Луси Гордън
Нежност и ярост (11)

Десета глава

— Вън чака някакъв Сандърс — съобщи Грейс Алардайс. — Изглежда доста изпаднал, но твърди, че има уговорена среща.

— Нека влезе — лаконично отвърна Люк, без да забелязва недоизказания въпрос.

Мъжът, който застана на вратата, наистина имаше вид на жалък, но не заради облеклото, а заради някакво излъчване, което не може да се скрие дори и от най-елегантните дрехи. Той влезе, подаде визитната си картичка и седна без покана.

— Имам една работа за вас — рече безизразно Люк. — Разбрах, че финансовите разследвания са вашата сфера.

— Разполагам със сътрудници, способни да открият всичко — фалшификации, пране на пари, сметки в швейцарски банки, каквото пожелаете.

— Моят човек едва ли има сметки в швейцарски банки.

— Искате да кажете, че е почтен?

— Искам да кажа, че е разорен. Въпросът е доколко. — Люк му подаде визитката на Пери, мъжът я погледна и кимна, сякаш името му бе познато. — Искам да знам всичко за дълговете му — в какъв размер са, към кого, срокове… Най-вече ме интересува склонността да рискува на борсата пари на клиенти. Вече го е правил и за малко да го хванат, но се измъкна.

— А вие искате следващия път да го спипате?

— Искам само да откриете какво замисля и трудът ви ще бъде възнаграден щедро.

Сандърс тръгна и влезе Грейс. Държеше банково извлечение.

— Чекът не е осребрен.

Люк я погледна мрачно.

Секретарката се поколеба. Ползваше се с пълното му доверие, но през тези три месеца, откакто Ив го напусна, той бе станал толкова сприхав, че дори и тя внимаваше за всяка своя дума.

— Може би госпожа Хармън разполага със свои средства — предположи предпазливо.

— Нищо няма! Освен ако… — Отново го връхлетя ужасното подозрение, че Ив може би взема пари от братовчед си. Опитваше се да пропъди тази мисъл, но тя неминуемо се загнездваше още по-дълбоко след всеки върнат чек.

Той скочи на крака.

— Излизам.

— Но… След десет минути имате среща!

— Отменете я! — отсече той, вече на изхода. Седна в колата и пое към Оукапъл стрийт, улицата, където знаеше, че живее Ив сега. Името не му говореше нищо, но пък и той почти не познаваше крайните квартали. Скоро центърът остана зад гърба му, той спря и се втренчи в картата, уверен, че е сгрешил. Ала посоката се оказа вярна.

Пейзажът ставаше все по-отблъскващ и потискащ. Мисълта, че Ив живее тук, го изпълни в отвращение.

На Оукапъл стрийт нямаше никаква зеленина, къщите изглеждаха порутени и грохнали. Той спря пред номера, който търсеше, без да вярва на очите си. От всички стени на къщата се люпеше боя и дори от колата се виждаше, че единият прозорец е изметнат и е привързан с канап.

— Ив — прошепна той, — дотук ли те докарах!

Слезе от колата и обходи с очи имената на наемателите. Знаеше, че е на четвъртия етаж, явно таванския апартамент, но на звънеца пишеше „И. Чадуик“. Той се смръщи, беше му познато. Изведнъж се сети. Това беше моминското име на майка й.

Собствената му съпруга бе отхвърлила дори и името му. Странно защо този факт го жегна много дълбоко и това го учуди.

Намръщен, натисна звънеца. Отговор не последва и Люк се приведе към вратата, за да долови някакъв звук.

— Не работи.

Той рязко се извърна по посока на войнствения глас и се озова очи в очи с едра нацупена жена към петдесетте. Тя стоеше насред улицата с ръце на кръста и със самодоволна усмивка на садист, който има да съобщава най-лоша вест.

— Не работи от цяла вечност — информира тя и в случай, че не е разбрал, добави: — Няма какво да звъниш. То на нея не й и трябва. Никой не идва, никой не се обажда по телефона.

— Откъде знаете за телефона? — В изненадата му се прокрадна известна надежда.

— Ами няма телефон — заяви жената с въздишка, сякаш разговаря с идиот. — Не че тя може да си го позволи… Няма и пукната пара. Все закъснява с наема, но си го плаща все пак…

— Вие сте хазяйката, така ли?

— Да, Томпсън — госпожа Томпсън.

— Бихте ли съобщили за мен на госпожица Чадуик?

— Да се бъхтя по тези стълби? Ти за каква ме мислиш?

Тя се заклатушка към вратата и пъхна ключа си.

