Луси Гордън
Нежност и ярост (4)

Трета глава

Пери Драмънд живееше в елегантна къща, проектирана и обзаведена от самия него, неголяма, но претъпкана с изящни произведения на изкуството и преливаща от собствените му маниакални претенции за изисканост, така че безпорядъкът бе доста облагороден. Все пак никой от събираните с гордост предмети не бе тъй съвършен колкото самия Пери.

Красивото момче се бе превърнало в привлекателен и строен рус мъж, с фигура, която вдъхновяваше шивача му. Сините му очи бяха големи и искрени, усмивката — чаровна и малко бяха хората, усетили хладината, стаена зад тях. Ив рядко я долавяше и при това невинаги успяваше да си даде ясна сметка за нея, тъй като често пътуваше и не се задържаше задълго в компанията на братовчед си, а пък той особено се стараеше да се представи пред нея в най-добра светлина.

Веднага щом напусна къщата на Люк, Ив се отправи към него. Той я очакваше, отвори със замах вратата и я целуна по бузата.

— Какво стана, миличка? — попита, като поемаше палтото й. — Не ми спестявай нищо!

— Пери, случи се нещо ужасно. Току-що се срещнах с Джон Бакстър.

Той се намръщи.

— Какви ги говориш?

— Джон Бакстър. Не го ли помниш? От Драмънд Лий.

— О, боже, градинаря ли?

— Никога не е бил градинар. Живееше в имението и беше наел от Тайлър малко стопанство.

— Има ли значение? Беше си мърляв селянин.

— Не говори така!

— Извинявай, малката. Не исках да те засегна.

— Пери, чуй ме. Джон Бакстър и Люк Хармън са един и същ човек.

— Как така?

— Сменил си името, хванал се е с бизнес и сега е шеф на нашата компания.

Пери стоеше неподвижен, усмивката му се бе превърнала в гримаса.

— Това не е възможно!

— Току-що бях при него. Същият е, само че сега се казва Люк Хармън. — Тя притисна длани до пламналите си страни. — Някога бях влюбена в него.

— Хм, детска работа… Замина и го забрави, нали така?

Споменът за изгарящите устни на Люк и отклика на собственото й тяло я накара да затрепери. Бързо извърна глава, за да не би лицето й да издаде чувствата, които тя не можеше да сподели дори и с Пери.

— Исках да се омъжа за него — промълви с усилие, — но Тайлър ме застави да го зарежа по най-жесток начин. Изпрати ме в Швейцария и повече не го видях… до днес.

— Не му ли писа?

— Само за да му кажа, че скъсваме. И то не беше писмо, а просто бележка, хладна и отвратителна. Тайлър ми я продиктува. След това Джон ми върна всичко, което му бях подарила. А на писмата беше надраскал „мръсница“. Дядо ми ги прати в Швейцария. Но пък е дал на Джон десет хиляди лири и странното е, че никога не е споменал за тях. Платил му ги като компенсация.

— Какво?

— Чакай, има още. Благодарение на тях Джон станал богат.

Пери подсвирна.

— И как изглежда той сега?

— Ужасно променен. Озлобен към целия свят. На лявото си око има грозен белег, явно е претърпял някаква тежка злополука.

Пери съсредоточено се загледа в чашата си и подхвърли небрежно:

— Каза ли ти както точно е станало?

— Не, изобщо не успях да поговоря с него нормално. Толкова много се обичахме някога, а сега е студен, жесток и изпълнен с желание за мъст.

Пери се сепна и попита бързо:

— Какво искаш да кажеш?

— Той ме ненавижда заради това, което се случи. Затова иска и компанията, и имението. За да ми отмъсти.

— Така ли каза?

— Нещо подобно. Не си спомням точно думите. О, Пери, толкова съм объркана…

— А дивидентите?

— Ще се простим с тях. Той няма да отстъпи. — Тя стисна ръката му. — Съжалявам, Пери. Толкова ли са ти необходими тези пари?

— Да, Иви, много. Положението може да се окаже твърде сериозно.

— Пак комар ли?

Пери незабелязано стисна юмруци и отвърна уклончиво:

— Дълга история.

