Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (1)

I
Към село и към птиците

Облаците се носеха като черни крила по небето, приемаха странни форми, изглеждаха като зли духове, потеглили на лов. Луната светеше зад тях и от време на време посребряваше част от някой облак, но самата тя не можеше да се види. Вятърът беснееше из дърветата и нахлуваше в дрехите, измиташе купища изсъхнала шума, а шибащата лицето дъждовна мъгла пареше като огън. Той натисна педалите и се наведе над кормилото, за да събере сила да тласне велосипеда напред по утъпкания път. Понякога вятърът изглеждаше, че иска да го прекатури, а от бурята се носеше шум, сякаш викаха гладните духове на облаците; дивите гъски се връщаха отново от юг.

Ох, спомени, спомени, тези проклети спомени!

Ох, спомени, вие благословени духове на доброто, което си отиде! Ох, спомени, защо ме мъчите така?

 

 

Всъщност кога започна това лято? Не започна ли в деня на изпита? Не, няколко дни по-рано. Наистина той не си спомняше вече „важния ден“ освен по това, че сърцето му биеше силно и наоколо му имаше безброй бледни, уплашени лица. Но за вечерта той си спомняше всяка подробност, всяка казана дума, всички мимики и жестове. Те се разхождаха из алеите в парка до канала дълго след полунощ, той и сестрите Нюман, Ерик Торен и Мариана. Духаше източен вятър и навяваше лъх на село, макар че бяха всред града. Изпаренията от пристанището се носеха към морето, а бензиновите пари, натрупани през деня, бяха изчезнали. През голите венци на дърветата се белееха къщите с тъмни прозорци. Жълтите очи на уличните електрически лампи гледаха втренчено и тяхната светлина сякаш потъваше в опалното сияние на небето. Валдемар поглеждаше злорадо Ерик и Мариана, които изглеждаха недоспали.

Те изминаха целия път, скитаха с нехайно разкопчани палта и искаха да изглеждат като че ли не ги е грижа за нищо, дори и за самите тях — неограничените владетели на целия свят през тази нощ. Той вървеше по средата, копнееше да се махне оттам, но му липсваха сили да стори това.

— Попей малко, Вале! — предложи Мариана.

— Не, не сега, трябва да помним, че нашият хубав град има нужда от сън — отговори той.

— Трябва да помислим и за нашия дълг към отечеството, да си отидем в къщи да зубрим.

— Да зубрим, да — въздъхна Хелге Нюман. — Веднъж да мине и това! Ама и тебе ли те е страх? — запита тя Валдемар. — Хей, зубрачо!

— Имай предвид, че ще се разсърдя! Ако ти не изкараш, никой друг няма да може. Мислиш, че е лесна работа да се чете.

— Мислиш ли? Пази боже! Необходимото никога не е празна работа! Веднъж да мине това. Много време ще мине, докато отворя книга. Ще замина на село и две седмици само ще лежа на гръб и ще зяпам. После ще гледам от време на време някоя пощенска марка…

Те се засмяха.

— Кога заминаваш за провинцията?

— Идната седмица.

— Те се струпаха около него и му честитяха високо, един през друг.

— Спокойствие, спокойствие, не бързайте много, мисля, че ще бъде съвсем постно. Днес бях при лекаря и той ме изпраща на село поради скъпоценното ми несигурно здраве. Чичо ми има чифлик горе в Хелмо. Там ще отида. Прочие, нищо не ми е, но сутрин се чувствувам страшно уморен. Лекарят нарече това обща слабост.

— Колко време ще стоиш горе? — запита Ерик, а на Валдемар се стори, че той е много любопитен.

— Баща ми иска да прекарам там цяло лято. Докато започна да следвам в Техниката.

— Бил ли си там досега?

— Да, веднъж преди няколко години. Хората ми изглеждаха смешни и плахи. На всичко отговаряха с „да“ или „не“, ако въобще отговаряха. Полето е гладко, равно като тепсия, няма никакви краски, всичко е сиво. Но сега може да е по-добре. Тогава беше есен.

— Няма да е тъй весело — каза Ерик и ниският му нежен глас стана ироничен. — За теб сигурно ще бъде полезна тишината — така че ти ще можеш да си починеш.

— И ще може да разбере какво е написано на пощенската марка — каза Мариана.

— Мълчи! — избухна Валдемар.

Хелга каза предпазливо:

— Би ли желал да прекараш лятото с нас в планината?

— Покорно благодаря.

— Да, може да бъде интересно, да се развлечеш малко от многото излежаване при чичо си — засмя се Гунел и го стисна за рамото. Когато той я погледна, тя му намигна.

