Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (11)

XI
Ние строим за утрешния ден

Той спря, когато водата стигна до бедрата му, а вълните заплашваха да го повалят. Не се виждаше никаква бяла ръка да му маха или пък тя се подиграваше с него и се отдръпваше все повече и повече. Вълните се пенеха и белите им гребени му кимаха да дойде при тях. Но после пак се долавяше слаб вик и му се струваше, че чува името си. Дали това не беше някоя заблудила се птичка, или някой викаше от сушата? Нали тя не е в езерото, беше останала там горе…

Той се обърна бавно и откри, че въздухът е станал толкова прозрачен, та може да вижда чак до строежа. Тя се издигаше високо горе на планинския хребет, далеч от шосето и вилите; блестеше от светлина като някаква скъпоценност под мрачното небе.

 

 

Четирима съседи седяха в кухнята в четвъртък вечерта, когато той слезе да се нахрани, преди да отиде на срещата с комитета за пропагандния празник. През лятото те възнамеряваха да купят трактор, сега щяха да образуват дружество.

— Дойдох тук, само за да съобщя, че не мога да присъствувам — каза кисело Бернт Ларсон.

— Защо? Бабите ли не са съгласни?

— Разбира се, че не са съгласни.

— Не можеш ли да уредиш въпроса, нали и Елена има думата? Все пак една трета от чифлика е нейна.

— Ох, нали я знаете каква е! Предпочита да мълчи, само и само да не се вдига шум. А освен това е и най-младата!

— Тя е и омъжена, а другите квачки останаха без мъж! Но да говорим сериозно — става дума само за две хиляди крони, а твоят чифлик е по-голям от нашите. Може ли да се уреди тя да отпусне парите?

— Говорихме за това, но тя мисли, че другите няма да се съгласят… Така че аз ви напускам, приятели. Но сигурно бабите няма да живеят вечно.

Един от тях се заоплаква:

— Не смея да участвувам сега, след като вноските трябва да се увеличат — заемът е вече много голям за мене.

Валдемар слушаше със светнали очи, как разсъждаваха, мъчейки се да излязат от затрудненото положение. Най-после се споразумяха, така че всички да бъдат доволни.

В старата къщурка край пътя настроението беше различно. Около изпускащата сажди газена лампа се бяха скупчили младежите и гледаха мрачно пред себе си. Сенките им имаха резки очертания.

— Ето идва Вале! Имаш ли какво да ни кажеш?

— Какво точно имате предвид?

— Във връзка със строежа. Той трябва да бъде готов и открит преди нашата среща, но нещо не върви. Стените му са неизмазани, мебелировката му е наполовина готова, електротехниците още не са започнали, каналджията не идва. Дървеният материал се свърши, парите се стопиха, всички се ругаят помежду си, никой не иска да работи…

Последваха по-подробни описания.

— Миналата седмица дърводелците правеха сцената, но привърши дървеният материал за пода. Оставаха само десетина-дванадесет квадратни метра, но ги изоставиха и започнаха да покриват покрива. Но и там не достигна дървен материал. Заявиха, че каквото им потрябва, скоро се свършва. Досега не били работили на по-лош строеж. Нямали мира. Постоянно дотичвал някой, който нищо не разбирал, но се правел на компетентен, например някакъв член на младежкото дружество казал, че една от вратите трябва да се отваря надясно, сетне дошло някакво старче от общината и искало тя да се отваря наляво, а накрая може би някой член на спортното дружество ще сметне, че изобщо няма нужда от врата.

— Вчера Ескил отиде да поръча дървен материал, но в склада му казали, че за строежа няма кредит.

Валдемар се обърна към Клас:

— Свят ми се завива! Всички са полудели!

— Да! Признавам, те са пощурели! Това разваля цялата програма, принудени сме да отложим празненството, откриването и всичко.

— Не може ли пропагандната среща да се състои, дори ако домът не е измазан и не е открит? — запита някой. — Все пак ще бъде по-хубаво, отколкото на хармана на Йохансон.

— Но къде ще седнат хората? Новите скамейки са у Улсонови, не можем да ги поставим, преди да се изцикли подът. Трябва да прокараме електричество, не можем да се осветяваме с един стар железен фенер — това ще бъде лоша пропаганда.

Клас обмисляше нещо и изведнъж скочи, подобно на стареца от приказката, който изскочил от сандъка.

