч ли си стигнал в любовта, та не можеш да търпиш и най-малкото петно върху обожаваното, чисто като ангел същество? Но, драги Валдемар, подобно нещо минава бързо и тогава разбираш, че и тя е човек като всички останали с обикновените човешки грешки и недостатъци и вероятно плюс още няколко. А когато омаята мине и ти откриеш делничността и на този грозен край — с неговите старателни шаблонни хора, — сигурно ще се зарадваш, че можеш да се завърнеш там, откъдето си дошъл. Ето защо внимавай да не изгубиш козовете си! Ако го направиш, рискуваш да се скиташ като мен подобно на чуждоземец, а това наистина не е приятно. Когато кръвта не им дава мира, младежите встъпват в колкото се може повече дружества, за да им минава по-леко времето. Но постепенно момчето си намира момиче и съответно момичето момче и така си прекарват времето заедно. Интересът към дружествата стихва. Накрая те нямат нищо против да се откъснат от колектива и да заживеят напълно изолирано. Ако останат на село, може би си купуват чифлик. Тя почва да ражда деца и те са загубени за света — но, при условие, че живеят „щастливо“ и взаимно се понасят. Погледни Хилдинг, той е и типичен пример! Преди десетина години не знаеше какво е ред, беше ерген и уличен музикант. Като се завърна от града, съумя да се позакрепи и стана най-добрият председател, какъвто е имало някога спортното дружество. Ако беше продължил в същия дух, щеше да стане човек на прогреса и на бъдещето. Но сега има чифлик и по всяка вероятност невярна годеница. Започва да става недостъпен, да старее, да придобива достойнство. Той вече няма никакво желание да служи на обществото! Така се развиват нещата! Почакай докато се появят едно-две деца и възникне въпросът за облеклото, за подмяната на полици — тогава Хилдинг ще стане типичен скъперник — селянин. Всички селяни стават скъперници, това е в реда на нещата. Те трябва да трупат в сандъци! Дяволът нека става селянин! Бащата се грижи за своя чифлик докато е в състояние. Сетне го продава на добра цена. А през цялото време все повече и повече се превръщаш в стар инвентар, за който всички клатят глава и никой не желае да се занимава с него. Не можеш да си представиш какво чувство изпитваш, когато тъпчеш на едно място, докато животът профучава край тебе, а ти изоставаш и не си в състояние да го догониш…

— Ти презираш всички малки и кротки хора — каза Валдемар. — Но с удоволствие би се сменил с който и да е, за да стане спокоен и сигурен животът ти.

Вместо да отговори Клас запита:

— Искаш ли да прочетеш последната ми пиеса? Мисля, че е хубава и ще се опитам да убедя другите да я поставим.

— Разбира се, с удоволствие. Писал ли си и други неща?

— Най-различни.

— Много ли от тях са отпечатани?

— Не, редакторите не разбират нищо. Миналата зима областният вестник помести една моя новела и няколко разказа. Това е всичко. Мечтая да получавам редовен хонорар, за да си купя дрехи и пишеща машина. Ще мога ли някоя вечер, когато си свободен, да ти донеса пиесата в къщи?

— Ела, когато искаш — каза Валдемар.

Бяха стигнали толкова близо до празничния площад, че високоговорителите заглушаваха шума на вълните. Една жена пееше: „Само Швеция имам на земята“. Те се спряха и се заслушаха.

— Коя е тази? — запита Валдемар.

— Нани, разбира се. Слушай, докато аз си припомням нещо! Ти толкова лесно заприказваш хората, задаваш някакъв невинен въпрос и ги, караш да кажат много повече, отколкото имат намерение. Моля те да не се опитваш да караш Нани да говори за своя дом, защото тази тема е табу. Тя не се ядосва, но й става мъчно. Никак не иска някой да я съжалява. Когато не пие, баща й мързелува, а майка й е една луда жена. Не мога да разбера как тази двойка може да има такава дъщеря! Но Нани нещо не е наред. В противен случай тя не би разрушавала живота си, като се опитва да крепи този дом. Много пъти е казвала, че ще си отиде, но и досега не се е решила. Ще обещаеш ли да мълчиш?

— Разбира се.

Той отговаряше разсеяно, бързаше, искаше поне да види Керстин.

— Толкова много хора! Ще имаме успех!

— Да, в касата — отбеляза Клас кисело. — Слушай, сега на сцената изпълняват „Хавайската грижа“!

