Луси Гордън
Нежност и ярост (2)

Първа глава

В живота на Джон имаше три жени. Първата бе неговата майка Хелън, овдовяла, още преди да го роди, и простила се с живота в деня на неговото раждане. После идваше Меган, баба му, която го отгледа в Драмънд Лий, имението, където бе живяла и работила, откакто се помни. Той отрасна сред слугите, градинарите и работниците във фермата. И въпреки това не стана един от тях. Когато съзря и започна да мисли самостоятелно, реши — един ден сам ще си бъде господар.

В тези ранни години, обвити в мъгла, проблясваха и спомени, които нямаше да забрави до края на дните си. Преди всичко в съзнанието му се открояваше първата му среща с могъщия Тайлър — едър, груб и властен мъж с остри сини очи. В мига, в който го видя, Джон усети как те се забиват в него като кинжали. Тогава той бе още малко момче, но и досега не бе забравил колко дръзко бе отвърнал на яростния му заплашителен поглед. Стана така, че именно Тайлър не издържа и извърна глава. Бабата на Джон се засмя тържествуващо, наведе се и го целуна за куража.

Спомняше си и Антъни, кроткия единствен син на Тайлър.

— И на мравката път сторва — отсичаше не без презрение Меган, а и Тайлър вероятно е бил на същото мнение.

Антъни не живееше в Драмънд Лий, идваше понякога на гости с очарователната си съпруга Каролайн. После по едно време престанаха да идват, а Меган обясни, че са се преместили в чужбина.

Тайлър живееше сам в огромното си имение, необезпокояван от пустотата, която цареше наоколо.

— Не се интересува от никого и никой не се интересува от него — мърмореше Меган и повдигаше рамене.

Няколко години по-късно усамотението на стария Драмънд бе нарушено от Пери, неговия далечен племенник, който учеше в колеж, а ваканциите прекарваше в Драмънд Лий, докато родителите му обикаляха Азия или други екзотични кътчета в далечни земи. Враждата между Пери и Джон пламна мигновено. Пери бе префинено изнежено момче със студени очи и изискан чар, пресметнат единствено за пред тези, които според него заслужаваха усилието. Джон го ненавиждаше и тъй като не си правеше труда да прикрие това, веднага си спечели омразата на Пери — омраза, която дълго време само го забавляваше.

През онова лято, когато за първи път застанаха един срещу друг, Джон беше на двадесет и две, весел и як младеж. Пери беше на петнадесет години, но умело се справяше с породистите жребци на Тайлър и любимото му занимание бе да язди сред работниците на чичо си и да ги наблюдава отвисоко.

Веднъж Пери се спря пред Джон, който събираше картофи, и попита, като посочи към чувала с дръжката на камшика:

— Стават ли за нещо?

Въпросът не бе кой знае колко необичаен, но в гласа и в погледа му имаше нещо, което ядоса Джон.

— Картофите, които отглеждаме, винаги са били най-добри.

Пери се наведе, взе един картоф, огледа го, сви рамене и го хвърли на земята.

— Не ги бива — отсече и уж случайно побутна с крак едва закрепения препълнен чувал. Картофите се разсипаха по земята. — Съжалявам — изкикоти се Пери.

— Събери ги! — процеди заплашително Джон.

Пери се ухили подигравателно и понечи да обърне коня, но Джон улови юздите и повтори:

— Събери ги!

— Пусни коня! — сопна се зачервен Пери.

— Първо събери картофите.

— Сам си ги събирай!

Пери се опита да издърпа юздите, но Джон ги удържа без усилие. Неочаквано посегна и смъкна момчето на земята.

— Казах, веднага събери картофите!

Пери го ритна по крака, но Джон не трепна. Най-невъзмутимо издърпа камшика от ръката му, удари го два пъти и нареди:

— Хайде, пъзльо!

Пери пламна от ярост и обида, ала се наведе и през сълзи започна да събира картофите в чувала.

— Май не си свикнал да работиш, а? — процеди Джон. — Лошо. Много лошо.

— Това няма да ти се размине — изскимтя Пери. — Ще кажа на чичо!

Джон се усмихна.

— Тичай да му кажеш.

Пери му хвърли последен, изпълнен с ненавист, поглед и пришпори коня. Изпрати го нехайният смях на Джон.

Когато обаче разказа случката на Меган, това не й се стори никак весело.

