Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (4)

IV
Съгласно закона за най-слабото съпротивление

Мъчно се караше велосипед, понеже той беше навлязъл дълбоко в гората. Вятърът не го достигаше и ледените игли не жилеха тъй рязко. Песните бяха заглъхнали и, ушите му се изпълваха от шума на дърветата. На трепкащата светлина от велосипедния фар сенките отстрани по пътя се оживиха ужасяващо и станаха страшни като трептяха по дърветата и камъните.

Изведнъж чу зад себе си гласове и шум от велосипеди. Три фара светкаха по пътя. Тръпки го побиха. Които и да бяха те, той не желаеше да го видят. Искаше да се скрие като див звяр. Встрани се отделяше пътечка, която познаваше тъй добре, че можеше да продължи с изгасен фар. Насочи се нататък, а другите минаха покрай него.

— Той загаси фара, но скоро ще го пипнем, — каза един груб младежки глас, а други му отвърнаха със смях. Той едва долови техните думи. Спомни си само за първия път, когато мина през тази гора.

 

 

Неговите родители му бяха обещали мотоциклет, ако издържи матурата си. Той им писа и напомни за обещаното. Машината пристигна и първия път, когато отиде с нея на една театрална репетиция в изоставената къщурка, там имаха събрания както ръководството на строежа, така и комитетът за летния празник. Мнозина любопитни го заобиколиха и му задаваха един през друг въпроси. Той отговори на всички освен на следния:

— Защо баща ти не ти подари и автомобил?

И те се усмихнаха злобно.

Валдемар огледа компанията и преброи присъствуващите.

— Къде е Елза?

— Тази лудетина сигурно ще дойде навреме — каза Силвия.

— Тя трябваше да бъде вече тук — вайкаше се Уле — Трябва навреме да започнем репетицията, за да можем навреме да се върнем в къщи и да си легнем да спим.

— Всеки да си учи ролята, докато тя дойде — разпореди Клас.

— Ура! — извика Уле и хвърли тетрадката си във въздуха. — Малко отпуска! — и започна да говори глупости.

— Позубри малко — посъветваха го другите. — Ти имаш нужда.

Момичетата бяха енергични, те се заловиха да учат ролите си. Но другите вървяха любопитни от група на група и поглеждаха кой какво работи.

Организаторите на празника лежаха на тревата до ухаещата стара, обрасла с диви растения люлякова беседка около два каталога на базари и съставяха списък на предметите, които трябваше да се закупят.

— Да вземем ли и въздушни пистолети? Не са ли достатъчни оръжията?

— Миналата година имахме пистолети и зрителите ги харесаха — те ни докараха много пари.

— Трябва да имаме и игра с шоколад. Скъпа е, но е много популярна. Мисля също, че трябва да вземем и тази лотария…

Но ръководството на строежа още не беше пристъпило към работа.

— Къде ли е Хилдинг? Трябва вече да дойде!

— Сигурно както обикновено работи в своето изоставено имение и поради това ще е забравил всичко друго — прогърмя Йоханес Улсон от Твет.

— Сега зная къде е и Елза — каза Силвия. — И тя е там.

— Сигурно и двамата са там.

Валдемар предложи да замине с мотоциклета си и да им напомни за техните задължения. Нали само той беше дошъл с мотоциклет тази вечер. Те му описаха по селски, надълго и нашироко, пътя.

Той мина по пътя покрай рова и надолу край гората до езерото. Пътят ставаше все по-лош и по-лош и той помисли вече, че се е заблудил. Но ето че пред него се откри една полянка с ниви и къщи. Тук трябваше да е, защото дворът беше пълен с дървен материал и всевъзможни предмети. Старите, посивели, стени бяха поправени с бели дъски, а прозорците на къщата бяха оставени небоядисани. Коминът пушеше и Валдемар очакваше, че някой ще се покаже. Но никой не отговори, дори когато той почука на вратата.

Тогава той извика и от наклона до обрасналия с трева стар зимник се дочуха слаби гласове.

На тревата лежаха по корем Хилдинг и неговата годеница с хартии и принадлежности за писане пред себе си. Хилдинг каза:

— Те ли те изпратиха да ни доведеш? Да, веднага свършваме.