Ив въздъхна и разроши косата му.

— Ох, глупчо…

— Няма значение. Все нещо ще се появи отнякъде. — Той се вгледа в тревожното й лице и попита загрижено: — Срещата те е разстроила, а? Неприятна изненада…

Тя кимна.

— Още ли си падаш по него?

— Не — отрече енергично. — Беше толкова отдавна. Моля те, Пери… Не ми се говори.

— Добре, миличка, не се вживявай. Сега ще ти донеса нещо за пиене.

В този момент на вратата се звънна и Ив отиде да отвори. На прага стоеше мъж с писмо в ръка.

— Специална пратка за господин Пери Драмънд — съобщи той.

— Аз ще я взема.

— Да не би случайно да сте Ив Драмънд?

— Да.

— Има писмо и за вас. Господин Хармън предположи, че може да ви намеря тук. Лека нощ.

Ив разкъса белия плик и прочете:

„Люк Хармън ще се радва на компанията на госпожица Ив Драмънд през следващия уикенд в Драмънд Лий.“

— Нахалник! — избухна яростно и подаде писмото, адресирано до братовчед й. — Как смее?

Очите на Пери пробягаха по поканата и погледът му се проясни.

— Звучи обещаващо. Не че ми е приятно да ме канят в собствения ми дом, но бедните нямат избор.

— Изпратил ги е веднага щом съм си тръгнала! Дори е казал на куриера, че вероятно ще ме намери тук. Толкова е бил сигурен, че веднага ще дойда при теб.

— Ами ти така и направи.

— Друго имам предвид. Той знае прекалено много. Вероятно години наред ме е следил. Навремето мислех, че го познавам, но сега в него има нещо страховито.

— Глупости! Въобразяваш си. Това е нашият шанс да го убедим да промени решението си. Единственият ни истински проблем е, че той все още е бесен, за това, че си го зарязала, въпреки че явно парите са му свършили доста добра работа. Но ти би могла да го размекнеш, нали, миличка?

— Пери, ако имаш някакви безумни идеи, избий си ги от главата — яростно отсече Ив. — Просто не мога да направя подобно нещо.

— Естествено, че не можеш — съгласи се веднага той, преливащ от чар. — Ама че ги дрънкам и аз…

Но Пери изобщо не бе толкова спокоен, колкото се опитваше да изглежда. Съдбата не бе справедлива към него и като че ли всичките му нещастия произлизаха от същия този Джон Бакстър, когото намрази още от мига, в който го видя за първи път. Изпита истинско удоволствие, когато даде отдушник на омразата си, но след това заплати скъпо за забавлението. Още щом Тайлър научи за побоя над Джон, се изпълни с подозрение към Пери. Не зададе никакви въпроси, но повече никога не спомена за сватба между тях двамата.

А това бе много жалко. Ив беше любимката на стария и без съмнение, ако се бяха оженили, нещата щяха да са доста по-различни. Вместо това даде на племенника си някакви жалки десет процента, докато Ив получи тридесет. Тогава се наложи да играе на борсата, но печалбите му не се оказаха такива, каквито очакваше. Да, Джон Бакстър имаше за какво да се мрази.

И сега да се случи така, че именно този човек да го държи в ръцете си!

Разбира се, ще отрича. Доказателства няма. Нощта бе съвсем тъмна, а и Бакстър има много повече основания да подозира Тайлър.

— Единственото, което искам от теб — обърна се Пери към братовчедка си, — е да приемеш поканата. Ще идем заедно и ти ще ми помогнеш само в началото. Останалото ще свърша сам.

— Добре. Не бих могла да ти откажа. Но ще говориш ти.

— Може и да му се възхищаваш, задето е отишъл толкова далеч — замислено рече Пери, — но трябва да те подсетя, че то си му беше в кръвта.

— В какъв смисъл?

— Държеше се надменно и тиранично още когато си беше прост наемен работник. Веднъж се спречкахме. Е, признавам вината беше най-вече моя. Той прибираше картофи, а аз му бутнах чувала. Стана съвсем случайно, разбира се, и аз щях да му помогна да ги събере, ако не ми беше заповядал. Но той започна да крещи насреща ми като надзирател, а аз пък взех, че се заинатих. — Пери се усмихна тъжно. — Проклето хлапе бях.