— Но аз с удоволствие бих желал да бъда на твое място — каза Ерик. — Първо да лежа и събирам слънце на село, после да постъпя в Техниката. А аз започвам тази мизерия през юни.

— Не се грижи за това — засмя се Мариана. — Помисли си колко важен ще бъдеш след няколко години, когато се завърнеш от Карлберг, а аз ще чакам на Централната гара и ще те посрещна с цвете в ръка!

— Мариана не може да бъде вярна толкова време! — намеси се Валдемар.

— Не те ли е срам да говориш такива неща!

— Вашето бъдеще е сигурно — каза Хелга. — Единият отива във войската, а другият постъпва в Техниката. Всичко това става по волята на техни превъзходителства вашите родители.

— Къде ще постъпиш ти?

— Не зная. Миналата година исках да следвам медицина, по-миналата бях решила да стана археолог. Сега мисля да си поживея поне една година. Моите родители са разбрани хора — не изискват невъзможни неща. Сама ще си избера кариерата.

— Щастливка си ти.

— Ти въздъхна — каза Хелга. — Би ли желал и ти да избираш свободно? Не желаеш ли да тръгнеш по стъпките на твоя баща? Инженер Стендал — прочут в цял свят, а ти ще бъдеш известен по всички планети.

— Най-малко — отговори Валдемар.

— Но шегата настрана — каза Хелга сухо, — кое ще избереш?

Валдемар погледна мрачно Ерик и Мариана, които обичаха да си шепнат.

— Бих избрал един мек стол с висока поставка за краката — отговори той.

— Но кажи сериозно!

— Няма професия, с която да мога да си представя, че бих се заловил — точно сега не желая абсолютно нищо. Но все пак ще започна да следвам наесен в Техниката, за всеки случай.

— Ох — каза Мариана нежно, — това ще мине. Сега си само малко преуморен от грижи, поради което нямаш желание за нищо.

Валдемар мълчеше. Хелга добави:

— Жалко ще бъде, ако не се решиш да станеш нещо. Ти имаш дарование — ще напреднеш извънредно много във всяко поприще. Не, Вале, работата е там, че пред тебе са открити толкова съблазнителни пътища, че не знаеш по кой от тях да тръгнеш.

— Аха, искаш да ме сравняваш с Буридановото магаре…

— Е, много силно ще бъде да те сравнявам с него…

— Не, добри приятели, моята колебливост се корени по-дълбоко, отколкото в проблема „Избери, но избери онова, което най-много ти подхожда“. Понякога изглежда, като че ли трябва да бъда съвсем друг човек — нещо друго — сякаш това, което е мое, не е мое… Не, не мога да го обясня така, че да го разберете. По-добре нека мълча.

— Подобно нещо чувам за първи път от теб, ти, който си най-буйният в нашата компания — каза Гунел. — Ти друг ли си станал, или си нещо като поетичен здрач, който мами моите чувства?

Валдемар наведе глава и преглътна, а после каза, като театралничеше:

— Когато не знаеш какво да правиш в живота си, лесно ти идва въпросът, защо всъщност живееш. Сигурно ще ми се смеете — инак само Хелга понякога разсъждава така чудовищно, но…

Те помислиха няколко минути върху неговите думи, после Хелга каза, без да се шегува:

— Не мислите ли, че това се случва с всички хора поне веднъж? Но то обикновено минава… Човек живее, за да спи, да яде, да обича и от време на време да си потанцува. Така си мисля най-често. Спокойно и хубаво е да мислиш така.

— Да, хубаво е да оставиш всичко да върви по своя път — засмя се Валдемар. — С други думи ти ме насочваш към това: да копнея, да се скрия там при чичо си и да не мисля за нищо — нека вятърът отвее всички глупави проблеми, а аз да лежа в тревата на гръб и да гледам белите облаци.

Отведнъж той стана сериозен.

— Когато гониш от себе си един проблем, той се връща и почуква да го разрешиш, но винаги можем да се надяваме, че с време той сам ще се разреши.

— Навярно нямаш никакви проблеми? — запита Ерик, докато държеше ръката си съвсем близо до ръката на Мариана.

— Зная какво липсва — извика тя стремително, сякаш бе открила нещо много важно. — Бил ли си някога влюбен? Бурно, безумно влюбен?

Те почнаха да се смеят. Валдемар стисна зъби.

— Не бъдете невъзпитани — каза Гунел.

— Ако не беше тъй тъмно, щяхме да видим как хубаво се е изчервила малката Гунел!

— Но какво иска да каже Мариана? — запита иронично Валдемар. — Не е достатъчно да си влюбен бурно — трябва да бъде и безумно.

— Великата, великата любов е безумна!

Валдемар се изсмя.

