Луси Гордън
Нежност и ярост (6)

Пета глава

В ранната утрин Люк се събуди все още в обятията на Ив. Без да помръдва, остана да лежи блажено, заслушан в тихото й равномерно дишане. Тя също не спеше, пръстите й нежно галеха косата му.

— Чувала ли си легендата, че мъжът и жената навремето били в едно тяло, две половинки на едно съвършено същество, но боговете се уплашили и решили да ги разделят, за да не стане то равно на тях. Затова през целия си живот те се търсят, откриват се или изобщо не се срещат. Точно така се чувствам сега. През цялото време, докато бяхме разделени, усещах, че нещо ми липсва. Чак сега разбрах какво.

— И с мен беше същото, но аз нямах право да призная, че все още те обичам, заради кръвосмешението. Когато преди няколко дни се видяхме и ти ме целуна, се ужасих от себе си, защото те желаех повече от всеки друг път. Можех да избягам от теб, но не и от собствените си чувства.

— Затова ли беше толкова хладна и правеше всичко възможно да ме отблъснеш?

— Да. Изпитвах отвращение от себе си.

Той докосна белега.

— Аз пък реших, че съм ти противен.

— Не — придърпа го тя към себе си. — Напротив. Обичам те още повече. Та ти си страдал, а аз съм била далеч от теб, без да знам нищо. Как стана произшествието, ще ми разкажеш ли?

— Някой друг път. Сега искам да те погледам. Сякаш живея нов живот. Постъпих ужасно глупаво. Трябваше да ти имам повече доверие…

— Аз бях виновна, че започнах всичко с лъжа. Луда бях по теб. А и твърде разглезена… Бях свикнала да получавам всичко, което поискам. И в един миг поисках теб.

— Хм, добре звучи. — Той я целуна.

— Във всичко ме водеха собствените ми желания. Излъгах те за годините си, защото това бе най-лесния начин да стигна до целта. Изобщо не ми хрумна какво може да се случи. Бях ужасно капризно хлапе.

Тя се засмя, но изведнъж се сети за фразата и млъкна.

— Какво има?

— Нищо.

Но Люк забеляза сянката на лицето й.

— Кажи ми! — заповяда той, но като видя учудения й поглед, побърза да добави: — Ив, моля те, кажи какво те разтревожи.

— Като казах какво хлапе съм била, се сетих нещо, което Пери ми разправи наскоро.

— И какво беше то? — попита подозрително.

— Ами за някакви картофи.

— О, това ли! — изсумтя Люк.

— Наистина ли си го набил с камшика му?

— Е, понатупах го. Не го съжалявай. Той си го търсеше.

— Защото без да иска, е бутнал чувала с картофите ти?

— Съвсем не беше, без да иска.

— Може да си се объркал… Сигурно си бил уморен и нервен… Избухнал си.

— Не. Той си играеше с нервите ми и ги опъна до крайност. Въобразяваше си, че щом фамилията му е Драмънд, всичко му е позволено. — В гласа му се появи желязна твърдост. — Но рано или късно възмездие винаги има. Това е първото правило в бизнеса, а и в живота, стига да имаш малко разум да го проумееш. Никога не се оставяй да те победят докрай. Помни резултата, нищо, че времето минава. Разбира се, това не се отнася за теб, мила моя. — Притисна я до себе си той, защото видя смущението на лицето й.

— И аз също щях да платя, нали?

— Ив, бях огорчен и исках да ти отмъстя. Държах се глупаво и несправедливо. Хайде да не мислим за това и да оставим нещата между нас сами да се оправят. Та ние се обичаме, нали?

— Аз винаги ще те обичам — отвърна тъжно Ив, — но започвам да осъзнавам, че ти си опасен. Виждаш хората само в черно и бяло. Изобщо не се замисляш какви биха могли да бъдат мотивите за постъпките им.