— И въпреки всички трудности, на гуляя у Стенсонови в неделя, пасторът каза, че властите сложили ръка на строежа, така че той няма да бъде готов и няма да заблуждава повече душите на неговото стадо. Но какво го е грижа пастора за душите на стадото овце? Той е начетен човек и вижда ясно нещата, при това е егоист като всички останали. Ако вярва, че човек може да има душа, той никак не може да приеме, че тя е безсмъртна. И дори ако го приеме, пет пари няма да даде за евентуалното блаженство на тази душа. Бъдете сигурни, че той не вярва нито в небето, нито в ада. Адът е тук на земята, в него живеем всеки ден, но с насилие или приказки за огън и жупел е подходящо да се плашат само малчуганите. За съжаление е забравил, че адът е бил официално премахнат в осемнадесети век. А след него и небесното царство, където блажените сноват наоколо, пеят погребални псалми и си веят един другиму с палмови клонки! Той смята, че с това царство небесно може да привлече и подмами хората, за да са скромни по време на земния си живот и да вярват, че след това ще бъдат по-добре и че ще видят как бог — отец отмъщава на всички, на които те самите са искали да отмъстят. Знаете ли защо мрази строежа? Не поради това, че ще танцуваме там, а защото ще имаме място за театър, песни, музика, учене и гимнастика и преди всичко място за срещи и всичко останало, което издига духовно хората. Но по такъв начин не може да мотивира яда си, защото хората веднага ще разберат религиозната измама. С ушите си съм го чувал да казва, че няма нищо лошо в това, че младежта танцува, защото тогава тя не мисли, а мислещата младеж е опасна. Да, зяпайте ме, това е вярно! Но гневът му срещу танците добре звучи в ушите на старците и бабите. Те искат да се освободят от комплекса, че не са вече млади и избират най-лесния начин: да ругаят танците. Това било, боже опази, грешно, защото е полова игра, малка предварителна игра, където хората се опитват да определят кой с кого ще легне в леглото.

— Уф! — извикаха момичетата.

— Но всички, които са стари, и всички, които са искали да го направят, но не са им позволили и поради това се е наложило да останат добродетелни, завиждат на младите за способността и случая да обичат. Там е цялата работа. Защо пасторът иска да унищожи всичко?! Да, от книгите научаваме истината за живота; те свалят маската на суеверието, те са опасни. Дружествата също са опасни, защото учат младежта да се изказва свободно и да взема решения, а поповете мразят самостоятелните и мислещите хора техният идеал е едно стадо овце, а всичко, което дава на хората самочувствие и премахва внушеното съзнание за така наречената вина, предизвиква гнева на пастора. „Селянинът трябва да може да се подписва и да чете библията — всичко извън това е от лукаваго“ — е казано, разбира се, от един поп. По-рано пасторът е бил единственият образован човек в цялата община. Най-често учителите са били негови овце и поради това хората са били принудени да гледат на него отдолу нагоре. Но сега разликата се премахва, а това пасторите не харесват — колкото повече може енориашът, толкова повече намалява силата на расата. И тъй, цялата борба е кой да управлява? Всеки свещеник се бои да не отнемат малката му власт и предимствата, които тя му дава. Защото светът се ръководи от егоизма и завистта, всички твърдения за обратното са само празни думи.

— Приключвай вече — развикаха се останалите — за да можем да свършим нещо!

На другия ден Валдемар беше изготвил програмата, но когато отиваше при Йоханес Улсон в Твет, той се отби да погледне строежа. Беше прекрасен ден. Ясното небе в това късно лято се издигаше като стъклен свод над равнината. Изчезнала бе маранята на летните дни. Падналите листа по оголените ниви пламтяха на слънчевата светлина с разноцветни краски. През август цветът на повета наподобяваше виолетов пламък, издигащ се иззад планинските хребети при рова. Сега той беше кафяв. Само футболното игрище бе все още смарагденозелено.

Строежът го посрещна тих и празен. Валдемар стъпи на един сандък и погледна през прозореца. Обхвана го паника.

Как можеше за една седмица да се сложи ред в тези авгиеви обори? Милостиви боже, Валдемар Стендал се беше заел с много тежка задача…

Не, не губи кураж! Сега му се отдаваше случай да докаже, че желае доброто на своите другари. Стисни зъби и не изпускай кормилото!