Валдемар седна до тях и се заслуша в спокойния, нежен глас на момичето. Той гледаше как Хилдинг следи редовете с перото, което сякаш щеше да се счупи в неговата груба ръка. И двамата бяха облечени в делнични дрехи. По неговия панталон имаше стърготини.

— Веднага ще влезна да се преоблека — каза накрая момичето.

Хилдинг събра книжата.

— Няма ли да дойдете и двамата?

— Не — каза тя, — утре тук ще дойдат зидари и поради това решихме Хилдинг да работи цяла вечер. Аз ще се погрижа за търговските въпроси.

— Нали знаеш — довери му Хилдинг, — сега няма по-важни неща. — После той подсвирна и щракна с пръсти. — Вале, вие ще минете по същия път. Можеш ли да я откараш?

— Разбира се. Искаш ли?

— С удоволствие. Но обещаваш ли да ме върнеш обратно тук?

— Съвсем ясно е, че ще те върна.

Тя изтича вътре, като пееше, а Хилдинг погледна нежно след нея и се засмя. После се обърна към Валдемар:

— Нямахме намерение да закъсняваме, но всъщност бяхме забравили всичко. Не е лесно да имаш едновременно две постройки в главата си. Това е последната година, в която членувам в дружествата. Остарявам и затова трябва да мисля за други неща. А и Елза едва има време да си учи ролята…

Тя се появи пак, измита и преоблечена, с малко червило по устните. Светлите й вежди бяха подсилени с кафяв молив.

— Навярно Нани се подиграваше, че съм закъсняла?

— Нани ли? Тя никога не казва нищо!

— Поне изглежда, че се бърка, дето не трябва, старата му маймуна!

Отначало Елза Андерсон беше много, много недостъпна за Валдемар, но сега тя го посрещна както другите свои познати, които й харесваха. Вдигаше голям шум от всичко. Нейното кръгло, румено лице лесно светваше, като заразяваше и другите със смеха си.

Когато пристигнаха, насъбралите се при къщурката ги посрещнаха с викове и подсмивания. На Валдемар се стори, че се готвеше нещо ново. А когато Елза изтича, за да остави касовата книга, някой го запита:

— Мислиш ли, че ще се намери толкова здрав прът за знаме в общината, че да може да издържи и тази твоя таратайка?

Той се засмя, какво можеше да направи друго? Но Силвия изсъска:

— Млъкнете!

Те започнаха веднага да репетират в голямата стая. Ролята на Валдемар започваше едва след средата на първото действие. Ето защо той можеше спокойно да ги наблюдава. Сега слънцето грееше почти отвесно. То позлатяваше равнината и разливаше своя червен отблясък по стаята с престарелите тъмни, парцаливи тапети. През прозорците се виждаше с километри далеч на запад и север, виждаше се колко равна и плоска беше в действителност тази огряна от слънцето зелена глинеста равнина.

Отвън се дочу смях и шум. Няколко младежи се бореха и боксираха, други флиртуваха с момичетата, а някои се провикваха:

— Престанете с това, нека свършим най-сетне!

Репликите на пиесата излизаха все още несвързани и без тон, но от отделни моменти лъхаше повече живот и логика. Клас се разхождаше назад-напред с ръце на гърба, следеше жестовете, мимиката и интонацията и укоряваше всичко, което не беше по неговия вкус.

— Уле, за бога, не говори толкова изкуствено, а както се говори всеки ден! Това е пиеса за обикновени хора!

Пиесата се казваше „Когато дойде лелята“ и сигурно щеше да се харесва на народа. В имението Гранлид живеят баща, майка и дъщеря на име Елин (Уле, Елза и Силвия). Ролята на техния ратай Ула се играеше от Оке. В съседното имение постъпва нов ратай на име Ерик — тази роля играеше Валдемар. Изглежда, че между него и Елин се заражда любов. Финансовото положение на Гранлид е много лошо и собствениците му не знаят как да се справят с положението, когато техният съсед Никлас — тази роля се играеше от Клас — идва да събере, от тях едно вземане от десет хиляди крони. Те се надяват на една своя леля в Америка, но същевременно се страхуват от нея, защото, имението е наполовина нейно, а не искат да я разсърдят за това, че са полагали слаби грижи за себе си и за имението.