— Трябва да внимаваш.

— Заради това мамино синче?!

— В него има нещо, което ме плаши. Той е от онези жестоки деца, дето късат крилцата на пеперудите.

— При мен номерата му няма да минат. Не се тревожи, срам ще го е да се оплаче на Тайлър.

— Но ще го запомни.

— Аз пък да си посипя главата с пепел, така ли?

— Просто бъди нащрек — предупреди го Меган, но Джон само се засмя.

На следващия ден се разбра, че Пери заминал да прекара остатъка от ваканцията при някакъв съученик.

Джон работеше здраво, но умът му бе далеч от селския труд. Мечтаеше за друг живот. Записа се във вечерни курсове по търговия и финанси. Когато научи, Меган въздъхна тежко и изпророкува:

— И ти ще ме напуснеш, също като нея.

— Имаш предвид майка ми ли? — попита смирено Джон, както винаги щом станеше дума за майка му. Мисълта за нея бе тъй свята, че той не можеше да си позволи да осквернява паметта й в обикновени разговори.

— Отиде си, без да се сбогува. Толкова приличаш на нея.

Мина време и дойде смразяващата вест — Антъни и Каролайн Драмънд загинали при автомобилна катастрофа. Ако Тайлър е скърбял за сина си, то по нищо не пролича. Само се разпореди внучката му незабавно да бъде доведена в Драмънд Лий.

Така в живота на Джон се появи третата, най-незабравимата от всички жени, създали го такъв, какъвто бе сега.

Джон припечелваше пари и с дърводелство, така че когато Тайлър го извика в къщата да поправи някакъв стол, той бе твърдо решен да поиска добра надница. Но тогава, докато работеше, в стаята влетя непознато момиче с меденоруси коси и тъмнозелени очи и в този миг сякаш целият му свят се преобърна.

Беше в костюм за езда, плътно прилепнал по тялото. Походката й бе на жена, но лицето й бе по детски невинно. Усмихна му се и цялата стая грейна.

— Здравей, ще ми помогнеш ли? — попита непринудено. — Не мога да си събуя ботушите.

Тя седна и опря ръце в хълбоците му, а той задърпа ботуша, притиснал с колене крака й. Незабавно почувства надигащата се в тялото му топлина.

Момичето благодари, скочи и се затича към прозореца. Погледна навън и зарови пръсти в косата си. Беше като олицетворение на пролетта. Жизнерадост и красота, въплътени в едно ефирно създание. Джон се влюби безпаметно още в този първи миг.

Вероятно са се запознали, сигурно са говорили за нещо, но той не помнеше нито дума. В съзнанието му бяха само усмивката, грейналите й очи, мамещите устни и леко дрезгавия опияняващ глас.

На вечеря Меган взе да го кори, че дори не е опитал любимия си стек. Той измърмори нещо, излезе и се изгуби в хладната нощ. Искаше да остане сам, да помечтае за Ив.

Наблизо имаше малка горичка. Той бавно навлезе сред дърветата, опря глава на един ствол и притвори очи. Мисълта за нея го изпълваше с болка, но и с някакво непознато неподозирано блаженство, а и с благодарност към съдбата, че го е дарила с такова чувство. После отвори очи и я видя. Реши, че е видение и в унес изрече:

— Очаквах те…

— Знаеше, че ще дойда?! — учуди се тя и чак тогава той осъзна, че е истинска и се изчерви като хлапак, какъвто всъщност си беше.

— Не, не… Припознах се — отвърна припряно, но смехът й подсказа, че не е успял да я заблуди.

— Сутринта си забрави чука — каза тя, — дойдох да ти го донеса.

Нищо чудно и да беше така. Сутринта бе забравил дори и името си. Ала очите й намекваха, че тя нарочно е скрила чука, за да има повод да го види отново. Сигурна е била, че ще я чака, тъй както той бе сигурен, че тя ще дойде.

Вървяха един до друг в звездната нощ, момче и момиче, опиянени от простия факт, че са заедно. Когато научи, че е само на шестнадесет, той се ужаси. Бе твърде малка и уязвима за дивото желание, което разкъсваше плътта му. В съзнанието му пробягваха пориви на страст и нежност, а до него стоеше дете. Тогава той тайно се зарече никога да не остава насаме с нея. Знаеше, че ще му коства ужасно много, но трябваше да удържи клетвата си — бе за нейно добро.