В Твет вадеха картофи. Самият Улсон караше машината, а една дузина момченца от съседните чифлици тичаха с кофи и ги събираха.

— Как са тази година картофите на Арвид? — запита Валдемар.

— Много добре — прибрахме ги завчера.

Едва след това той пристъпи към вълнуващия го въпрос.

— Идвам от името на младежкото дружество. — Той обясни в какво положение е строежът. — Имам сведения, че от отпуснатите общински средства са останали три хиляди крони. Поради това този застой ни се струва смешен.

Улсон го погледна презрително, сякаш не бе чул последните му думи.

— Да… да… — той се закашля. — Въпросът не е толкова прост. Общината отпусна девет хиляди крони. Толкова, колкото нашето дружество определи в началото. Старите дадоха доброволен труд, наравно с младите. След това дружествата отпуснаха още няколко хиляди крони за допълнителни разходи, защото се оказа, че сградата ще струва повече, отколкото бе пресметнато. Разбира се, и общината ще участвува, но аз не мога да отпусна току-тъй още пари. Имаме заседание след три седмици, тогава ще решим как да постъпим.

— Нищо повече не може да се направи…

Следната инстанция беше фирмата за поставяне на водопроводи.

— Не знаете ли как да се справите с положението?

— Извинете — каза Валдемар, — но аз не разбирам.

— Трябваше да започнем миналата седмица, но вие ни съобщихте по телефона, че не можете да ни приемете.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, аз не лъжа.

Валдемар промени цвета на лицето си.

— Може би знаете кой ви е телефонирал?

— Не, не познавам хората ви! Той каза едно име и това, че се обажда от строителното дружество. Повярвах му.

— Кога можете да дойдете при нас и да започнете?

— Най-рано идущия понеделник. Но кажете ми, дружеството платежоспособно ли е?

— Да, напълно.

В акционерното дружество „Електра“ поклатиха глава, когато той изложи молбата си и измърмориха нещо за липса на материали и недостатъчно работна ръка. Накрая Валдемар изгуби търпение.

— Защо не искате да започнете работа сега? Вие направихте предложение и ние го приехме.

— Нямаме договор!

— За съжаление така е. Но това едва ли е отговор на въпроса ми.

Дебелият човек се усмихна кисело:

— Съжалявам, но това начинание не значи нищо за нас.

— Ех, че неприятно. — Валдемар си помисли: Наблизо няма никаква друга подходяща фирма, значи аз трябва да се справя с този дебелак, който изглежда никога не се е катерил по електрически стълб или най-малкото не е прокарвал сам електропровод.

Почнаха да спорят и накрая той се изпусна да каже, че едва ли предприятието е… хм… платежоспособно.

— Не разбирам — учуди се Валдемар — как стигнахте до това заключение?

— Един от общинските съветници каза, че строежът не трябвало да се довършва. Общината се измъквала от тази работа, а дружествата вече били несъстоятелни.

— Ех, че неприятна работа — промърмори пак Валдемар. — Искам да кажа, че може да има такива недоразумения… Ясно е, че домът ще бъде готов. Кога ще сте в състояние да почнете монтажа?

Усмивката изчезна, лицето на дебелака стана сериозно:

— При подобни случаи имаме обичай да искаме аванс. Можете ли да заплатите седемстотин крони? — Той погледна малко подигравателно.

Валдемар преглътна и каза спокойно:

— Нека вашите хора донесат разписка. Ще получат парите през първия работен ден.

— Кой отговаря за това?

— Строителното дружество, чийто пълномощник съм аз. Можете ли да започнете утре?

— Не, но в понеделник можем.

— Благодаря, това ме радва…

Когато Валдемар се прибра у дома, гордо разказа какво беше постигнал. Но чичо му поклати глава.

— Страх ме е, че те очакват още разочарования. Или може би не се надяваш на благодарност?

— Не разчитам на такава… Толкова ми е приятно, че мога да свърша нещо.

— Разбирам — съгласи се любезно чичо му.

След това добави:

— Понякога ми се ще да бъда на твоите години!

Валдемар каза:

— Все пак е хубаво, когато всичко се нарежда, колкото и трудно да е. Важното е да не изпускаш кормилото и да се въоръжиш с кураж, за да тръгне… Само едно нещо още не е сигурно.

— Какво е то?

