Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (6)

VI
Светулките

Той се носеше бързо надолу. Чуваше шума от езерото и скоро пресече шосето и слезе на брега. Един приличен на крило облак се плъзна настрани и изведнъж месецът лъсна като сребро над черносивите люлеещи се вълни. Плажът приличаше на светъл пояс между водата и черната гора. Кеят беше пуст и празен, всички хижи нагоре из планината бяха затворени, луната блестеше в кулата на силоза и във витрините на магазина.

Изведнъж той се стресна. Съвсем до него, долу в пясъка, светнаха три дребни сини искрици. Те святкаха и гаснеха, но отново се появяваха със същата сила.

„Светулки, светулки искрят,

светулки, светулки блестят.“

Той заряза велосипеда и се хвърли на колене над тях. Искаше да ги хване с ръце.

Но това бяха само три парченца стъкло. В същия миг луната се скри и стана по-тъмно отпреди.

 

 

Настъпи средата на лятото. Беше топъл, спокоен и блестящ ден. У чичо му бяха дошли на гости сестрите на Сигрид и съпрузите Стендал. Настроението през миналия ден не беше хубаво. Между Сигрид и другите то не отиваше към подобрение, а се сменяше между крайно важна заетост, ледена студенина и жажда за спор.

Когато седнаха до масата в столовата, Агнес упрекна Сигрид:

— Но ти не си поставила прибор за себе си!

— Извинявайте, но аз нямам време да седя — каза Сигрид, като сервираше картофи.

— Ах, не бързаме толкова — помисли си Ханс, най-старият. — Седни и се опитай да ни позабавляваш малко, стара таралежко! Представете си — промълви той към другите, — никога не съм я видял да седи на масата като хората. Винаги тича наоколо, бърза и само от време на време хапва по нещо.

— Има хора, които се радват, че Сигрид бърза — каза чичо му. Годеницата на Рикард, дребната червенокоса Ула, се обади:

— Как стана така, че ти не се омъжи, ти, която си толкова работна?

— Много ги избирам — отговори Сигрид рязко.

Валдемар наблюдаваше събралите се около масата. За да се разсее, той ги изглеждаше един след друг от край до край.

Там бяха баща му и майка му и тъкмо сега изглеждаха студени и недостъпни. Зад майка му блестяха злобно очилата на Хелга, която изглеждаше кротка и благородна с голямата си, посивяла коса. До нея седеше Агнес, малко нарисувана, малко натруфена, малко ондулирана, малко поразчорлена и малко занемарена със своето едро, плоско, бледо домоседско лице с порест нос. Тя се опитваше да се държи изрядно, но сърбаше и малко мляскаше. Под лака се виждаха бледите й нокти. Разбира се, бисерът на третия пръстен на лявата й ръка беше фалшив. За нея нямаше значение, че бисерът е фалшив, стига да е голям.

До нея бе седнал чичо му, тих и печален. Крака си беше сложил на стол. Той стискаше здраво бастуна си и поглеждаше уплашено винаги, когато някой от безгрижните здрави хора се доближеше повече до бинтованата скъпоценност. „Колко си приличат татко и чичо, и колко различни са те същевременно.“ Баща му беше бледен, отпуснат, фин, почти тесноплещ наред с чичо му, но по-широк надолу, с изопнат гръб и бели ръце, със същия профил, същите очи и уста и същата горда извивка на тила.

До чичо му седеше Ханс. Той беше железничарски работник, със сива кожа на лицето, неспокойни очи и мазни юмруци, които не можеха да се измият. Беше пил предишния ден, а днес си беше допил. От време на време той объркваше чинията си и непрестанно слагаше ръка върху рамото на Ула и й доверяваше нещо. Тя се дърпаше и бършеше струята слюнка по бузата си. Постепенно тя се свлече почти върху коляното на Рикард. Валдемар й намигваше и тя му кимваше. Ула бе чистичка, дребна, червенокоса, с бяла кожа без лунички, а светлозелената й рокля бе толкова тънка, че през нея се виждаха всевъзможни неща.

Рикард изглеждаше изряден, нещо, което той съзнаваше. Винаги, когато казваше нещо, той започваше така:

— Ние в държавните железници…

Но колкото и да се гордееше с държавните железници, които днес му даваха повод да играе ролята на представител на висшата класа, той се радваше повече, че има отпуск до двадесети юли. Страхуваше се особено много да не говори на собствения си диалект и вместо него говореше на прекалено скован шведски език. Той го смесваше с чужди думи, които нито знаеше да изговаря както трябва, нито знаеше да употребява на място. Забавно беше да го слуша човек, но с време започна да става непоносимо досаден.

— Ние в държавните железници постъпваме така и така…

— Дявол да го вземе!

Беше почти успокоително да се наблюдава Сигрид, когато сервира. От нея лъхаше вътрешна и външна чистота. Може би и тя играеше роля, за да се прикрива. Но с време маската й ставаше симпатична.

Тя беше постлала масата за хранене с покривка, върху която бе наредила порцелан и чаши, цветя и прибори. Валдемар не можа да намери никакъв недостатък. Но как бе успяла да се справи с наредбата и храната? Сигурно не беше спала дълго през нощта. Малко по към покрива с по големи прозорци един бухарски килим вместо изработените в къщи черги, едно махало рококо от 40-те години, вино вместо разредения ягодов сок, а вместо малките бляскави очи на почетната награда — цветя от един градинар — така следваше да изглежда един малък обед у инженер Стендалови.

Изведнъж оттатък вратата се чу гласът на Сигрид, много нежен и закачлив.

— Така — а, моето момче… събуди се и после ще отидем при мама… — Тя влезе, като носеше на ръце сина на сестра си. Момчето току-що се беше събудило. Косата му бе разрошена като увехнал чим.

— Представете си, той е лежал и спал цял час на кушетката в кухнята! — тя се смееше щастливо и доволно. — Писни, златно пиленце!

Майката извика:

— Подай ми Туте! Ух, не обичам стари моми да се занимават с чужди деца.

Изражението на Сигрид замръзна отново и лицето й позеленя. Тя погледна надолу. А тригодишното момченце погледна с ококорени очи, обидено и ядосано. Устата му имаше цвят на вишна. То се потърка по лицето и започна да хленчи.

— Ела при мама, Туте!

Отговорът му прозвуча високо и ясно:

— Не!

Сигрид го сложи на пода и излезе.

— Пази се от майка си, Туте — каза чичо му и очите му заиграха. — Не отивай при майка си!

Момчето отиде веднага при нея и започна да гледа, като опря брадичката си на ръба на масата.

Ханс се оплакваше от времената, като бъркаше без желание в чинията си.

