Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (8)

VIII
След това

Той почна да тича. Вълните се разбиваха глухо във вълнолома, а пяната понякога стигаше до краката му. Вятърът виеше, а от езерото се чуваше тътен. Въздухът беше изпълнен с ледени иглички, които пареха ръцете и лицето.

Той пъхна ръце в джобовете си. Лявата му ръка напипа нещо меко и космато. Веднага разбра какво беше — плюшеното котенце с панделка и бяла муцунка, с две зелени перлички вместо очи. Спря се, извади талисмана и дълго го притиска към лицето си.

После го захвърли в езерото.

Но вятърът го върна и той падна на пясъка до краката му.

Гледаше го вторачено, докато една вълна го подбра и го повлече със себе си надолу. Водата се дръпна назад, а пясъкът остана гол до идването на следващата вълна — сивочерна с бял гребен. Тя се издигна сводообразно, плисна се чак до краката му, сграбчи котенцето и го скри.

Едва тогава той сякаш се освободи и успя да продължи своя бяг.

 

 

Валдемар стоеше в кръга и чакаше да го поканят. Изведнъж една плаха ръчичка сграбчи неговата ръка. Без да пита, той обърна гръб на танцуващите и тръгна с нея.

— Вале — помоли тя, — можем ли да се върнем в къщи?

— Защо веднага? Нали скоро ще свърши!

— Моля те, закарай ме! Ще бъде много мило от твоя страна!

Послуша я. По пътя тя му каза, че Клас искал да я придружи до в къщи. Тя отказала, после той настоятелно я канел да танцуват. Поради това тя не посмяла да остане по-дълго.

„Голямо дете!“ — помисли той и приготви мотоциклета си за тръгване, докато тя слагаше китарата на гърба си.

На празничния площад бяха приключили вече.

„Прекрасна е вечерта, тиха и чиста.

Слънцето около планината пръска светлина…“

Пееха те в унисон. Юлската нощ беше изпълнена с настроение, странно, чудесно настроение.

В гората хората сновяха, търсеха велосипедите си, вдигаха шум и ругаеха. Замълчани, щастливи, уморени двойки бързаха по пътя, за да се приберат по-рано у дома. А над тях шумяха безплътни духовете на мрака, нарушителите на спокойствието.

Два автомобилни фара светнаха. На тяхната светлина те видяха как една дребна жена се вкопчи в някакъв мъж.

— Кале, Кале, не отивай при тях!

От полусянката долетяха задавен смях и думите:

— Ах, ела сега тук, рано ще попаднеш в леглото на Ели. Имаме още четвърт час.

Той се отскубна от ръцете й.

Момичето политна назад като сляпо, блъсна се в едно дърво, вкопчи се здраво в стъблото му и сведе чело. Косата й се разпиля по раменете подобно на летяща светлина.

Автомобилът се носеше леко, светлината ставаше все по-рязка и запечатваше в паметта всяка подробност. А хората, уплашени бягаха като от някаква мъка, която никой не разбираше и не можеше да измери.

— Трябва да й помогнем — въздъхна Валдемар.

— Не — каза Керстин тъжно, — няма да се намесваш. Никой не може да й помогне, дори и аз, макар че съм най-добрата й приятелка. Остави я и този път сама да си помогне, така ще е най-добре. Няма да има нужда да се срамува, че е стигнала дотам да я съжаляват!

Дете на страната на хиберборейците — с широките простори, твърдата воля и нежната гордост! Това си ти, Ели — да, да. Валдемар мълчеше.

Когато няколко минути по-късно те чакаха, да минат на кръстопътя, наоколо им се чу груб смях на много хора.

— Виж, ето ги!

— Няма да стигнат далече!

— Довиждане, бяла фуражко, довиждане, хубавице!

— Безобразници! — изсъска тя наранена.

След известно време моторът започна да кашля, да се дави и отведнъж спря. Те слязоха и Валдемар го откара встрани. Там провери всичко — от бензина до стартера. Не намери никаква неизправност, но въпреки това моторът не работеше. Керстин светна с фенерчето си, а той разглоби карбуратора.

Всичко беше плътно залепено. Валдемар изруга:

— Захар! Някой злодей е насипал захар в резервоара! Сега мога само да го постегна и да се опитам така да стигна в къщи. Трябва да го попочистя на дневна светлина.