Ив се опитваше да заглуши думите на Пери, кънтящи в ушите й, но това бе непосилно, защото Люк сам ги потвърждаваше. Всъщност изобщо не познаваше този човек, част от сърцето му може би щеше да остане завинаги скрита. Но нямаше друг избор, освен да го обича.

— Хайде да не говорим за това — тихо рече Люк. — Не бих могъл да понеса нова раздяла.

Тя направи последен опит.

— Именно по тази причина трябва да говорим за това и да постигнем някакво съгласие.

— Не — отсече категорично той. — Още не. Имаме да наваксваме толкова много… Нека не бързаме. Разкажи ми за себе си. Как си живяла?

— Ти знаеш. Не си ме изпускал от очи, нали?

Люк се усмихна по-скоро на себе си.

— Събирах изрезки като влюбен ученик. Не можех да се стърпя. Втълпявах си, че това е омраза, но сега разбирам, че от самото начало съм очаквал да се съберем отново. Като научих за сватбата ти, направо обезумях. Разкажи ми за Дейвид Флечър. Обичаше ли го?

— Не. Бях решила, че след като в живота ми няма да има любов, ще се отдам на изкуството. Старинните предмети се оказаха единственото нещо, което ме интересува. Докато учех в Швейцария, посещавах кръжоци по живопис и щом се върнах в Англия, започнах да се занимавам сериозно с тези неща. Дейвид ми беше учител и беше много лесно да го идеализирам. На осемнадесет години човек е пълен с всевъзможни налудничави идеи. Само изкуството имаше някакъв смисъл за мен и човекът, който го познаваше, бе почти бог. Когато поиска ръката ми, щях да се пръсна от гордост. А след сватбата богът се превърна в дребнаво суетно старче, което не понася някой да му противоречи. Мисля, че се ожени за мен, защото е видял обожанието в очите ми и си е въобразил, че ще трае вечно. Когато си позволявах да изразя собствено мнение, той изпадаше в ярост. Беше невероятен специалист по акварел, но имаше области, от които нищичко не разбираше, макар да отказваше да го признае. За сватбата Тайлър ми подари акциите от Драмънд и макар че Дейвид много обичаше парите, побесня, защото са мои. Все замисляше някакви зашеметяващи планове за големи удари. Накрая взе, че купи една картина и сам си повярва, че е неоткрита творба на Тициан. Експертите го отрекоха категорично и това така го смаза, че получи инфаркт. Аз вече бях решила да го напусна, но не можех да го направя в такъв момент. Останах да се грижа за него през последната година. До сетния си дъх разправяше, че е жертва на ужасен заговор. Все повтаряше: „Когато истината излезе наяве, няма да можеш да си преброиш парите“. Пък и трябваше да си вярва, защото бяхме ипотекирали абсолютно всичко, за да купим картината.

— Има ли вероятност да е бил прав?

— Не. След като почина, дадох платното за химически анализ. Някои от съставките в боите изобщо не са били известни по времето на Тициан. Дейвид не даваше и да се издума за такъв анализ. Страх го беше. Продадох картината за една десета от парите, които той беше дал. И платих дълговете. Оттогава се опитвам да направя своя кариера. Отново станах Ив Драмънд, тъй като вдовицата на Дейвид Флечър не би се радвала на кой знае какво уважение сред хората на изкуството. — Тя въздъхна. — Горкият Дейвид, той бе нещастен също колкото и аз.

— Искаш да кажеш заради другите?

— Кои други?

Люк се постара гласът му да прозвучи съвсем небрежно:

— На първата ни среща ти намекна, че в живота ти е имало и други мъже, освен съпруга ти.

— Това смущава ли те?

Той сви рамене.

— Била си негова съпруга, не моя. Нямам право да ти държа сметка. Само че… ме интересува.

— Е, други не е имало. Кълна се. Забрави какво съм казала тогава. Чувствах се тъй унизена, бях готова да измисля какво ли не само и само да запазя поне мъничко гордост. Истината е, че освен теб и съпруга ми други мъже в живота ми не е имало.