Валдемар го потупа по рамото и се засмя:

— Престани да бъдеш толкова кисел! Гледай и слушай. Въпреки всичко дори такъв закоравял скептик като тебе трябва да признае, че само няколко младежи, почти сами, устроиха празненството и часове наред ще забавляват хората. Чуй как ръкопляскат! Народът харесва хавайските момичета!

— Да, да! Всеки си има вкус. Но аз съжалявам, че си падаш по такава съмнителна романтика, каквато носи в себе си онази съблазнителна кукличка. Ако не друго, то твоето възпитание не трябва да допуска това.

— Естествено ако съдим отгоре надолу. Но по-справедливо е да съдим…

— От жабешка перспектива ли искаш да кажеш?

— Не! От същото ниво! А не може ли да се види част от намерението, а не само да се правят сравнения? Трябва да се прави разлика между аматьори и професионалисти.

— Разбира се, тези артисти са просто любители. За такава публика, която се върти по столовете и би се скъсала от освиркване, ако й изсвириш Бетховен, ти ще си съсипеш живота! Дано настойниците на тези глупци ти отворят очите, за да намериш малкото разум, който си имал някога. Чел ли си Ницше?

— Да, някои негови произведения.

— Не смяташ ли, че е прав?

— Косите ми настръхват от него.

— Той има право. Мислиш ли, че поне един от всички онези, които седят или сноват там долу, означава нещо за прогресивния дух на човечеството? Не, дявол да го вземе. Това са селяни и произвеждат храна, което е единствената им мисия. Те не мислят за по-възвишени неща. Когато си отидат от този свят, нищо няма да остане от тях. Виждаш ли вълните там долу? Милиони от тях идват и се стопяват в пясъка, изчезват и се забравят. Можем да сравним човечеството с милиони вълни, които кипят и се търкалят под черното като нощ небе. Устремът им идва от мрака и отминава към неизвестното. Какъв е произходът и предназначението им — може би хората са същества, дошли на света по някакво недоразумение или просто, за да не бъде той съвършен. Индивидите изчезват безследно като вълните — цял живот се домогват до нещо, надпреварват се подобно на вълни, които се гонят — черни, безформени, запенени, докато накрая се изгубят…

Понякога някои успяват да се издигнат над другите. Задъхани, те пърхат напред с безпомощни жалки крила, тласкани от своя копнеж по безсмисленото. Обикновено това са хората на изкуството и мислителите. Останалите ги гледат отдолу с омраза и се опитват да ги смъкнат. Рано или късно успяват, натискат и унищожават дръзкия човек. Възможно е някоя негова мисъл да продължи да живее и да пуска искрица светлина над черната бездна…

Валдемар изтръпна и се огледа. Да, слънцето печеше и беше топло. Гълчавата на веселите хора се носеше надалеч. Езерото беше синьо и блестеше както преди.

— Е, нямам ли право?

— Прав си — отговори Валдемар, за да се отърве от него.

След четвърт час той стоеше на сцената и дрънкаше на китара. Докато пееше, той гледаше публиката и мислеше върху думите на Клас. Беше ли наистина прав? Хората не бяха такива. Нали Керстин бе стигнала до същата мисъл, когато му каза, че никой не го обича? Но не бяха ли и двамата завладени от мания за преследване, поради неудачното си приспособяване?

Той пееше песни, каквито знаеше, че ще се харесат. Нямаше никакво значение дали са от тази или от миналата година, отпреди сто години или от времето на Белман^[1], стига да са мелодично — сантиментални, весели или пък меланхолични. Или най-добре всичко това наведнъж. Той пееше от цялата си душа и сърце и се опитваше да скрие собствените си грижи зад измисленото щастие на другите. Публиката ги оцени. От усмихнатите лица бликаше възхищение. Когато ръкопляскаха, ръцете им наподобяваха криле на птици, които летят край склона.

— Хората са благосклонни към мен — това е най-важното! — каза той по-късно на Клас.

— Да, сега, след като пя така, щеше да е недопустимо, ако бяха неблагодарни. Но помисли си как щяха да се държат, ако беше пял фалшиво!

— Млъкни, грубиянино, в тебе има само завист!

— Разбира се, аз ти завиждам, но подобни дребни неща не могат да повлияят върху мнението ми. Нямам нищо против да си запазиш детската вяра, докато можеш да живееш щастливо с нея.

