Луси Гордън
Нежност и ярост (8)

Седма глава

Два дни преди сватбата се върнаха отново при госпожица Макгрегър в Единбург и тя ги увери, че всичко си е точно както са го оставили. С въздишка, но без да протестира, Люк взе ключа от стаята си и се отправи нагоре.

На вечеря Ив заяви, че все още не е решила как да се облече за случая.

— Чудесно — рече веднага Люк. — Утре ще щурмуваме магазините.

— И двамата?

— А защо не?

На другия ден в един луксозен бутик той се отпусна във фотьойла, изненадан от себе си, но изпълнен с решителност. Ив се остави в ръцете на продавачките и всеки пет минути се появяваше в нов тоалет. Люк опита да изкаже някакво мнение, ала скоро разбра, че не е в свои води и се отдаде на мълчаливо съзерцание. А Ив беше прекрасна. Притежаваше някакво особено излъчване, някаква мекота и финес, които се отразяваха и на дрехите. Това бе нещо повече от красота, повече от чар.

Накрая изборът бе сведен до три рокли.

— Коя ти харесва най-много? — обърна се тя към него.

— Всичките ми харесват.

— Но, скъпи — разсмя се Ив, — аз не мога да облека три неща едновременно.

— Все ще се намери случай да ги сложиш.

— Но те са безобразно скъпи.

— Още по-добре.

Този ден бе един от най-щастливите в живота му. Вървяха по улиците хванати за ръце, той я засипваше с подаръци, купуваше каквото му хрумне, искаше да й даде всичко, както бе мечтал преди много години. Погълнат от радостта си, не забеляза сянката, която все по-често пробягваше по лицето й.

На нея самата й бе трудно да назове какво точно я притеснява. Защо й се струваше, че нещо в лицето на Люк неприятно й напомня за Дейвид, когато се любуваше на предполагаемия Тициан? Това бе алчен, хищен поглед. И макар че в никакъв случай не би посмяла да окачестви така погледа на Люк, очите му излъчваха не само любов, а чувство за собственост. Натрапчивите мисли я отвеждаха към другото лице на покойния й съпруг — когато всички надежди се сринаха в праха. Сърцето й се преобърна. Молеше се Люк никога да не страда така.

Този едър дързък мъж й изглеждаше болезнено уязвим с твърдата си увереност, че над тях ще има само безоблачно небе. Искаше й се да му внуши, че това е грешка, но той бе глух за предупрежденията.

На другия ден в ритуалната зала Люк сложи халката на пръста й и я назова своя съпруга. После взеха самолета за Лондон. Кацнаха малко след полунощ и шофьорът на Люк ги очакваше. Когато пристигнаха в Драмънд Лий, нощта почти преваляше, а Ив вече спеше, положила глава на рамото му. Люк я притискаше нежно и от време на време погалваше с устни челото й.

Пренесе я на ръце до леглото и тя се унесе отново.

На сутринта се протегна и щом отвори очи, той я прегърна.

— Трябва да отивам на работа — рече тихо. — Ще се видим довечера. Хайде, спи.

Малко по-късно я събуди телефонът.

— Иви? — развълнувано извика Пери. — Слава богу, че си се върнала. Трябва да те видя.

— Да, много ти благодаря, Пери, прекарах чудесно — с ирония подхвърли тя.

— Разбира се, честито, радвам се за теб — нетърпеливо въздъхна братовчед й. — Но виж, Иви, наистина е много важно. Трябва да те видя още днес. Не можеш ли да дойдеш до Лондон?

— Ти си непоносимо разглезено хлапе — рече през смях тя. — Добре. След някой и друг час ще съм при теб.

— Каня те на обяд в „Пипистрело“.

Ив се качи в спортната си кола и пое към Лондон.

„Пипистрело“ бе един от най-луксозните ресторанти, красивите и елегантни жени не бяха рядкост, но все пак множество погледи се впериха в нея, щом влезе. Пери й махна от масата в ъгъла.

— Скъпа, изглеждаш невероятно — възкликна той и я целуна. — Това нова рокля ли е? — Пери никога не пропускаше тоалетите.

— Да, купих си я от Единбург. — С радост видя, че любимият й аперитив вече я очакваше. Вдигна чашата.

— Така и предполагах. Излъчва някакъв наивитет.

— Не си ме довел тук да обсъждаме гардероба ми, нали? Какъв ти е проблемът? Хайде, кажи на сестричката си.

Пери изпъшка.

— Какъв е обикновено?

— Пари! — Тя махна с ръка към бляскавата обстановка. — Виждам, не се храниш с бедняците.

— Какво значение има един обяд повече или по-малко? Освен това, именно тук трябва да те видят, за да повярват, че преуспяваш.

Като потвърждение Маркъс Лейн мина край масата им, кимна старомодно към Ив, но изобщо не удостои с поглед Пери и не си направи труда да спре при тях.