— Всичко става несъразмерно скъпо в сравнение със заплатите. Селяните трябва да фабрикуват пари — толкова е скъп животът.

Тази тема варираше до безкрайност, а сетне той въздъхна:

— Във всеки случай селянинът е страшно добре. В чифлика си той има всичко, няма нужда да купува нищо.

Сет Стендал му отговори решително:

— В такъв случай, защо не остана на село?

Ханс поиска да се отбранява, но се забърка в противоречия, даваше половинчати мнения, за да започне да изказва след тях нови. А когато разбра, че никой не го слуша, той млъкна.

Момченцето дръпна покривката.

— Туте, седи при мама!

— Не, не сега, Туте, майка се храни. Не дърпай покривката!

— Стой при мама!

Валдемар погледна заинтригуван почервенялото лице с надути бузки и насълзени очи.

— Стой при мама!

— Ела тук, но стой мирно… — И той позволи на Туте да се покатери на коляното му. Детето хвърли тържествуващ поглед върху другите. Както и да се редяха темите на разговора, Туте си оставаше център на вниманието на всички.

— Искам да ям! — изкомандува той.

Агнес му поднесе късче картоф със сос.

— Не го искам.

След десет секунди то повтори заповедта.

— Искам да ям!

Ново късче картоф — ново „не го иска“.

— Не може да е гладен — каза г-жа Стендал, — той се храни преди един час.

— Да, но това беше само брашняна супа и той не яде много от нея.

— Искам да ям супа! — сълзите му течаха и той махаше с ръце във въздуха. Гърлото му беше голямо и черно.

Ханс се хвана с две ръце за главата и изпъшка.

— Махнете от тук момчето!

— Засрами се — укори го Агнес, — помисли си, че и ти някога си бил такъв!

Валдемар се нагаждаше с голямо спокойствие, за да освободи крака си от малкото тегло. Г-жа Стендал се намръщи и дръпна по-силно към себе си роклята си. А в своя ъгъл Ула пошепна:

— Рик, ние няма да плашим нашите момченца…

Изведнъж сякаш бурята утихна и Агнес можа за половин минута да се храни спокойно. Квадратното й лице възвърна нормалния си цвят. Следа от някаква обезпокоителна мисловна дейност пролича в очите на Валдемар. Една ръчичка, нежна и мека, с обтегнати пръстчета, посегна към чинията му, сграбчи една кост, хвърли я през масата и обърна чашата на Стендал.

Туте се смееше възхитен, риташе под масата й пророкуваше очаквателно и тържествуващо:

— Сега Туте ще яде супа!

Стендал не издаде нито звук. Той само изправи чашата си, доколкото можеше, и вдигна вежди.

— Мила Сигрид — извика Агнес, — нареди да сервират десерта. Той няма да се смири преди това.

Десертът беше съблазнителен. Жълт, студен пудинг с шоколадов сос.

— Погледни тук, Туте, мама ще нахрани Туте.

— Не, Туте ще яде сам!

И Туте взе чинията на Агнес и започна да гълта шоколадовия сос, като намаза по-голямата част от лицето си с него. От време на време той изтриваше лъжицата в косата си. Навярно известна част от соса влизаше в устата му, защото той дъвчеше, плезеше език и мляскаше високо.

Валдемар проучваше портретите на родствениците си.

Той особено се интересуваше от снимката на покойната сестра на баща му. Тази снимка беше направена една година преди смъртта й. Това беше проста, солидна жена с хубави очи и уста, която беше свикнала да бъде категорична. Тя не беше нито красива, нито грозна. Но Валдемар много би желал да я познава, сигурно на нея се беше метнала Сигрид. Само някой изследовател на наследствени белези можеше да установи на кои тъмни източници другите дължеха своя характер.

Изведнъж се чуха удари и укорителни викове. Валдемар усети, че нещо го напръска по ръцете. Той изгледа Туте, който седеше възхитен и барабанеше по чинията с лъжицата си. Цялата покривка беше напръскана с кафяв пудинг.

Агнес му дръпна оръжието. Милото момче отговори на това, като раззина устицата си така, че тя доби страхотни размери. Сетне почна да реве. От устата му, надолу по брадичката и нататък по корема му, се стичаше шумяща течност от добре сдъвкан пудинг с шоколадов сос.

Г-жа Стендал избяга навън с носната кърпа пред носа си, а на чичо му сякаш нещо се подуваше в устата.

Но Ула беше млада и невъзмутима. Тя се засмя на всичко това, а Валдемар й се усмихна благодарно.

Агнес сложи Туте на пода, скочи и извика.

— Ах, на новата ми рокля има леке!

По-късно Валдемар и другите седяха в салона. Той пушеше и гледаше през прозореца, как майка му и Ула вървяха под ръка и се възхищаваха на цветята на Сигрид. Слава богу, поне някои от тях се разбираха помежду си! От кухнята долиташе шум от съдини, а сестрите се караха заради покривката.

Изведнъж чичо му каза на Рикард:

— Нямате ли намерение Ула и ти да прекарате тук две седмици от твоя отпуск? Нали виждаш, че не ме бива, а скоро започва коситбата. Валдемар и Сигрид не могат да се справят сами, а чужди хора не се намират. Всички са достатъчно заети със своя работа.

— Не, татко, не може. Моята годеница и аз обещахме да посетим нейните родители и не можем да се откажем от това обещание.

— Е, е — каза чичо му — разбирам. Но вчера ми се причу, че възнамерявате да останете поне една седмица.

— Не, това ще е било някакво недоразумение.

Валдемар въздъхна, отиде в другата стая и започна да свири на цигулката на чичо си мелодиите от летния празник.

— Престани с това скрибуцане! — извика кисело Ханс, който изглеждаше силно нервиран.

Валдемар имитира писъка на измъчвана котка. Сетне закачи цигулката и отиде в кухнята, за да си измоли от Сигрид още едно парче пудинг. Но сестрите все още се караха.

— Ти можеше да бъдеш малко по-предпазлива, Агнес! Това е най-хубавата покривка на майка ни! Петната няма да излезнат.

— Грешката е твоя! Защо, за бога, поднасяш шоколадов сос, когато знаеш, че има деца?

— Женска логика! — извика Валдемар от вратата, но се дръпна бързо, защото там бе малкият, а Агнес седеше до него и го надзираваше.

— Побързай, Туте, сетне ще те облека!

— Не — хилеше се Туте.

Валдемар погледна часовника си и констатира ядосан, че беше все още много рано, за да отиде при Големия камък. Всеки ден Керстин трябваше да мие съдове и да храни животните, преди да й остане време за самата нея. Веднъж да мине проклетото време… Всичко наоколо кипеше от вълнение.

Изведнъж момченцето облечено само по елече, дотича и се скри доволно и засмяно под бюфета.