Във второто действие интригата се изостря, като обвиняват Ерик в кражба. Само Елин вярва в неговата невинност.

В третото действие в Гранлид има публичен търг и всички освен Никлас скърцат зъби. Ерик е също безразличен към това. Държанието му раздразва Елин, която му удря плесница и го изоставя. В решителния момент се явява лелята — Нани Хеде — и между нея и Никлас се стига до сблъскване. Леля Дороти оправя всичко, тя прощава на брат си и на снаха си, сдобрява младите и им подарява своята половина от имението. Така всичко завършва в мир и радост, като младите се прегръщат, а ратаят Ула извиква четири пъти „да живеят младоженците“ и пет пъти „ура“.

И в това той трябваше да участвува…

Ролята на ратая беше лудешка, дори Валдемар не вярваше, че има такива селски ратаи. Клас искаше да махне тази роля въобще, но останалите не се съгласиха.

— Хората трябва да се смеят на нещо. В противен случай ще сметнат, че пиесата е лоша…

Клас каза:

— Този път отстъпвам. Но, Оке, не се престаравай толкова! Ако трябва да е карикатура, нека бъде както трябва!

Оке не знаеше какво е карикатура, но донякъде разбираше какво искаше да каже Клас. На първата репетиция той беше невъзможен. Държеше тетрадката съвсем до очите си и въпреки това едва можеше да чете. Но постепенно той научи своите реплики. Само с това, че вървеше нашироко като патица и дъното на панталоните му беше много голямо, той караше колегите си да се късат от смях на репетициите. Освен това той имаше един неповторим маниер да зяпва от изненада, да гледа глупаво, като проточваше думите и просто ги смучеше.

Уле беше по-слаб. Той не можеше да се освободи от дървеното си държание. Той като че ли четеше от книга и стоеше като някоя дървена кукла. Двете млади дами също не бяха добри актриси. Най-хубавото, което можеше да се каже за тях, беше, че те не разваляха ролите си. Но Валдемар би предпочел много повече да играе с по-малко чувствена партньорка от Елин — Силвия.

Клас възбуждаше съжаление. Наред с режисирането той трябваше да учи актьорите на най-елементарните неща при играта им на сцената. От тяхната театрална група само той, Нани и Елза играеха в харесаната пиеса „Господин Слееман идва“. Уле, който дотогава не беше играл в някоя дълга пиеса, се хилеше на отправяните му забележки.

— Поне да не ми мрънкахте толкова!

Валдемар беше зачеркнал безброй много „уел“ и „ю си“, които той третираше като ненужни ефекти. Вместо това той се опита да създаде илюзия за роден в Америка швед, като в своите реплики си служеше с акцент на янки.

— Колко си способен! — хвалеше го Силвия.

Но те не я похвалиха, когато изпя:

„Лебедът лети с бели крила

Лети сам край брега на Роана…“

— Не тъй високо! Не тъй високо!

Тя преглътна и започна отново:

„Стадото пасе и часовникът звъни,

Часовникът звъни…“

— Не, не, спри! Ти пак пееш високо! — извика Клас.

Силвия тропна с крак по пода.

— Мислиш ли, че не зная как да пея, аз, която пея в хора! А ти дори нямаш глас!

— Не, но аз имам по-добър слух от тебе! Нани, продължавай по-нататък!

Нани го изпя чисто и напълно правилно, но Силвия пак тропна с крак.

— Пея както си искам. Нямам ли право, Вале?

Валдемар не й отговори, а Клас каза сдържано:

— Тогава пей както желаеш!

Тя хвърли тържествуващ поглед на Нани и започна да пее. Но Клас я прекъсна пак.

— Трябва да влагаш повече чувство, много повече! Постави се в положението на Елин, какво чувствува тя, когато мисли за Ерик… Повтори песента!

Уле, Оке и Елза стояха в един ъгъл и се смееха.

