Луси Гордън
Нежност и ярост (10)

Девета глава

— Всичко започна от диамантите — рече Ив и докосна шията си. — Разбираш ли, те бяха мои.

— Естествено, нали ти ги подарих? — Подсъзнателно усещаше, че тя му казва нещо ужасно, нещо, което ще го накара да стовари яда и болката си върху целия свят. Но в момента мозъкът му отказваше да приеме думите й.

— Това бяха моите диаманти. Наследих ги от майка ми — продължаваше Ив. — Държах ги в сейф, но преди време ги продадох.

— Чакай, не разбирам. Защо не си ми казала, че ти трябват пари?

— Не можех, ти не обичаш Пери…

— Какво общо има тук Пери, по дяволите!

— Парите ми трябваха за него. Имаше много сериозни проблеми.

Истината го блъсна в гърдите като скала. Той шумно пое въздух.

— Значи така си е платил дълговете този никаквец! Ти си го направила! Продала си бижутата заради него, а после аз взех, че ти ги купих. Нищо чудно, че се пукаше от смях.

— Когато ми ги донесе, изпаднах в ужас. Знаех колко ще се ядосаш. Не исках да правя това, Люк… Такова страшно съвпадение… И после ти настоя да ги сложа тази вечер, аз се опитах да те разубедя. Знаех, че Пери ще ги познае. Обадих му се и го помолих да мълчи. Не исках да ти причинявам болка.

— Не си искала… — Той млъкна и се втренчи в нея. — Ти си ме измамила! — заяви бавно. — Още първата вечер, когато дойде при мен да ме молиш за дивидентите, защото си без пуканата пара. Всичко е било една голяма лъжа…

Ив бе разкопчала огърлицата и диамантените висулки трепкаха в ръцете й като сребърен дъжд.

— Никога не съм казвала, че съм без пукната пара.

— Каза, че ако си имала пари, нямало да дойдеш.

— Казах, че не разполагам с пари в наличност. И това си беше самата истина. Диамантите бяха единственото нещо, което притежавах, освен акциите. Не ми се щеше да ги продавам. Може би си предпочитал да бъда без пукната пара, за да упражняваш властта си над мен. Но аз дойдох само за да поискам дивиденти, защото считах, че така е справедливо.

— Внуши ми, че се молиш за себе си. А си се молела заради него!

— Не е вярно. Пери не ме беше упълномощил да обсъждам делата му с теб. Люк, той ми е братовчед. Просто му услужих.

— Продала си това и го наричаш услуга? — Той сграбчи огърлицата и я тикна пред очите й.

— Трябваше да му помогна. Не мога да допусна да иде в затвора. Заложил пари на клиенти! — изпусна се Ив и в тишината, която последва, осъзна какво стана.

Люк се усмихна сатанински и кръвта й се смрази.

— Пари на клиенти, а? — повтори той. — Много интересно.

Тя го погледна с ужас, защото усещаше, че в момента запаметява информацията за бъдещо отмъщение и прошепна:

— Господи, що за човек си ти?!

— Току-що научих. Аз съм пълен глупак. Повярвах ти неведнъж, а два пъти.

— Люк…

— Сега вече всичко е ясно. Пери е човекът, когото наистина обичаш. Заради него се омъжи за мен, нали? Той беше в ръцете ми и ти си решила, че ако съм заслепен от теб, ще можеш да го защитиш. Дори си продала единственото, което притежаваш, за да му отървеш кожата.

— Никога не съм била влюбена в Пери! Знам, че си въобразяваш… — Думите й увиснаха във въздуха.

— Въобразявам си, така ли? Я погледни това! — Той посочи белега, който изпъкваше още по-силно на пребледнялото му лице. — То не е измишльотина, а реалност, както е реалност и това, че съпругата ми заговорничи с човека, който ме обезобрази. Колко трябва да обичаш един мъж, за да ме мамиш така?