— И какво стана?

— Ами издърпа ме от коня и ме наби със собствения ми камшик.

— Ударил те е с камшик? Че ти си бил дете! Това е ужасно!

— Нали това ти казвам? Винаги си е бил животно. Пред теб се е прикривал, но всички знаехме. Сега ще ме тормози съвсем открито и, обзалагам се, ще му достави огромно удоволствие.

— Да… Имам чувството, че си прав. Пери… Страх ме е.

— Глупости. Всичко е само въпрос на късмет. Дай да не говорим за това. Искам да ти покажа какво си купих днес.

— Не трябва ли поне мъничко да пестиш?

— Ако успея да спестя нещо, то ще е капка в морето в сравнение с това, от което се нуждая. Пък и платих само хилядарка, а то струва много повече.

Пери тържествуващо извади малка картина и Ив внимателно я разгледа, преди да поклати разочаровано глава.

— На твое място веднага бих я продала. Стига някой да ти я купи, разбира се. Този, дето е взел хилядарката, е направил добра сделка.

Тя погледна отчаяното лице на братовчед си и сърцето й се сви. Толкова много го обичаше. Нямаше си никого другиго, освен него. Колко добре се разбираха! Никой не й е бил тъй близък. Нито Тайлър, който я обожаваше по своя себичен начин, нито дори Джон…

Тя се сепна тъй рязко, че Пери я погледна.

— Може би не съм права — побърза да го успокои. — Ще се посъветваме с още някой.

— Няма смисъл. — Пери повдигна рамене. — Щом ти кажеш, че нещо не го бива, винаги е вярно. — Той се ухили и добави добродушно: — Можеш поне веднъж да проявиш характер и да сбъркаш.

— Да можеше и от мъже да разбирам колкото от картини… — въздъхна тя. — Довиждане, скъпи. Ще се видим за уикенда.

Целуна го по бузата и изчезна, а Пери застана на прозореца и я изпроводи с очи до колата. На лицето му се появи крива усмивка. В последните й думи имаше ирония, която Ив — милата, невинна, пряма Ив — изобщо не целеше. Но той я усети веднага, както усещаше абсолютно всичко, което може да бъде обърнато в негова полза. Погълнат от мислите си, Пери остана загледан навън дълго след като тя си замина.

Вместо да се прибере у дома, Ив се отправи на север, към предградията на Лондон. Спря в една уличка и слезе от колата. Вървеше механично, а изминалият ден бушуваше в главата й. Съвсем неотдавна животът й се струваше спокоен и подреден, макар и не непременно щастлив. Ив още на двадесет години се научи да предпочита спокойствието пред всичко останало и тази тактика се бе оказала успешна до днес, когато призракът от нейното минало се надигна и заплаши с отмъщение.

Как ли ще реагира Джон, ако разбере, че през годините от последната им среща си е отмъстил хиляди, хиляди пъти. Възмездие за неговото нещастие имаше във всяка нейна самотна нощ, във всеки стон на съкрушеното й сърце. Неговата сянка постоянно я преследваше и нараняваше също тъй жестоко, както го нарани и самата тя. А сега той се явява и казва, че трябва да плати. Беше едва ли не нелепо.

След малко Ив осъзна, че краката я водят към миниатюрното антикварно магазинче, откъдето често купуваше разни дреболии. Въпреки че бе късно, възрастният собственик сновеше насам-натам под жълтеникавата светлина. Ив почука на прозореца и той й отключи.

— Страхувам се, че в момента не разполагам с нищо, което може да представлява интерес за вас — рече той, — но заповядайте на чаша чай.

Ив го последва към задната стаичка, претъпкана с всевъзможни антики, чакащи реда си. Погледа й привлече малка порцеланова статуетка — мъж с наметало в костюм от осемнайсети век. Тя я взе нежно и я разгледа, затаила дъх от възхищение. Потърси емблемата и видя това, което очакваше — кръстосаните саби — оригинален Майсен. Естествено можеше да бъде и фалшификат, но статуетката беше изящна, излъчваше красота и тиха печал, която проникна до ума и сърцето й. Подсъзнателно усети, че е оригинал.