— Тихо там! — заповяда Клас и ги погледна ядосано.

Силвия запя.

— Не! Не! Не! Това е ужасно! — извика отчаяно Клас.

Тя хвърли тетрадката си на пода и почна да тъпче по нея.

— Значи аз пея ужасно! Като някоя крава, нали?

— Какво?

— Ти самият си го казал!

— Не съм казвал такова нещо!

— Да! Госпожа Петершон го е разказала днес на моята майка. Казал си й, че не би могло да се изисква театрално изкуство от крава като мен. А защо искаш това сега от мен?

Клас сви грубите си, чувствени устни, така че устата му доби зъл израз. Той мълчеше, макар че от очите му хвърчаха искри. Силвия продължи:

— Дойде ми вече до гуша! Играя колкото мога, но ти само ми се караш… — Тя започна да хленчи. — Ще си отида…

Тя тресна вратата с всички сили зад себе си, а Клас каза кратко и сухо.

— Да продължим! Елза ще играе ролята на Елин, а за следващия път ще намеря нова Елин.

Стъмнило се беше вече и той трябваше да запали старата газена лампа, която стоеше в нишата за хранителните припаси. Светлината, която излъчваше тя, беше съвсем бледа, поради което те трябваше да се стекат до прозореца, за да могат да четат в тетрадките си при последната светлина на деня, когато се запъваха с репликите.

— Вале, говори по-бавно! — направи му забележка Клас.

Валдемар започна да говори бавно.

— Вале, вложи повече пламък в тази реплика! Ти трябва да се разсърдиш! Още веднъж!

Валдемар се почувствува засегнат, но тъй като Клас имаше право, като правеше забележки на другите, той сигурно имаше право и сега. Какъв усет за интонацията имаше този човек и колко ясни и недвусмислени бяха неговите указания! Но щом като някой започнеше да схваща мъчно, той се дразнеше. А собствената му игра разочароваше. Той трябваше да представи много по-добре стария чифликчия. Клас четеше ролята си в обикновен разговорен тон, като правеше по някой жест. Когато казваше предварително най-мъчните реплики на другите, гласът му беше гъвкав при всичките настроения и положения. Защо тогава му беше тъй безразлична собствената роля?

Съвсем друго беше положението с Нани. Валдемар се възхищаваше от нея. Мургава и силна беше тя, с високи гърди и стройни крака, с хубаво до съвършенство лице. Защо ходеше винаги сама? Тя беше мълчалива и това внушаваше респект. Те знаеха, че тя можеше да говори, когато се налага. Тя щеше да изиграе блестящо ролята на лелята от Америка. В редките случаи, когато Клас й правеше забележка, това ставаше с учтив тон.

Накрая той остана доволен от репетицията и всички се приготвиха за тръгване.

Елза каза:

— Всъщност нямам време да остана при вас, но не искам да развалям компанията. Ние и нашият род винаги държим на думата си — каза тя със съзнание за собственото си достойнство.

— Надявам се — каза Клас.

— Ще ти бъде ли неприятно, ако постъпя като Силвия? Сигурно ще намериш нова Елин, но ще бъде по-трудно да намериш друга мама Андерсен…

Клас дори не я удостои с погледа си.

— Бързам много, довиждане… — каза той.

Валдемар и Нани му отговориха, но другите мълчаха. Изглежда той нямаше да им липсва много. Изведнъж у тях се появи желанието да поостанат и си поговорят още малко.

— Какво разправя Хилдинг, че ти се возиш на мотоциклет с един студент?

— Радва се, че с малко се отървава от мен.

— Помагаш ли му долу в пущинака?

— Да.

— Неблагодарна работа, нали? Далеч от всичко редно!

Смехът изчезна от очите на Елза, белите й зъби се скриха, а лицето й стана ведро и сериозно.

— Не съм на мнение, че тази работа е неблагодарна. За мен това е бъдещето!

Те се засмяха.

— Сигурно за теб долу е интересно. Лесно можем да си представим, че там е удобно, че никой не ви пречи — направи намек Уле.

— Разбира се — отговори тя, — това е ясно. Днес носихме керемиди и поставяхме скеле, утре ще дойде зидарят.