В това време тълпата беше отминала по пътя сред низ от светлинни бисери, дълъг керван от смях, песни и весели разговори. Така че когато продължиха, изглеждаше, че са останали сами, а това беше хубаво. Тя не каза нищо, хвана мотора и започна да го тласка.

— Не, Керстин, няма нужда да ми помагаш.

— Ах — възкликна тя, — добре е, че си помагаме.

Когато стигнаха до дългите склонове, той започна да пъшка и каза, че трябва да скрият мотоциклета в гората, за да си го вземе сутринта.

— Не — противопостави се тя, — там може да го намери някой.

— Ще ти бъде много тежко!

— Не съм свикнала да се отказвам от начинанието си — заяви тя в отговор на думите му.

На хълма, ограден от планината и гората, беше тъмно. Но звездата, която светеше над хребета право пред тях, като че се приближаваше, а това може би беше добър признак. Изведнъж един колоездач без фар долетя като дух от света на сенките. Само на няколко метра от тях гумите по чакъла на шосето изшумяха.

— Здравей, Керстин! Искаш ли да те откарам?

Мълчаха. Той продължи.

До хребета пътя им препречи тълпа от момчета на велосипеди. Те започнаха да се смеят гръмко, така че ехото отекваше чак в гората, а после попитаха:

— Лесно ли върви, а?

— Искаш ли да дойдеш с нас, Керстин?

— Ела с мен!

— Или по-добре с мен!

— Колко оборота има този мотор?

— Колко харчи на миля?

Валдемар светна с фенерчето си.

— Пуснете ни!

— А, досега не бързаше толкова!

Едно от момчетата хвана Керстин за ръката. Тя го удари по лицето. Валдемар се намеси, а момчетата започнаха да ритат мотоциклета.

— Можете да говорите каквото си искате!

Тя се опита да го възпре и пошепна нещо, което той не чу. Момчетата се дръпнаха, но после започнаха да се окуражават взаимно.

— Дръжте го! Такъв книжен плъх не е силен. Да намокрим шосето с него!

Валдемар се спря.

— Не смееш да се приближиш! Страх ли те е? — подиграваха се те.

Той ги слушаше и си мислеше: „Казват, че културата била нещо неестествено, че първоначалното състояние на човека е животинското и че с цялото възпитание се цели да се научат децата да прикриват вродената си природа. Но все пак жалко е, че независимо от възпитанието на цели поколения, културното лустро е толкова тънко“.

— Елате един по един, проклети циркаджийски маймуни! — подкани ги той и насочи фенерчето си към един здравеняк, който стоеше отзад.

— Хей, ти, там, свали си яката, за да те видим по-добре! Или не смееш, Нисе Холм, страхливецо, който бягаш и от по-слабия?

Не беше довършил, когато някой се шмугна зад него. Керстин извика и в последната секунда той избегна един боксов удар по тила. Вместо това сам нанесе удар и видя как момчето се строполи и изчезна надолу по насипа. Другите измърмориха нещо. Навярно съжаляваха своя другар. И понеже смятаха, че са доста, настъпиха в полукръг. Валдемар почувствува ледените прегръдки на страха да притискат сърцето му. Щеше да свали един-двама, но после беше загубен.

Изведнъж той започна да тършува из джобовете си и насочи една грозна лъскава тръбичка срещу тях.

— Стига шеги! Дайте ми път, иначе ще ви насоля!

Настана мъртва тишина. Трима от тях избягаха веднага в храстите. Останалите грабнаха велосипедите си и поеха надолу по хълма. Керстин и Валдемар продължиха.

— Това пистолет ли беше? — запита тя.

Валдемар се засмя и показа какво беше държал в ръката си.

— Ами, запалката ми! Здравият разум трябваше да подскаже на тези бандити, че не се движа с огнестрелно оръжие в ръка!

— Решиха, че си способен на всичко — каза тя. — А с твоя глас ще ги уплашиш, дори само ако им покажеш една писалка. Но слушай, не трябва да наричаш тези момчета бандити. Поотделно те са много мили. Само когато се съберат на групи, искат да изпъкнат с нещо.

— Разбира се, поотделно те не смеят да си покажат истинската природа.

— Не бъди лош — това са малки момчета!

— На каква възраст са те?

— Приблизително колкото мен.

Сега той се изсмя.

— Колкото тебе ли? И въпреки това ти се държиш така, като че ли си им майка или поне по-голяма сестра!

Тя го изгледа изненадано. Явно беше, че е обидена, задето не разбира нещо толкова обикновено.