— Не съм те мамила!

— Не съм достатъчно изтънчен за твоите префинени представи за морал… Разликата между премълчаването и заговора ми се изплъзва. Можех и изобщо да не науча, ако не бях толкова наивен, че да се чудя как да те зарадвам. А през цялото това време ти си се надсмивала. Той също ми се надсмива и скоро цял Лондон ще ме сочи с пръст.

— Теб само това те интересува. Обвиняваш ме, че не те обичам, но всъщност ти не ме обичаш. За теб аз съм някакво украшение, което да покаже на света, че можеш да постигнеш всичко, каквото пожелаеш. И така е било от самото начало.

— А за теб аз какво съм? Средство да опазиш любовника си от собствената му глупост?

— Не мога да повярвам, че говориш сериозно.

— А трябва.

Те се гледаха хладно и злобно като врагове.

— Щом наистина мислиш така, ние с теб нямаме какво повече да си кажем. По-добре си върви.

Люк излезе мълчаливо и веднага осъзна, че не знае къде да отиде. Откакто се събраха отново, не бяха прекарвали и една нощ разделени и като влезе в студената и отблъскваща стая на Тайлър, самотата го проряза като с нож.

Легна на твърдото тясно легло и се втренчи в тъмнината, а изтерзаното му съзнание отново и отново преживяваше обидата и болката. Какво ли прави тя в момента? Дали ще се обади на Пери да му каже какво се е случило? Дали ще иде при него? Може би утре сутринта вече ще си е отишла… Той стисна железните пръчки на леглото, за да не се втурне да провери дали е още в стаята си.

После си каза, че всъщност няма никакво значение. Дори ще бъде най-добре, ако си отиде. Но при първия шум из къщата, той изтръпна и след това с часове се ослушваше напрегнато, докато накрая се унесе в мъчителен сън.

Събуди се с болка по цялото тяло. Мина покрай стаята й, без дори да погледне към вратата. На масата имаше само един прибор и госпожа Картър съобщи, че Ив все още спи. Люк успя да отвърне с учудващо спокоен глас, че снощи е била много уморена и не иска да я притеснява.

Не я видя и на тръгване. Денят в офиса мина в мъгла. Прибра се късно, уверен, че тя вече ще си е заминала. Икономката обаче му каза, че си била легнала по-рано.

Този път Люк се поколеба пред вратата й. Толкова лесно би било да влезе и да я вземе в прегръдките си. Да усети как топлината се разлива по тялото му, да се остави усмивката й да го убеди, че единствено любовта им има значение. Но мисълта, че помежду им стои Пери, го вледени. Тя не го обича. Просто й е бил нужен.

Той пое дълбоко въздух, за да дойде на себе си и отмина.

Следващия ден се върна рано. Ив била на езда и той използва възможността да прибере някои свои вещи от стаята й. В действията му имаше някаква ужасяваща безвъзвратност. Не можеше да си представи как биха могли да преодолеят случилото се.

След известно време я чу да се прибира и на вратата му се почука.

— Мога ли да вляза? — попита тя.

— Щом искаш.

Лицето й беше мъртвешки бледо, сякаш изобщо не е спала, но гласът й бе спокоен.

— Не трябва ли да поговорим?

— Ако мислиш, че имаме какво да си кажем — отвърна хладно, без да я поглежда.

— Люк, не мога да си представя, че наистина онази вечер говореше сериозно. Ядосан беше и вероятно си имал основание. Трябваше да ти кажа за диамантите, но изобщо не предполагах какво ще се случи.

— Не предположи още и че Пери ще те издаде, така ли? Ами че той е от онези, дето са готови да ухапят ръката, която ги храни. Ако не беше толкова заслепена, отдавна да си го разбрала.

— Пак ли почваш? Как мога да ти докажа, че грешиш?

— Никак. Затова дай да не си губим времето.