— Е, значи сам ще се кача — промърмори Люк и ловко се мушна зад нея.

Към тавана стълбището ставаше все по-тясно и мръсно. На последната площадка той се препъна и опипом потърси ключа за лампата. Понечи да почука на вратата, но дръпна ръка. Мигът бе настъпил и го обзе страх. Не знаеше точно какво го плаши, може би онзи чужд непознат поглед на раздяла…

Люк стисна зъби. Не трябва да се размеква. В крайна сметка именно той има право да бъде ядосан. Той е измаменият. Ако й позволи да си въобразява, че е дошъл да се моли, едва ли ще си събере багажа. Гордо вдигна глава и удари по вратата.

Чу леките й стъпки и тя застана на прага по джинси и фланелка, с четка в ръка. Гледаше отнесено, сякаш все още е пред статива. После премигна и в очите й проблесна нещо, което би могло да бъде и радост, но пред мрачното му лице веднага застана нащрек.

Спогледаха се и ужасните думи, които бяха изрекли, се издигнаха между тях като стена.

— Здравей, Люк — започна първа тя.

— Реших, че съм длъжен да проверя как живееш.

— Много си грижовен. Няма ли да влезеш?

Тя отстъпи да му направи път и той се озова направо в помещението, което явно служеше за хол. От мансардните прозорци влизаше много светлина, но тя само допълнително подчертаваше окаяната обстановка. Протъркан килим, разръфана дамаска по мебелите, дори единият фотьойл беше подпрян с купчина книги.

— Господи! Какво търсиш тук!

Ив сви рамене.

— В Лондон е невъзможно човек да си намери квартира. Имах голям късмет, че все пак открих тази.

— Късмет ли? Но това не е нормално! Как можеш да живееш тук?

— Принудена съм.

— Имаш чудесен дом — студено отсече той. — Мястото ти е в него.

— При съпруг, който не може да ме понася?

— Виж, казах доста необмислени неща — нетърпеливо възрази той. — Ти също. Няма нужда да си ги припомняме. Настоявам да се върнеш. — Не искаше да прозвучи толкова хладно, но гордостта и болката изопачаваха гласа му.

Ив се усмихна с ирония.

— Много си великодушен, Люк.

Той почервеня. Съзнаваше колко надуто са прозвучали думите му. Как да й обясни, че не иска да е така? В очите й се четеше само хладна насмешка и той се почувства като непохватен глупак.

— Не мога да позволя собствената ми съпруга да живее на такова място!

— Никой не знае, че съм твоя съпруга. Използвам моминското име на майка ми.

— Защо?

— Защото единствено то наистина ми принадлежи. Не мога да нося името Драмънд, не мога да се нарека и Хармън, тъй като не се чувствам омъжена за теб. Странно, но май никога не повярвах, че съм твоя жена. Дните, които прекарахме заедно, бяха прекрасни, но сега ми се струва, че от самото начало в тях е имало нещо нереално.

Люк мълчеше. Ако отвори уста, гласът му ще го издаде.

— Извинявай, не те поканих да седнеш — подхвърли непринудено, като на чужд човек. — Тъкмо щях да си правя кафе.

Скри се в миниатюрната кухничка, но Люк я последва. Тя се суетеше напред-назад и той забеляза на ръката й малко червено петно.

— Какво е това? — Той хвана китката.

— Нищо. Залях се с вряло мляко…

Тя опита да се дръпне.

— Знам, не те бива в кухнята…

Веднага съжали за думите си, защото отприщиха въображението му. Мисълта, че е седяла сам-сама в това потискащо място, че е стискала зъби от болка, го потресе. Рязко пусна ръката й и извърна глава, за да не види очите му.

Когато я погледна отново, тя вече подреждаше чашите и чинийките. Люк я изгледа изпод вежди и се опита да възприеме промяната в нея. И преди я бе виждал да се облича семпло, но това бе небрежно-елегантното облекло, което се купува с много пари. Дрехите й в момента изглеждаха като от благотворителна разпродажба. Изтърканите джинси се впиваха в краката й и той установи, че е отслабнала.

Сега осъзна защо лицето й е толкова различно. Високите й скули се открояваха много по-ясно, извивката на устните й бе подчертана и с това бе още по-чувствена и примамлива. Нямаше грим и беше твърде бледа с тъмни кръгове под огромните очи. Обзе го неописуем гняв. Как е възможно това да се е случи с неговата Ив! После се сепна от лекотата, с която би могъл да се поддаде на изкушението и да обгърне с ръце крехкото й беззащитно тяло.