— Нали съм момиче! — отбеляза гордо.

— Това ме кара да си спомня нещо, което каза Нани: „Жената не е капризна, тя само мисли по-бързо и реагира другояче“. Може ли с това да се обяснят твоите дребни капризи? Досега не смеех да те запитам.

Тя се стъписа и тръгна с вирнат нос, като гледаше право пред себе си. Чувството за мъчителна празнота отново го сграбчи. Тя беше толкова мила… Тъй странно мила… И толкова недостъпна!

— Керстин — помоли той, — не ми се сърди, че те запитах. Не исках да кажа нищо лошо.

— Кое ми гарантира това? — възмути се тя, но не изглеждаше сърдита. — Вярваш ли, че бих играла ролята на дива котка, за да можете наистина да разберете колко съм нищожна? О, не, всичко друго, но не и това. Не исках да изменя на компанията, но не можех да постъпя по друг начин. А това беше твоя грешка.

— Охо — възкликна той.

— Не бъди глупав сега — мълчи и слушай!

Можеше ли той да не слуша какво приказва едно дребно 17-годишно момиче, което упорито тласка от другата страна неговия мотоциклет, макар че не беше длъжно да го прави?!

— Отговори ми на въпроса — помоли тя. — В кое момиче от тези, които бяха застанали на моста, си влюбен? В русото или в черноокото?

— Влюбен ли? — Той се задъха при тези думи, а мислите му отлетяха. Какъв беше този нов каприз? Вече беше помислил, че тя си е въобразила нещо, но да повярва сега в това не беше никак лесно! Все още ли бе такова дете, тази Керстин!

— Да, влюбен. Една от тях те нарича „мили“.

Той не можа да се сдържи и се засмя.

— Русата беше, но това не означава нищо. Такъв е маниерът и на говорене. Бяхме съученици.

— Ти ме смяташ за глупава, но трябва да разбереш моето положение. Не си ли спомняш какво ти казах преди няколко дни? Казах ти, че цялата пролет се опитвах да не мисля за теб. Накрая не можах да скрия в себе си онова, което все още чувствувам. Не бях ли студена към теб, кажи?!

— Не, не си била.

— Имах желание да оставя нещата да си вървят по естествения път. А сетне те видях с тези трите и всичко рухна. Чух как те говореха леко, бързо и живо — съвсем различно от тукашните хора, а ти не приличаше на себе си. Когато минах покрай вас с велосипеда си, се боях до смърт да не извикаш след мен, защото не бих могла да ти отговоря с нито една дума.

— Но това не беше основание да отказваш да участвуваш в пиесата, малка глупачке.

— Да! Аз дори не исках да те виждам, защото ако те видех пак, щях просто да се стопя, да се стопя като восък.

„Да се стопи като восък — помисли си той. — Твърд восък беше това! Но температурата изглежда беше много висока за едно момиче в такава възраст, при това възпитано едностранчиво, за което всички чувства бяха смешни и лоши, вероятно защото неговите възпитателки през многобройните поколения не са могли да намерят отдушник на своите чувства.“

— Лежах будна нощем, размислях и вече се разкайвах. Сетне един предиобед дойде ти.

— Защо тогава се държа толкова глупаво? Защо се криеше, щом като вече те бях видял, малка дива котко?

— Защото изглеждах като вещица! — заяви непринудено тя. — За нищо на света не исках да се покажа в такъв вид пред хората, най-малкото пред тебе! Ти толкова се разсърди! Тогава си помислих, че е все едно… Но следобед ти съжаляваше и дълго гледа след мен. А когато се отчая дотолкова, че се опита да играеш ролята на иронизиращ, аз не можах да издържа повече…

Тя сложи ръката си върху неговата между амбриажа и ръкохватката на мотоциклета и се усмихна. И той се усмихна, радостен, че гордостта и лошите предчувствия се бяха изпарили.

Една вечер със своя стар раздрънкан велосипед дойде Клас. Валдемар направи гримаса, понеже тъкмо се беше измил и преоблякъл, след като беше карал сено.

— Не те ли безпокоя? Ще излизаш ли?

— Не, не бързам толкова.

— Само за малко. Може би ще хвърлиш поглед на тази пиеса? Освен това има още някои дребни неща.

Седнаха отвън, на зелената трева и Клас запита настойчиво:

— Искаш ли да я видиш веднага? Не е дълга.

— Но все пак трябва да разполагам с много време, за да мога да дам правилно мнение — защищаваше се Валдемар.