Той се усмихна, Ив зарови пръсти в косата му, приближи лицето му и го обсипа с целувки.

— Откак установих, че бракът ми е нелепо недоразумение, имах чувството, че никога няма отново да се обвържа. — Тя се изсмя подигравателно. — Живеех си безметежно сред картини и статуетки. Мъжът не можеш да го пратиш на химически анализ, за да си сигурен, че не е фалшификат.

— Останал бях с впечатлението, че дядо ти почти ви е сватосал с Пери.

— О, твърде бързо се отказа.

— Защо?

— Не знам. Не ми е казвал.

Тя не прояви желание да разисква този въпрос и Люк се вгледа в лицето й.

— Какво се случи онази нощ? — попита Ив. — Ти отиде ли на срещата или първо получи писмото?

— Писмото ми го дадоха там — предпазливо отвърна той. Не знаеше колко трябва да каже в този миг. Нещо му подсказваше, че все още не е настъпил моментът да разкрие участието на Пери.

— Кой ти го даде?

— Не видях лицето му. Беше тъмно.

— Сигурно ужасно си ме намразил! Тогава ли надраска върху писмата ми „мръсница“?

— Нищо не съм драскал. Някой беше влязъл у нас и всичките ти писма и подаръци бяха изчезнали.

Ив го погледна смаяно.

— Тайлър? Не е възможно!

— Друг път ще говорим за това.

— Точно така. Тази вечер ще ти повтарям само, че те обичам. О, Люк…

— Защо ме наричаш така?

— Ти поиска така. Вече си Люк Хармън.

— За теб не. За теб всичко си е както когато бях Джон Бакстър.

Ив замълча и той се втренчи тревожно в нея.

— Не — заяви тя накрая. — Не е същото и никога няма да бъде същото. Люк, мили мой, разбери! — Тя го улови за ръката. — Ние сме съвсем други хора. Много години живяхме разделени и животът ни е променил. Селското момче, което бе част от мен, се е превърнало в суров, предпазлив, дори може би жесток мъж. Колкото и да се обичаме, вече не сме част от едно цяло, не знаем почти нищо един за друг. Всеки си има свой живот, свои тайни. Не можем да върнем времето. Трябва да продължим оттам, докъдето сме стигнали. Мога да обичам Люк Хармън само затова, което е сега, а не да си въобразявам, че е някой друг.

Той прекара ръка през косата си. В думите на Ив имаше истина и това го притесни. Мечтата, че всичко ще си бъде постарому, се пропука. Тя сякаш прочете тревогата му и поклати глава.

— За теб аз съм Ив Драмънд, но години наред името ми беше Флечър. Аз нося отпечатъка от този брак.

— Това няма значение — възрази шепнешком Люк. — Важното е само, че отново сме заедно. — Прегърна я, преди тя да успее да възрази. — И че все още се обичаме.

— Аз ще те обичам цял живот, Люк!

Той я притисна до себе си, започна да я целува, повтаряше името й и твърде скоро думите станаха излишни.

Когато Ив отново заспа, Люк се изправи и наметна копринения си халат. Преоткриването на любовта не му бе дало възможност да обмисли новината, която Ив му съобщи. Новината, че Тайлър е негов баща.

Тази мисъл го развълнува, но не предизвика болка, а просветление. Сходството помежду им винаги е трептяло някъде в подсъзнанието му и винаги е било в дъното на враждата помежду им. Не изпитваше жал към стария, само горчивина заради миналото. Спомни си мъничката снимка на майка си, представи си милото лице. После видя как Тайлър я отпъжда заради детето, тяхното дете. Как му се искаше той да е тук сега, за да усети гнева на отхвърления си син.

Люк седна пред старото огледало на Ив и се втренчи в образа си. Приликата бе очевидна, не толкова в чертите, колкото в духа. През последните десет години лицето му бе придобило непоклатимата суровост на Тайлър.

