Луси Гордън
Нежност и ярост (3)

Втора глава

Люк чу колата и предпазливо надникна през пердето. От първия етаж добре се виждаше как жената излиза от сребристия спортен автомобил. Взря се в силуета й, за да открие в него момичето, което бе обичал до лудост. Тъмнорусата разпиляна коса, която все още усещаше между пръстите си, сега бе прибрана назад и подчертаваше идеалния овал на лицето.

Вървеше срещу него по асфалтираната алея и той забеляза, че походката й вече не е жизнерадостна и целеустремена като едно време. Тя натисна звънеца и Люк рязко се дръпна назад.

— Да? — рече по домофона.

— Ив Драмънд?

Той докосна бутона за портала долу, разтвори вратата на апартамента и се спотаи в сянката. Чу стъпките й и изрече:

— Заповядайте, госпожице Драмънд.

Тя пристъпи и се огледа. Застана точно под светлината. Някога беше олицетворение на пролетта. Сега носеше цветовете на есента — маслиненозелено, оранжево и жълто се преливаха в копринената рокля, която падаше меко около стройните й бедра. Тогава, преди десет години, тя беше момиче — младо, очарователно и неустоимо чаровно. Сега бе изискана, бляскава, великолепна дама.

— Господин Хармън? — попита тя с онзи тих, леко дрезгав глас, който го влудяваше.

Той сви юмруци, усетил спомените да го завладяват.

— Тук съм.

Ив се обърна.

— Не ви виждам… — заекна тя. — Струва ми се, че…

— Че какво?

Люк пристъпи напред и тя се вкамени. Лицето й стана мъртвешки бледо.

— Джон?! — прошепна тя. — Джон!

— Името ми е Люк Хармън.

Тя обаче не чуваше.

— Джон, какво правиш тук? Да не би… Не, не е възможно!

— Името ми е Люк Хармън.

— Ти си Джон Бакстър! Сигурна съм.

— Щом толкова настоявате, госпожице Драмънд. Преди години може да съм бил Джон Бакстър, но това трябва да е било много, много отдавна. Толкова отдавна, че вече не си спомням.

— Десет години, четири месеца и три дни — сякаш насън прошепна тя.

Той се удиви, но успя да се овладее.

— Имате отлична памет за незначителните неща. Аз едва ли мога да твърдя същото за себе си. За мен онова време е тъй далечно и безвъзвратно отминало. Спокойно бих могъл да кажа, че никога не е било. И двамата вече сме други хора и ще бъде най-добре да приемем, че не се познаваме, защото това всъщност е самата истина.

Тя вирна гордо брадичка и се усмихна предизвикателно.

— Прав си. И аз никога не мисля за миналото. — Сви рамене и добави безгрижно: — Защо да си развалям настроението?

— Много мъдро. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Сухо шери, ако обичаш.

Като й подаваше чашата, Ив за пръв път зърна белега през лявото му око. Ръката й инстинктивно понечи да се притисне към устните. Усети се навреме, но Люк забеляза мигновения ужас в очите й и й обърна гръб.

— Да говорим по същество.

— Съжалявам… Моля те, не ме разбирай погрешно…

— Ни най-малко. Ще седнете ли, госпожице Драмънд?

Той се отпусна на стола срещу нея и леко наклони глава, така че лявата му страна да не се вижда.

— Желаехте да разговаряте с мен.

— Бях си подготвила точно какво ще кажа, но всичко се изпари от главата ми… — Гласът й звучеше глухо. Не откъсваше очи от лицето му. — Искам да знам какво се е случило с теб, как си се озовал тук. Нима е възможно ти да си Люк Хармън, за когото толкова съм чела по вестниците!

Той вдигна рамене.

— Не чета какво пишат за мен.

— Ами пишат, че си от онези, които диктуват правилата на играта във финансовия свят, че живееш като вълк-единак и никога не даваш интервюта, не позволяваш никой да те снима. Как бих могла да допусна, че това може да си ти?

— А трябваше ли? Нима има какво толкова да си спомняме един за друг? Можем ли вече да започваме?

Ив понечи да продължи, пое си дъх, но прочете на лицето му хладна насмешка и се стъписа.