— Поне половината от присъстващите не могат да си позволят обяда в този ресторант — рече заговорнически братовчед й, — но и не могат да си позволят да не бъдат видени тук.

— Пери, какво става?

— Фалит, миличка! Стопроцентов фалит. Освен, разбира се, ако не докопам отнякъде двеста хиляди лири.

— Колко?!

— Знаеш, че имам нужда от пари — каза тихо той, като приближи глава.

— Да, знам, но чак толкова! Пери, какво си направил?

— Нима има значение? Обеща да ми помогнеш, но изчезна и съвсем забрави за моите тревоги. Иви, отчаян съм! Трябва да ми помогнеш!

— Но аз няма откъде да взема двеста хиляди лири? Не разбираш ли?

— Единственото, което разбирам, е, че ако не ги намеря, следващата ни среща ще е направо в затвора.

Ив го погледна ужасена.

— Какво искаш да кажеш?

— Рискувах няколко пъти. — Той сви рамене. — Нищо особено. Всички го правят, просто аз нямах късмет.

— Как така си „рискувал“?

— Купих акции с пари на клиентите, а сега не мога да ги върна.

— Господи, Пери, какъв си глупчо!

— Знам, знам, Иви, заклевам се, никога няма да се повтори, само този път ме измъкни. Не би искала да ида в затвора, нали? — молеше се той, пуснал в ход всичкия чар, на който бе способен.

Ив за малко да отговори, че има нужда от добър урок, ала старото чувство за отговорност и покровителство към братовчед й бе все още твърде силно и тя само поклати глава.

— Не можеш ли да получиш нещо от къщата?

— Вече опитах. Дори и въздухът вътре е ипотекиран.

— А акциите в „Драмънд“? Би могъл да ги продадеш…

— Не и за толкова.

— Ако добавя моите?

— Иви, не четеш ли вестници? — проплака Пери. — Откакто съпругът ти обяви, че няма да има дивиденти, акциите паднаха главоломно. Доведе ни до просяшка тояга. Но, предполагам, това теб не те засяга.

Тя се усмихна замечтано пред спомена за нежния и грижовен Люк. Но притесненото лице на братовчед й я върна към действителността. Пропастта между нейното щастие и неговото отчаяние я изпълни с чувство за вина, независимо че той сам си бе навлякъл проблемите. Но това бе Пери, нейният Пери, който винаги е бил неин приятел, дори брат, който я ободряваше и развеселяваше, когато целият свят бе потънал в мрак.

— Мисля си — започна колебливо той, без да я поглежда, — ти не би ли могла, искам да кажа, той едва ли помни всичко, което ти е подарявал.

— Пери! Как ще тръгна да продавам подаръците му!

— Извинявай, извинявай. Не ми обръщай внимание. Не се чувам какво говоря. Иви, страх ме е! Имам по-малко от седмица, ако не успея, ще ме дадат под съд и ще ме пратят в затвора. Няма да мога да го понеса. — Гласът му рязко заглъхна и той изтри очи. Сълзите бяха съвсем истински.

Ив пое дълбоко въздух.

— Недей, Пери. Има нещо, което бих могла да направя.

— Не, няма надежда. Загубен съм. Той никога няма да ти позволи да ми помогнеш. Той ме мрази, Иви! Ако разбере, че имам проблеми, ще ти забрани да ми помогнеш и ще се наслаждава на страданието ми.

— Може би ще е по-добре да не му казвам — бавно отвърна Ив. — Много ми е неприятно, но не виждам какво мога да направя. Слушай, не се тревожи. Нужни са ми няколко дни, но ще се опитам да събера парите. — Протегна се над масата и стисна ръката му. — Ще бъде нашата малка тайна.

 

 

Люк видя колата на Ив в гаража и си отдъхна. Прибрала се беше значи. Преди час му се бе обадил Маркъс Лейн. Уж по работа, но всъщност искаше да разкаже за обяда си в „Пипистрело“.

Сега, като погледна колата, осъзна колко щеше да се притесни, ако още не се бе върнала. Мразеше се, защото не можа да се стърпи и докосна капака да провери скоро ли се е прибрала. Студен беше, слава богу.

По стълбите се питаше дали ще му каже, че още на първия ден е хукнала да се среща с Пери и за един страховит миг му хрумна да й постави капан, все едно, че нищо не знае. Но бързо се опомни. Дните на подозрение са погребани. Ив е неговата съпруга, която обича и уважава. Щом влезе вътре и видя усмивката на лицето й, всичките му съмнения се изпариха. Разтвори ръце, тя се хвърли на врата му и той я притисна към себе си.

— Цял ден съм си мислел за теб. Едва дочаках да се прибера. — Целуна я и подхвърли: — Поклюкарствахте ли си с Пери на обяд?