Изправи се внезапно и отметна завесите. В стаята нахлуха първите лъчи на зората. Ив се размърда и го погледна, окъпана в светлина. Люк прекоси стаята и я грабна в обятията си с благодарност, че мракът е победен. Тя бе дошла да го спаси.

 

 

Трябваше да мине още цял ден, преди да се разотидат гостите. За Люк и Ив тези часове нямаха край. Двамата правеха всичко възможно да не се забелязват. Именно това накара Люк да съобрази, че Пери и лейди Вивиън също много старателно се избягват, което обясняваше чий е бил другият силует в стаята на господин Драмънд снощи.

След обяда в неделя гостите започнаха да си стягат багажа. Ив и братовчед й си тръгнаха първи. Въпреки че се сбогуваха твърде учтиво, личеше си, че Пери е нервен, тъй като не успя да поговори насаме с домакина.

По здрач Люк остана сам. Дълго разлиства вестниците, без да разбере нито дума. Не осъзнаваше, че е цял в слух. Нещо трябваше да се случи, нещо, което да покаже, че не е сънувал. Най-после доказателството дойде — по чакъла изскърцаха гуми, входната врата се отвори, икономката нададе весел вик и смехът на Ив огласи къщата. Сърцето на Люк заби лудо, той излезе в коридора и в следващия миг отново я прегръщаше.

— Мислех си, че никога няма да дойдеш — прошепна той.

— Не можах да се измъкна от Пери. Постоянно ме заливаше с какви ли не въпроси. Дали ще успея да те размекна… Ще промениш ли решението си за дивидентите… Не знаех какво да отговоря…

— Трябвало е да му кажеш истината. Всъщност изобщо нямаше нужда да си ходиш. За какво беше този театър?

— Защото известно време трябва да сме дискретни.

— Дискретността да върви по дяволите.

— Но нали още утре цял Лондон ще говори само за това?

— Ами нека. — Люк вече разкопчаваше блузата й.

Влязоха в стаята й, събличаха се, гонеха се, замерваха се с дрехите си и се смееха като деца. Накрая Люк я събори на леглото и я облада със страстта на момче, за първи път усетило вкуса на любовта. После, когато първите вълни на желанието отминаха, Ив се зае да го прелъстява бавно и изкусително, за да падне след това в обятията му, жадна за себеотдаване, досущ като момичето, което той помнеше.

В съзнанието и в сърцето му се бореха противоречиви мисли и чувства. Искаше да я притежава изцяло, ала в същото време желаеше тя да си остане една мечта — непостигната мечта, към която вечно ще се стреми. Това бе странно желание, защото въпреки прозорливостта и умението му да се бори с живота, той си бе простодушен по природа, по-спокоен, когато е изправен пред черно-белите краски, отколкото пред нюансите.

По едно време Ив се унесе в ръцете му и попита със сънена усмивка:

— Какво правиш?

— Обичам те. Обожавам те. Боготворя те…

Възхищението му обаче сякаш я притесни и тя отвори широко очи.

— Недей да ме боготвориш, Люк. Само ме обичай.

— Ти си най-прекрасната жена, която е живяла на този свят.

— Само преди ден ме беше обявил за най-подлата.

— Сгреших.

— Да, както грешиш и в момента. Не ме издигай на пиедестал. Не прави от мен идол, аз съм обикновен човек. Гледаш ли ме постоянно през розови очила, после ще ти бъде непоносимо трудно да проумееш, че съм си съвсем земна и грешна. И тогава отново ще се обърнеш срещу мен, а аз ще заплатя за това.

Но Люк не чуваше. Душата му изпитваше нужда да обожава Ив. С годините тази необходимост се бе превръщала в жестокост. Но сега всичко свърши и той отново можеше да бъде самия себе си.

Запуши устата й с целувка.