Но после, когато си казваха лека нощ, тя го погледна тъй замечтано, устните й бяха тъй примамващо разтворени, че нямаше сила на света, която да го възпре. Сграбчи я в обятията си и го заля топла радостна вълна, тъй като усети, че тя желае и очаква точно това. Ясно му беше, че се целува за първи път, но въздишката й сякаш се вряза в сърцето му.

Още щом се разделиха, започна да го измъчва чувство за вина и той цяла нощ не мигна. Призори отново се закле, че ще събере цялата си твърдост и ще я отбягва.

Но тя не му позволи. Следваше го по петите, нещастна и отчаяна от неговата хладина. Страданието й го измъчваше непоносимо и любовта, която се стремеше да потисне, се изля върху й като обилен, златен дъжд.

Когато за първи път се любиха, Джон разбра, че това ще остане най-прекрасният миг в живота му. Срещнаха се както обикновено на полянката, скътана сред гъстите дървета.

Ив го придърпа до себе си на тревата, а пръстите й уж неволно погалиха врата му.

Той се дръпна и тя дяволито подхвърли:

— Не ти ли харесва?

— Харесва ми повече, отколкото трябва.

— Разкажи ми!

Той поклати глава, онемял от копнеж, неспособен да облече в думи страха, че близостта им е неизбежна, че вече нищо не е в състояние да ги спре.

Тя бе по риза и брич за езда, но когато треперещите му пръсти се плъзнаха по тялото й, той разбра, че отдолу е съвсем гола. Това срина всякакви задръжки у него, само миг и той вече обсипваше с целувки гърдите й. Тя измърка сладостно и обгърна раменете му. Нямаше връщане назад.

Джон се боеше да не й причини болка, защото знаеше, че е първият мъж в живота й. Но тя не се колебаеше, очите й блестяха подканващо.

— Ив, любов моя… — шептеше той.

— Наистина ли съм твоята любима?

— Да, завинаги!

Толкова естествено беше да се чувства съединен с нея. Струваше му се, че цял живот е чакал този върховен миг. Тя се сгуши във врата му, изпълнена с блаженство.

— Никога не съм била тъй щастлива…

— Дали някога ще бъдем отново толкова щастливи? — въздъхна той, сякаш обладан от зло предчувствие.

— Разбира се! Ще бъдем винаги заедно, ще се обичаме и ще се любим, ще се любим и ще се обичаме…

Нейната по детски наивна представа за бъдещето му вдъхна увереност цял живот да се грижи за нея, цял живот да я закриля. Чувстваше се готов да умре за Ив.

— Искам да се оженим — каза тихо той.

— Разбира се, някой ден… — прошепна тя отнесено.

— Не желаеш ли да се омъжиш за мен?

— Да, разбира се, но дядо няма да ми разреши, та аз съм само на шестнадесет! А никак не ми се ще да се карам с него сега. Нека просто се порадваме на живота.

Този отговор го прободе и сякаш отново го предупреди за надвисналата опасност. Но той си каза, че трябва да се въоръжи с търпение. Любовта им бе толкова красива и силна! Щеше да издържи на изпитанието на времето.

Лятото се изнизваше. Те се срещаха във всеки свободен миг и желанието им да бъдат заедно ставаше все по-неутолимо. Когато лежаха сгушени един в друг, Джон непоколебимо вярваше, че двамата са едно цяло. Но имаше моменти, в които го обземаше странното парливо усещане, че тя се отдалечава от него.

Веднъж задряма в скута й и когато се събуди, я видя да рисува в скицника, който почти винаги носеше със себе си. Джон се опита да надникне през рамото й, но гласът й прозвуча чуждо и необичайно категорично:

— Не мърдай!

Продължи да рисува — вглъбена и далечна. Когато най-после му показа творението си, Джон съгледа собствения си образ, нахвърлян набързо с въглен. Макар да бе само скица, личеше, че има сигурна ръка. Уловила бе най-характерното: силния врат и волевата брадичка. Той потръпна от контраста помежду им — неговата сила и нейната крехкост.

— Нарисувала си ме като як селяк — откъсна се неволно от устата му, а тя се изсмя нехайно, без изобщо да се трогне от разочарованието му.

Друг път се появи с медальон от цветен камък във форма на бръмбар.