— Тутенце, ела при мама. Ти още не си свършило!

От долната част на бюфета се усети една определена миризма. Ханс излезе от своята полудрямка и се хвана за носа:

— Извади малкия оттук!

Валдемар побърза да излезе. Само при мисълта за пудинг с шоколадов сос стомахът му щеше да се обърне. Преди братовчедите му да си заминат, щяха да стават разни дивотии.

Колкото повече се приближаваше до Големия камък, толкова по-силно туптеше сърцето му. Но при камъка нямаше никой. Той почака малко, като се оглеждаше наоколо при всеки шум в храсталака. Но тя не идваше. Той започна сам да се укорява, че беше се забавил толкова дълго у дома си. После прегледа меката почва наоколо. По нея личаха собствените му следи, които бяха пресни. А никъде по мъха не се виждаха следи от стъпки.

Най-после стигна до чифлика. Зад схлупения крив, стар хамбар растяха гъсти храсти диви ягоди. Ако не беше толкова неспокоен, той би взел всичко това за игра, за която мечтаеше през годините, когато се четат книги с разкази за индианци. Тогава би било прекрасно да се промъкваш така и да шпионираш. Но сега това беше само унизителна, горчива необходимост.

Под белия свод на кестените беше къщата, червена с бели ъгли, первази и каси на прозорците. Покритите с чакъл пътеки бяха добре огребани, също като в някой стар селски разказ, а цветята горяха на яркото слънце. В блатото пляскаха патици, а пред дървения сайвант се търкаляха познатите три котенца „Махни се“, „Няма го“ и „Съвсем изчезна“, а майка им лежеше до тях и ги гледаше със сънливите си очи. Навсякъде беше тихо, почти неестествено тихо и спокойно. Знамето висеше отпуснато, листата също.

Празна ли е бараката?

Той отиде при преддверието на кухнята и почука. Излезе Ана и го изгледа подозрително от горе до долу.

— Извинявайте за безпокойството. Долу на пътя видях една изпусната крава с черни петна. Не е ли ваша?

— Не, нашите крави са кафяви.

— Аха, значи това е било… Желая ви спокоен и тих летен празник!

— Благодаря!

Но нали беше предложил също да се срещнат долу, при езерото. Може би тя беше вече там. С трескава бързина той приготви мотоциклета, стигна долу, паркира го и започна да я търси. Щом видеше някоя червена рокля, сърцето му почваше да бие.

Днес тук имаше сигурно десет пъти повече хора, отколкото вчера. Целият дълъг, жълт плаж гъмжеше от тях. Няколко смелчаци пляскаха във водата, но личеше, че им е студено. Проклето сладководно езеро, което никога не можеше да се стопли! По бялото прашно шосе вървяха на малки групи гологлави младежи с веещи се вратовръзки. Те пресрещаха момичета, които се смееха и опитваха да привличат вниманието им. Кръчмата беше пълна с летовници от града. Когато най-после Валдемар стигна до вълнолома, там имаше двойно повече лодки, отколкото вчера. Разтревожени родители се опитваха да възпрат своите буйни деца да застават на края на кея и ги предупреждаваха, че ще се спънат в багажите.

Валдемар наблюдаваше пристанището. Може би щеше да срещне някой познат между разхождащите се там. По палубата лежаха изгорели от слънцето мъже и стройни, мургави млади жени. Някои моряци имаха достатъчно енергия да се занимават с лодките си, да връзват краищата на въжетата и да замазват с безир петната по боята.

Но Беатриче — Аврора я нямаше никъде… Не, тя се наричаше Керстин, но и нея я нямаше.

Но ето зададе се Ели, стройна и весела, под ръка с Кале Карлсон. Тя щеше да му отговори честно и искрено.

— Виждала ли си Керстин?

— Не, не съм я виждала. Да не си я изгубил тази нощ от автомобила?

— Да, тя избяга.

Те се засмяха, но той беше сериозен. Аха, тя не е идвала тук. Изчезна блясъкът на слънцето, синевината на езерото потъмня като мастило, а сърцето му започна да бие.

Но в този миг дойде Елза и улесни всичко с разговорливостта си.

— Какви очарователни лодки има тук!

— И такива очарователни моряци — любители!

— Стига, Вале! Ела сега да видим какво има навън! Ох, колко ми се иска да изляза днес на езерото!

Тя го заведе до края на вълнолома. Валдемар възкликна:

— Прекрасно е!

Моторницата от махагоново дърво с изваяни форми беше наистина прекрасна; на носа й беше написано името „Нептун“. Отгоре, от помещението за мотора, се повдигна един небръснат мъжага във фланела и с татуирани ръце.

— Чуваш ли, проклетнико — извика той, — лягай там!

— Не се фукай, ще те глобят, че не си отваряш очите! — му отговори някой. Елза се изкиска и се обърна така бързо, че се сблъска с един младеж, който дотича. И двамата се изсмяха, а морякът се извини.

— Нали с тебе танцувах много пъти снощи?

— Наистина — отвърна Елза.

Човекът с кестенявата коса и ленените панталони скочи на борда и продължи веселата разправия с другаря си от парахода. А те стояха на пристанището и се смееха. Изведнъж на борда започнаха да шепнат и да жестикулират, а сетне мургавият младеж скочи на покрива на каютата.

— Кажете, имате ли желание да се разходим малко? За Елза това ще бъде компенсация за сблъскването, а за вас останалите — удоволствие.

Момичетата се спогледаха и се изкикотиха очаровани. Все пак Елза се двоумеше, но когато Кале се реши, тя изхълца от радост.

— Щом сте толкова мили, приемаме!

И „Нептун“ се плъзна по вълните. Като цар на някое море или поне на този залив той се плъзна покрай лодките и ладиите. Плажът потъна и всичко на него изчезна от погледа. Къщите станаха дребни и заприличаха на кутийки. Островите и шамандурите се плъзгаха покрай тях, а пред тях се открои откритото море. То блестеше на слънцето, на югозапад, а на север краят му не се виждаше.

— Чудесно! — въздъхнаха момичетата.

— Но представете си как ще ви хване морската болест, ако настъпи вълнение в морето!

— Не! Ние сме плавали преди може би повече от вас!

Постепенно на борда се обособиха непринудено двойки. Елза и мургавият трябваше да си разказват толкова много неща, че тя седна при него до кормилото. Накрая той й позволи да управлява. Татуираният се опита да флиртува недодялано с Ели. Тя се притискаше бледна и ядосана към Кале, а той се сърдеше и твърдеше, че била предвзета. Но когато татуираният поиска да я притегли към себе си, Кале го удари така в гърдите, че той не повтори опита си.