— Много си отслабнала — чу резкия си глас, — не ядеш ли?

— Съвсем добре си ям. — Той започна да отваря шкафовете и чекмеджетата и Ив се развика: — Какво правиш? Махни се.

Люк грабна чантата й от закачалката и обърна портмонето в шепата си.

— Как смееш? Нямаш право да ми пипаш нещата!

— Имам право да знам дали жена ми гладува.

— Аз не съм ти жена. Ако изобщо някога съм била…

— Какво-о-о?

— Люк, хайде да си кажем истината. — Въздишката й изразяваше само безкрайна умора. — Ти изобщо не си ме обичал. Още в самото начало каза, че резултатът винаги трябва да е в твоя полза. Обличаше ме в прескъпи дрехи, кичеше ме с бижута, но нито веднъж не се запита какво става в душата ми. Иначе сега нямаше да си толкова смаян. Не можеш да повярваш как живея без лукс, нали. Може и да си въобразяваш, че Пери ме издържа…

— Вече не. Чудя се дали изобщо си е мръднал пръста за теб, след като така успешно докопа всичките ти пари и провали брака ни.

— Брака ни не го провали Пери. Бракът ни беше обречен от първия ден. А освен това, изобщо не съм се виждала с Пери. Ако искаш вярвай, твоя работа.

— Искаш да кажеш, че дори не е предложил да ти помогне след всичко, което направи за него?

— Това не е важно. Не разбираш ли, аз нямам нужда от помощ, нито от неговата, нито от твоята. Мога да се оправя сама. И така ми е по-добре. За първи път в живота си не се съобразявам с никого и не се стремя да се харесам. Тайлър искаше да ме направи Драмънд, Дейвид искаше да бъда неговата вечна обожателка, а за теб трябваше да олицетворявам твоя идеал за жена. Сега мога да съм си аз и от плещите ми сякаш се стовари непоносима тежест. Сега мога да дишам свободно!

— Но как живееш?

— Имам работа. Не е особено доходна, но съм спокойна и независима.

Тя посочи статива пред прозореца, на който стоеше малка картина. Люк я погледна и смръщи вежди.

— Ти ли я нарисува?

— Не, стогодишна е. Реставрирам я за един търг. Често ми дават подобни задачи — картини, керамика, такива неща… Можеш да си мислиш, че съм луда, но това е, защото ти никога няма да ме разбереш и аз едва ли бих могла да ти обясня.

— Можеш да се прибереш вкъщи и пак да имаш всичко това. Ще правиш каквото желаеш. Няма да те спирам.

— Безсмислено е, Люк. Върнах се в света на истинската красота, далеч от фалшивия блясък.

— По дяволите! Престани да ме тормозиш! Знаеш, че съм луд по теб.

— Луд, но не и влюбен. Дори не схващаш разликата, нали?

— Ти си моя съпруга! — извика той, тъй като не намери друг довод.

— Всичко е свършено.

— Това между нас никога няма да свърши и ти много добре го знаеш. Мога да те накарам да ме желаеш повече отвсякога.

— Можеш. Но не разбираш ли, страстта не е любов…

— Значи ще трябва да се задоволим с нея.

Той я сграбчи. В първата секунда му се стори тъй дребна и беззащитна, едва не отпусна безпомощно ръце, ала магията бавно се спусна над него. Това бе неговата Ив, искаше я толкова силно, че нищо друго нямаше значение. Щастието бе в нейното тяло, макар и само за миг.

Дланите й бяха опрени в гърдите му, но тя не се съпротивляваше. Изглеждаше замаяна, като че ли бавно си припомня как се чувства в прегръдките му.

— Люк, моля те… — прошепна немощно.

Вместо отговор той взе лицето й между дланите си и го обсипа с целувки. Ив стоеше неподвижна и само повтаряше тихо:

— Недей… Не трябва…

— Неизбежно е. Още щом те видях… Не го ли разбра?

— Да. Разбрах го — въздъхна примирено.

В душата й цареше хаос. Обичаше го толкова много, но беше безнадеждно. А сърцето й се молеше за още една целувка, за още един спомен…

Той промуши ръце под грубата фланелка и плъзна показалец по гръбнака й, очаквайки познатата тръпка. Тя не закъсня и окрилен, Люк я вдигна на ръце и се отправи решително към спалнята.

Едва се побраха в тясното легло. Ив бе обвила ръце около врата му и жадно го целуваше. Беше тъй прекрасна!

Мислеше, че познава всяка частица от нея, всяка извивка, всяка въздишка, но спомените му се оказаха бледа сянка на красотата й.