— Но ние не можем да оставим нещата така. Имам да ти казвам толкова много…

— Но аз не искам да слушам! Не виждам смисъл.

— Дори и за да спасим брака си?

— Брак? Не бих го нарекъл така.

Люк чу как въздухът изсвистя в гърдите й.

— Намекваш, че искаш да си отида?

— Нямаме нужда от мелодрами — заяви хладно, за да прикрие страха си. — Не забравяй, утре пак ще имаме гости.

— Не можем ли да отложим посещението им? Не виждам как ще намеря сили да се срещна с чужди хора.

— Ха, тази реплика е моя — подигравателно подхвърли той. — Аз станах за посмешище. Щом аз мога, значи и ти можеш. Ще имаш още една възможност да демонстрираш своя триумф.

— Не говори така! — извика отчаяно Ив. — Люк, моля те, престани, докато не е станало прекалено късно!

— Късно за какво? — жлъчно попита той. — Кажи ми какво имаме, че да го спасяваме?

— Мислех, че имаме любовта! — Тя отчаяно сплете пръсти.

— И аз така мислех, Ив — отвърна сковано. — Така си мислех…

Ръцете й увиснаха, тя го изгледа безмълвно и излезе.

Минути преди пристигането на семейство Паркър, Люк застана пред стаята на Ив. Поколеба се и вдигна ръка да почука, но вратата рязко се отвори. Досега никога не бе чукал на вратата й и Ив се усмихна с ирония.

— Добре ли съм?

— Както винаги чудесна.

Слязоха заедно по стълбите с мисълта, че тази вечер ще има примирие. Ще се усмихват, ще си говорят, ще се смеят, макар нищо да не се е променило.

 

 

Люк харесваше Анджела Паркър. Тя бе пълничка и много забавна жена и при други обстоятелства той би прекарал една приятна вечер. Но днес стоеше на тръни още щом гостите го поздравиха за очарователната съпруга и им пожелаха щастие. Никой не би допуснал, че усмивките им не са искрени.

Ив направо окупира Брайън, който приличаше на дружелюбен селски доктор, разсеян пастор или на всичко друго, само не и на безпогрешен борсов агент.

Люк опитваше да се съсредоточи в разговора с жена му, но без да съзнава се напрягаше да дочуе техния. Обсъждаха борсата и в началото той почти съжали Ив, но постепенно си даде сметка, че тя проявява изненадващ интерес. Брайън с удоволствие се впускаше в нови и нови подробности, а Люк слушаше все по-озадачен. Анджела го докосна по ръката, за да привлече вниманието му.

— Извини ме, не те чух — оправда се той.

— О, не мога да ти се сърдя. Тя е прекрасна! — Анджела му се усмихна сърдечно. — Когато бях малка, мечтаех да стана като нея.

— Хубава е, да.

— Господи, хубава! У нея има нещо, което се среща веднъж на милион. Не е просто красота или чар, не е дори сексапил, макар че, разбира се, всичко това го има в изобилие. Ив е от жените, които превръщат мъжете в кръгли глупаци. — Тя се засмя тихичко. — Имам късмет, че единствена знам как да наглася грейката на Брайън нощем, иначе трябваше да започна да ревнувам. Виж как я е зяпнал.

В думите й нямаше и помен от завист, тя бе най-добродушното същество на света и би изтръпнала от ужас, ако можеше да предположи, как прободе сърцето на Люк.

Двамата с Ив излязоха навън да изпратят гостите и той обгърна с ръка голите й рамене. Кожата й бе тъй топла и нежна, че той с ужас почувства как отново го завладява предателски копнеж.

Колата изчезна от погледа им и Люк се дръпна като ужилен. Не искаше да я пожелава отново. Тя го измами, не с тялото си, със сърцето си и повече никога не трябва да се попада в клопката й.

Върна се в салона и незабавно си наля бренди.

— И аз ще пийна — обади се зад гърба му Ив.