 

 

На сутринта Люк се обади в офиса и втрещи служителите си със съобщението, че си взима няколко дни почивка, може и повече. Госпожа Грейс Алардайс, изключително експедитивната му секретарка, получи инструкция да го безпокои единствено в краен случай.

— И наистина случаят трябва да е краен — наблегна той.

— Господин Хармън… Добре ли сте? — попита притеснена тя.

Люк се засмя и щом затвори, подхвърли на Ив:

— Мислят, че съм полудял. И са прави. Но само истински нормалните могат да се разболеят от такава благословена лудост.

— О, ти си станал и поет!

— Вече ми се струва, че всичко е възможно. — Двамата излязоха да се разходят и Люк пое с пълни гърди лятната свежест. — Свободен съм! — извика той и преметна ръка през рамото на Ив. — Светът се роди днес и ние с теб сме единствените му обитатели!

— Мили мой, чудесно е да те гледам тъй щастлив, но започвам да се плаша. Рееш се във висините и се страхувам, че ще паднеш от много високо.

— Защо пък трябва да падам? Ти си при мен и това решава всичко. Нито дума повече. Сега ще те заведа на старите места.

— Жалко, че няма да видим Меган — рече тя, когато навлязоха в гората. — Кога каза, че е починала?

— Няколко дни след като с теб се разделихме за последен път.

Нещо в гласа му я накара да го погледне.

— Мисля, че е крайно време да ми кажеш какво премълчаваш — заяви твърдо тя.

Вървяха мълчаливо сред потънали в зеленина дървета и спряха на закътана полянка.

— Като пристигнах тук, заварих посрещани — започна Люк. — Не знам колко бяха, но по ударите и ритниците изглеждаха четирима или петима. Добре се справиха.

Последва смразяваща тишина и Люк усети как истината постепенно прониква в съзнанието й. Тя вдигна ръка, но преди да докосне челото му, се отдръпна.

— Те ли… — Нямаше сили да изрече страховете си.

— Окото ми пострада тогава — завърши вместо нея Люк. — Свършиха си работата и пъхнаха писмото ти в ръката ми. Прочетох го чак в болницата. Ив… — Той я прегърна, защото тя бе скрила лице в шепите си.

— Господи, аз съм виновна за всичко! — проплака тя.

— Разбира се, че не си виновна ти. Не си могла да знаеш какво ще се случи. Не плачи, мила. Всичко това отдавна свърши.

— Как би могло да свърши? — с ужас промълви тя.

— Свърши в мига, когато се намерихме отново. И щом се обичаме, няма никакво значение.

— Никога няма да простя това на Тайлър.

— Ив, не беше Тайлър. Беше Пери.

Тя го изгледа смаяна, после категорично поклати глава.

— Не е възможно, Люк. Та той беше ученик.

— Ученик, но не като другите.

— Ти видя ли го?

— Никого не видях. Беше ужасно тъмно. Но пък чух идиотския му смях. Чудесно се забавляваше.

— Люк, грешиш. Трябва да ми повярваш. Тайлър беше суров и безмилостен, мразеше те, въпреки че си му син, а може би именно заради това. Той бе напълно способен да извърши такова нещо. Но Пери… никога. Аз го познавам. Той не може да убие и муха.

— О, разбира се! Но той е от хората, които изпитват удоволствие да стоят и да наблюдават как някой страда, защото той е заповядал така. Казвам ти, че съм сигурен. Чух смеха му.

— Не би могъл да знаеш какво точно си чул. Винаги си ненавиждал Пери, макар и без основания, и стоварваш цялата вина върху него. Но това са пълни измислици.

— Така ли мислиш? — попита той и в гласа му се прокраднаха първите признаци на гнева. — Именно защото бях сигурен за Пери, обвиних теб. Ти постоянно отлагаше бягството, докато най-после той пристигна в Драмънд Лий. Всичко се връзваше.