— Скарабей — поясни тя. — Носили са ги в Древен Египет. Дядо ми го купи от една разпродажба в Британския музей.

— Как му е хрумнало да избере толкова необичайно бижу?

Ив прихна.

— Аз му бях поръчала. Горкият дядо, как го измъчих… Каза, че в египетската колекция имало само разни кокали и камънаци, а аз умирам за такива неща. Всичко старо и красиво…

— Наистина ли мислиш, че този бръмбар е красив?

— Скарабей е!

— Добре! Какво е това „скарабей“?

— Ами… бръмбар. Но свещен бръмбар! О, какво съм седнала да ти обяснявам. И ти нищо не разбираш. Също като дядо…

Напрежението се разсея, защото го удавиха в целувка.

С всеки изминат ден Джон все повече се ядосваше, че трябва да се крият и мечтаеше за мига, когато открито ще се покаже с Ив. Но тя искаше така и той бе длъжен да се съобразява с нейните желания.

И все пак понякога щастието ги правеше безразсъдни. Никога нямаше да забрави деня, когато хванати за ръце, се изпречиха лице в лице с Тайлър Драмънд.

— Прибирай се — заповяда той на Ив.

Тя не помръдна. Джон я побутна леко и й каза тихо:

— Хайде, върви.

Това още повече вбеси дядо й, но вместо да се стресне, Ив с достойнство мина покрай него, после се обърна и зад гърба му сложи показалец на устните си. Джон разбра, че все още не трябва да му казват.

Тайлър яростно се извъртя и отсече през зъби:

— Казах ти веднага да се прибираш! — Тя се отдалечи, а той изрева на Джон: — За какъв, по дяволите, се мислиш?

— Разхождахме се просто. Забранено ли е?

— Не ми дръж такъв тон! — излая старият. — Не ме интересува какво вършиш с момичетата от твоята черга, но само да те пипна, че си докоснал внучката ми, ще съжаляваш до края на дните си!

Малко бяха мъжете, достатъчно високи, за да гледат Джон, без да вдигат глава, но старият бе един от тях и сега двамата стояха настръхнали един срещу друг, готови за бой.

— Чудно ми е как ли ще стане тази работа — подхвърли подигравателно Джон и Тайлър го удари през лицето. Преди следващия удар обаче, пръстите на Джон се бяха впили в китката му и без усилие я сведоха надолу. Когато го пусна, Тайлър изкрещя:

— Хубаво запомни какво ти казах! Стой настрана!

Върху лицето му обаче бе изписана горчивина. Младостта бе удържала победа.

Когато чу за случката, Меган се усмихна:

— Браво! Момиче от твоята черга, а? Хайде де! Ако ще си казваме истината, внучката му напълно ти подхожда.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че тя е от фамилията Драмънд точно толкова, колкото и аз.

— Какви ги приказваш?

— Една моя братовчедка работеше при майката на Ив. Дори и кучетата знаели, че Каролайн си пада по един от каубоите. Забременяла и трябвало по най-бърз начин да й намерят съпруг. Тогава хванали Антъни Тайлър, той отдавна си бил загубил ума по нея и не виждал по-далеч от носа си.

— Не е възможно. Тя беше като светица.

— Твоята Ив минава за префърцунена госпожица, но ти мен слушай.

— Стига! — В ужас, че репутацията на Ив може да пострада, Джон за първи път в живота си повиши глас на баба си. — Ние се обичаме. Всичко друго е без значение. И мисли му, ако тръгнеш да разправяш тези истории.

— Добре, добре… А и защо да ги разправям? Толкова години са минали…

На другия ден Ив отново се измъкна незабелязано и те се срещнаха. Дядо й категорично забранил да се вижда с Джон, но не предприел никакви мерки да я възпре. Явно не му е хрумнало, че някой би могъл да не изпълни волята му.

— Изнесе ми цяла лекция — за какъв мъж трябва да се омъжа, когато му дойде времето, че той трябва да бъде от моята среда… И накрая си го каза. Иска да се омъжа за Пери.

— За това отвратително хлапе?! — възкликна възмутен Джон.

— Пери изобщо не е отвратителен. Много е симпатичен дори. — Ревността му я забавляваше и тя не се посвени да добави: — Освен това, няма винаги да бъде хлапе, нали, а е и красавец…

И така, това бе първото им спречкване. По онова време Джон бе твърде влюбен, за да усети, че тя само изпробва силата си над него, точно като котенце, показало за пръв път ноктите си. Ив почувства ненавистта му към Пери, която никога не бе показвал, и котенцето се разфуча.