— Добре! — тръсна тя глава. — Може би все пак ще ми обясниш какво става. Когато дядо почина, ние с Пери нямахме ни най-малка представа какво е финансовото му състояние. Научихме всичко от адвокатите. Още не мога да повярвам.

— Преди няколко години Тайлър бе принуден да продаде част от акциите си.

— И ги е продал на теб?!

— На моите агенти.

— Агенти? А знаел ли е кой стои зад тях?

— В началото не. Преди две години обаче разбра, че „Хармън Ентърпрайзис“ притежава повече от петдесет процента. Честно казано, струва ми се, че му беше все едно.

— Но знаел ли е, че именно ти си Люк Хармън?

— Така и не се срещнахме.

Тя скочи и закрачи из стаята. Люк невъзмутимо наблюдаваше как снове като лъвица в клетка. Той самият бавно и предпазливо бе изградил тази клетка и сега Ив най-после бе влязла в нея. От него зависеха парите й, следователно — и животът й. Питаше се дали усеща решетките.

Да, мислеше си. Усеща, че е в клетка, но все още не вярва, все още се съпротивлява.

— Присъствието ви тук ме кара да мисля, че дивидентите от компанията на вашия дядо са били основния ви доход.

— Е, такъв капитал не е за пренебрегване — сковано отсече тя.

— И обвинявате мен? Не е възможно това да ви е дошло като гръм от ясно небе. Изключено е да не познавате дарбата на братовчед си бързо да се отървава от всички пари, до които се докопа.

Гневът незабавно изби в червенина по страните й.

— Той просто нямаше късмет. Загуби твърде много при последната криза на борсата. Както всъщност се случи с още много други… И можете ли да си представите какво означава за Пери загубата на наследството? Ами че той цял живот е знаел, че то му принадлежи.

— Да не би да намеквате, че съм откраднал акциите на „Драмънд Фудс“? Платих доста добра цена за тях, уверявам ви.

— Не говоря за акциите. Става дума за Драмънд Лий… Пери откакто се помни живее с мисълта, че един ден имението ще бъде негово.

— Не виждам защо. Прекият наследник сте вие.

— Аз… Аз не го исках и Тайлър го знаеше. Изобщо не е ставало дума да го получа аз.

— Е, това хвърля светлина върху причините, поради които дядо ви така лесно е продал „Драмънд Фудс“. Като президент на компанията, той си бе обезпечил пожизненото право да живее в имението и когато поех ръководството, аз уважих това негово желание. Сега обаче не виждам никакви основания да правя подобен жест за Пери. Имението е твърде ценна собственост.

— Да, може да ви донесе истинско състояние, ако го превърнете в хотел. Но то е моят дом…

Люк се изсмя презрително.

— Чудя се колко ли време би могло да бъде ваш дом, ако попадне в ръчичките на милия ви братовчед? Хич няма и да му мисли…

— Не е вярно. Пери не е такъв прахосник, какъвто го изкарвате! Просто всичко стана толкова внезапно… Нито за миг не сме подозирали, че доходите ни ще бъдат отрязани просто ей така, с един замах. Джон, ти не можеш да ни оставиш на улицата!

— Тук изобщо не става въпрос за желания или предпочитания. А и аз нищо не съм ви направил.

— Сигурен ли си? А кой отказа да изплаща дивидентите?

— Направих това, защото считам, че компанията не е в състояние да си го позволи.

— Глупости! — твърдо отсече Ив. — „Драмъндс“ винаги е печелела добре и е изплащала дивиденти.

— А знаете ли защо? Защото Тайлър е раздавал парите, които е трябвало да бъдат повторно инвестирани. Последната вноска за ново оборудване е била направена преди много години. Аз съм разработил план за цялостна модернизация, която ще погълне печалбите за две години напред. Надявам се след този мой ход нещата да изглеждат значително по-добре.

— А ние с Пери от какво ще живеем през това време?

— Както разбирам, вие се занимавате с изкуство.

— Да, издирвам произведения на неизвестни таланти срещу процент при продажбите. Не печеля кой знае колко.