— Прекрасна е — възкликна тихо.

— Уви, повредена. Вижте. — Мъжът посочи отчупено ъгълче от петата на фигурата. — Едва забележим недостатък, но разваля целия ефект. Мислех да я изхвърля.

— В никакъв случай! — Ив я притисна до гърдите си, сякаш да я опази. — Толкова е красива! Може да се сложи така, че дефектът изобщо да не се вижда.

— Не, няма стойност за жалост.

— Само парична.

Старецът се усмихна.

— Сантиментална сте!

— Може би, но не мога да понеса, когато нещо красиво се унищожава заради някакъв дребен недостатък.

— С антиките често става така.

— По света има тъй малко красота… В края на краищата, човек не може да отхвърли хората, които обича, само заради някоя тяхна слабост.

— С хората е друго. Един човек, колкото и добър да е той, не струва колкото едно съвършено произведение на изкуството — отбеляза с цинизъм търговецът, Ив се засмя и той добави: — Можете да я вземете, щом толкова ви харесва. Тъкмо ще се отърва от нея.

Тя забърза към колата си със статуетката в ръка и я положи внимателно на задната седалка. Когато спря пред изискания блок, в който живееше, вдигна очи и се запита колко ли още ще може да си го позволи. После се сети за новата си придобивка и моментално забрави за проблемите.

Отви крехката фигурка и я разгледа на светлината. Беше чудесна. Красивото лице на мъжа бе точно толкова съвършено, колкото в деня, когато е било изваяно. Стори й се, че я гледа умолително, сякаш се извинява за недостатъка.

Беше на повече от двеста години, но любовта и майсторството, с които го бяха създали, нямаха възраст. Може би и други жени са му се любували така.

Без да съзнава, лицето й се озари от усмивка и тя усети, че спокойствието й се възвръща. Образите на Люк и Пери избледняха, а заедно с тях се изпариха и болката, и гневът, и страхът. Сега тя бе отново насаме с вечната красота, която единствена й оставаше вярна.

 

 

Имението Драмънд Лий бе сякаш създадено за развлечения — голяма приветлива къща от червени тухли сред пищна зеленина. В последните години преди да умре Тайлър, паркът бе запустял и растителността застрашаваше да задуши всичко. Люк се бе разпоредил да я подкастрят и оформят, така че да се открие гледката наоколо.

Къщата бе подложена на щателно почистване от тавана до мазетата. Дъбовите ламперии и месинговите орнаменти блестяха. Госпожа Картър, икономката, правеше разни намеци за цялостен ремонт, но Люк категорично отказваше. С изключение на новите килими, всичко си остана точно както едно време, когато той работеше на полето и влизаше вътре само ако го повикат.

Като тръгна да подбира стая за себе си, всички му се видяха прекалено претенциозни. Накрая с радост откри едно малко помещение, в което имаше само тясно твърдо легло и старомодно писалище от масивен бук. Беше странен избор за господаря на къщата, но за разлика от задушаващия разкош на останалите стаи, нещо тук го привлече неудържимо. Реакцията на госпожа Картър истински го смути.

— Точно така казваше и господин Драмънд. Това беше неговата стая.

— О? — възкликна смаян Люк.

— Старият господин не желаеше да спи никъде другаде.

Е, значи с Тайлър имаха нещо общо — мисъл, която го изпълни с насмешка.

Единствената промяна, която възнамеряваше да направи из къщата, бе да свали портрета на Тайлър в салона, но неизвестно защо все отлагаше. Художникът бе уловил най-типичното: масивния дебел врат, косата — по-сива, отколкото я помнеше той, ала очите — същите, смайващо сини, пронизващи всеки, дръзнал да се вгледа в тях. Бяха студени очи, които с един поглед оценяваха човека и презрително го отхвърляха. Собственикът на тези очи бе способен да прегази всеки, застанал на пътя му. Невъзможно бе да си представиш тези очи да се размекват или да излъчват нежност.