Валдемар нямаше никакво желание да говори, така че легна по корем на предната палуба с поглед към носа на моторницата. Неговите несдържани, блуждаещи мисли се успокояваха малко като гледаше как водата долита и се превръща в бяла пяна. „Нептун“ се навеждаше винаги, когато минаваха покрай стръмните вълни на малко разстояние от наредените параходи.

Когато стигнаха сушата, Елза остана на кея. Сигурно и тази вечер щеше да се танцува.

Чифликът на Ларсон беше толкова наблизо, че човек би могъл да чува какво става там, ако се намира у чичото на Валдемар. Често той виждаше някого от неговите обитатели. Но мина доста време, преди да намери удобен случай да размени няколко думи с Керстин. Вечер той бродеше като нещастен дух из долината. Колкото по-тъмно ставаше, толкова повече се приближаваше до къщите и ако не се стесняваше от лелите й, щеше да се изкачи в чифлика и да я потърси.

Срещна я едва на следната репетиция на пиесата. Когато я поздрави, той се опита да прикрие силното си безпокойство. А тя изглеждаше равнодушна. Всякога, когато я поглеждаше, тя отвръщаше погледа си и той долавяше един необясним израз в очите й. Все пак тя изигра ролята си с чувство и топлина и колегите й аплодираха многократно.

— Ще ми позволиш ли да те откарам и тази вечер? — запита Валдемар, когато настана време да се завърнат в домовете си. Той подскочи високо от радост, когато тя се съгласи.

Както винаги те спряха при моста. Из пътя не си казаха нито дума, а сега той очакваше тя да наруши мълчанието. Чувствуваше, че ще победи — всички признаци показваха, че всичко ще тръгне по правилния път. Той пак се разкая за тъжното писмо до приятелите си, което изпрати през пролетта. Разбира се, Хелга ще му напомни за него, но ако Валдемар измолеше две снимки от Керстин, той щеше да има доказателство на ръка и можеше да им разкаже как е прекарал лятото. А Елза щеше да цъкне с език и да каже: „Има ли толкова очарователни селянки?“ Не, това бяха фантазии — какво ще стане, щеше да покаже бъдещето. Сега важното беше да се приспособи към настоящото.

В сочната зеленина край пътя проблеснаха няколко сини искрици. Керстин седна до тях.

— Виж! — каза тя. — Светулки!

Но Валдемар гледаше повече момичето. То беше тъй дребно, гърбът му тъй трогателно тесен, а тилът му се белееше между тъмните плитки. Той коленичи до нея и после всичко стана тъй удивително просто, сякаш отдавна беше определено да стане така.

— Остави — каза тя, когато той я прегърна. Но тя не се противопостави, когато той я притегли към себе си.

— Защо се разсърди толкова през нощта на летния празник — запита той и доближи лицето си до страната й.

Тя се обърна към него, отпусната и замълчана, с полуотворена уста. Когато той я целуна, тя не се отдръпна и му отвърна на целувката с целувка като ръцете й обвиха тила му. Дълго време стояха така. После се изправиха зашеметени и заслепени, а тя опря челото си на рамото му.

— Сърдиш ли ми се заради плесницата?

— Не. Може ли да те видя, Керстин? Защо си криеш лицето?

— Не ме гледай!

— Стесняваш ли се?

Едва след известно време тя отговори.

— Само се радвам, особено се радвам. А се и срамувам.

Един фар на велосипед светна горе на завоя и те се досетиха, че стоят всред шосето. Скриха се бързо долу в долината и тръгнаха към пътеката, която водеше към Големия камък. Трева и гъсти листа се виеха пред краката им и росата ги мокреше, но те не я усещаха.

— Обичаш ли ме? — запита тя когато се спряха прегърнати до камъка. Той бе доближил лицето си плътно до нейната коса.

— Да.

— Сигурно ли? — Тя се наведе назад, за да може да го гледа в очите.

— Да, сигурно — потвърди той. После се целунаха. Той забеляза, че тя бе бързо завладяна от патоса на нейните чувства и целувките й ставаха все по-пламенни.

— Защо се държиш тъй надменно спрямо мене? — запита той. За известно време тя мълчеше и размисляше. Той почувствува както при много други, че онзи, който мълчи дълго време, започва да изказва все повече и повече. Нейният глас беше мил, нежен и ласкав като тази прекрасна нощ. Тя щеше да говори дълго време.

— Ако знаеш, колко се зарадвах първия път, когато се видяхме! Чула бях да говорят за теб и бях любопитна да те видя. А когато те видях, аз се срамувах страшно, че изглеждах така. Страхувах се да не си високомерен, но ти не беше такъв — ти разговаряше с мен, както мислех, че разговаряш с твоите приятели. И накрай у мен пламна желанието да те видя пак.

— Някои твърдят, че съм грозен и неприятен наглед.

— За мен ти не си грозен, а какво ме е грижа, какво мислят другите!

— Но ти все още не ми казваш защо си толкова непостоянна! Ту си весела и добър другар, ту си недостъпна и чувствителна, а понякога дори не искаш да ме погледнеш.

— Вярваш ли, че съм надменна? — запита тя. — Да, до известна степен съм такава — поне съм горда, но не съм съвсем глупава, че да си въобразявам нещо. Какво искаш от мен? Аз съм оттук, ти си от града. Може да си разговарял повече с мен, отколкото с другите, но не се осмелявах да те посрещна както желаех — знаех, че връзката между нас няма да трае дълго време. Когато не си получил нищо, няма и какво да изгубиш. Много пъти ми се струваше, че си ми тъй близък, всичко ставаше тъй светло и хубаво. А сетне хората говореха за теб! Казваха, че ти си дошъл тук само за да се забавляваш, че си искал да имаш момичета, за да се забавляваш с тях. Така ни предупреждаваха. Но накрая повярвах, че както винаги хората имаха грешка — ти не беше такъв човек и аз се изсмях на предупрежденията. Но не се смях дълго, защото чух нещо за теб и за… една друга. След това като че ли ти се махна от пътя на Силвия. Започнах да си задавам въпроси и помолих Ели да разбере как в действителност стои този въпрос. А по-късно наредих да участвувам в пиесата.

Той не можа да не се разсмее. После я хвана за рамената и я разтърси.

— Малка интригантке!

— Сърдиш ли ми се за това? — запита тя и в очите й пролича страх.

— Разбира се, че не ти се сърдя — отговори той и я целуна.

Изведнъж тя запита:

— Харесваш ли моя парфюм?

— Хубав е — каза той веднага и едва тогава се сети за безвкусния лъх на люляка. Но тя поклати глава.