— Сигурен съм, че не можете да си осигурите онзи стандарт, с който сте свикнали и много съжалявам за това. Обаче не ми е възможно да нося отговорност за финансовото състояние на всеки от акционерите в моята компания. Опасявам се, че решението вече е взето.

— Джон, не мога да повярвам, че ми говориш така, не и на мен — бавно изрече тя. — Знам, че мина много време от нашата злополучна връзка, но все пак…

— Злополучна? — Той я погледна в упор, за да й припомни белега. Изправи се бързо, наля си чаша уиски и я пресуши на един дъх. — Бих искал да ви предупредя: не намесвайте спомените! Те няма да ме трогнат. Напротив. — Ив стана и пристъпи към него с тебеширенобяло лице. — Защото моите спомени са по-различни от вашите, госпожице Драмънд. Тайлър ми даде най-добрия урок. Само властта има значение на този свят. Така че, важно е настоящето.

— Джон… Люк, знам какво си мислиш за мен, постъпих ужасно. Но не исках да стане така…

— Наистина ли държите на този разговор? Пак ви повтарям — всичко е минало.

— Но ти не знаеш… Или може би си разбрал? Срещна ли се с Тайлър? Той каза ли ти какво съм направила?

— С Тайлър проведохме един много интригуващ разговор пред пресния гроб на баба ми. Съвсем кратък разговор, по същество. Предложи да ми плати пет хиляди лири.

— Пари? Предложи ти пари?! Че какво могат да променят те?

— И аз се учудих…

— Каза му какво да прави с гадните си пари, нали?

— Той не ви ли е споменавал?

— Явно не му е изнасяло… — Тя усети настъпилата неловка тишина и попита колебливо: — Ти отхвърли предложението му, нали?

В първия миг Люк бе готов да даде всичко, за да може да отговори „да“. След това очите му бавно обиколиха луксозния апартамент и накрая подигравателно се спряха върху нея.

— Не сте ли малко наивна, госпожице Драмънд? — попита с подигравателна усмивка. — Как мислите се е появило всичко това? Нали трябваше да започна отнякъде.

— Взел си петте хиляди лири от Тайлър?!

— Не пет, десет хиляди. Спазарихме се.

Ив пребледня още повече.

— Не ти вярвам!

— Защо? — искрено се изненада той. — В писмото си бяхте написали, че сме направили грешка. Но не и аз. Внучката на Тайлър Драмънд струва скъпо. Сделката ме удовлетвори напълно.

Първият етап от отмъщението бе факт.

Сега вече за Ив нямаше съмнение, че е разменена за няколко банкноти, от които бе израснала мощта на човека, в чиито ръце се намираше сега. Но странно защо, докато наблюдаваше болката, изписана на лицето й, Люк не изпита удовлетворение, още по-малко задоволство. Почувства се като подлец.

Това усещане го вбеси, а гневът наля още масло в огъня.

— Съжалявам, ако сте мислели, че цената би трябвало да е още по-висока — хладно заяви той. — Вдигах я, доколкото позволяваше пазарът.

Ив рязко се извъртя към прозореца и с невиждащи очи се втренчи навън. Не, това не е Джон. Не е възможно да е той. И за нищо на света няма да позволи този коравосърдечен съвършено чужд човек да види какъв удар са за нея тези думи. Преди години можеше да сподели с него всяка хрумнала й мисъл, всяка емоция. Преди години… Но оттогава наистина мина много време…

Изведнъж вдигна гордо глава.

Добре тогава! Щом той иска да се покаже твърд, тя също ще бъде твърда. Обърна се и се изсмя предизвикателно.

— Това са последните пари, които си спечелил за моя сметка. Добре е, че все пак си получил нещо от цялата история. Тежеше ми на съвестта. Не много, трябва да призная, но все пак мъничко…

— Е, вече няма да ви тежи. Значи, оказва се, и двамата сме получили, каквото сме търсили. Много добре. Надявам се, че опитът ви е бил полезен.