Люк не се поддаваше лесно на внушения, но често изпитваше обезпокоителното усещане, че погледът на Тайлър, изпълнен със загадъчно послание, тайно го следи. Вечерта преди пристигането на гостите портретът все така си висеше над камината и Люк предизвикателно застана пред суровото лице. Така да бъде! Това бе мигът на триумфа, помрачен единствено от недосегаемостта на Тайлър в небитието. Нека си стои като ням свидетел на възмездието.

— Където и да си ти сега — прошепна Люк, — надявам се, че ме виждаш.

Наредил бе на госпожа Картър да приготви за Ив старата й стая, но самият още не бе надниквал там. Изведнъж го обзе лудо желание да види мястото, където е живяла, мечтала и замисляла своето предателство.

Застана неподвижен на прага. Това бе най-хубавата спалня в къщата, с огромно легло с балдахин от бели и нежнолилави дантели. Беше много светла, тъй като бе ъглова и имаше големи прозорци. Люк пристъпи и надникна вън.

Спомни си как една вечер, заслепен от любов, се бе качил на каменната тераса долу. Взираше се в прозореца, щастлив дори само от мисълта, че тя е наблизо. Тогава тя отвори прозореца, видя го и в следващия миг вече тичаше към него.

Люк рязко се дръпна и излезе.

След срещата си с Ив не можеше да спи добре. Образът й не му даваше покой и често се събуждаше, облян в студена пот. Миналата нощ изобщо не успя да мигне и въпреки това не изпитваше умора. Напрежението и трескавите мисли го поддържаха бодър, караха го да се чувства замаян и податлив на внушения, сякаш нервите му бяха загубили защитната си обвивка.

Вън се чу клаксонът на първите гости. Поканени бяха тридесет души — бизнес партньори, някои по-скоро съперници, и един открит враг. С едни се срещаше само по задължение, с други беше в дружески отношения, но приятели нямаше.

Люк излезе вън да ги посрещне и през следващия час той бе идеалният домакин. Показваше стаите, отвръщаше на комплиментите. Но през цялото време бе нащрек за нейното появяване.

Вече всички се бяха събрали в салона, питиетата бяха поднесени, празните разговори набираха скорост, чакаше се само сигнала за вечеря. Липсваха единствено Ив и Пери. Напрежението на Люк се покачваше при мисълта, че тя може въобще да не дойде. Гласовете около него се превърнаха в далечно жужене, всичко потъна в мъгла и сърцето му се сви в усещане за непоносимо безсилие.

В този миг вън спря кола и Люк бързо остави чашата, защото ръката му трепереше. Извини се на гостите и излезе.

Ив бе вече в преддверието и неуверено се оглеждаше. Изострените сетива на Люк му подсказаха, че тя опипва обстановката като сърна, навлязла в опасна непозната гора.

И тогава тя го видя. Потръпна ли наистина или само така му се стори? Той стисна зъби и пристъпи към нея.

— Изключително се радвам, че успяхте да уважите поканата ми.

— За нищо на света не бихме си позволили да откажем — обади се зад нея Пери.

Люк се усмихна, протегна ръка и без да издава отвращението си, поздрави приветливо:

— Добре дошли.

Енергично разтърси изящната поддържана ръка на Пери и ясно усети облекчението му от дружелюбния прием. Също като притиснат до стената плъх, зърнал възможност за бягство. Нищо, нека поживее в заблуда.

— Съжалявам за закъснението — промърмори Ив, загледана някъде зад него.

— Важното е, че сте вече тук. — Люк проследи погледа й и добави: — Всичко си е както преди, госпожице Драмънд. Позволете ми да ви разведа из градината. Навярно изгаряте от нетърпение да зърнете отново старите места.

— Чудесна идея, нали? — възкликна Пери, но Ив поклати глава.

— Благодаря, може би по-късно. Малко съм уморена.

Тя тръгна към стълбите, но умолителният поглед на Пери я накара веднага да се обърне към Люк със смутена усмивка.

— Простете грубостта ми. Естествено, че искам да се разходя из градината.