Той потърси Керстин на мястото й и си опита щастието в навалицата при „Рибното блато“, като спечели само една илюстрована картичка.

— Има нареждане от шефа да отидем на сцената…

Преди да тръгнат, той взе още веднъж въдицата и я хвърли. Падна му се едно черно плюшено котенце с червена панделка, което прибра в джоба си. Другарите му се смееха и го питаха на кого ще го подари като талисман.

Валдемар зададе на Керстин два въпроса. Тя отговори на единия с „да“, на другия с „не“, но спокойно можеше да отговори и обратното. Той наблюдаваше отстрани нежния й профил и чувствуваше как сърцето му все повече се свива, сякаш й беше сторил нещо лошо.

— Госпожицата се разхожда сама с вирнат нос — каза той, като очакваше тя да се нахвърли срещу него. Но вместо това Керстин се обърна и се усмихна. Погледът й беше дружелюбен, като че ли никога не е бил рязък. С един жест тя му предложи да я придружи. Така и стана.

Те вървяха един до друг, а хората си шушукаха и се смееха подире им.

Но Валдемар размишляваше. Какво се бе случило? Какви мисли бяха минали през тази главица, какъв импулс бе запалил радостната искра в тези хубави очи, кое караше да се усмихва тази толкова привлекателна уста? Всичко това за него бе загадка, но той не дръзваше да я запита.

Изведнъж на пътя им се изпречи Силвия.

— Аха, мила Керстин, значи ти ще играеш сега? Как ще се справиш, след като никога не си участвувала? Ще се подмокриш от страх — каза тя на минаване.

— Наистина се страхувам — извика Керстин и погледна безпомощно Валдемар. — Поех много голяма отговорност — никога няма да мога да се справя с тази роля.

— И аз имам сценична треска. Трябва да си помогнем взаимно. А за нея няма какво да мислим.

Зад сцената Клас проверяваше хората си.

— Къде е Уле? Къде се дяна това момче, няма ли часовник? Разбира се, суфльорът е офейкал!

— И Нани е избягала с него — забеляза Елза дръзко.

— За нея не се безпокоя, тя има представа за времето. Трябваше само да прескочи до в къщи, за да издои кравите. Хайде да се преоблечем и да започваме.

Извадиха чантите. Момичетата се скриха зад храстите; срамуваха се да не ги видят по бельо, а малко преди това никоя от тях не се стесняваше да се разхожда с мокрия си опънат бански костюм. После сложиха кутията с гримове на масата и се наредиха наоколо с огледалата си.

— Слушай, дай тук молива за вежди! Не този, кафявия.

— Вечно ли ще се мажеш с вазелин?

— Дявол да го вземе, ти можеш да се гримираш последна. Само трябва да сложиш няколко черти на лицето си. А пък аз трябва да го прерисувам изцяло.

До тях беше застанал Клас и се усмихваше презрително. С голямо умение и бързина той им помагаше да се гримират.

Керстин едва се справяше с тази процедура.

— Помогни й! — казаха другите на Клас.

— Не мога да търпя начинаещите! — изпуфтя той и плюна. — Ако вчера беше дошла на генералната репетиция, днес щеше да й е лесно.

Но Валдемар се зарадва, че може да я гримира в тъмно и светлочервено, с черни вежди и оттенък от синя сянка под очите.

— Ох — каза Елза завистливо, — ти ще бъдеш тъй хубава на сцената, а друга ще изглежда като стара баба.

През цялото време хората стояха зад преградата, подиграваха се, викаха и сочеха с пръст артистите.

Най-после Ели пристигна. Беше бледа, по челото й блестяха капчици пот, а очите й изглеждаха като зинали дупки.

— Аха, най-сетне — изръмжа Клас. Той беше толкова ядосан, че не можеше да се спре на едно място. — Къде е Уле?

— Някой твърдеше, че си бил отишъл в къщи след речта на депутата — каза Ели. — Кога ще започнем?

— Ужасен човек! Отишъл си в къщи! Часът е седем и четвърт. Отдавна трябваше да започнем — просто да полудееш. Впрочем какво питаше?

— Исках да зная кога ще започнем.

— Знам ли? След четвърт час, един час или идущата седмица.

Тя се обърна и си тръгна.

Той я дръпна.

— Спри, сладка моя, оставаме тук!