На другия ден обаче тя се появи отново, хвърли се виновно на врата му и го обсипа с целувки.

— Дядо иска да ме изпрати да уча в Швейцария — проплака отчаяно. — Няма да го понеса!

— Не се притеснявай. Ще се оженим.

Тя тъжно промълви:

— Той никога няма да разреши.

— И какво от това? Ще идем в Шотландия. Можем да тръгнем още сега.

— Джон, не мога да избягам просто ей така!

— Защо? Нали ме обичаш?

— Обичам те! Но не е така просто. Не насилвай нещата, ще заминем, когато мога. Обещавам ти.

През следващите седмици той няколко пъти отвори дума за бягство, но отговорът й бе все един и същ:

— Рано е още.

Нещо не беше наред, но той продължаваше да си повтаря, че тя го обича. Любеха се все така страстно и всеотдайно, но понякога я улавяше как го гледа крадешком, а в очите й се таи страх.

Дойде есента и Пери пристигна за края на ваканцията. Веднъж Джон ги завари да рисуват заедно, сложили един до друг стативите си. По едно време Пери застана зад Ив, сложи ръце на раменете й и заобяснява нещо, после посочи с ръка към поляната. Явно й даваше някакъв съвет, защото тя закима енергично и започна да поправя нещо в рисунката си.

В гърдите на Джон забушува гняв и страх едновременно. Тайнственият свят на изкуството, където Ив се чувстваше тъй спокойно, и където нямаше място за него, бе отворен за братовчед й. Джон се притаи в храсталака. Застигна го идиотският кикот на Пери.

Улисани в заниманието си, двамата изобщо не го бяха забелязали. На другия ден Джон заяви твърдо:

— Не искам да отлагаме повече. Ще го направим утре.

— Добре — рече тя след непоносимо дълъг размисъл. — Утре.

През целия ден Джон се опитваше да не мисли за отчаяния й поглед в този момент. Ако го бе видял на нечие друго лице, веднага би го окачествил като хладно пресметлив.

Разбраха се да се чакат в гората. Той успя да купи една кола на старо и се прибра да се сбогува с Меган.

— Сигурна ли си, че ще се справиш сама? — попита с тревога. — Не ми се иска да те оставям така. Представям си какво ще стане, когато той разбере.

— Ха! За нищо на света няма да пропусна този цирк.

— Ти май наистина много го мразиш.

За миг лицето на баба му се състари още повече.

— Да, мразя го. Този убиец!

Баба му никога не бе говорила с такава ненавист и Джон се почувства неловко.

— Убиец?! Какви ги говориш?

— Истината. Едно ще ти кажа — падне ли ти случай да го смачкаш, не му мисли. Той наистина е жесток човек и каквото и да му сториш, малко ще му е.

— Значи, опасно е да оставаш сама тук.

— Няма да посегне на мен. Няма да посмее. Някой ден ще ти разкажа. Сега тръгвай.

Джон спря колата в началото на гората и пое навътре към тайната поляна, където се срещаха с Ив. Беше се забавил с няколко минути и като наближи подвикна тихо:

— Ив!

Никой не отвърна, но му се стори, че наблизо изпращя клонка.

— Ив!

Зад гърба му се чуха стъпки и преди да успее да се обърне, усети светкавичен удар по главата. Последва още един и още един…

Джон се съпротивляваше с всички сили, но противниците му бяха най-малко трима, при това с метални боксове. Схватката бе отчаяна, бързо го събориха на земята и го заритаха ожесточено. Подкованите им обувки се забиваха с отвратителен тъп звук в тялото му, но до замъгленото му съзнание достигаше единствено познатия пронизителен идиотски кикот.

Когато решиха, че му стига, биячите си тръгнаха, а той остана да лежи безжизнен, потънал в локва кръв. Часове наред лежа, ту идвайки в съзнание, ту унасяйки се безпаметно, ала в ушите му продължаваше да отеква онзи злокобен смях. Призори го откри някакъв човек и извика линейка.