— Времето е пред нас — усмихна се на свой ред Люк. — Първо си починете. Ние ще ви изчакаме за вечеря.

Значи такова е разположението на силите, заключи мислено Люк, като ги изпроводи с очи по стълбите. Ив е примамката, която Пери ще размахва под носа му. Тя не може да го понася, но изпълнява всичко, което пожелае русият красавец. В гърдите му се надигна презрение и към двамата.

В този момент Ив се спря и се огледа, без да усеща, че я наблюдават. На Люк му се стори, че никога не е виждал толкова нещастно лице.

Щом Ив и Пери се появиха за вечеря, всички глави се извърнаха към тях — и двамата високи, русокоси и красиви.

Люк веднага забеляза, че Ив бе неузнаваема. Умората и тъгата бяха изчезнали. Сега тя бе възвърнала дързостта си, вървеше гордо, дори предизвикателно. Роклята й — черна, дълбоко изрязана, прилепнала по изваяното й тяло, подчертаваше съвършените му форми. От Ив струеше неподправена радост за удоволствията в живота, но замисленият й поглед намекваше за душевни терзания. Този контраст й придаваше загадъчност, която далеч надхвърляше представата за обикновена хубост.

За случайния наблюдател тя притежаваше непоклатима самоувереност. Само очи, изострени от обич или от омраза, биха забелязали колко крехка е силата й. Вървеше с достойнство, но сякаш стъпваше по тлееща жарава.

Люк не се съмняваше в любопитството на гостите си. Въпреки че винаги ревниво криеше личния си живот, някои вече подозираха връзка с Драмънд Лий. Отношенията му с Ив, разбира се, никой не би заподозрял, но той усещаше вперените изпитателни погледи. За него се говореше, че бил селянин, човек без култура и потекло, постигнал всичко само с грубост и сила. Носеха се дори слухове, че белегът е от схватка с жертвата, която е разорил. Люк посрещаше тези подмятания със смях, но и не разсейваше обвиненията. Сега, когато галантно пое ръката на Ив и я отведе до мястото й на масата, беше сигурен какво си мислят:

— Красавицата и звярът.

Ив го хвана под ръка и в миг излезе от своя далечен свят. Усмихна се, не на него, а отново на нещо някъде зад рамото му. Това бе горда, дръзка усмивка, в пълно противоречие с треперещите пръсти, които издаваха какво изпитание е за нея тази сцена.

Люк бе устоял на изкушението да я сложи до себе си на масата. Той седеше начело, а Ив точно отсреща, но масата бе много дълга и бе невъзможно да долови изражението й.

С раздразнение откри до себе си лейди Вивиън Лойд, с нея някога имаха приятна връзка, но тя впоследствие се омъжи за един от неговите приятелски настроени съперници. Баща й беше граф, но обеднял — недостатък, който Вивиън компенсираше с похотливост и непоклатима амбиция. Люк не бе имал намерение да седи до нея, но тя заговорнически му намигна и призна, че е разменила етикетчетата с имената.

— Мислех да си поклюкарстваме, скъпи — изчурулика тихичко. — Не съм те виждала отпреди сватбата. Толкова бях тъжна, че не дойде.

— Лекувах наранената си душа — изфлиртува автоматично Люк. Ив говореше с мъжа отдясно.

— И кой беше виновен за раната? — многозначително подхвърли Вивиън. — Не трябваше да става така.

— Отстъпих пред по-добрия. Надявам се, че си получила подаръка ми. — Очите му се присвиха. Ив се обърна към Пери и нежно докосна ръката му.

— Чудесен е — изчурулика Вивиън. — Размечтах се какво щеше да бъде, ако…

Тъй като той не отвърна, проницателните й очи проследиха погледа му и тя се подсмихна.

— Забрави, миличък! Не ставаш за нея.

Люк преглътна раздразнението си, задето се е разкрил и рече заядливо:

— Някои биха казали, че и за теб не ставам.