— Клас! — Гласът й беше умолителен, лицето й — съвсем пожълтяло. — Остави ме само за двадесет минути! Важно е и ти обещавам, че ще се върна точно навреме. Нали не можем да започнем, преди да дойдат другите.

— Е, тогава върви.

Тя се затича с развята коса.

— Не съм се преоблякъл, после ще се обадя по телефона — каза Клас.

Точно в този момент дойде Ескил. Очите му искряха ядовито.

— Какво става тук?

— Не са дошли всички. Колко време ще трае програмата?

— Остава още една песен — вярвах, че сте готови да започнем. Ох, ще полудея. Сега трябва да отида на стрелбището да ги оправям. Целия следобед там стояха две момчета, без да има кой да ги смени. А сега единият от тях е избягал. Ето, Валдемар, заеми се с програмата и стани конферансие.

— Не, не! — запротестира Валдемар.

— Но, моля те! Импровизирай нещо поне половин час, та хората да престанат да викат. Можеш да бъдеш конферансие.

— Наредихме я! — каза Валдемар изненадан и погледна листа в ръката си. Те се струпаха около него, като крещяха отчаяно:

— Ще се опитаме! Ще повторим репертоара! Ако се заемем всички, ще стане!

И те започнаха. Валдемар изпя няколко американски песни, които бяха вмъкнали в пиесата и които публиката трябваше да чуе два пъти. После на сцената с цялото си величие излезе Керстин, която изпя песента „На бреговете на Роана“. Мина добре, но тя се беше уплашила толкова, че през грима й прозираха капчици пот.

Зад сцената останалите си говореха. Чуваше се чак до публиката. Момичето, което пееше хавайски песни, хармониращи сякаш с меланхолията на тамошната младеж, се появи пак, а Оке пя, облечен като ратая Йохан от Снипен. Публиката се късаше от смях.

Клас и Уле влязоха едновременно и се сблъскваха зад сцената.

— Какво те е прихванало, че ни играеш такива номера? Преоблечи се, дявол да го вземе, защото вече почваме. А след това ще ти извия врата!

— Една крава у дома се разболя от метеоризъм. Затова не можах да дойда по-рано.

— Плюя на кравата ти — изпуфтя Клас. — Има достатъчно крави както на четири, така и на два крака.

Но в Оке се пробуди селянинът. Това го накара да забрави действителността, която в момента се състоеше от треперещата в изпотената му ръка тетрадка с неговата роля.

— Какво стана с кравата?

— Умря. Това беше най-доброто разрешение.

— Не бъбри повече — изсъска Клас. — Облечи се!

Така те сглобиха своя репертоар. Когато Валдемар ги погледна, те му кимнаха.

— В къщи зная толкова много неща — оплакваше се един, — но като дойда тук, всичко се изпарява от главата ми.

А друг каза направо на Валдемар:

— Ние не трябва да участвуваме, щом като такъв като тебе вече е разглезил публиката с изкуството си!

Клас беснееше.

— Направете нещо, хора! Освен вмъкналите се, вън има още четиристотин души. Ако се уморят да чакат и започнат да негодуват, само конна полиция може да се справи с тях! Слушайте!

Публиката беше притихнала. Внезапно някой извика:

— Всички ли на сцената са измрели?

— Ще зараснем на едно място!

Нарушителите на спокойствието започнаха да свирят и да свистят, някой хвърли буци пръст по завесата.

Валдемар се питаше дали няма да бъде принуден да излезе на сцената и да пее съвсем неподготвен. Той не очакваше, че ще го викат толкова пъти на бис. Инстинктивно у него се породи нежелание да се представят пред публиката набързо стъкмени номера. В началото тръгна толкова добре и щеше да бъде жалко да се разваля впечатлението.

В този момент дойде Нани. Направи му впечатление как всички си отдъхнаха.

— Аз ще се справя с това!

Тя излезе на сцената и започна да пее, без да мисли за съпровод или за нещо друго. Публиката започна да мърка от удоволствие. Тя изпя няколко народни песни и два откъса от опери толкова спокойно, като че ли бе у дома си. Беше наистина внушително. Изглеждаше като царица: нямаше нужда от голяма фантазия, за да си представиш как над широкото й равно чело блести тиарата или да видиш на гърдите й плюш и хермелин вместо импрегнирания памучен плат. Странно беше защо Клас я съжалява и смята, че тя жива се закопава тук! Ако Валдемар имаше същите гласови данни, всички щяха да се питат защо през август щеше да започне да се занимава с техника.