— Трябва да внеса седемстотин крони аванс в акционерното дружество „Електра“ в понеделник. Имам само шестстотин — нали знаеш, че отделях настрана от парите, които баща ми ми изпращаше всеки месец. Сега искам да зная дали ще ми дадеш назаем сто крони — мога да оставя в залог мотоциклета си.

Чичо му се засмя и каза, че е достатъчна личната гаранция. Но му се виждаше странно, че искаха аванс.

— Така постъпват, когато имат работа с дружества.

— Не е вярно. Това е нещо ново.

Валдемар подсвирна:

— Ясно е, че дотолкова сме дискредитирани, че вече не ни вярват. Питам се само, кой ли е направил тази услуга.

— Който ще да е. Такива неща не се знаят, те само се отгатват… Ако успеят да протакат строежа, докато се свика събранието на централната община, мога да се обзаложа че няма да го довършат. Ще свалят дървения материал и ще построят едно голямо заведение отпред до гарата…

Сигрид слушаше внимателно. Опита се да погледне иронично на въпроса, но успя само да се заинтригува. Накрая каза:

— Все пак честито, братовчеде!

— Сигурно и ти искаш да бъдеш с нас!

— Не… Да, може би…

— Ела при нас!

Но сега тя се отказа.

— Не, аз съм много възрастна, а младежта е жестока към нас, които сме останали на сухо.

— Ти не си по-стара от Нани Хеде.

— Не, но тя е по-различна.

В понеделник вечерта Хилдинг се обади по телефона.

— Вале, бих желал да зная дали искаш да работиш един ден на строежа? Зидарят беше там днес, но няколко момчета стачкуваха, макар че бяха обещали да дойдат. Но утре ще се опитаме да съберем достатъчно хора.

— Разбира се, ще дойда.

Прекрасно беше да гледаш, че нещо се работи. Дърводелците бяха там и облицоваха покрива, а подът на сцената беше готов. Вчера електротехниците бяха прокарали електричество в сградата и сега продължаваха по стените, а зидарите бяха измазали основата на комина и днес довършваха зимника.

Всички бяха леко премръзнали и недоволни в тази хладна утрин. Почнаха да ругаят, когато им се наложи да гасят вар и да пресяват пясък. Но Валдемар се смееше.

— Да живее Швеция, горе главата!

— А ти работи ли вчера? — питаха те.

— Разбира се, целия ден.

И Нисе Холм беше с тях. Очите му святкаха подигравателно под сключените вежди. Шепнеше си с другите и правеше гримаси на Валдемар. Нисе заедно с две момчета стоеше до мястото, където беше хоросанът; Валдемар и Хилдинг пресяваха пясък и носеха вар. Нисе ругаеше и пуфтеше, като бъркаше сместа небрежно.

— Повече вар! — прогърмя някой от зимника.

— Дръж си устата, дърто! — изкрещя Нисе, защото Хилдинг и Валдемар казаха, че той е виновен.

Зидарят се качи горе да огледа и се разпореди:

— Нисе, ти си едър и здрав, нали можеш да ръководиш тази работа? Вземи пример от другите, гледай ги как усърдно бъркат и внимавай кофата да не остава без вар!

Нисе погледна недоверчиво, но все пак започна да командува другарите си, като сам хвърляше с такава сила, че дръжката на лопатата се изкриви. Валдемар и Хилдинг стояха на вратата и се смееха.

— Да — отбеляза Валдемар, — зидарят е психолог.

После чу Нисе да говори, че наблизо имало едно лице, което с удоволствие би натикал за известно време в кацата за вар. Отиде при тях, но те млъкнаха. Той застана предизвикателно, като се облегна с гръб на кацата, но Нисе дори не го погледна. Тръпки побиха Валдемар, когато видя, колко леко си служеха с лопатата грубите му ръце, а беше само на седемнадесет години!