— Искаш ли ме, Ив? — прошепна той, скрил лице в гърдите й.

Тя не отговори веднага и сърцето му замря, но после тя промълви сякаш против волята си:

— Да… Искам те, Люк…

Той проникна в нея съвсем бавно, сякаш се стараеше с всяко движение да й подскаже от какво е искала да се откаже. Взря се в лицето й както преди, но вместо щастие видя отчаяние, прочете безброй ужасни въпроси. После копнежът надделя, тя затвори очи, изви глава назад и двамата се понесоха заедно към висините.

Дълго лежаха мълчаливо. Люк я притискаше до себе си с всички сили, а душата му ликуваше.

— Слава богу! Не закъснях много! — Гласът му секна от вълнение. — Хайде, обличай се, тръгваме.

Ив нищо не каза, той доближи лицето й до устните си, но очите й излъчваха някаква тъга и в миг сърцето му се смрази.

— Ив?

Предусети отговора, макар съзнанието му яростно да се съпротивляваше. Тя се измъкна от прегръдката му и бързо се загърна с хавлиената кърпа, сякаш се страхуваше да не види голотата й.

— Люк, аз няма да дойда.

— Не е възможно. Това, което се случи… Ти не си се преструвала, нали? Истинско беше.

— Да, истинско беше. Ти знаеш какво става с мен, когато сме заедно. Само да ме докоснеш и се разтапям. Готова съм да направя всичко, каквото пожелаеш. Но този път не бива. Затова позволих да се случи. Исках да си докажа, че съм достатъчно силна да те отпратя, след като толкова безумно те желая. Нуждая се от тази сила, иначе не бих могла да живея без теб…

Гласът й заглъхна и тя бързо се извърна.

Люк я гледаше объркано. Не е възможно! Изправи се механично и навлече дрехите си. Ив се отпусна изнемощяла на леглото и обгърна раменете си с ръце. Изглеждаше плаха, уморена и безжизнена. По нищо не приличаше на човек, дръзнал да се възпротиви на Люк Хармън. Но тя правеше именно това. В гърдите му забушуваха непоносима болка и наранена гордост. Надделя гордостта.

— Ти ме използва — изсъска яростно. — Кой ти даде това право? Трябваше да ме спреш.

— Опитах.

— Не особено убедително.

— А ти щеше ли да спреш?

Той мълчеше. После преглътна и отсече рязко:

— Заблуди ме, че все още ме обичаш, а всъщност си правела експерименти!

— Аз наистина те обичам. А колкото до експеримента, не искаше ли и ти да докажеш, че когато съм с теб, не мога да разсъждавам трезво. Аз пък имах нужда да си докажа, че мога.

— И сега не ти трябвам повече, така ли? Пъдиш ме! Сигурна ли си, че можеш да направиш и това?

— Сигурна съм, да, защото това е моят дом. Моят!

— А докога? Колко още ще издържиш в тази дупка? Познавам те, Ив. Ти си свикнала с лукса и съвсем скоро ще ти домъчнее за него. Но недей да идваш при мен, защото с огромно удоволствие ще ти покажа вратата, както правиш ти сега.

— Ще запомня. Обещавам, че няма и да припаря до теб.

Люк стегна вратовръзката си и облече сакото. Само миг и ядът отстъпи пред отчаянието.

— Работата те правела щастлива — подхвърли той. — Наистина ли вярваш, че можеш да бъдеш щастлива без мен, Ив?

Тя поклати глава и отвърна едва чуто:

— Ще се справя.

Нямаше какво друго да й каже. Искаше му се да й даде пари, но тя никога не би му го простила. Тръгна към вратата, но Ив го извика и сърцето му заби до полуда. Слабостта му го ядоса още повече, но долови молба в гласа й и се обърна. Ив го прегърна нежно.

— Искам да знаеш, че причината е в ей това тук. — Дланта й се притисна до гърдите му.

Люк излезе, без да я поглежда.

Госпожа Томпсън се мотаеше пред входа в безуспешни опити да покаже, че не я интересува какво става в къщата.

— Колко ви дължи госпожица Чадуик? — попита грубо Люк.

— Не е платила още за миналия месец.

— Колко? — Тя му каза и той написа чек. — Ето за два месеца, искам разписка.

Вечерта Люк нагъна роклите й в няколко куфара. Цял час съчинява текст, който да й попречи да ги върне. Накрая измисли: „Не желая нищо да ми напомня за теб“.

Прибави разписката за наема и на сутринта ги изпрати. Би могла да вземе добри пари за тях.