Зададе се Ели, ядосана и засрамена, но весела. До нея, мръсен и сънлив, вървеше Кале Карлсон. От време на време той стъпваше накриво и питаше троснато:

— Накъде ме водиш?

— Ела! — заповядваше тя, а той се подчиняваше. Следваха ги куп хилещи се малчугани.

— Спри! — заповяда Клас, като застана пред стълбата за сцената. — Не го пускайте горе, той ще пречи на играта.

Ели го блъсна настрана и изсъска:

— Аз отговарям за него! Долу няма да го оставят на мира. Той спеше на плажа, а наоколо му се бяха насъбрали двадесетина малки негодници и хвърляха по него смет.

Кале се покатери до половината, спъна се и се изтърколи долу. Момчетата се изсмяха. Ели им се озъби, помогна му да се изправи на краката си и да се качи отново, но той пак се подхлъзна. Слабото и дребно женско тяло не можеше да удържи тежестта му. Тя го изпусна и сама се претърколи. Уле излезе напред.

— Не съм молила за помощ! — хленчеше тя ядосана, докато ставаше. Но Уле сграбчи нейния приятел, сякаш беше някакъв пакет и го метна зад кулисите. Никой вече не се смееше. Хлапаците погледнаха настрана, а Керстин запремига.

Най-после те бяха в състояние да започнат.

Ръцете на Керстин бяха студени, тя трепереше.

— Страх ли те е, Ели?

— Не-е, но изпитвам странно чувство… Представи си, че съм забравила всичко?

— Суеверна ли си?

— Не повече от другите…

— Чакай, ще ти дам нещо… ето това тук…

Той извади котенцето от „Рибното блато“ и го разклати. Държеше го за муцунката, а опашката му се мърдаше.

— Искаш ли го? Може би то ще ти помогне — сигурно няма да ти навреди… Нека бъде твой талисман!

Тя се усмихна и го завърза за престилката си. Когато излезе на сцената, изглеждаше малко по-сигурна.

През антракта Клас беше пощурял.

— Всичко отива по дяволите! Вие се спъвате, когато говорите, суфльорката внимава повече за своя хъркащ пияница, отколкото за играта, а публиката се смее винаги, когато не трябва!

— Ти имаш извънредно големи претенции, човече — изсъска Валдемар, раздразнен и изнервен. — Дори в истинските театри премиерите не са съвършени!

Във второ действие, когато наистина потръгна добре, Силвия застана точно под рампата и започна да прави гримаси. До сцената трябваше да има преградено място. Но, разбира се, публиката беше свалила прътовете и допълзяла съвсем до сцената. Когато Силвия се намеси в репликата на Керстин, тя се ядоса, а Валдемар, вбесен, помисли за миг да прекъсне играта и да извика пазачите.

Но зад сцената Клас беше разрешил въпроса.

Тъкмо когато Керстин и Валдемар се целуваха, на сцената излезе ратаят Уле с едно ведро вода и каза:

— Трябва ли ви вода?

Валдемар веднага измисли отговор. Но поради ликуването на публиката измина половин минута, преди да се чуе неговият глас.

— Не, но ти можеш да измиеш любопитната си черна душа с нея!

В отговор ратаят Уле не можа да каже нищо, освен да изпълни заповедта. Той изсипа водата през рампата. Силвия отскочи като мокра котка.

Но въпреки тези премеждия представлението имаше успех. Артистите бяха научили толкова добре ролите си, че зад сцената Клас започна да си тананика от радост с прегракнал глас. Публиката се смееше на ратая, беше трогната от тъгата и любовта на Елин, мразеше съседа Никлас — роля, която Клас наистина играеше, сякаш беше същински дявол. А когато дойде лелята от Америка и уреди всичко — стройна, спокойна, независима — публиката беше безкрайно доволна и изпитваше чувството на справедливост.

След като публиката ги извика, артистите застанаха на сцената и започнаха да играят в кръг.

— Ура, колко сме добре днес! — пееха те, а Клас свали брадата си и се изсмя гласно.

— Никога досега не е било толкова хубаво!

Докато сваляха грима си, Хилдинг се появи от тъмнината.

— Къде е Елза?

— Имаше някаква бърза работа и си тръгна.