Събуди се в болницата. Всяка частица от тялото го болеше, а лявото му око бе стегнато в превръзка. Сестрата му подаде един плик и каза, че го е стискал в ръце, когато са го намерили. Наложи се да го отвори тя. Отвътре се изсипаха малките подаръци, които бе правил на Ив. Незначителни евтини дреболии, избрани с най-искрена любов. Задуши го неподозирана ярост.

— Има и бележка — обади се сестрата. — Да ви я прочета ли?

— Вдигнете я, сам ще я прочета.

— Но вие…

— Хайде!

Той с мъка присви здравото си око и разпозна почерка на Ив. Само две думи: „Направихме грешка“. Той отпрати сестрата и се опита да не страда, но веднага си спомни онзи особен поглед на Ив. Всичко бе ясно. Тя никога не е възнамерявала да се омъжи за него. Любовта, която бе осмислила неговия живот, за нея е била само прищявка на богато разглезено момиче. Историята бе приключена и той трябваше да бъде поставен на място.

Не би могла да потърси помощта на дядо си, но Пери, разбира се, се е отзовал с най-голямо удоволствие. Трябвало е само да го изчака да пристигне в имението. Той има достатъчно пари да плати на местните побойници, които и без това умираха за приключения от подобен род.

Тогава в него нещо се пречупи. Завинаги. Ив го бе накарала да обича от цялата си душа, сега чрез нея щеше да открие и най-дълбоката омраза. Това ново силно чувство заличи болката и обидата. Остана единствено желанието за мъст. Да отмъсти на Пери, но преди всичко да отмъсти на Ив, задето го предаде — ето това се превърна в смисъл на живота му.

Когато дойдоха да го разпитват от полицията, Джон не каза нищо. Дори и някой да повярва, че едно съвсем младо момиче може да му има зъб, предпочиташе да свърши работата сам. Сам, за да изпита насладата от отмъщението, щом е лишен от насладата на любовта…

Меган дойде на другия ден. Мислела, че вече е в Шотландия. На прага тя, занемяла, запуши устата си с ръка.

— О, господи! — прошепна ужасена. — Господи…

— Толкова ли зле изглеждам? — попита плахо Джон. До този момент не бе се замислял в какво състояние е лицето му.

Баба му бързо се овладя.

— Само няколко синини… И си подпухнал малко, но ще ти мине, няма да останат белези.

— Вече никога няма да бъда същият, бабо. Виждала ли си я?

Меган поклати глава.

— Нищо, аз ще я открия.

Баба му понечи да каже нещо, но лицето й се сгърчи и той я чу да произнася само някакви нечленоразделни звуци. Лицето й се изкриви още повече, тялото й се затресе и тя се свлече на пода. Джон с всичка сила задърпа звънеца и сестрата дотича.

Отнесоха Меган. Изминаха няколко безкрайни часа в тишина. Джон вече мислеше, че полудява. Неизвестността бе непоносима. Най-после сестрата се появи отново.

— За съжаление, баба ви е получила инсулт. Правим всичко, но тя е доста възрастна…

— Искам да я видя!

Тя докара количка, помогна му да седне и го откара до стаята на баба му. Меган лежеше неподвижно с невиждащи очи.

През часовете, които прекара до кея, за пръв път зърна лицето си. Подпухнала лилаво-сивкава маса с размазани устни. Никой не би казал, че това е усмихнатият младеж отпреди няколко дни. Ето защо Меган се бе разстроила толкова.

В един момент тя се размърда и прошепна нещо. Джон се досети, че се опитва да каже името му.

— Тук съм, бабо! — Той стисна ръката й.

Тя с усилие изрече нещо, но се чу единствено мъчителен хрип.

— Няма нищо, почивай си.

Меган продължи да се бори със страданието и безсилието си, докато издъхна. Джон никога не бе плакал, но сега притисна ръката й до главата си и се разрида безутешно.

Излезе от болницата за погребението. Вече знаеше, че зрението в лявото му око няма да се възстанови изцяло. Но това не беше толкова важно. За отмъщението и едно око ще стигне, необходима е омраза. Дълбока омраза.

Стоеше пред гроба на Меган с ясното съзнание, че любовта завинаги си е отишла от живота му и в душата му се е вселила омразата. Завинаги!

Джон вдигна глава. Срещу него стоеше Тайлър.

— Исках да те видя, затова дойдох — рече той. — Знаех, че ще откажеш да говориш с мен в болницата.

— Точно така.