— Но нали можеш да прочетеш тази малка новела?

— Добре — съгласи се домакинът, като се надяваше, че след това Клас ще си отиде.

Разказът беше написан на лоша хартия за писма с разводнено мастило, но стилът му беше добър. Ясни и четливи се нижеха буквите и думите по хартията. Неприятно бе, че през цялото време докато Валдемар четеше, Клас говореше и настояваше за мнение.

— Чете ли днес в областния вестник доклада за празника? Хубав шаблон, нали? Винаги трябва да пиша както се харесва на хората… Няма нищо по-угодническо от редактирането във вестник — редакторите мислят само как да се понравят на читателите, а в докладите трябва да преобладава положителното. Ако имаш собствено мнение, трябва да го криеш грижливо. Ако Петершун в Крукен или някакво друго дребно човече навърши петдесет години, това се съобщава с ред и половина. Но когато председателят на комисията за събиране на коне Йохансон или блоковият ръководител Стенсон навършат петдесет и една години, за тях трябва да се напише половин колона, като се изтъкне, че юбилярът се радва на всеобщо уважение и неговата дума тежи при разискванията в общината.

Репортажите за състезанията в спортното дружество с изброяване на резултатите и тъй нататък не могат да заемат повече от четвърт колона. За годишното заседание на ръководството на библиотеката се отделят най-много десет реда, а за шивашките акции с вечеринки в мисионерския клуб се предоставя цяла колона.

А погребенията! За бабите в старопиталището се пишат по два реда, което ми донася осем оре^[1].

Но в замяна на това аз мога да спечеля две-три крони, ако Свенсон благоволи да хвърли топа. В последния случай винаги трябва да се пише, че загубата е голяма и че той оставя светъл и незабравим спомен, дори ако на цялата община е известно, че е бил стара лисица, която само дяволът е могъл да обича. А роднините идват като гладни кучета и започват да се джавкат за неговото наследство, след като години наред са искали старецът да пукне… Един път пиша, че погребението е било тържествено и трогателно, втори път — че е било вълнуващо и тържествено. А колкото повече чекови сметки и общински поръчки е оставил този дяволски човек, толкова по-тържествено, трогателно и вълнуващо е погребението му. Мислещият човек употребява перото си да пише подобни неща, само защото има голяма нужда от пари.

Но, Валдемар, наесен пак трябва да се занимавам с тази напаст! Ако по-късно бъда възпрепятствуван и не мога да напиша повече нито ред в областния вестник, все пак трябва да изнеса това. Йосиас Хелден навършва 85 години и по този случай се налага да се напише статия огън и пламък! Мога да измамя редакцията, важното е както трябва да формулирам необходимостта от това. Но за публиката всяка дума в тази статия е нужно да бъде ясна като бял ден. Представи си човек като Хелден, оратор и проповедник, предопределен да заеме място в партера на царството небесно! Той е член на безброй комисии и комитети, той е застанал като тапа на гърлото на общината, за да не могат да изскочат младите. Все пак на предишните избори изгуби председателското си място. През последните четиридесет години никой не е нанесъл такава голяма вреда на общината като Йосиас Хелден, дори ако го сравним с пастора и неговата свита от баби. Защото, въпреки всичко, пасторът няма вече истинска сила; ако той откаже да постави обява, че дадени хора желаят да встъпят в брак, независимо от това те ще се съберат. А ако откаже да причести младото момче или момиче, за тях това е все едно. Но ето Хелден беше застанал в центъра на всичко и знаеше каква хватка да приложи. Но колкото и да го мразеше народът, само младежта беше достатъчно смела да агитира против него. И успя да го изтласка, макар че почти всичко висеше на косъм. Това е едно от малкото неща, заради които уважавам много младежкото дружество. След това той боледува един месец. — Клас се засмя злобно.

— Човек като него не търпи никого до себе си. Поради това той и пасторът са смъртни врагове и се изкарват един друг изчадия на ада за велика радост на честните езичници. Неговото момче ходи наоколо като душевноболно, заеква и има спазми. Хората твърдят, че то е било уплашено още като дете и аз им вярвам. По-рано Хелден имаше много ратаи. Тогава по-бедните селяни нямаха друг избор, но сега вече малко хора са съгласни да стават ратаи. Затова той взема няколко храненици още от десетгодишна възраст. Те винаги могат да доят кравите, да почистват и да цепят дърва. На училище отиват, когато имат време. Сега при Хелден има едно зверче с кафяви очи — мисля, че това момче се казва Турстен. За него часът на свободата ще удари всеки миг, скоро навършва шестнадесет години.