— Той е противен. Аз нямах никакъв парфюм, но сетне получих една крона и половина срещу яйца в магазина и купих това шише. Не знаех колко е лош, преди да се напръскам с няколко капки. Сега чувствувам, като че ли съм мръсна и бих искала да го прикрия с друга миризма. — Тя се засмя и промени тона си. — Но можеш да бъдеш сигурен, че леля вдигна цяла врява за парите. „Бонбони ли купуваш?“ — запита тя. — Да, отговорих аз, защото ако беше узнала, че съм купила парфюм, господ да ми е на помощ.

— Но все пак ходиш при фризьорката — каза той и я дръпна за косата. Тя пак поклати глава.

— Ако косата ми не беше къдрава от рождение, щях да я прибера на опашка или щях да я отрежа ниско, или пък щях да я завия на кок на тила си. Но, Валдемар, защо говоря за всичко това? Аз ти досаждам.

— Не, не е вярно. Нали ти разказваш!

Тя го целуна от благодарност първо по едната страна, после по другата и накрая в устата. Той видя как зъбите й светнаха зад свежите й устни. Съвсем унесен, той допря лицето си до нейното и остана така. С уста, прилепена до ухото му, тя му шепнеше, а той я слушаше затрогнат.

— Бил ли си някога нещастен? Но дотолкова нещастен, че да копнееш по каквото и да е, стига да е нещо друго от онова, което те потиска? Не, ти още не си преживял това, ти, който винаги си имал всичко. Но аз съм го преживяла. Например миналата зима вярвах, че ще полудея. Фани беше в народното висше училище, а аз останах сама със старите. Всички хора имаха в къщи електричество. Ние нямахме, понеже лелите ми не позволяваха на татко и майка да имаме. Така че трябваше да чистя газени лампи и на всичко отгоре да пестя светлината. Единствената възможност да виждам чужди хора беше, когато ходех на черква или когато ни поканеха у някого. Но никога не можех да си поприказвам с някого на воля. Времето едва се влачеше, влачеше, влачеше! Ако се засмеех, това беше грешно, ако запеех, пак беше грешно, ако говорех високо, — младежта била длъжна да си държи устата в обществото на разбрани хора. Хубавите дрехи били грешни, хубавата музика била грешна. Ох, в такъв случай човек се научава да мрази, Валдемар! Да мрази хората, господ и целия свят. Той иска да се сринат небето и земята. А щом никой не те чува, плачеш, проклинаш, богохулствуваш…

Той беше потресен и в същото време чуваше сякаш сам себе си. Такъв беше и той понякога и се засрами за собствената си непоносимост — от какво можеше да се оплаква?

— Защо остана? Защо не се махна оттук?

— Трябваше да го направя. Но това не беше толкова лесно. Откакто се помня, все са над главата ми, а в кръвта на човек е влязло да се подчинява и той по-скоро пълзи, отколкото да се съпротивлява. Но все пак трябваше да се махна, трябваше да упорствувам. Стоял ли си някога зад прозорец да гледаш сковани от студ сиви поля? Молил ли си се в себе си в отчаяние да видиш поне един-единствен човек да мине с някакво превозно средство далеч по пътя? Надявах се, че някой ще дойде само да ми се обади и да ме вземе със себе си, но никога не смеех да повярвам, че това ще стане. Знаеш ли, че ние бяхме четиринадесет момичета, когато за първи път се причестих, и че само пет от нас останахме в тази община? Мечтаех, да бъда десетата, която ще замине. Понякога ги срещам, когато си идват у дома с автобуса и се поздравяваме. Но много от тях не благоволяват да ме забележат, въпреки че само преди няколко години бяхме приятелки. Но аз не им се сърдя, разбирам ги. И аз бих постъпила по същия начин. Може дори да заемат няколко десетки крони от домашните си, за да си заплатят наема. Но няма нищо, аз все пак им завиждам и с удоволствие бих се сменила с която и да е от тях само защото са свободни. С тях се случва нещо. И все пак бих била като в рая, ако имах в къщи това, което имаше всяка от тях. За всичко това мислех.

Тя дишаше горещо и бързо до ухото му. Той усещаше топлите й нежни бузи до лицето си.

— Обмислях всичко, всичко, ден и нощ. Мислех, че ще полудея и ми остана само една единствена ясна мисъл: да се махна оттук. През лятото можех да остана тук, понеже тогава е топло и светло, човек може да живее. Не трябва да се страхуваш от мрака, който те гледа с изцъклени очи. Но, Валдемар — каза тя накрая и нейният глас възвърна нежния си тон, — сега вече не мисля за това… сега не бих се махнала оттук за нищо на света — не още… Неприятностите съществуват все още, но аз не ги чувствувам вече, като че ли те засягат някой друг, а не мен.

— Керстин, спомняш ли си, че веднъж те запитах, добре ли се чувствуваш тук? Ти ми отговори утвърдително и при това изглеждаше весела. Аз не предполагах това.

— Навярно не съм могла да кажа всичко! — възрази тя. — Ти беше тъй повърхностен и за тебе всичко беше ясно като бял ден — по някакъв начин трябваше да се защитавам.

— Беше ли всичко толкова повърхностно и ясно като бял ден.

Тя се усмихна.

— Тогава ми стана жал за тебе и толкова се радвах, че можех да ти помагам.

И двамата замълчаха. Обзе ги някаква омая и времето вече не съществуваше. Гърди до гърди, лице до лице те стояха прегърнати. Изведнъж нещо изшумоля и ги накара да отскочат един от друг.

На няколко метра от тях бе застанала, осветена от месеца, някаква фигура. Двамата притаиха дъх. Това същество издаваше звуци.

— Ех, ех…

Валдемар извади джобното си фенерче и го запали. Две малки очи с отпусната под тях кожа мигаха срещу светлината. Дългите като на маймуна ръце висяха надолу. Изведнъж видението се стресна и побягна, преди някой от тях да успее да каже една дума. Земята се разтърси от тежки стъпки и сухи клонки изпращяха.

— Кой беше?

— Същият, когото зърнахме вечерта срещу летния празник — отговори Керстин — Юнгве Хелден. Обича да снове из долината нощем. Но аз не вярвах, че е излязъл сега. Господи толкова е страшен!

— Трябва да го затворят!

— Навярно не е толкова побъркан, а само уплашен. Той се бои от хората, а за смешното треперене и пелтечене не е виновен. Сигурно се е уплашил повече от нас.

— Настроението беше особено хубаво — засмя се Валдемар, — но той го развали.

— Понякога той наднича през прозорците — каза момичето. — Радвам се от сърце, че моята стая е на горния етаж. Видът му може да ти изкара ума, но късно е вече, трябва да си ходя.

Те се върнаха обратно на пътя.