— Изключително! — Тя го погледна. Главата й бе леко наклонена на една страна, а на устните й играеше дръзка усмивчица. — Жената внимателно трябва да избере първия мъж в живота си. Още като се видяхме, ти ми хареса, но за уменията ти на любовник, трябваше да се доверя на случайността, ала се оказа повече от талантлив. — Гласът й сякаш галеше думите. — Разбира се, това го научих много по-късно, когато можех да правя сравнение.

Сърцето му биеше до пръсване.

— Поласкан съм.

Ив се засмя тихо.

— Е, не бъди чак толкова. Надарен си, да, но не и незаменим.

Люк изруга наум.

— Трудно ми е да повярвам, че съпругът ви се е изявявал толкова добре. Особено като се има предвид разликата във възрастта. — Каза й го… Ала рискът беше добре преценен. — Обезпечил ви е, надявам се — добави той, знаейки отлично отговора.

Ив сви рамене и подхвърли нехайно:

— Дейвид ми остави само дългове. Наложи се да продам къщата, за да ги изплатя. Живея от акциите си в „Драмъндс“. Собствена къща все още нямам.

— Но сте наели апартамент в един от най-скъпите квартали.

— Да, имам скъпи вкусове. Обичам качеството.

— Отива ви. Но струва пари.

— Сега разбираш ли колко е несправедливо да ми отнемеш единствения доход ей така изведнъж, без никакво предупреждение? Не би ли могъл да отложиш модернизацията за догодина да речем? С Пери ще имаме време да се подготвим…

— Страхувам се, че това не съвпада с плановете ми.

— Но плановете могат да се променят, нали?

— Всеки план може да бъде променен — безстрастно се съгласи той.

— Ами тогава…

— Само ако причината си струва. Поръчал съм нови машини. Ако ги откажа, ще загубя пари. Вие как ще компенсирате подобна загуба?

— Как бих могла? Ако имах пари на разположение, нямаше изобщо да разговаряме.

— На хубавата жена пари не й трябват — процеди бавно Люк, като я гледаше право в очите. — Питам, готова ли сте!

— Струва ми се, че не разбирам…

— Разбирате ме много добре. — Той докосна лицето й. Неговото бе каменна маска, която не издаваше нищо от разтърсващото вълнение при допира с нежната й кожа. — Сигурен съм, че можете да бъдете изключително убедителна — прошепна многозначително той.

Ив стисна зъби, защото почувства предателски оглушителния си пулс. Вгледа се в Люк за един прекалено дълъг миг и изстреля:

— Можеш да вървиш по дяволите!

Той се изсмя.

— Възмутената непорочност много ви отива. Още малко и ще повярвам, че е истинска.

Ръката му бавно тръгна надолу. Усети как Ив мигновено се стегна.

— Навремето не ти беше неприятно да те докосвам — злобно изсъска той. — Забравила си на какво заприличваше, когато те прегръщах, нали? Не желаеш да си спомняш как се молеше да те любя безспир, отново и отново. Пощуряваше от страст, а сега те е страх, защото знаеш, че ще те накарам да изпиташ пак същото.

Ужасът, изписан на лицето й, го озвери. Дръпна я грубо към себе си и с едно движение разпусна стегнатата й коса. Тя падна на тежки вълни по раменете й, също както някога. Люк зарови пръсти в уханния златен водопад и погледна лицето й. Отново се бе превърнала в момичето, което толкова бе обичал. В него се надигна диво желание. Впи устни в нейните, жадно и ненаситно, за пръв път откакто се разделиха преди злополучното бягство.

Люк почувства сладостта на забранения плод. Усещаше, че ще полудее. През тези години бе целувал много жени. Някои открито се предлагаха за парите му, други го харесваха, дори биха могли да го обикнат, ако ги бе допуснал до себе си. А това той никога не направи. Заменяше страстта срещу пари и изтриваше жената от съзнанието си.

Но с Ив бе различно. Дал й беше своята обич, когато все още бе способен да обича. Ив получи искрена чиста любов и я стъпка тъй небрежно, както се гаси цигара. Сега ролите се размениха. Тя е в ръцете му и може да я смачка, да я унижи, да я използва единствено за собствено удоволствие. В този миг той откри, че омразата също разпалва страстта.