Знаеш ли, като гледам имението на Хелден, ме обзема копнеж да не го виждам вече. Когато бях на 16–17 години, мечтаех някоя нощ да го подпаля. Много бях страхлив за да го сторя, и може би тъй стана по-добре. Но сега се надявам гръм да го удари, да стане късо съединение или нещо друго. Представи си как ще горят сухите стари бараки със сламени покриви — така, както са построени нагъсто!

Валдемар обаче не виждаше смисъла. Колкото и убедително да разказваше Клас, Валдемар поглеждаше към часовника си. Навярно тя отдавна си е отишла у дома…

„Ако не свърши скоро, ще го помоля да ми позволи да тръгна!“ — помисли си той.

— Е, Валдемар, как ти харесва новелата?

— Тя е странна, увлекателна. Но аз не разбирам напълно какво искаш да кажеш с тази приказка.

— Това не е приказка, а действителност.

— Дори в XVII век Швеция не е могла да бъде така назадничава! Не мога да повярвам, че един процес срещу вещици е бил толкова зверски!

— Да-а, хората винаги са били еднакви, а данните съм взел от стари случки.

Разказваше се за една млада жена, за нейния любим и за това как останалите им завиждали. Тя разбирала от лекове и често помагала на селяните, защото желаела доброто на всички. Но нейният приятел починал и завистливите й съседи използували случая да си отмъстят, като я обвинили за това нещастие. Онези, на които тя помагала най-много, били най-жестоки и отсъдили да я изгорят жива. А младите жени, които й завиждали на хубостта, били много доволни, че димът няма да задуши вещицата, преди пламъците да сторят своето.

Валдемар беше доста впечатлен. Клас каза:

— Разказът е добър, не виждам какво може да се промени в него, но вестниците не искат да го поместят. Един религиозен вестник, обхванат от паника, ми отговори, че разказът бил отвратителен. Помолих да ми го върнат и изтъкнах, че в такъв случай и историята на Исус Христос също би трябвало да е отвратителна, защото и в нея се говори какви са хората — днес те викат: „Осанна“, а утре „Разпни го!“. Впрочем имаш ли връзки с журналисти? Тук човек е като в пустиня, не може да стигне до някаква живинка…

— Не, нямам такива връзки — каза Валдемар, зле настроен.

Най-после Клас си отиде и Валдемар се затича към равнината, като държеше ръкописа му в ръка. Но тя вероятно си бе отишла, натъжена и сърдита.

Някакъв бекас се обади. Не, това не беше бекас. Тих гукащ смях го накара да се затича в обратна посока.

Зад хамбара стоеше Керстин и се смееше.

— Ти ли си! — той сграбчи ръката й. — Толкова се бях уплашил, че си си тръгнала.

— Дойдох си късно, та помислих, че си се уморил да ме чакаш и си се върнал. За какво толкова интересно разговаряхте с Клас? Наблюдавах ви най-малко четвърт час!

— Той говореше. Написал е куп глупости, които иска да прочета.

— Мога ли да ги видя и аз?

— Да, ако толкова желаеш!

Прозорците на хамбара бяха широко отворени, а до стената бе поставена стълба. Валдемар се покатери по нея и помогна на Керстин да го последва. Седнаха върху сеното. Тя започна да разглежда написаното от Клас. Но Валдемар не четеше, дърпаше косите й и я гъделичкаше с една сламка по гърба. Керстин обаче толкова се беше съсредоточила в четенето, че почти се обиди.

— Стига си чела! — помоли той.

Керстин пусна ръкописа, засмя се и легна по гръб върху гърдите му, като протегна ръце. Той бързо я хвана през кръста, повдигна се и я притегли. Керстин го гледаше и се смееше, а когато Валдемар приближи устните си до нейните, тя притвори леко очи и полуотвори устни в очакване.

Лежаха така известно време, като се прегръщаха, целуваха се и си шепнеха. Валдемар усети, че му става горещо, близостта на тялото й го възбуждаше. Ръцете му станаха дръзки и настойчиви, но тя го отблъсна.

— Не бива да правиш, това!

— Защо?

— Как може да питаш толкова глупаво?

— Нали не ми се сърдиш?

Тя се засмя тихо и го притегли към себе си, притисна главата си до лицето му, дишайки нежно и топло срещу него.