Валдемар искаше да я спре. Притегли я към себе си, но тъкмо когато щеше да я целуне, по чакъла от другата страна на моста се чу шум и едно голямо куче изръмжа. Те се дръпнаха бързо в сянката. Чу се тропане на дървени обуща.

— Спри! Спри! — пискаше плачлив старчески глас. А когато странната сянка приближи дотолкова, че можеше да се различава в мрака, Валдемар едва можа да се сдържи да не се изкикоти. В една ръчна количка седеше човек, дребен и сбръчкан, подобен на кукумявка. А между дръжките на количката подскачаше жена, мършава и посивяла, обута в много големи дървени обуща.

— Спри! Спри!

— Не мога, не мога! — чу се беззвучен и жалостив отговор.

— Кажи, дали ще се появят и други! — прошепна Валдемар преди да избухне в смях. Но Керстин не се смееше. Сериозно и с наведена глава тя му разказа:

— Това беше съпругата на Хелден — тя е била да си побъбри при някоя друга баба. Малин я е откарал там, защото тя не може да ходи.

— Къщата на Малин да не е лудница? Коя е Малин?

— Тя не се казва Малин — това е само прякор. Не зная истинското й име. Тя е дошла тук като хранениче, още тогава е била малоумна. Изглежда, че не се е поправила. Знам, че е тук от около тридесет години. Хората твърдят, че е пъргава и може да работи. Наричат я годеницата на Клас Виберг, но той е толкова глупав, че се сърди на тази шега.

— Керстин, видях веднъж Хелден — стар, белобрад човек като някой патриарх. Караше трактор и ремарке.

— Да, той е бил. Старецът ще стане на осемдесет и пет години наесен. Преди много години се е научил да кара кола. „Момчето го не бива за работа“ — казваше той. — Вале, една вечер през есента преди няколко години бях отишла при дядо и баба, а баба ми дойде с мен у дома. Беше доста късно и ние изведнъж срещнахме някакво същество, което вървеше на четири крака. Между предните си крака то носеше фенер, който се клатеше назад-напред. От време на време светлината на фенера падаше върху най-отвратителното лице, което съм виждала някога. Сетне разбрахме, че това беше старата Хелден — тя идваше от една друга старица. Тогава тя беше все още пъргава и можеше да върви сама. Но беше толкова изкривена, че тялото й беше почти хоризонтално. Във всяка ръка държеше по една къса палка.

— Сякаш го виждам — каза той.

Но изведнъж момичето изхълца, притисна се силно към него, скри лицето си до врата му.

— Каква ли радост изпитва такъв човек от живота?

— Не зная.

— Защо е тъй отвратително, когато остарее човек? — запита тя. — Ако стана такава… о, не, бих се самоубила…

Валдемар мълчеше. Забъркан и потресен беше той от многото впечатления през тази нощ, от промените между светлина и най-черен мрак. Като че ли тя разбра това, понеже преди да се разделят каза светнала и радостна:

— Забрави всичко грозно, което видяхме тази вечер.

— Да, ще мисля за нещо друго… Керстин, само едно нещо искам да те запитам, преди да си отидеш — забрави ли онова, което каза преди: че съм дошъл тук, само за да тръгна отново на път?

— Не, не съм го забравила, но не ме е грижа. Ще се радвам, докато мога. Онова, което ще последва, сигурно ще настъпи достатъчно рано независимо от това, дали ще желая предварително или не…

На следващия неделен ден следобед Валдемар слезе в долината, мина тихо между храстите и погледна напред. Да, тя беше там, на същото място както онзи път през пролетта и седеше почти също така навела глава, с ръце в скута.

Той извика, тя се сепна и скочи, а той дотича при нея. Тя го посрещна край брега, хвърли се на врата му с ликуващ вик, а той я повдигна и я завъртя.

— И днес в косата ти има жасмин!

— Толкова се страхувах, че няма да дойдеш.

— Ти си една овчица! — извика той и си помисли, че не бива да се хвали с това преживяване пред Хелга. То беше много ценно.

— Сигурно не съм овчица — отговори тя. — Дори когато ти го кажеш, не го вярвам. Зная много неща, които ти не знаеш, макар че за това не са ме възнаградили с бяла фуражка.

Те вървяха по пътеките из долината. Отведнъж тя го помоли да й заеме фуражката си.

— Но казват, че онзи, който носи студентска фуражка предварително, никога няма да стане студент.

— Вятър е това, въпреки всичко ще се наредя.

Тя поноси малко фуражката, а той й се смееше и й се възхищаваше. Но изведнъж усмивката й пресекна.

— Какво ти стана? — запита той уплашен.

Тя го хвана за рамото.

— Знаеш ли, че не мога да не си въобразявам, че някой ден ще те чакам напразно. Ти ще обещаеш да дойдеш, но въпреки това няма да дойдеш, ти вече никога няма да дойдеш!

— Ти си овчица! Не знаеш ли, че винаги държа на обещанието си?

Той я целуна и тя пак се развесели. Той си помисли, че тя сега искаше само целувки, след като веднъж й се харесаха.

— Кой те научи да си правиш така косата с четка?

— Не бъди така любопитен! — укори го тя. — Но впрочем това е изкуство на моята сестра Фани.

Долината с потока се виеше като тъмнозелена плодородна ивица из равнината. За първи път той навлезе толкова далеко в тази долина.

— Колко се уморих — каза тя изведнъж. — Искаш ли да отидем да си починем малко при моите баба и дядо?

Там, където потокът се разширяваше в малко, обрасло с тръстика и водни лилии блато, имаше червена, схлупена къща и малък обор и няколко червени навеса, една ограда, овощна градина и пчелни кошери. Всичко изглеждаше тъй недействително, сякаш беше някаква сцена с хартиени декори. И всичко беше тъй точно подредено, както само може да бъде около двама старци. Те никога не могат да се отърсят от една отрова, вложена в кръвта им от един прекаран в труд живот. Те не могат да стоят на едно място, постоянно подреждат, стига само времето да минава по-бързо, докато чакат… нищо.

До блатото седеше побелял старец и ловеше риба с въдица. Момичето извика, той вдигна очи и почна да й маха с ръка. В същия миг една наистина малка мила белокоса леля, както от приказките, излезе на верандата на куклената къща.

— Мила, Керстин, колко е мило, че си дошла! А кое е хубавото момче, което е с тебе?

Старецът влезе в къщи, хвърли две дребни рибки на котката и ги поздрави. После той сложи съдината за неделното кафе на огнището.