Мислите му можеха да бъдат съвсем далече от работата, но Валдемар не искаше да ги посвети на Керстин. Размишленията нямаше да разрешат нито един въпрос и успя да си наложи да мисли за пиесата, която възнамеряваха да играят в събота. Срещата беше с пропагандна цел и чрез пиесата щяха да агитират в полза на младежкото дружество, а и на цялото село. Вече имаха цел, но не можеше да се каже дали целта беше с някаква стойност. Той и Клас изучаваха пиеси по цели нощи и се отказаха от всичко друго. Накрая Клас предложи да напише пиеса, но за щастие отхвърлиха предложението му и избраха най-подходящата: Валдемар щеше да играе ролята на младеж, който не се чувствува добре на село, макар че срещите на младежкото дружество са много интересни. В града всичко му тръгва наопаки: той не може да си намери нито квартира, нито работа. А когато парите, които носи от бащината къща, се свършват, той попада в една банда. След като е затънал дълбоко, появява се вярното момиче от село — ролята щеше да се изпълнява от Грета, сестрата на Елза. Това момиче произнася силна защитна реч в полза на селото и на младежкото дружество. Всичко завършва с радост и помирение, годеж, заминаване в къщи и сватба. Като цяло от пиесата лъхаше голяма наивност.

— Не е точно така — възрази Клас, — тя ще стигне до народа. Но можем да поправим най-лошото. — И те промениха част от съдържанието й.

В първото действие Валдемар трябваше да удари с ръка по масата на баща си и да каже:

— Не искам да стоя повече на село, искам да отида в града да печеля пари. Тук човек нищо не постига и никога не се случва нещо интересно. Още утре заминавам за Стокхолм да си намеря работа.

Като че ли нямаше други градове освен Стокхолм! Не, дявол да го вземе, така не можеше, в реалния живот нямаше такива недодялани реплики. Това беше лош театър, хората щяха да се смеят или да се прозяват от досада. Как щяха да повярват, че едно момче, което иска да напусне родното си място, ще започне да се изразява така? Във всеки случай то не би мотивирало желанието си по този начин, трябваше да се изрази другояче. Но как?

По време на обедната почивка зидарите седяха с изцапаните си от вар дрехи на скелето, хранеха се и бърбореха. Валдемар и Хилдинг лежаха върху вързоп чували на завет до един куп дъски, където грееше слънце. Зад тях седяха Нисе и двамата му приятели. Той им беше главатарят, другите само от време на време казваха „да“ или „не“. Хвалеше се с големи подвизи и вероятно, за да ги направи по-достоверни, ругаеше страшно.

Изведнъж Валдемар и Хилдинг наостриха уши.

— Помислете си, скоро тази проклета барака ще бъде готова! Кой може да повярва? Но това е добре, защото все пак никой вече не може да ти заповядва да работиш. Само да плащаха за труда, по-добре е да работиш тук, отколкото да се тровиш от праха при вършитбата!

— Тихо — предупредиха го другите, — председателят и студентът може да ни чуят.

Нисе се засмя.

— Тук те нямат думата, а и не ме интересува какво правят. Да, момчета, какво ще кажете за този параклис?

Не казаха нищо.

— Не е ли същински параклис, а? Истинска мисионерска къща. Вътре няма да е позволено дори да се пуши. И за всичко са виновни общинските съветници. Защо участвувах в строежа? А и детското дружество не трябваше да участвува — само спортното дружество трябваше да се грижи за тази къща. Тогава щяхте да видите колко оживено щеше да е тук! Но дявол да го вземе, веднъж да тръгне и ние ще го оправим. Още на първата среща ще вляза в големия салон, ще отворя една бутилка и ще я тресна на масата на председателя.

— Няма да посмееш!

— Ще посмея! Но знаете ли защо общинските съветници толкова искаха да се построи бараката? Вярват, че това щяло да спре отлива от селото, ха-ха-ха! Но ние не сме толкова глупави, та да се хванем на въдицата! Знаете ли защо искат да спрат изселването? Да, страхуват се, че няма да намерят ратаи, тия дяволи, но им се пада да не намерят…

— Не беше ли добре при Бенгт Якобсон?

— Та той е набожен. А такива хора са по-лоши от другите. В пет и половина сутринта трябва да станеш, да издоиш кравите и да не спираш да работиш до седем часа вечерта — почти без никаква обедна почивка. През лятото ми плащаше само десет крони, но сега във всеки случай приключих с него. Бенгт беше крайно проклет. Колкото повече печелеше, толкова по-голям скъперник ставаше. А когато се ожени, на Фани й се свидеше дори да дава храна на хората.

— Къде си сега?

— Ще работя при Вернер в Хюлт до последния ден преди да се преместя в града. Ще печеля пари и ще живея като човек.