— Дявол да го вземе — промълви той и се затича.

На сцената останаха само Нани, Керстин и Валдемар.

— Ще отида да донеса кафе за тримата — каза Валдемар.

— Аз съм най-младата от тримата — възрази Керстин. — Аз ще донеса кафе. Толкова се радвам, че представлението мина леко, че съм готова на всичко!

— Приятели ли сте вече? — запита Нани, когато тя излезе.

— Да, вярвам, че сме вече приятели. Но не зная защо ми се сърдеше, а още по-малко зная защо пак стана добра. Навярно е като другите жени. Не знае какво иска.

— О, не — каза Нани сърдечно и любезно. — Вие, мъжете твърдите винаги, че сме капризни и неразбрани. Но ние не сме такива. Само че мислим по-бързо от вас и поради това реагираме другояче.

— Аха, тази защитна реч държи една дама, която е най-положителният човек, когото познавам!

Нани се усмихна, но не отговори. Стояха няколко минути в мълчание.

След това той й разказа за разговора си с Клас. Тя го слушаше, без да го прекъсва. Отговори, като стоеше спокойна, облегнала гръб на един стълб, сложила ръце на коленете си.

— Толкова ли е смешно, че той е недоволен? Не би трябвало да те учудва, ако се вгледаш в условията, при които живее, и прибавиш към тях неговата интелигентност и липса на способност към приспособяване.

— Жалко, че е толкова дебелоглав…

Но тя се усмихна:

— Не е по-дебелоглав от тебе и от мене. Но не иска да работи за другите. Не може да търпи хора над себе си.

— Добре го каза — забеляза иронично Валдемар. — Но защо си тъй благосклонна към него, ти, която работиш по-тежка работа от него? Твоите ръце са много по-груби от ръцете на Клас.

Тя не отговори.

На празничния площад бяха започнали народните танци. Песните се носеха от стотици гърла, сякаш излезли от една уста:

„Ти беше най-добрият ми приятел,

ще бъдеш и приятел мой най-късен,

но ако ли дойде случай неприятен,

сърцето ми от мъка ще се пръсне.“

— Мисля, че вие двамата взаимно много се уважавате.

— Възможно е.

— Нани, той никога ли не ти е правил предложение?

— Не. Защо ще ми прави предложение? Мисля, че е женомразец.

— Стой, Нани, ти удари на камък! Той не е такъв! Но маскира своето разочарование с цинизъм, тъй като е много интелигентен и честен, за да стане религиозен. „Кисело е!“, казала лисицата за гроздето, когато не могла да го достигне. Но сега ще ти задам един дързък въпрос. Защо винаги си сама?

Изглежда, че нищо не можеше да я накара да изгуби самообладание. Тя беше винаги спокойна.

— Сигурно никой не ме иска.

— Не говори глупости! Сама знаеш, че си хубава!

— Тогава може би съм била много претенциозна.

— Момичетата твърдят, че никога не си се целувала с мъж.

— Ах, те искат само да ме ядосват — отговори тя спокойно. — Те казват „целува“, но сигурно имат предвид нещо друго. Но защо да се хвърлям на врата на първия срещнат мъж в припадък на романтизъм и да отстъпвам? Не мога ли да нося чистотата като почетна значка, като перо на шапката си, за да я дам на най-достойния, заедно с най-големия подарък — самата мен? Ако изобщо сега може да се получи много! — добави тя иронично. — Според изчисленията един човек струва около пет крони. Но за да ти докажа, че малките, току-що узрели момичета, които вярват, че са попаднали на великата любов, щом някое момче им пошепне глупости на ухото, грешат, като твърдят, че никога не съм се целувала с мъж, аз ще го направя още сега. — Тя се наведе и го целуна нежно и хладно по устата.

— Вале, да не кажеш за това на Керстин! Може да го разбере неправилно. Пази доказателството за себе си!

В този момент дойде Керстин. Тя поднесе кафе и на тримата.

— Изчисляват сега приходите — обясни Керстин. — Цялото ръководство подскача от радост и си потрива ръцете. Говорят за 1500 крони чиста печалба… Но колко странно изглеждате вие? Какво сте правили?

— Той ми направи предложение — каза Нани.

— Какъв беше резултатът?

— Лош — отговори той. — Тя се съгласи и сега трябва да ходя с нея, докато намеря кому да я пласирам.