Отначало старците бяха сдържани, въпреки че Керстин бърбореше весело. Но Валдемар използува целия си жизнен опит и успя да ги накара да станат по-любезни. А когато седнаха до масата, обзе го голямо, неописуемо спокойствие. Всичко беше така чисто, така гиздаво и с вкус подредено — от котката и парцалените черги до цветята на прозореца и високото легло. Всичко ухаеше на подправки и на чисто бельо. Там не се виждаше нищо от хартиените декори, които изглеждаха толкова жалки с козите си, майските си дървета и сбърканите селски носии. Нямаше също и традиционните шити украшения с надпис „Слънце вън, слънце вътре, слънце в сърцето, слънце в мислите“. Това беше единственото занимателно нещо у тях. Вместо тях висеше една почти красива стара картина със стилизирана орнаментировка „Не ме забравяй“ и девиза „Бог да пази нашия дом“, поставен между портретите на стената. Там имаше също един фотомонтаж в рамка на черквите и свещениците от епархията. Но тук ласкателството биеше по-малко в очи, отколкото в други къщи. Тук въздухът беше изпълнен с благоговение.

Валдемар научи разни неща и за техните осем деца, които изглеждаше, че преуспяват. Той разгледа снимките в стария плюшен албум и модерните без никакъв чар снимки на внуци и правнуци тук и в Америка. Но времето вървеше толкова бързо, че просто беше за учудване.

Когато дойде време да си вървят, Керстин го хвана за ръка, застана интимно близо до него и каза на старците:

— Бабо и дядо, искате ли да бъдете наистина мили към нас? Не казвайте нито дума никому, че сте ни видели заедно!

Те разбраха и се засмяха сърдечно.

— Не харесват ли старите сестри на Елена, че нейното момиченце е пораснало и иска да има другар?

Старата прегърна и двамата, като отначало се усмихна. Сетне стана сериозна и погледна Валдемар в очите със своите нежни, късогледи, сиви очи.

— Високо, хубаво момче, бъди наистина мил към нея! Тя заслужава това!

Когато излязоха навън, Керстин въздъхна облекчено.

— О, как се страхувах, че няма да те харесат!

— Е, а ако не ме бяха харесали?

— Тогава… тогава все пак бих те обичала.

— Керстин, знаеш ли какво мисля? Да, ако някога се отчая дотолкова, че всичко ми причернее и не зная какво да сторя — тогава ще отида при тях. Те ще ме облекчат, както никой друг не би могъл да стори това. Така го чувствувам.

Тя пошепна нещо.

— Какво каза?

— Слушай, глупчо!

— Ще ти натисна носа, ако не го повториш!

Тя се смееше и протестираше, докато започнаха да се бият на шега по блесналата от слънцето поляна. Той държеше двете й ръце и се опитваше да достигне мургавото й чипо носле, преди тя да се реши да повтори думите си. Когато тя почна да губи сили той я пусна. Сетне я се обърна към него, прилепи се, изправи се на пръсти и пошепна на ухото му:

— Ела при мен, ако нещо ти е мъчно…

Чичо му не можеше да търпи да стои без работа, нали не беше болен. Той си проклинаше крака. Искаше му се да опита да дои кравите, докато Валдемар и Сигрид се занимаваха със сеното, но не му потръгна. Поради това трябваше да се задоволи с готварството в къщи.

— Работа ли е за мъж да седи и да бърка в тенджери?

— Разбира се, че не е — каза Валдемар. — Това е извънредно много за един мъж. Сигрид свършваше за два часа това, което ти отнема целия ден.

— Грубиянино, почакай да ми се оправи кракът!

— Гледай на бъдещето със спокойствие — аз пробягах сто метра за единадесет секунди и четиридесет и три при тренировката във вторник вечерта!

— С какво си мереше времето?

Братовчедите бяха отишли да прибират сеното в плевника през деня, когато Гунел и Хелга Нюман пристигнаха с автомобил и настояха Валдемар да отиде с тях в планината. Една ливада беше вече прибрана, друга беше още неокосена, средната беше събрана на шумливи, сухи, ухаещи откоси и пръснати треви, които гъделичкаха потната им кожа. Валдемар работеше с всички сили и ставаше все по-сръчен. Но все още дребната, суха Сигрид свършваше преди него. Нейните купи бяха по-чисти. Редиците й бяха прави като конец. Голяма случайност беше да падне някоя нейна купа. Но тя го хвалеше:

— За първи път работиш такава работа, но върви добре!

Той съблече ризата си и я убеди да сложи по-къса пола и блуза, за да не й вреди толкова горещината. Тя се съгласи, но скоро се засрами заради много бялата си кожа, която никога не бе виждала слънце. Така че облече отново сивата си блуза с дълги ръкави.

Но те бяха започнали да се уважават помежду си. Разликата във възрастта им се забелязваше все по-малко. Забележките не бяха вече толкова резки. Станаха приятели, които се потяха заедно под оловносивите буреносни облаци и палещото слънце.

Когато останаха само пет акра неокосена ливада, тя продължи сама, докато той докара сенокосачната машина. Когато пристигна сивата кола, той седна в нея. Обезпокоявани от мухите, конете ритаха и окът трещеше.

Миришеше на потни коне, на детелина и на топла смазка, а от окосената трева излитаха мухи и скакалци като милиони зелени искри. Валдемар си обичаше работата. Имаше известна отговорност в нея и той се стараеше да реже така право и хубаво, както момчетата по на 11–12 години в другите чифлици.

Нещо свирна силно зад него. Както той, така и конете изтръпнаха, спирачки изскърцаха и на шосето спря спортният автомобил на Нюманови. Чуха се гласове, махаха му с ръце. Той спря конете.

Хелга, Гунел и Мариана… идеше ли тя?

Те слязоха от автомобила, като приказваха една през друга, високо и ясно, докато минат през окосената детелина, за да стигнат до него.

— Здравей, стари разбойнико, значи тук си се скрил! А колко си почернял! — Те му подадоха ръка, потупаха го по рамото и му зададоха десет пъти повече въпроси, отколкото той можеше да отговори.

Той ги погледна. Същите си бяха, живи, малко напрашени, сигурни в себе си и светлооки, подобни на него, негови приятели. Отрязаните нишки се възстановяваха сякаш никога не бяха прекъсвани. Но краищата им имаха вече различни краски и различни ширини. Те вече не подхождаха едни на други.

Той погледна Мариана, отначало плахо, сетне сигурно. Но не почувствува нищо! Тя си беше същата, блестяща, достойна за възхищение, но вече не го трогваше. През пролетта той толкова копнееше по нея, но сега тя не му правеше впечатление. А защо беше дошла и тя?

Но да, времето отговаря на всички нуждаещи се от отговор въпроси. А другите не са особено важни.

Той се извини и ги помоли да минат напред с автомобила, докато довърши кръга и разпрегне конете.

— Може би обезпокоихме господин агронома? — закачиха го те. — Вероятно той сега няма да може да изпълни 14-те или 16-те часа от своя трудов ден?