Те пак се засмяха предизвикателно, а Уле каза:

— Не се прави на невинна, познаваме те, не си светица! Поне за Хилдинг не си такава. Колко време стана, откакто сте сгодени?

— Една година и три месеца… — Тя се ядоса и тупна с крак по пода. — Ах, колко сте глупави. Мислите ли, че човек трябва веднага да се отдаде? Вие сте тъй озлобени спрямо мен, защото нямате никакъв шанс.

Ударът беше сполучлив и Уле изкриви лицето си в гримаса. Елза се засмя, а после се обърна със сериозен тон към Валдемар:

— Всъщност що за човек си ти? Спадаш ли ти действително към нашия приятелски кръг? Чувствуваш ли се като наш другар?

— Разбира се!

— Ако не знаех това, щях да мълча. Такова нещо не се признава на всекиго.

— Валдемар — каза Уле, — не е ли смешно, колко скромни стават всички жени, когато тръгнат сериозно с един мъж? Тоест, те са нескромни само с едного, а пред всички други се хвалят с изрядното си държание.

— Защо да не бъдем скромни? — запита Елза пламнала. — Губиш уважение към себе си, дори ако не си такъв!

За минута настъпи мълчание. Тя ги изгледа тържествуващо.

После Уле каза през смях:

— Фани от Стендал беше миналата година веднъж с нас на закуска. Започнахме да говорим за такива неща. Тя каза само: „За такива неща не се приказва!“ — и си отиде.

— И аз съм на същото мнение — каза Нани спокойно.

Беше много студено, когато Валдемар откара Елза в къщи. Въздухът беше ясен и светъл като стъкло. Те минаха покрай зачервилите се ръжени ниви и мрачни чифлици. Макар че беше лято, беше толкова студено, сякаш можеше да настъпи мраз.

В гората беше по-добре, там дърветата бяха задържали слънчевата топлина. Но там беше тъй тъмно, че той трябваше да запали фара на мотоциклета.

У Хилдинг го почерпиха с кафе и той остана да поприказва известно време с тях. Всъщност само Хилдинг и Елза говореха. Те изглеждаха мълчаливи и затворени както всички в този край. Но стигаше само човек да се престори, че ги слуша, и думите им бликваха, сякаш се отпушва бъчва. Като че мълчаха по принуда, а когато някой развържеше връзката, нямаше край онова, което търсеше отдушник.

Но този път той слушаше с интерес.

— В къщи не можех да остана — каза Хилдинг. — Бяхме много деца. Исках да стана самостоятелен. Сетне опитах да купя нещо от Йосиас Хелден, той продаваше един от своите изоставени чифлици. Всъщност този чифлик беше хубав, стига земята да се обработва както трябва. А къщата можеше да се поправи. Но един фабрикант от града, който обича да идва тук на лов, се беше влюбил в това място. Разбира се, той предложи повече от мен.

— Има закон за запазването на земята — подчерта Валдемар.

— Да, и той не можа да го купи. Но Хелден каза, че печелел повече, като оставя земята необработена и коси онова, което порасне, отколкото ако я продаде на ниска цена. Поради това и аз не можах да откупя чифлика. Не искахме да се разправяме, а понеже и Елза участвуваше, купихме това тук. Селяните се боят от горите, не им върви, ако през всеки прозорец не виждат по един съсед. Поради това нямахме съперници.

Елза се засмя.

— Момичетата ме съжаляват, че живея в гората. Тук са останали само старците и бабите. Но не е ли най-важното, че двамата сме тук? А с време можем да станем и повече.

— Да — каза Хилдинг, — най-важното е, че сме двама. Всъщност тук не е тъй ужасно самотно, макар че гората помрачава гледката. До най-близкия съсед има само десет минути. Гората сгрява и краси човека.

— Вале — допълни Елза, — не можеш да си представиш колко ми е омръзнала равнината! Там винаги духа вятър, а аз не мога да свикна като другите с нея, макар че съм родена там.

— Но аз бих предпочел да живея там — каза Валдемар. — Гората изглежда крайно мрачна и грозна.

Те се засмяха.