— Горкото романтично момиченце! Не мислиш ли, че може да ти бъде много приятно, без да е безумно и бурно? Велики боже, любовта е причина за много нещастия и заради нея хората със слаб характер изгубват и малкото си разум. Всъщност колко романи са написани върху любовта, омразата и ревността? И колко трагедии стават в действителност! Но не е ли съвсем излишно всичко това? Защо да копнеем по един единствен отделен човек? Не са ли всички млади момичета еднакви за нас? И не са ли всички младежи еднакви за тях?

Той млъкна, като следеше внимателно, дали думите му са намерили благоприятна почва. Но Мариана си играеше с ръката на Ерик и му се усмихваше. Валдемар продължи сдържано.

— Аз ще кажа, че е много по-добре да разглеждаме всичко разумно. Нашите чувства служат само да създават пречки и мъки. Наистина, може да ми се струва, че някое момиче е мило и красиво и, че не е лошо да го харесвам, но трябва ли заради това да си изгубя ума?

— А ако тя се умори и си отиде? — запита хапливо Ерик.

— Не може ли по същия повод и аз да се уморя и да си отида? Но все пак жени много, казал Бьорн на Фритьоф^[1].

— Ти циник ли си, или се преструваш на преситен от живота? — запита Мариана.

— Ти си само една година по-стар от нас, а искаш да играеш ролята на много опитен човек — каза Ерик.

— Възможно е да съм циник, но не играя роля. Само желая да виждам съществуванието без илюзии. По такъв начин избягвам измамата на илюзиите.

— Навярно сега разбирате защо ви зададох този въпрос — извика Мариана. — Вале никога не е бил истински влюбен в някое момиче, понеже в противен случай той нямаше да говори подобни неща.

— Или пък е имал някаква неизвестна нам неприятна и трагична история — намекна Ерик, а другите се засмяха.

Но Валдемар не се намръщи.

— Аз ли? Не, да ме пази бог! — извика той. — Все още не съм изгубил чувството си за равновесие.

Няколко минути те вървяха смълчани и слушаха как чакълът скърцаше под краката им. Гунел и Мариана се прозяваха, Ерик гледаше часовника си, докато мълчанието растеше и стана тягостно.

— Хей, добри приятели — извика Валдемар неочаквано, — защо мълчим? И защо говорихме така? Какво значение ще има след сто години, дали аз виждам така, а ти гледаш иначе? Дали ти знаеш какво ще правиш с бъдещето си, а аз просто желая да мине време? Тогава няма да е останало нищо от нас, а ние дори не знаем дали ще сме живи след една година или след една седмица. Съвсем лесно може да ни удари една тухла по кратуната или може да нахлуят някои от някоя страна или например от Марс и да изтрият всичко старо от лицето на земята. Всъщност какъв смисъл има да се тревожим за бъдещето, когато не знаем дали има бъдеще? Не е ли по-просто да живеем ден за ден и да се наслаждаваме на цялата радост, която ни се предлага?

Но те бяха много сънливи, за да разискват, и изпратиха Мариана до пътната й врата, преди да се разделят. Тя се изкачи с асансьора и когато я видяха да се плъзга нагоре в неговия кафез с решетка, Валдемар, уморен и отчаян, предложи да запеят, когато светне нейния прозорец:

„Спи, млади човече, защото скоро идва зима

и скоро ще заспят брезите и пиреят,

розите и зюмбюлите.“

— По-високо! Тя не чува!

От тъмните фасади започнаха да хлопат по прозорците, а от къщата точно насреща се чу груб глас.

— Що за врява е това? Вървете да спите!

„Присмехулковци, елате с нашата компания,

и малко валс поиграйте тъй с нас!“

Отвърна напевно Валдемар и гласът му отекна по цялата улица. Сетне той се засили да удари една плесница на Ерик. Последният отбягна удара и най-после цялата компания изтича, смеейки се, в една напречна улица.

Чифликът Стендал се намираше сред равнината и североизточният вятър измъчваше всеки ден голите дървета. Почвата беше кафява и сива и само на запазената от вятъра страна кълняха дребни, зелени тревици.

Когато той замина, в родния му град беше почнало да се зеленее и момичетата ходеха без чорапи, но тук селяните, когато брануваха, носеха ръкавици и шалове. Братовчедка му Сигрид беше облечена в кожено яке, когато дойде да го посрещне на гарата с кабриолета, а той тръпнеше от студ през цялото време. Въздухът беше кристално чист, а небето ясно както преди, но слънчевите лъчи не затопляха и нощем всичко замръзваше. По нивята сновяха сеялките, но как можеше да расте нещо на този арктически климат? А горките диви гъски се виждаха от време на време да летят още по на север. Те се движеха толкова бързо, като че ли това им правеше удоволствие.