— Тези дни срещнах баща ти. Той каза, че е зле — болял го гърбът, едва можел да се движи… Помислих, че трябва да се върнеш в къщи.

— На този старик не му върви! Трябва да лежи на един миндер в кухнята, лекарствата му да са в едно чекмедже на масата и сестрите ми да му услужват всяка минута. А щом като някой иска да излезе, идва майка ни и ни се кара да не стоим дълго време навън. Сетне пита дали сме си взели носна кърпа, като че ли сме още деца. Остава да ни помагат да се секнем! Знаеш ли, в града хората са добре. Навсякъде е чисто и спретнато и печелят маса пари. Познавам един, който работи в работилницата на Лундгрен и изкарва по двадесет и пет крони на ден.

— Хайде де!

— Истината ти казвам!

— Но навярно е работил там доста време?

— Не е толкова много, струва ми се само пет-шест години. Ако искаш, остани на село, но там си загубен.

Едно кафено зърно долетя до Хилдинг и Валдемар.

— Дай тук по едно… Слушайте, момчета, искате ли да изгълтаме една половинка в събота?

— А можеш ли да намериш отнякъде?

— Да, по дяволите.

— Сигурен ли си?

— Надявам се…, но помислете си, момчета, когато премахнат купоните за алкохол и ракията се продава свободно, ще има да се натряскват!

От другата страна на дъските Хилдинг и Валдемар се спогледаха.

— Момчета, колко е лоша храната, нали? Хлябът е толкова жилав, че едва можеш да го дъвчеш. Искаш ли да взема последния залък?

— Не.

— А ти?

— Не.

— Тогава лапвам сиренето и всичко останало… по дяволите!

Едно голямо парче хляб профуча и падна зад дъските. Хилдинг стисна зъби, за да не избухне, взе го и го върна обратно. Настъпи тишина.

Нисе надникна, след него подадоха глави и останалите.

— Здрасти — каза Валдемар и поздрави с чашата.

— Ти — каза Хилдинг, — ела у дома в събота да подушиш една бирена тапа, тогава ще видим дали ще изтърпиш.

Те тръгнаха.

— Не всички са такива — каза Валдемар.

— Вярно е, че не са.

Докато има дори само една шепа истински хора, никога няма да е безнадеждно да се направи нещо за другите — каза Валдемар и погледна замечтано над езерото, което днес беше прозрачно синьо.

В петък вечерта новата сцена се използуваше за първи път; тогава те репетираха пиесата, която одобриха миналата събота. Шест големи светлинни глобуса висяха в залата. Светлина имаше и в кухнята, и долу в мазето, но на сцената бяха монтирани само половината от лампите. Не бяха успели да окачат завесата. Вместо нея използуваха червената покривка от летния празник. Но тя бе къса и краката на всички, които се движеха по сцената, се виждаха.

След репетицията Клас и Валдемар стояха на сцената и слушаха Нани, която свиреше на пиано, взето назаем.

— Мисля, че можем да скалъпим празника.

— Да, с голяма мъка, но бъдещето ще покаже какво въздействие ще оказва клубът. Например помещението не е възможно да бъде отоплявано с малката печка, която са поставили тук. Но трябва да признаем, че ще бъде по-добре, отколкото да се стои на един харман. Разбира се, сега ти се гордееш, нали?

— Малко — засмя се Валдемар.

— Имаш основание — свърши добра работа и даде траен урок на старците. Във всеки случай ти се оказа човек, който има способността да печели хора. Аз съм бил с тях сто пъти повече от тебе, но въпреки това никога не съм съумявал да ги спечеля…

— Сградата ще стане чудесна, когато се боядиса…

— О да, засега толкова може да се изисква от един строеж — и акустиката тогава сигурно ще бъде по-добра. Но сцената вече ме дразни! Широка е пет метра, а е дълбока четири. Искаше ми се дълбочината й да е шест метра. Залата е все пак достатъчно голяма. Исках да променя и рисунките, но не успях. Само ми се изсмяха. Нищо не става така както го искаш. Какво ще кажеш ти и аз да се съберем и да се опитаме да свършим нещо? Да започнем с това, което имаме, и да покажем на хората какво може един любителски театър? Ще поставим пиеси, които наистина се харесват, а с парите, получени от билетите ще набавим онова, което все още не ни достига. Засега нямаме нищо, освен един жалък сандък с червила, две перуки и няколко мустака, известни на всички. Сами трябва да направим декорации, но все пак платното, дървеният материал и боите струват пари.