— Било е абсолютна случайност. Обясних ти, чаках да наближи рождения ми ден. Разбирам, че тогава си се объркал, но сега трябва да погледнеш истината в очите. — Той не отвърна и Ив го изгледа настойчиво. Като си помисля как се държа Тайлър с мен… Не разбираш ли, че е много по-логично да е той?

Люк се обърна рязко и отрони през зъби:

— Който и да е бил, той довърши баба ми. Когато тя дойде в болницата и видя как са ме подредили, получи удар.

— Спомена, че Тайлър дошъл на погребението…

— Да. Тогава ми предложи петте хиляди лири. Първо отказах. После се прибрах вкъщи и заварих всичко обърнато с главата надолу. Обадих му се и го уведомих, че цената се е удвоила. Не съм имал намерение да те продавам, Ив. Просто всичко ми беше все едно.

— Не мога да те обвинявам, че си взел парите. Но не разбираш ли, че това потвърждава участието на Тайлър?

— Според мен потвърждава, че не е бил той — продължи да упорства Люк. — Тайлър не беше от хората, които съжаляват за постъпките си. Но ако е заподозрял, че Пери е действал зад гърба му, би се опитал да купи с пари чистата си съвест.

— Ти си твърдо убеден, че е бил Пери, така ли? Нищо, че няма логика. Тайлър не би дал писмото ми на някакъв ученик.

— Не, мисля, че го е дал на някой от слугите, а Пери е подслушвал зад вратата. Съвсем в негов стил. Тайлър заминава с теб за Швейцария, Пери подкупва слугата, пъха писмото в джоба и отива в селската кръчма да намери някой за мръсната работа. Ив стисна раменете му и го погледна право в очите.

— Люк, всичко това е плод на омразата ти към Пери. Как не проумяваш — в дъното на всичко е бил Тайлър?

— А ти защо не проумяваш, че е възможно да е бил и Пери?

— Защото е абсурдно. — Тя въздъхна и наклони главата му, докато челата им се опряха едно в друго. — Би било ужасно, ако двамата мъже, които са ми най-близки на света, се окажат врагове.

Заболя го, но премълча. Има време, ще я накара да прозре истината за милия си братовчед.

— Хайде да сменим темата. Имаме да обсъждаме толкова неща… Като се оженим, тук ли ще живеем?

Тя не отговори веднага, продължаваше да върви с наведена глава. Люк се учуди, но не се уплаши. Бракът им му се струваше толкова естествен, че не се бе замислял за възможен отказ.

— Люк, нека оставим сватбата за по-нататък — рече тя след малко.

— Какво искаш да кажеш? Ние трябва да се оженим. — Той я прегърна. — Годежът ни продължава вече десет години. Не мислиш ли, че е предостатъчно?

Тя се усмихна:

— Не трябва да прибързваме.

— Какво има да чакаме?

— Може би трябва първо да се опознаем.

— Обичаме се цели десет години. Какво повече ни трябва? Толкова време загубихме, сладка моя. Нека не губим повече.

Ив му се усмихна нежно.

— Знаеш ли, ти си бил ужасно романтичен?

— Аз? — извика възмутено той.

— Да, ти. Смяташ, че просто ще продължим оттам, където сме спрели. Сякаш нищо не е било. А аз имам нужда да се уверя, че ме обичаш такава, каквато съм сега. Иначе нямаме избор. Не разбираш ли?

— Единственото, което разбирам, е, че ако не се омъжиш за мен, животът ми няма да има смисъл. Не прави това, Ив. Ужасно дълго живях без теб. Това не би могло да продължава повече. Нищо не може да промени любовта ми към теб. Абсолютно нищо! Ясно ли ти е? За мен ти си всичко. Имам нужда от теб. — Изведнъж Люк сякаш обезумя от страх. — Не знам как бих могъл да те накарам да ми повярваш.

— Но аз ти вярвам. — Тя притисна лицето му до гърдите си. — Щом се нуждаеш от мен, не мога да ти откажа. Любов моя…