— И по друга причина трябваше да привърша вече.

— Аха, среща ли имаш?

— Не, миледи, театрална репетиция.

— Театър ли играеш със селяните?

— Напротив, те ми позволяват да участвувам в него.

Докато пътниците се поизмиха малко, той пусна конете в пасището до потока. Там той срещна Керстин, която караше за издояване цяло стадо дебели, лъскави, тромави крави. Той й извика през долината:

— Не мога да дойда тази вечер!

— Защоо?

— Дойдоха ми гости.

— Добрее.

Това беше всичко, но то стигаше.

После те се разхождаха цялата вечер заедно, смееха се, бърбореха, пяха, възстановяваха стари спомени. Чак до среднощ седяха на перилото на моста. Валдемар бе прегърнал двете момичета.

— Не — каза той тихо, — не мога да дойда с вас.

Те го изгледаха.

— Тук ли искаш да останеш? Да не си полудял! Значи предпочиташ тази равнина пред планината и пътуването? Сигурно се шегуваш?

— Аз не бих се изразил така. С удоволствие бих дошъл с вас и съжалявам, че това не може да стане. Но не можете да отречете, че и тук е красиво, макар че не е толкова великолепно.

— Наистина тъкмо тук е много живописно под милостивата светлина на среднощното слънце.

— Какво те задържа тук? — запита Мариана.

— Първо, трябва да помогна на чичо си, второ, не мога да изневеря на другарите си. Пиесата ще има премиера в неделя. А освен това участвувам в редица други неща.

Те се засмяха.

— Празна работа! Толкова ли е важен този затънтен край! Какво ще представлява след сто години?

— Нищо и половина. Но тази година това означава много за моя чичо. Сега гледам с неговите очи: където човек живее, трябва и да работи. Трябва да събера реколтата.

— Аха, така ще е, щом твърдиш това. Но жалко е за теб да се занимаваш със сено, с коне и тям подобни.

— Какво ще означавам аз след сто години? Не, добри приятели, не се опитвайте да ме убеждавате, няма да постигнете нищо. Дългът ме зове тук. А освен това тук се чувствувам добре.

Те се засмяха. Хелга запита:

— Спомняш ли си отчаяното писмо, което ми изпрати веднага, след като пристигна тук? Никой заточеник не би се оплаквал по-горчиво от тебе. Ето го, ако желаеш, мога да ти опресня паметта — приключи тя и извади едно пликче. — Всички, които го четоха, се смяха и те съжаляват, че си попаднал сред варвари.

Валдемар сграбчи писмото, разкъса го и пусна късовете му да отлетят в потока.

— Не е било особено тактично да биеш барабан с моето писмо. Както виждате, сега имам друго мнение за нещата.

Те се засмяха пак. Мариана запита:

— Как се казва тя.

Той отрече и твърдеше, че няма никаква „тя“. Но накрая призна.

— Да, разбира се, има жени. Животинки има навсякъде.

— Животинки ли? — изкискаха се момичетата.

— Да, те са винаги налице. А „тя“ се нарича Керстин. И е наистина сладко момиче.

— Керстин, Керстин — засмяха се те. — Звучи като прекрасен домашен хлебец!

— Страх ме е, че не си добре — каза Хелга. — Напролет ти беше тъй свеж и неприятен, същевременно и дързък. Но сега си като някой истински стар чичо. Всъщност ти се насилваш да видиш всичко от добрата му страна. Ух, идеалистите са най-лошите хора, които познавам!

Гунел каза хапливо:

— Трябва да имаш някакъв недостатък, защото ти си както състарен, така и вдетинен. Или пък се подиграваш с нас? Цялата вечер ни разказваш как живееш тук, преди всичко за твоя живот тук, за местните знаменитости, момчета, момичета и краваря и какви хора има в тази менажерия. Съжалявам, но всичко това изглежда така дребнаво и жалко, тъй неописуемо мизерно от началото до края. Техните спорове са само за папите и за пророците. Станал си дребнав. Няма ли да се отчае от това твоят баща, който е известен с широкия си поглед? Как стои този въпрос, мили?

В този миг чуха шум от един велосипед и вдигнаха очи. Момичето, което караше велосипеда, беше стигнало средата на моста. За секунда очите им се срещнаха — нейните огорчени, а неговите изненадани.

Той искаше да я извика. Но докато се сети да направи нещо тя вече беше изчезнала.

— Охо — каза Мариана, — тя ли беше?

Хелга каза:

— Обзалагам се, че тя мирише на крава и че ръцете й са зачервени и сбръчени от пране.

Сутринта, когато той откара млякото до пътя, те опаковаха палатките и чувалите за спане.

— Вале, сигурно не мислиш сериозно да останеш тук! Изтичай и се преоблечи, опаковай партушините си и ела с нас!

— Не, не мога да сторя това… — Той ги погледна и се почувствува някак си чужд сред тях, като съзнаваше, че изглежда смешен в сините си панталони.

— Извинявайте, трябва да докарам конете от пасището.

Той слезе надолу към потока. Мариана го последва и го хвана под ръка.

— Сърдит ли си ми?

— Не, защо ще ти се сърдя?

— Ох, аз помислих, че си ми сърдит — промълви тя несигурно. — Прости ми за онова през пролетта. Аз чисто и просто вярвах, че тъкмо поради това ти замина от града. — Тя се опита да се усмихне.

— Ако си помислила това, имаш грешка. Впрочем аз съм забравил всичко.

— Валдемар, моля ти се ела с нас!

— Не, не мога.

Замълчани, те изминаха около петдесет метра. Тогава тя се спря.

— Трябва да се върна… Довиждане…

— Нали няма да си тръгнете, преди да ви достигна?

— Няма — промълви тя.

Валдемар изсвири на конете и ги подкара, като ги държеше за гривите. Когато стигна средата на пътя, автомобилът се плъзна вън от чифлика, дълъг и нисък като лодка, сви до шосето, проблясна и изчезна.

Той се спря. Сякаш отнеха от него нещо, сякаш бе изгубил нещо скъпо. Тук бяха конете, сеното, потискащият зной, дългите шосета, които минаваха през най-живописни местности, широки кръгозори и нови хора. Той доброволно беше останал тук. И в някаква смътна представа пред него изпъкна картината на някакъв кафез, в който сам той се беше заключил.

Героят на Карлфелд Фридолин говореше на селяните по селски, а на учените хора по латински. Но на Валдемар се стори, че говори латински със селяните, а неговите собствени стари приятели не го разбраха. Но той вдигна рамена и прогони тази мисъл от себе си. Беше спал твърде малко тази нощ. Ето къде беше бедата.