Първата сутрин го събуди шумът от огъня в огнището. Слънцето надничаше под транспарантите, но часът беше пет и той се обърна и наново заспа. Когато най-сетне слезе в кухнята и поздрави с „добро утро“, Сигрид вдигна вежди и погледна часовника.

— Да, вероятно той има нужда от почивка, нали е бледен. Там нямат ли слънце? — Лицето й беше изсушено от вятъра, а лицето на неговия чичо беше като издялано от тъмно дърво.

Той ги наблюдаваше, докато закусваха във всеки случай чичо му и баща му си приличаха много: същите правилни закръглени, продълговати лица и бляскави сини очи. И гласовете им си приличаха, макар че чичо му говореше на ужасен диалект. Но по-нататък! Той погледна своите ръце и техните ръце. Ето ръцете на чичо му, големи, широки и мургави. Пукнатините по кожата им бяха почернели от земята. Ръцете на Сигрид бяха тънки, силни, чисти, с ярко червени кокалчета. Неговите ученически ръце бяха съвсем чужди на околната среда. Той се гордееше, че бяха бели със синкави вени, но в известни моменти се чудеше къде да ги скрие. Те се хранеха в кухнята, а там имаше топла и студена вода и една емайлирана кремава печка. Но грубите дървени столове бяха износени, а мушамата, с която беше покрита масата, беше скъсана по ъглите. Чичо му държеше един вестник и гълташе грамадни количества храна, дъвчеше и четеше. Валдемар не яде много.

— Той трябва да се храни — мърмореше Сигрид, като свиваше устни. — Или не харесва нашата храна?

— Валдемар беше уморен, когато пристигна. Той изпрати само една отворена картичка до семейството си. Но като престоя там една седмица и времето започна да върви непоносимо бавно, той почна да пише както трябва. Писалката летеше по хартията и редовете се изпълваха от неговия ъглест, бърз и същевременно мек почерк. Все пак писмото му беше кратко. Когато го свърши, той имаше все още излишно време. След известно колебание взе друг лист хартия и започна да пише писмо на Хелга, но не съумя да сдържи чувствата си:

 

 

„Да, тук съм вече цяла седмица и се чувствувам ужасно!

Навярно знаеш какво е, когато пътуваш с влак от един град до друг и железницата преминава през равнината. Тук чифлиците са ниски, тъжни, и сиви, а хората, които срещаш, са също така страхотно ниски и сиви. Подобно на мен ти навярно си благодарна на своя творец, че не живееш в такова място? Разбираш ли как чувствувам това? Първите дни лежах по цял ден в къщи, но сега се разхождам малко, макар че е толкова студено, че замръзвам цял. Навсякъде селяните се занимават със сеитбата и навярно нямат време да мислят за друго нещо.

Чичо е всъщност един преуспял старец, с когото може да се приказва. Но тъкмо сега и той няма време за мен. Но трябва да видиш Сигрид, моята братовчедка. Това е една леличка в критичната възраст на тридесет и четири години, недружелюбна, рязка, невероятно трудолюбива, а освен това тя е религиозна, защото слуша църковната служба по радиото и има цяла етажерка, пълна с набожни романи за жени. Тя погледна тъй отвисоко, когато й показах моето зрелостно свидетелство, но аз мисля, че всичко това беше само преструвка — тя не искаше да признае, че й се нравеше. А тя може да бъде опасно хаплива! «Колко рано е станал той днес!» — каза тя първата сутрин, когато станах преди, девет часа. Но каква полза да ставаш, когато не можеш да накараш времето да върви по-бързо!

Надявам се прочие, че скоро ще обърна гръб на това място, защото няма нищо извън чифлика, което да повдигне настроението ми. До гарата има една миля, а до града две мили. Нямам никаква представа с какво се занимава през свободното си време младежта в този край. Впрочем понякога се запитвам дали въобще тук има младеж. С изключение на онези, които скитат из чифлиците, по шосето се вижда някой старец или някоя баба. До най-близките ни съседи има само няколкостотин метра, но ето цяла седмица, откакто не съм видял чужд човек. Е, да, надявам се, че времето наистина лети, и след няколко седмици ще видиш, че ще се върна при цивилизацията. Една светла точка е обстоятелството, че автобусът за града минава веднъж на ден и че получаваме поща шест пъти седмично. Ето защо аз те моля: пиши много, и то дълги писма, до твоя приятел, изгнанника!“

 

 

Той искаше да изпрати поздрави по нея на Мариана. Но на това щяха да се смеят както тя, така и компанията им, а той не искаше да стане смешен пред тях. Проклето нещо, той беше принуден да стои тук, без да може да пази своите интереси!