— Не — пошепна тя, — не се сърдя. Но обещай ми, че ще бъдеш мил с мен! Обещай!

— Обещавам! Но, моя малка глупачке, аз не исках да ти сторя нищо лошо!

Керстин не отговори, само лежеше тихо и гледаше нагоре към покрива, през чиито дъски се подаваха тресчици като черни бодли. Паяжини висяха на гирлянди, на места позлатени от залязващото слънце.

Валдемар гледаше момичето. Пъстрата й рокля бе силно пристегната в талията, малките й гърди обтягаха плата, а гънката в средата на деколтето изглеждаше съблазнително дълбока и нежна. Бедрата й бяха заоблени и стройни, узрели и високи, а през тънката материя прозираха очертанията на краката й. По стъпалата й бяха полепнали няколко жълти сламки, които се открояваха върху златистокафявата й кожа.

Валдемар запя:

„Бог когато цветето създава,

стрък красив и сочен той извайва,

после листицата му поставя,

след това избира чародеен цвят

и му вдъхва галещ аромат.“

— Не, мила Керстин, така беше:

„Бог кога момичето създава,

правилата същи съблюдава:

дава стан — фиданка, устни сочни,

след това със замах верен,

взема багрите и светлината,

смесва ги и прави й душата.

И момичето виж как блести

сред цветята с нови красоти,

от господнята ръка дошли,

за утеха сред неволи зли.“

Тя се смееше тихо:

— Хубаво е! — после добави: — Не ми харесва „избира чародеен цвят“, „сочен“ и „взема багрите и светлината“. Звучи някак пошло. Сред красивото се прокрадва и нещо грозно. Това рецепта за вълшебно питие ли е?

— Нима животът не е смес от хубаво и лошо? — Човекът, по-точно жените и най-вече ти, не сте ли вълшебно питие?

Керстин се усмихна — нито се съгласи, нито се противопостави. Той я гледаше изпълнен с възхищение. Не бяха ли създадени един за друг?! Нейното възпитание я беше направило недостъпна, но нима нямаше да го превъзмогне? Не бе студена, в противен случай нямаше да целува така! Беше само стеснителна и непредприемчива; по-късно щеше да стане отстъпчива кукличка като останалите. Сладка кукла, великолепна партньорка в любовта за едно лято… Съгласно всички повели на здравия разум гладът за живот трябва да се изживее, докато човек е млад. В противен случай той ще започне да гложди и ще породи най-различни противоречия, които могат да преобърнат всичко с главата надолу. И тук младежите живееха по този начин. Те не бяха глупави, но явно имаше и някои, които бяха възприели старото ортодоксално учение на ония, които мразеха живота! Плътта трябва да се бичува… Керстин живееше все още с тези представи. Но момиче като нея, младо, жизнерадостно и отзивчиво, скоро щеше да захвърли смъртното бреме на предразсъдъците и да запази само онова, което поощрява здравото развитие. Тя беше достатъчно силна и умна, за да противостои.

— За какво мислиш? Целуни ме! Какво толкова си потънал в мисли? — пошепна Керстин.

Беше се здрачило. Ръцете й нежно се сплетоха около шията му. С горещи и жадни целувки отговаряше на неговите ласки. После обаче той стана настоятелен. Лицето на момичето се изопна, в очите му се появи страх:

— Ако не ме пуснеш, ще си отида!

Не, нищо не можеше да се направи. Той беше добър психолог, за да упорствува повече тази вечер. Изведнъж му се стори, че се е уморил и се зарадва, когато тя каза, че трябва да си отиде у дома. Противопостави се само привидно. Но тръгна да я изпрати и те изминаха петстотин метра за един час. Вървяха един до друг, прегърнати, понякога тя облягаше глава на рамото му. При прощалната целувка той я притисна силно, а тя го послуша с желание. Беше се зачервила и дишаше тежко, а той си мислеше: „Скоро ще се предадеш, дръзка малка крепост“.

Когато се прибра, той прочете дълбокомислената философска пиеса на Клас за основните принципи на живота и битието. Какво мнение да даде? Ах, нямаше никакъв риск, тази пиеса никога нямаше да се играе. Кои любители — артисти ще могат да изговорят тези реплики, тежки и натруфени като сгради в стил барок, за да прозвучат разбрано? Те никога нямаше да бъдат естествени.

„Що е изкуство? Какво изобщо е изкуството?“ — запита се той.