Клас по навик се разхождаше с едната ръка на гърба, а с другата жестикулираше, докато говореше. Валдемар го слушаше със светнали очи.

— Сетих се — навярно Керстин ще дойде утре?

— Разбира се.

— Ще бъде прекрасно — едно трио от тебе, Керстин и Нани ще се справи с всяка вечеринка. Нани! — Той й кимна и двамата застанаха до пианото, на което тя свиреше.

— Да? — запита тя и спря да свири.

— Говорихме за нашия театър. Когато се уреди всичко тук, Вале, Керстин, ти и аз ще играем, както трябва. Съгласна ли си?

— Разбира се!

— Ура! — извика Клас толкова силно, че намиращите се в залата го погледнаха. — Ще бъдем квартет, който ще смае света. Да започнем в тази община!

Нани кимна, усмихна се и продължи да свири, а Клас започна да крачи напред-назад и каза:

— Трябваше да намеря оратор за утре, но не можах.

— Как ще уредим този въпрос?

— Аз ще говоря накратко.

— За какво ще говориш?

— Разбира се, за бягството от селото, за изостаналостта на селата и за други неща, които могат да бъдат полезни на тукашната публика. Впрочем хората очакват да ги чуят на нашата пропагандна среща — за нашия край те са традиция и стар обичай. Ще прочета словото, написано от мен преди повече от петнадесет години, когато все още бях идеалист. Искам непременно да докажа колко хубаво беше да се живее на село. След това ще разкажа за бягството на селяните, за причините и последствията. Както казах, поосъвременил съм малко стария доклад, но общо взето той не е променен. И тъй идеята датира отпреди петнадесет години. Представи си колко са изостанали всички хора, които държат здраво на идеите си! Идеите се раждат в главата на младежа, когато все още никой не се интересува от него. После му потръгва, става голям човек и започват да се вслушват в неговите схващания, но те вече са отживели времето си. Затова обществото толкова се е състарило — една идея не излиза на бял свят, преди да остарее. Но да говорим сериозно, има ли нещо по-полезно от бягството от село?

Селяните ще се научат на поведение. По принцип те са по-жизнените, което не личи, преди да са напуснали селото. Само по себе си селото е слабо. Почти всички тъй наречени големи хора са дошли от село, но вярваш ли, че би излязло нещо значимо от тях, ако бяха останали на село? Не, те само щяха да станат селски чудаци. Цялата среда е толкова тесногръда, че не дава възможност на способните хора да се издигат… Но утре няма да кажа това.

Клас отиде да пипне лявата половина на завесата, като че ли беше видял скъсано място в плата. След това се върна при Валдемар. Очите му блестяха, за първи път Валдемар видя острото му лице толкова светло и радостно.

— Стар грубиян! — извика той и потупа Валдемар по рамото. — Впрочем мога ли да те нарека стар — аз, който съм четиринадесет години по-възрастен от тебе!? Но все едно… само ще ти кажа, че в последно време промених мнението си по редица въпроси — може би един ден ще стана оптимист. Започвам да не гледам толкова мрачно на света. Сигурно ти си причината за това, ти, който никога не се признаваш за победен и никога не се оплакваш, колкото и окаяно да изглежда всичко. Мисля, че започвам да си възвръщам стария ентусиазъм и жаждата за промени, които имах на твоята възраст. Ще говоря утре, но ще говоря за да градя, а не да разрушавам. Наистина думите ми няма да галят ушите на слушателите, но ще послужат като лек за болните места. Започнах да вярвам на хората, независимо от всичко; съзнанието ми се преобрази и смятам, че и аз като тебе може би ще мога да постигна нещо.

Валдемар вдигна очи и каза замечтано:

— Мисля, че тези хора приличат на героите от приказките на „Хиляда и една нощ“; приказките, които наподобяват ковчеже, съдържащо все по-малки ковчежета. Външното ковчеже е като лицето, което чужденецът вижда: гордо, студено, мълчаливо.

Постепенно, ако са между приятели, тези хора могат да разкрият веселия си нрав, бодрия си дух. Но в най-крайното ковчеже — най-дълбоко в душите им — се таи една голяма мъка, която само понякога разбулват пред най-скъпия човек… Поне така ми се струва…