— Нали си гражданин! В града никога не се страхувате, но щом дойдете на село, почвате там да виждате всевъзможни неща… Не е ли хубава сега гората? Вълшебна е и ти дава настроение… Дроздът пее, цяла нощ не замлъква — а тук за нощ едва ли може да се говори — нали винаги е светло… Но вярвай ни, тук е красиво и зиме.

— Но ти си бил и на други места — каза Валдемар на Хилдинг. — Не си ли работил няколко години в корабостроителницата? Знаеш ли, че ми се струва, че сме се срещали някъде преди в града?

— Това не е съвсем невъзможно. Бях там четири години.

— Защо престана да работиш там?

— Мъчно мога да ти обясня — не се чувствувах добре, макар че отначало бях особено възхитен. Казват: „По-добре покрит навес със слама, отколкото да просиш; всеки е господар в своя дом.“ А аз казвам: по-добре покрит със слама чифлик в гората, отколкото апартамент в града. Не ми е по нрава да играя по чужда гайда. Тук няма да печеля никак повече, отколкото получавах в корабостроителницата. А ако не работя повече от осем часа дневно и двамата ще умрем от глад. Но виждаш ли, ние се обичаме и няма никой, който да надзирава и най-малкото ми движение… Казват, че над селянина стоят само банката и господ. А колкото и удобен да е апартаментът в града, с време той заприличва на чекмедже в голям шкаф.

Знаеш ли, по мое мнение, полезно е за всички, които копнеят да се махнат от домовете си, да излезат от тях и да видят света. Те искат да спечелят пари и са жадни за приключения. Но когато задоволят глада си, започват да копнеят по други неща. Има неща, които с време почват да означават повече от самите пари. А в края на краищата предпочиташ да стоиш на едно място, а не да скиташ. Когато живееш в града, ти се влюбваш също тъй силно в дома си, както когато си на военна служба. Горко томува, който след всичко това не може да си създаде свой собствен дом.

Сетне още едно нещо. Мисля, че ще бъде жалко, ако тази част от нашата община опустее и нейните обитатели оредеят. Цялата гора, която виждаме оттук, расте на мястото на стари ниви и навсякъде има необработена земя. В останалите чифлици живеят вече само стари хора и след всеки, който отиде в старопиталище, остава ново празно място. Никой не желае да обработва земята, защото е много отдалечена и не си струва труда. По такъв начин пак израстват ливади на мястото на нивите. Сетне всред нивите израства пиреят, а след десет години младата гора е висока колкото човешки ръст. А дотогава къщите отдавна ще са нацепени на дърва за горене.

Преди сто години в тази община са живели пет хиляди жители, а сега са само две хиляди. Сто години хората са се изливали оттук. Крайно време е махалото на часовника да се върне назад. А вярвам, че това ще стане, още веднъж ще растат нови поколения тук.

Очите и на двамата блестяха от ентусиазъм.

Валдемар запита:

— Мислиш ли, че бих могъл да се грижа за един чифлик тук?

Те го изгледаха, изгледаха неговите ръце, слабото му лице и се изсмяха.

— Откровено казано — не!

— Дядо ми е бил селянин, а чичо ми е все още такъв!

— Но си роден и отрасъл в града и на всичко отгоре си от заможната класа. Ти нямаш необходимата подготовка.

— Колко време е необходимо, за да се подготвя?

— Двадесет, а може би и двадесет и пет години — някои никога не свикват.

— Ах!

— Да, трябва да си роден на село и да си отраснал там, за да добиеш съответния манталитет — трябва да се вживееш във всичко. Гражданинът не е свикнал с обратите в живота на селянина. Върви му, докато всичко върви добре, но когато добитъкът и жътвата не преуспеят и той изгуби помощ и приятели, той изгубва и желанието си и не може да чака, докато щастието дойде наново. Ако искаш да станеш селянин, не трябва да се засягаш от бели кахъри. Не бива да захвърляш веднага топора в езерото, ако нещо не ти потръгне. Трябва да стиснеш зъби и да продължиш. Но колцина, дори селяни, могат да сторят това? В природата на хората е да следват линията на най-слабото съпротивление…