Задоволи се да завърши писмото си така: „Много здраве на Гунел!“

След това излезе. Можеше да духа всякакъв вятър, но той не можеше да стои повече вътре. В къщи беше съвсем тихо, толкова тихо, че по стените чукаше сякаш самата тишина, която се чувствуваше като бреме над главите. Наистина нямаше нищо чудно в това, че на село все още съществуваха всичките стари суеверия и други странности. Тук човек положително се изнервяше.

Когато той излезе, Сигрид копаеше в овощната градина. Тя беше се изчервила и сгорещила, а косата й бе полепнала по челото. Беше си запретнала ръкавите.

— Мисля, че не ти върви тук — каза тя, когато той се приближи до нея.

— Валдемар не очакваше от нея такова остроумие и не знаеше как да й отговори, за да бъде искрен и все пак учтив.

— Не, съвсем не, но е малко досадно.

— Трябва да се заловиш с нещо.

— Какво например?

— Нали си носиш книги, а и ние имаме книги — ако не друго.

— Ех, не ми се чете. Ще се изморявам и после ще си лягам рано.

Тя посочи към главата му и каза със сухия си, равен и странно ясен глас:

— Ако искаш да излизаш, за да ти гледат хората фуражката, трябва да почакаш няколко дни. Те нямат време за зяпане.

Той преглътна яда си и излезе. Тръгна по браздата до нивата, където работеше чичо му. Валдемар постоя малко на вятъра, като гледаше втренчено конския впряг. На всяка крачка конят клатеше упорито глава, а след сеялката крачеше чичо му с една дълга кука в ръка, с която от време на време повдигаше лемежите. Тръбите и зъбчатите колела потракваха монотонно, а вятърът носеше към сбърчения нос на Валдемар противни изпарения от запотения кон.

„Да се залови за нещо?

За какво да се залови?

Дявол да го вземе!“

Пронизващият хлад и неспокойствието му не го оставяха на едно място. Той се разходи покрай шосето, докато мислите му се носеха далеч, далеч оттатък сивите горички, които обграждаха равнината откъм юг. Сигурно там долу дърветата се бяха раззеленили и приятелите му скитаха безгрижни из парковете и покрай пристанището и се надуваха на това, че бяха вече големи. Но кой ли мислеше за него? Навярно те вече го бяха забравили. А тук сякаш нищо не правеше впечатление на хората. Мариана, Мариана, кой знае кой те целува сега…

Но разхлабената пружина в часовниковия механизъм какъвто представляваше сега Валдемар Стендал, почна да се изопва. Спокойствието, нощната тишина, простата, здрава храна и не на последно място въздухът бяха ключът, който малко по малко се превърташе. У него започна да се явява жажда за работа.

Една вечер той беше седнал до радиото и търсеше джазова музика. Чичо му четеше вестник, а Сигрид гладеше в кухнята. От време на време тя казваше нещо, а чичо му отговаряше, като продължаваше да чете. Както обикновено приказваха за сеитбата, за времето и съседите си, а Валдемар се намести съвсем близо до радиоапарата, за да не му пречи техният разговор. Напук на всичко етерът пропускаше малко и той мислеше да затвори радиото и да си отиде в стаята, когато хвана на една станция на къси вълни най-невъзможната врява. Очарован, той почна да си тананика и да чука по масата.

— Да да да до ди ди до до доо…

— Това е ужасна врява — чу се от кухнята. — Не е ли достатъчен шумът от радиото?

Валдемар погледна изкосо чичо си, който намигна, готов да се изсмее.

— На мен е все едно, дали ще вдигаш шум, но не дразни нея. Впрочем, това не е особено важно.

Ядосан, Валдемар затвори радиото. Щом то замлъкна, Сигрид отвори отново вратата и продължи да говори:

— Ще ни помогнат ли Фредрикови при саденето на картофи?

— Разбира се. Вале, искаш ли да дойдеш утре сутринта да садиш картофи?

— Не мога да върша тази работа — промълви той грубо и се качи в стаята си.

Но когато на следната сутрин той слезе в кухнята, тя седеше на софата и приказваше със Сигрид. Масата беше сложена за четирима души.

— Добро утро — каза той и понеже Сигрид не се погрижи да го представи, той сам си каза името на момичето. Тя стана, поклони се и му подаде твърдата си, топла ръчичка.

— Аз се казвам Керстин — каза тя тихо.

Валдемар седна от другата страна на масата.

Те не разговаряха дълго. Сигрид запита нещо, момичето й отговаряше с „да“ или „не“, като от време на време ги поглеждаше плахо. Това правеше удоволствие на Валдемар. Естествено беше, че едно момиче на 14–15 години от този край ще се държи така.