След първия шок Ив опита да се съпротивлява и извърна лице от търсещите му устни.

— Не… Джон! Спри!… Не трябва…

— Мина времето, когато някой можеше да ми каже какво трябва и какво не трябва. Сега правя това, което ми е приятно.

Устните му се плъзнаха по шията й и Люк усети как тя се разтреперва.

— Аз бях твой роб — прошепна той. — Вярвах в любовта и в красивите думи, бях готов да умра за теб. Помниш ли?

— Да — отвърна едва чуто Ив.

— Но ти ми даде чудесен урок. Научи ме, че това са само сантиментални глупости.

— Не е вярно…

— Вярно е и още как! Представи си, ако сега ти кажа, че всичките ти проблеми ще се решат, ако подходиш както трябва?

— Не! Не по този начин, Джон.

Той стегна хватката и отново започна да я целува. Изведнъж Ив се отпусна. Стоеше в ръцете му без съпротива, но и без да се предава. Безмълвното й упорство го вбеси. Искаше да се огъне пред него, да се признае за победена. Тя му дължеше това.

Преди години си бе въобразил, че му принадлежи. Сега осъзна, че е станала още по-далечна, по-недостижима. Може да й отмъщава жестоко и коравосърдечно, но да се окаже, че тя се е изплъзнала между пръстите му. Обзе го диво желание да притежава тази жена, да я застави да преклони глава пред неговата власт и сила.

Той се отдръпна и се вгледа в нея. Вместо страха, който смътно очакваше, лицето й излъчваше неизмерима тъга.

— Прав си — рече тя. — Ти не си Джон. Ти си съвършено друг човек. Джон Бакстър никога нямаше да ме целува така. По-добре изобщо да не бях срещала Люк Хармън.

— Нямаше друг избор — каза той, без да я пуска. — Още ли не си разбрала?

Изведнъж очите й се разшириха.

— Ти си го направил нарочно! Затова си докопал компанията. Само за да…

— Притрябвала ми е компанията! Моята цел беше ти. Заложих капана много, много отдавна и ето, дочаках — ти влезе в него. Сега той щракна. Ти остана вътре.

— Под твоята власт, искаш да кажеш? Нали само властта имала смисъл… О, не! Не мога да повярвам, че всичко това е истина…

— А трябва. С теб имаме стари сметки, Ив, но този път аз решавам.

— Господи, какъв човек си станал, Джон?

— Такъв, какъвто ме създадохте ти и твоят род. Схватлив съм, нали? Никаква милост. Никаква жал. Няма чувства, има само интереси, има цели. Може би ще познаеш философията на Тайлър.

— О, да — горчиво рече тя. — Философията на Тайлър.

— Не си предполагала, че ще се срещнем отново, а, Ив? А е трябвало! Длъжна си била да се сетиш, че за постъпка като твоята не може да няма възмездие.

Преди Ив да успее да отговори, той грубо я стисна и запуши устата й с целувка. Тя трепереше като лист в ръцете му и Люк се питаше дали от отвращение, или в отговор на желанието, което събуди у него.

Усещаше я под гладката коприна все тъй красива и пламенна както тогава. Тя бе създадена да подчинява мъжете и изминалите години нямаха никакво значение. Той отново бе роб на нейното излъчване. И пак у него се разпали старата лудост.

Изумен, той усети ръцете й заровени в косата си, устните й — податливи и ласкави, тъй мамещи и обещаващи забрава, каквато само тя можеше да му даде. Толкова години не се намери друга жена, която така да притъпи разума, за да остане само този яростен копнеж. Да притежава тази жена, би било най-голямото блаженство.

Внезапно той дойде на себе си, обзет от панически страх. Толкова сигурен беше в своята твърдост, толкова уверен в себе си и в своята омраза, а ето вече се поддаваше на опасната магия, готов отново да се превърне в нейна жертва.

Почувствала неговия смут, Ив започна да се бори, за да се отскубне. Очите й гледаха диво, гърдите й се вдигаха и спускаха, сякаш и тя бе обладана от същия страх.

— Не! — извика задъхано. — Пусни ме.

Миг преди тя да избяга, Люк зърна ужаса на лицето й.