— Да — отговори Ив и Люк се опита да си внуши, че напрежението в гласа й е само плод на фантазията му. Веждите й се извиха и тя попита с хитра усмивка: — А ти откъде знаеш, че съм обядвала с него? Следил ли си ме?

— Не е необходимо. Маркъс Лейн е клюкар и половина.

— Разбира се, той беше там. Пери ми се обади сутринта и ме покани на обяд. Няма защо да се тревожиш, Люк.

— Че аз не се тревожа — заяви непринудено. — Естествено, че ще ти се иска да се видите, макар и да не мога да кажа, че ми е особено приятно… — Той се спря. — Нямах това предвид. Как е той?

— Добре.

Спогледаха се като през пропаст. Люк с радост си спомни за подаръка, който й носеше. Извади кутийката от джоба си и й показа отворената си длан.

— Имам нещо за теб.

— О, толкова ме глезиш! — упрекна го през смях Ив и хукна към огледалото да се види със златното колие. Възклицанията й прозвучаха малко пресилено, защото се стараеше да запълни тишината, в която името на Пери щеше да кънти оглушително.

Люк сложи ръце на раменете й и се вгледа в кадифената й кожа. Опита се да отпъди мисълта, че докато е купувал колието, тя е обядвала с Пери. Държали са се за ръце. Не, Маркъс се е объркал.

— Дори и целия свят да ти подаря, пак няма да е достатъчно.

 

 

Два дни по-късно Ив се обади на братовчед си.

— Намерих ги.

— Иви, скъпа! Благословена да си хиляди пъти. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

— Можеш, можеш. Не се забърквай повече в такива каши.

— Да, да, разбира се — механично обеща той. — Къде си?

— В Лондон. Мога да дойда веднага и да ти дам чека.

— Милата Иви! Съвсем в твой стил. Ами, ако офейкам с парите?

Тя се засмя.

— Не и с моите.

— Права си. Не бих го направил. Но ти трябва да имаш някаква гаранция. Настоявам. Аз ще се погрижа за това. Ще можеш ли да дойдеш у дома след няколко часа? Не искам да сме в офиса.

— Не може ли да е по-скоро? Имам среща с Люк и не искам да закъснявам.

— Час и половина. Чао.

Той обаче закъсня с тридесет минути и Ив вече си гризеше ноктите от нетърпение. Не искаше да обяснява на Люк, че е била с Пери. Чувстваше се ужасно неловко. Реши твърдо да не се вижда с братовчед си известно време. Беше започнало да й се струва, че вече не е чак толкова сигурна в Пери.

Най-после колата му се появи и Ив зърна, че той не е сам.

— Кого си довел?

— Моя адвокат, разбира се. Той ще бъде свидетел на подписа ти.

— Много ли време ще отнеме? Люк ме чака.

— Добре. Ще бързаме. Работата е там, че не можеш просто да ми връчиш чека, защото ревизорите ще се усъмнят. Трябва да мога да обясня откъде са дошли тези пари. Най-лесното е да си купиш акции на тази стойност. А след това ние ще ги прехвърлим към…

Той се впусна да обяснява финансовия механизъм, който ще задейства, и Ив загуби нишката.

— Борсовите агенти винаги ли така си гонят собствената опашка? — попита развеселено.

Пери се ухили.

— Аха, съвсем точно го каза.

— Но нали това бил най-лесният начин!

— Ами да. Другите са къде-къде по-умопомрачителни.

— Добре. Хайде да почваме.

Пери даде знак на адвоката и той извади от куфарчето си папка с документи.

— Това са удостоверенията за прехвърляне на акциите — поясни Пери. — Първо подпиши тук, после тук и накрая тук.

Ив се подписваше припряно, а след нея и адвокатът.

— Това ли е всичко?

— Това е. Иви, наистина не знам как да ти благодаря.

— Остави. Трябва да бягам.

Влезе в офиса на Люк в момента, в който той нервно поглеждаше часовника си.

— Извинявай — рече тя и преди той да успее да зададе някакъв въпрос, добави: — Хайде да се прибираме у дома.

В колата Люк вдигна стъклото, отделящо ги от шофьора и я прегърна. Ив усети топлите му нежни устни и се отпусна. Тази вечер обаче единението им няма да бъде като преди, защото тя има тайни от него.

Ив вложи цялата си любов в целувката. Опитваше се мълчаливо да му внуши, че го обича, независимо от постъпката, която със сигурност би го ядосала. Но той не трябва никога да научи.

Изведнъж тя осезателно почувства дълбочината на пропастта помежду им.

„Защо не мога да споделя с теб? — извика отчаяно душата й. — Защо не можеш да разбереш? Защо не мога да бъда такава, каквато ме искаш ти? Люк, любов моя… Прости ми!“