Но когато влезе чичо му, сякаш се вдигна някаква мъгла. По лицето на момичето се яви една усмивка като някакво светло цвете и тя отведнъж се разприказва и почна да се смее.

Докато закусваха, Валдемар я гледаше с наслада. Станалата й вече тясна рокля издаваше, че тя има бюст, а понякога тя говореше като възрастна. Очите й бяха трогателно големи и детински, продълговати, а погледът малко сведен. Тя беше на петнадесет години, точно във възрастта на границата между детето и жената, нито едното и нито другото, а същевременно и двете наведнъж. Изведнъж той откри, че слабичкото, стройно момиче с двете износени фиби в косата беше мило. Устата й беше нежна, щедра, големичка, а веднъж, когато погледите им се срещнаха, тя се изчерви. След това тя наведе очи и не отговаряше вече толкова много на шегите на чичо му. Когато се нахраниха, тя побърза да излезе веднага след него. Сякаш бягаше, тя нямаше дори време да си постави червената шапчица.

— Любима братовчедке — каза Валдемар, — можете ли да ми заемете едни работни дрехи? Аз ще ви помогна.

— Много бързо се яви у теб желанието да работиш.

— Разбира се. Нали ти каза, че трябва да се заема с нещо.

— Слушай — да не пуснеш някоя муха на Керстин! Тя е от добро семейство!

— И моето семейство не е загубено — отвърна той. — Впрочем аз възнамерявам като вас да се посветя на картофите!

След пет минути той излезе, облечен в работни дрехи. На краката си бе обул извънредно големи гумени ботуши. На колата бяха натоварени един плуг, чували и няколко ведра, а с гръб към нея се беше навела Керстин. В конюшната чичо му слагаше поводите на конете. Като зърна Валдемар, той извика:

— Щом и ти ще дойдеш с нас, можеш да помогнеш да се качат на колата двата последни чувала.

Момичето се обърна и го погледна иззад колата. Отведнъж той се смути, чувствуваше се тъй несигурен в тези дрехи и му се стори, че тя му се присмива. Тя наруши мълчанието:

— Тези чували трябва да се качат на колата…

Той я погледна и му се стори ужасно, че това слабичко момиче трябва да вдига чували с картофи. Ръцете и вратът й бяха тъй слаби, а синьото й палтенце на петна, което тя бе закопчала с една голяма секретна игла, защото копчетата му бяха изпадали, изглеждаше тъй празно около слабите й мишци. Той се усмихна самоуверено и сграбчи най-близкия чувал, пое дъх и го повдигна. Но чувалът се изплъзваше от ръцете му и той простена от усилие. Керстин само се засмя, тя спокойно застана с хълбока си срещу чувала.

— Нека го хванем сега от двете страни — каза тя. — Поеми го здраво — продължи тя и те го качиха на колата. Той се беше запъхтял, почервенял и изглеждаше разочарован. А тя се смееше, но смехът й беше сърдечен и толкова заразителен, че и той се засмя.

После той й подаде ръка.

— Благодаря за помощта!

Тя стисна неговите меки пръсти бързо, приятелски.

— Защо гледаш така загрижено? — попита той.

Тя веднага стана сериозна.

— Така ли изглеждам? Но аз не можех да не изглеждам така — ти беше толкова претоварен!

— Че от какво пък толкова?

— От чувала, разбира се, който беше по-тежък, отколкото си мислеше. Да вдигнем ли заедно втория чувал?

Насмешката го накара да се изчерви и да млъкне. Но това детенце не трябваше да го унижава толкова, помисли си той. Когато последният чувал бе поставен на колата, той запита:

— На колко си години? На петнадесет ли?

— Не — каза тя, — на четиринадесет и половина.

Но в такъв случай тя беше се развила рано. Колената й бяха закръглени, а и краката й навярно бяха хубави. Само отде се бяха взели тези противни закърпени чорапи и късите й гумени ботуши с цвят на глина.

— А ти? — запита тя.

— На деветнадесет.

— Ах — възкликна тя и направи реверанс. — В такъв случай не трябва да ти говоря на „ти“? — Тя говореше съвсем сериозно и гледаше надолу. По финия й дребен профил личеше смущение.

Когато стигнаха нивата и чичо му впрегна конете в плуга, тя запита с най-невинен израз на лицето:

— Можеш ли да вършиш тази работа?

— Аз съм специалист по садене на картофи.