— За мен? Ако не беше тази никому ненужна титла, аз съм си направо плебейка — отбеляза тя с присъщата си прямота. Най-хубавото й качество. — Предпочитам първичните мъже. — Тя игриво изви вежди. — Но Ив е друга работа. Аз може да съм от благородно потекло, но истинската лейди е тя.

— Благодаря за съвета, но държа да те уверя, че не проявявам никакъв интерес. — После му хрумна, че Вивиън навярно е дочула слуховете и подхвърли небрежно: — А и тя вероятно вече се е сгодила за братовчед си.

— Пери? Бива си го, а?

— Учудваш ме. Той в никакъв случай не е от първичните.

Тя се засмя.

— Не се подлъгвай от това красиво лице. Може и да не е дивак като теб, но определено е, да речем, оригинален. Ако милата Ив спи с него, то безспорно има на какво да се наслаждава в живота. Внимавай, скъпи! Разля си питието.

Люк изруга, сипа си двойно уиски и твърдо поведе разговора в друга посока. Мъчителната вечеря бе в разгара си.

До кафето Ив нито веднъж не бе погледнала към него. Един по един гостите започнаха да напускат местата си и Люк се приближи до Пери и Ив. Хвана за лакътя един дребен мъж, чиято безлична външност бе в пълно противоречие с огромната му финансова власт и попита учтиво:

— Драмънд, познавате ли Маркъс Лейн?

Пери се ококори и почти благоговейно протегна ръка.

— Драмънд се занимава с брокерство — поясни Люк на банкера и погледна Пери. — Виждам, преуспявате. Поне не съм чул брокер да не преуспее — добави през смях.

— Всичко се развива чудесно — потвърди Пери, без да откъсва очи от Лейн.

— Разбира се, времената са тежки — замислено продължи Люк, — пазарите са толкова несигурни напоследък. Не всеки може да се справи.

— Добрият борсов агент е подготвен за всичко — твърдо заяви Пери.

— Естествено. Сигурен съм, че се справяте по-добре от много други.

— Горд съм да заявя, че моите клиенти няма от какво да се оплачат — сковано съобщи Пери.

— Не се и съмнявам. Радостен съм да чуя, че нещата ви вървят тъй добре. По едно време малко се бях притеснил за вас, но сега виждам, че не съм имал основание. — Потупа Пери по гърба и добави приятелски: — Е, толкова по деловите въпроси, можете да се насладите на вечерта.

Обърна се рязко и се направи, че не забелязва слисаното изражение на Пери. Знаеше, че трябва по най-бърз начин да се отдалечи от Ив, преди злобата му да добие опасни размери. Усмихна се насила и покани гостите на разходка из имението — един безкраен час празни разговори и ненужни обяснения, а в съзнанието му бе единствено Ив, която остана с братовчед си.

Когато Люк най-после се върна в салона, той се бе превърнал в импровизиран дансинг и Ив с усмивка отпъждаше отегчението си в обятията на Денза Лойд, докато той надълго и нашироко разясняваше гениалността на последната си сделка. Люк стисна зъби.

Танцът свърши и всички в един глас поискаха втори. Люк бързо се отправи към съпругата на един свой по-възрастен партньор. Постара се да й отдаде дължимото внимание и употреби цялата си воля, за да не поглежда към Ив, която отново танцуваше и с нищо не показваше, че забелязва присъствието му.

Усещаше как гневът му се надига. Тя има нужда от неговото благоволение и много добре знае това. Но вместо да полага усилия да го предразположи, демонстрира надменно безразличие, сякаш все още е малката господарка. Ако очаква да отиде при нея и да я покани на танц, само си губи времето.

Песента свърши и Люк обяви весело:

— Дами канят! Кои ли ще са щастливците?

Разнесоха се смехове. Той гледаше изпитателно Ив, но тя невъзмутимо хвана под ръка Пери.

Остана втрещен от явното пренебрежение, безсилен да откъсне поглед от нея, блажено отпусната в прегръдките на русокосия хубавец. Без да съзнава, Люк притисна ръка към белега на челото си.

Точно в този миг тя вдигна глава и за първи път тази вечер го погледна право в лицето. Очите й бяха пълни с разбиране и болка.

Люк се опомни и й обърна гръб.