Той й подаде чашата.

— Тази вечер беше идеалната домакиня. Е, можеше да обърнеш и малко внимание на Анджела, но пък Брайън няма от какво да се оплаче. — Тя бе съвсем близо до него. Усещаше уханието, което излъчваше тялото й. Имаше чувството, че му се завива свят. — Анджела много те хареса — продължи безучастно. — Каза, че си била способна да превърнеш мъжете в глупаци.

На устните й трепна усмивка и тъжно поклати глава.

— С теб обаче така и не успях.

— С мен ти винаги си правела, каквото искаш. Много добре го знаеш.

— О, да, мога да те накарам да ме желаеш. Знам точно какво искаш да направя. Защото ти само това очакваш от мен.

— Да — отвърна той с леденостуден глас, — защото ти само това ми предлагаш.

Люк рязко й обърна гръб. Тя стоеше, без да помръдва, а на лицето й бе изписана неутешима болка.

Но той не я видя. Ив се молеше да намери думи за още една последна молба, която да разруши бронята от гордост и мнителност, обвила сърцето му. Душата й стенеше и отказваше да приеме, че любовта им е обречена. Ала с всяка секунда това изглеждаше все по-неизбежно.

Тишината ставаше непоносима. Ив се взираше със страх в широкия непоколебим гръб. Най-накрая Люк се обърна и тя едва не извика, защото разбра, че всичко е загубено.

— В такъв случай аз си отивам — промълви, като се бореше да се овладее. — През тези няколко дни съвсем си заприличал на Тайлър. След години сигурно ще станеш досущ като него. Нямам желание да присъствам.

Люк стисна зъби. Толкова пъти си казваше, че бракът им е загубен, но все не намери сили да го произнесе на глас. Ето сега тя го направи, но вместо облекчение, той почувства прилив на непоносима болка. Но когато заговори, от нея нямаше и помен:

— Нямаш желание, но ще присъстваш! — отсече хладно. — Няма да позволя да стана за смях, защото жена ми ме е напуснала. Пери ще бъде много доволен, нали? А колко време ще му трябва, за да пусне в обръщение историята как сте ме изиграли? Няма да стане…

— Щом само това те интересува, значи съм съвсем права. Предупреждавах те да не се женим — проплака тя. — Повтарях ти да не ме идеализираш, казвах ти, че съм обикновена жена, грешна като всеки човек, но ти отказваше да чуеш, Люк! Настояваше да се държа точно както в мечтите ти. Копнееше да върнеш времето назад. А аз просто те обичам и искам да се опитам да те направя щастлив. Но на теб това не ти е нужно, защото си толкова погълнат от омразата и отмъщението, че в сърцето ти няма място за това, което аз мога да ти дам.

— Единственото, което можеш да ми дадеш, няма нищо общо със сърцето ми, нито пък с твоето. То е твърде просто и сметката е много проста. Обявил съм цената и договорът е сключен. Ти ще останеш при мен, защото аз казвам така и защото не можеш да живееш без пари, освен ако имаш и други скрити запаси. — Тя едва поклати глава. — Така, дала си на Пери всичко, което притежаваш и очакваш да повярвам, че отношенията ви са съвсем невинни. Може да съм глупак, но не чак толкова… Въпросът е приключен. Ние сме женени и толкоз. Ще имаш всичко, от което имаш нужда и съм сигурен, че ще си идеалната съпруга. Моите познати ще ми завиждат за късмета. Полека-лека и двамата ще свикнем.

Ив мълчаливо се обърна и излезе. Той я проследи с поглед по стълбите и след малко чу как вратата на стаята й щраква. Ключът се превъртя.

Чувстваше се изнемощял от напрежение и изтощение.

На сутринта не я видя. А когато се върна от работа, тя вече бе заминала. В стаята й стояха непокътнати всичките дрехи, които й бе подарил, както бижутата и диамантите. Писмо нямаше.