Чичо му ореше, а те трябваше да слагат грудките през една бразда: Валдемар наблюдаваше какво правят Керстин и Сигрид и правеше същото. Те вървяха наведени с кофи в ръце и поставяха картофите с промеждутък от една крачка в почернялата от влага почва. Кръвта нахлу в главата на Валдемар. Изглеждаше, че Керстин и Сигрид можеха да вървят приведени колкото време искат и нямаше нужда да се изправят, преди да свършат редицата. Техните грудки оставаха там, където бяха сложени, но неговите грудки подскачаха насам-натам и той винаги изоставаше назад. Керстин го поглеждаше иронично. Когато за първи път застанаха едновременно заедно до колата, за да напълнят кофите си с картофи, тя каза:

— Ти си наистина усърден!

Когато се срещнаха втория път, той вече беше решил да разговаря както трябва с нея, като ръководи разговора.

— Никога ли не настъпва лято тук? — запита той.

Тя погледна посинелите му от студ ръце и се засмя.

— Ти трябваше да си сложиш ръкавици. Но сигурно чувствуваш, че днес е много по-топло, отколкото вчера — добави тя по-сериозно. — Скоро ще настъпи лятото!

Да, наистина, днес не беше тъй студено, вятърът беше по-слаб, въздухът беше по-мек, по-наситен с лъх на земя и растения. Миришеше на силно изпаряващ се, противен тор. Вън над равнината въздухът трепереше, сякаш очертанията на всички предмети бяха на вълни, и небето не беше вече синьо, а беше покрито с млечнобяло покривало. На изток брезовата гора от вчера насам беше добила зелен оттенък, а венецът на една млада палмовидна върба блестеше в ярък жълт цвят. Високо над тях пееше една чучулига. Валдемар дотолкова напрегна очите си да я види, че светлината почти го ослепи, но не можа да открие трептящата черна точка.

Момичето го върна отново към действителността.

— Почивката няма да трае много дълго! — засмя се тя и взе кофата си.

Валдемар гледаше след нея, как вървеше наведена покрай браздата и садеше на всяка крачка по един картоф. Тя работеше бързо и без следа от умора, а на него вече му се струваше, че гърбът му ще се пречупи. Наоколо й духаше вятър, грееше слънце, простираше се далечината и цареше пищен, крещящ живот. Чайките правеха около нея елегантни кръгове, спускаха се срещу вятъра и оправяха крилата над опашките си, преди да полетят на лов за насекоми в разораната земя. Тези белокрили аристократи тупкаха спокойно и важно с меките си, плоски крака с плавателни ципи сред стърчиопашки, скорци и врани със зли очи, черни като сажди. Това трая, докато наближиха плугът и конете. Тогава всички политнаха в рояк, като пляскаха с криле и крещяха. Земята трепереше под тежкото тупане на копитата на конете и се пръскаше около палешника. Блестящото желязо светна, когато чичо му на завоя вдигна плуга. Керстин хранеше конете с картофи и ги галеше по лъскавите кафяви шии. Колко беше смела тя! — мислеше си Валдемар.

— Де живееш ти? — запита той при първия удобен случай да си поговорят.

— Там. — Тя показа една червена къща от другата страна на потока.

— Не е далеч оттук — каза той. Сетне те се спогледаха и преди тя да успее да погледне встрани, той откри, че очите й бяха сиви, с малък зелен кръг близо до зениците.

— Погледни как ни гледа твоята братовчедка — каза тя, — Сигрид не харесва, че се спираме и разговаряме.

На следния път, когато се срещнаха, той запита:

— Как е цялото ти име?

Тя не искаше да го каже, но той настоя и накрая тя каза, че се нарича Керстин Матилда Йозефина Ларсон.

Той се засмя сърдечно, но момичето не последва неговия пример.

— Колко глупави сте понякога мъжете! — извика тя и от очите й започнаха да хвърчат искри. — Смеете се на неща, които не могат да се променят!

— Ако ти можеше да ги промениш, аз щях да се разсърдя — възрази той. — Но каква западно готска градация! Бързо степенуване — Керстин Матилда Йозефина, — а на края идва Ларсон, като нещо много плоско.

— Наистина всички не могат да се наричат Стендал — каза тя тихо. — Някои трябва да се наричат Ларсон и дори Першон.

— Знаеш ли какво е западно готска градация? — запита той, за да промени разговора.

— Валдемар — каза тя, като присви очи, — извънредно много трябва да внимаваш да не се превърнеш в западно готска градация!

Той постепенно изоставаше както в бъбренето, така и в работата, а тя садеше картофи и в неговите редове.

— Ти ми помагаш.

— Ни най-малко.

— Не отричай! Не вярваш ли, че ще смогна?

— Да, ясно е, че ще смогнеш — каза тя и го погледна подигравателно отстрани.

Отново го обзе желанието да говори за нещо друго. Той запита:

— Какво да направи, човек в този забутан край, ако иска да се забавлява някоя вечер?