Старият изглеждаше смутен и объркан, нещо необичайно за него. Но Джон не изпита съжаление.

— Знам какво си наумил — продължи Тайлър. — Искаш справедливост. Аз съм дошъл, за да ти я дам.

Джон посочи прясната пръст помежду им.

— При вида ми, баба ми получи инсулт. За каква справедливост говориш? Хайде, върни я, де!

— Не, не мога да го направя. Но мога друго. Пет хиляди лири ще бъдат ли…

Джон инстинктивно стисна юмруци.

— Как смееш да ми предлагаш пари! Ако не беше толкова стар, щях да те пребия!

— Не само заради нея. Лицето ти, окото… — Тайлър внезапно бе пребледнял. — Аз имам само пари — промълви съкрушено.

— Не е достатъчно.

— Тогава какво?

— Страдание! Твоето и на цялото ти семейство! Ще ти кажа нещо, Тайлър. Според теб не бях достоен за твоята внучка, нали, но тя не ти е никаква внучка. Баща й е бил прост каубой.

Той изстрелваше думите в лицето на стареца с истинско задоволство. Очакваше да го види смазан и унизен. Тайлър обаче го разочарова. Само кимна уморено.

— Дърмънт Уилшо.

— Ти си знаел?!

— Разбира се. Отпреди много години, но не издадох Каролайн.

— Но тя е измамила сина ти!

— Щом е бил такъв глупак… Харесвах Каролайн. А Ив е единственото същество, което някога съм обичал. За нищо на света не бих позволил да страда.

— Но тя изобщо не е от твоето семейство!

— Тя е Драмънд! — отсече с ярост Тайлър. — Тя е от семейство Драмънд, защото аз казвам така. Толкоз по въпроса. Предложението ми остава в сила.

— Не желая парите ти. Махай се от гроба на баба ми! Твоето присъствие го осквернява.

Тайлър се обърна бавно и се изгуби в здрача. Джон мълчаливо гледаше как се отдалечава — самотен скован силует…

След няколко часа Джон се прибра в къщичката на Меган. Някой бе влизал в стаята му и всичките писма от Ив бяха изчезнали.

В този миг горчивата болка окончателно се изпари. В душата му се загнезди смразяващ хлад. Но той беше благодарен, защото чуждата безчувственост му даваше сила.

Вдигна телефона и се обади на Тайлър.

— Цената на твоята чиста съвест е десет хиляди — изстреля в слушалката.

Старият се изсмя цинично.

— Знаех си, че ще се обадиш. С пари всичко може да се купи.

— Искам ги веднага — заяви Джон и затвори.

Опитът да отмъсти на Тайлър с истината за Ив се бе провалил. Нищо! Истинското отмъщение предстоеше. То щеше да бъде нещо съвсем различно. Всеки детайл трябваше да бъде обмислен, всяка стъпка — планирана. Щеше да държи постоянно Пери и Ив под око. Ще му бъдат нужни пари. Много пари. Ще му трябва време, но той не бързаше. Щеше да изчаква, докато дойде онзи миг, когато ще му паднат в ръцете. И двамата!

 

 

Десет години оттогава. Единственото, което го интересуваше, бе постигането на заветната цел. Смени името си от Джон Бакстър на Люк Хармън, употреби парите на Тайлър мъдро и пресметливо, дни и нощи прекара в труд, създаде своя компания, изучи безмилостните правила на играта, добави и някои свои. Разшири дейността си, привлече капитали. Стана милионер…

Но през цялото време зорко следеше враговете си. Като хищник, готов за скок. Знаеше всичко за тях. Беше отлично информиран.

Богатството на Тайлър бе в семейната компания. Племенникът му не успя да направи състояние на борсата и не можеше да си позволи да живее така пищно, както желае, следователно дивидентите от акциите му в „Драмънд“ бяха жизненоважни. Щом дълговете на Пери принудиха стария да продава акции. Люк започна да ги изкупува чрез свои агенти. Когато Тайлър умря, Люк вече притежаваше контролния пакет. Неговият час наближаваше.

Знаеше, че съпругът на Ив й е завещал само дългове, а богатството, сред което бе живяла при Тайлър, я бе направило такава, каквото е.

Двамата не се бяха срещали от онази фатална нощ. Сега тя идваше при Люк Хармън да моли пощада. Но мъжът, който я очакваше, бе Джон Бакстър.