— Да се забавлява ли? — тя го погледна с недоумение.

— Да! Да срещнеш хора, да танцуваш, да пееш, да говориш, въобще всичко.

— Тук не танцуваме… Да… долу при езерото лете, понякога.

— Лете! Какво правите през останалата част на годината? Зимен сън ли спите?

— Ох — извика тя ядосана. — Тук има много неща, вярвай ми, има един черковен младежки кръжок, а също младежкото и спортното дружество имат събрания почти всяка събота. Освен това долу до гарата има и кино.

— В което дават филми от миналата година, нали?

— За нас те са нови. Но аз никога не съм ходила там — добави тя тихо.

— И тъй, тук има спортно дружество, това е хубаво. А каква дейност развива младежкото дружество? Не е ли франкмасонско?

— Не, но все пак проверяват кои са дошли. Имат любителски театър с песни и музика. Освен това играят народни хора.

— Често ли ходиш там?

— О, не. Аз още не съм станала член на дружеството.

— Какво правиш тогава? При майка си ли стоиш у дома?

Тя го погледна ядосано.

— В събота вечер човек е тъй уморен, че най-често иска да си отспи.

— А, тъй, ах, да… Да, все едно е дали спиш, или играеш народни хора. Наистина чувствува се, че съм попаднал на село.

— Лете също може да се танцува в стария магазин, долу до пристанището.

— Лете да, но дотогава има време. Докато настане лятото, можеш да умреш от скука.

— Мислиш ли, че тук е скучно? — запита тя със симпатия.

— Не мислиш ли и ти така? Харесва ли ти тук?

— Ясно — отговори тя, като втренчи очи в изцапаните си от пръст ръце.

— Керстин — каза той и взе кофата си, за да започне пак да сади, — все пак аз трябва да се срещна с хора. В противен случай ще пощурея. Кога ще има събрание в някое от тези дружества?

— Младежкото дружество има среща тази вечер в голямото училище.

— Е, значи винаги може да се отиде там и да се види кое как е, нали? Ще дойдеш ли и ти?

— Не зная. Още не ми позволяват.

— Не ти ли позволяват? Кой? — изсмя се той.

— Ех — извика тя недоволно, — не е приятно да се говори с тебе, щом си толкова важен…

На Валдемар му се искаше най-много да отиде и да си легне. Боляха го главата и гърбът. Но гордостта му забраняваше да издава слабостта си. Най-после, като насадиха последния ред, те се върнаха в къщи и след вечеря неприятното чувство изчезна и той пак стана дружелюбен.

— Ето една малка певица — каза чичо му и сложи ръката си на рамото на Керстин. — Покажете един на друг какво можете.

Валдемар донесе веднага китарата и почна да я настройва, а Сигрид гледаше намръщено.

— Аз не знам нищо — каза момичето смутено и се задърпа.

— Не знаеш ли? — засмя се чичо му. — А пееш соло в черковния хор!

— Запей де — подкани я Валдемар и започна да дрънка една след друга няколко мелодии. Но тя се изчервяваше все повече и повече и накрая призна:

— Не знам такива песни.

Но тя можа да изпее „Само един ден, един миг насаме“. Докато акомпанираше на китарата, той слушаше гласа й.

— Аха, разбира се, нешколуван, но инак не е тъй лош.

Тя имаше усет за музика и той сега разбра защо чичо му се възхищаваше безрезервно от нея.

Валдемар изпя няколко песни и почувствува превъзходството си. Но той се зарадва много, когато видя, как тя слушаше. Нейното лице беше спокойно и нежно, а ръцете си беше кръстосала на скута. Всъщност тя беше облечена в дрипи, горката, но човек забравяше това пред онова, което излъчваше нейната личност, това, което преливаше, светваше и караше да се забравят жалките, дребни грижи.

„Да, блестящият и дълъг лъч

От мястото, дето е вечерницата над Силиян,

Ще можеш да влезеш в рая

Тази вечер на брачна разходка?

По тесния и треперещ под.“

Когато прозвуча последният звук от китарата, тя беше като в транс. Той я погледна възхитен. Но и тя го предизвика да я закачи.

„Рицари около кръглата маса,

Да вдигнем ний чаши,

Защото хубаво е нашето вино!

А когато аз умра, нека ме погребат

В една маза, където има хубаво вино.

В една маза, да, да, да, в една маза, не, не, не,

В една маза, където има вино.“

Тя изглеждаше унесена, а Сигрид сумтеше високо. Но чичо му се усмихваше. А когато момичето си отиде, той каза:

— Никога не съм виждал някой да се вслушва като нея — тя те поглъщаше с поглед!