Шенън Уейвърли
Летен романс (13)

Тринадесета глава

— Искаш ли да влезем? — предложи Майкъл, забелязал, че Джоана трепери. — Захладня.

— Да, а и бих искала да съм близо до Кейси.

На верандата Майкъл седна в любимия си стол, а Джоана запали къмпинговата лампа и я сложи между двамата. Светлината придаваше на атмосферата някаква интимност. Джоана седна и скръсти ръце. Нямаше какво повече да си кажат след тъжните разкрития, причинили толкова болка и на двамата. Разговорът обаче още не бе приключил. Не бяха говорили за най-важното, за Кейси. Джоана погледна Майкъл. Светлината на фенера се отразяваше в очите му и хвърляше неясни отблясъци по скулите му.

— Значи Кейси е мой син — каза той бавно и замислено. Тя кимна, като едва успя да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. — Била си чудесна майка.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Той е прекрасно дете — весело, щастливо и с добро възпитание.

— Досущ като теб. — Миг по-късно Джоана съжали, че не запази думите за себе си. По лицето на Майкъл се изписа болка. Тя знаеше, че мисли за всички онези безвъзвратно пропуснати години.

— Трябваше да намериш начин — промърмори той.

Джоана се чувстваше невероятно отчаяна. Тайната за съществуването на Кейси сякаш бе унищожила всичко случило се между тях през това лято — щастието, любовта, която преоткриха. Колко наивно бе от нейна страна да смята, че нещо може да се случи оттук нататък. Джоана се бе надявала той никога да не разбере. Но дори да бе станало така, те никога нямаше да са напълно щастливи с ужасната тайна помежду им.

— Струва ми се, безполезно е да се залъгваме, че всичко може да се оправи. Глупаво е да се опитваме да върнем времето назад — промълви тя.

— Да. Миналото е загубено завинаги, но бих искал да направя нещо за бъдещето, Джо.

— Моля? — Джоана не повярва на ушите си.

— Бих искал да виждам Кейси по-често, ако е възможно.

— О, да. Добре.

— Надявам се, че няма да има проблеми, нали?

— Не. Той и без това те обича много. — Защо си бе позволила да се надява, че и тя е включена в това бъдеще? Знаеше колко дълбоко е наранен Майкъл.

— Също така не бива да се безпокоиш, че нещо ще объркам. Няма и дума да изрека, докато той не стане достатъчно голям, за да разбере нещата.

Джоана кимна, но вътрешно се чувстваше съкрушена. Искаше й се да остане сама.

— Колко тъжно, нали? — изправи се тя.

— Кое?

— Успяхме да разберем кой къде и защо е сбъркал, но не можем да си простим един на друг. — Тя сведе глава и влезе в къщата. Защо по-рано не бе запознала Майкъл и Кейси? Всичко щеше да е много по-лесно сега, но от друга страна, това щеше да сложи семейното й щастие под въпрос. Как ли щеше да оправдае посещенията му за в бъдеще? Как щеше да го посреща на вратата и за какво щяха да си говорят? Как щеше да скрие любовта си към него? Все някой ден тя щеше да излезе наяве. А какво ще стане, ако той дойде с друга жена, или още по-лошо със съпруга? Как тогава да му се усмихне и да му пожелае на раздяла всичко хубаво? Джоана не можеше да понесе подобно нещо. Той трябваше да идва при Кейси в нейно отсъствие. В противен случай срещите с него щяха да я убиват бавно, но сигурно.

Джоана се съблече и се приготви за сън. Взря се в изпитото си лице в огледалото на банята и реши да се върне вкъщи. Нямаше смисъл да остава повече в тази къща и да се самоизмъчва. Колкото по-дълго бе заедно с Майкъл, толкова повече щеше да кърви раната. Трябваше да замине.

Майкъл точно се качваше по стълбите, когато тя излезе от банята. Джоана не посмя да го погледне в очите. Преди да влезе в стаята си, каза:

— Майкъл, утре смятам да се прибера вкъщи.

— Не е необходимо, Джо.

— Напротив. Колкото по-дълго сме заедно, толкова повече ще ни боли.

Той бе объркан.

— А Кейси готов ли е да пътува?

— Бих могла да го оставя при теб за няколко седмици, нали?

— Само ние двамата?

— Да. Трябва ви време, за да наваксате пропуснатото. — Джоана опита да се усмихне, но устните й трепереха. — Ще дойда да го взема в края на август.

— Съгласен съм. А какво ще правиш ти междувременно?

— Ще си потърся нов апартамент, работа и всичко ще тръгне постарому.

Двамата тръгнаха към стаите си.

— Между другото — подхвърли Майкъл, — Дъг Макрори е одобрил романа ми.

— Моля? — Джоана отвори широко очи.

— Обадих се на Джойс и тя каза, че му е дала ръкописа още в събота вечерта. Той го прочел на следващия ден и го харесал.

— Издателят ли?

— Да. Бил любопитен да разбере за какво толкова се е борила Джойс. Явно това не е нормалният й подход към работата.

— И го е харесал? — Известно време Джоана изучаваше унилото му лице. — Тогава какъв е проблемът? Да не би да ти плащат малко?

— Напротив, плащат ми много добре — засмя се той иронично.

— Тогава какво не е наред?

— Нищо не си разбрала, Джо. — Той махна с ръка и понечи да влезе в стаята си, но спря. — Джоана, не си отивай.

Тя не можеше да си поеме дъх.

— К-какво каза?

Майкъл се подпря на вратата, сякаш нямаше сили да стои.

— Моля те, остани тук.

Джоана не бе сигурна дали е чула добре. Той се обърна бавно и я погледна.

— Би трябвало да съм невероятно щастлив. Имам кариерата, за която мечтаех, финансово независим съм, но като че ли все нещо ми липсва. Чувствам се, сякаш част от мен я няма. Джоана? — Майкъл протегна ръце към нея. — Имам нужда да си до мен.

Джоана тръгна към него, а сърцето й биеше до пръсване. Майкъл я прегърна силно. И двамата трепереха.

— Джо, направили сме доста грешки в миналото. И двамата пострадахме, но няма смисъл да се наказваме и в бъдеще. — Майкъл се отдръпна и я погали по бузата. — Предстоят ни толкова неизживени радости, Джо.

Искаше й се да му повярва, но как да бъде сигурна, че няма да я нарани отново?

— Имаш предвид, че се привличаме физически ли?

— Да.

Джоана преглътна болезнено. Как да му каже, че това не е достатъчно, за да бъдат щастливи? А може би трябваше да замълчи? Не обичаше ли толкова много Майкъл, че би го приела при каквито и да е условия?

— Но физическото привличане не е всичко, което ни свързва, и ти го знаеш, Джо! — Майкъл я избута в стаята си, затвори вратата и я притегли към себе си. — Аз те обичам. Ти… ти си душата и сърцето ми, радостта на живота ми.

Джоана обви ръце около врата му и се притисна към него.

— Където и да отидем, каквото и да направим — Джоана се задъхваше, — аз винаги ще те обичам, Майкъл!

— Само това има значение — любовта ни, сега и в бъдеще. — Той я целуна нежно по челото. — Ще се омъжиш ли за мен, Джо? — Сълзи потекоха по страните й. Джоана се разтапяше в прегръдката му. — Сигурно си мислиш, че не съм подходящият кандидат. Имам предвид, че писането изисква много време и себеотдаване, а такъв човек…

Джоана сложи пръст на устните му.

— Бих се омъжила за теб дори да беше просяк.

— Точно това се опитвам да ти кажа. Аз съвсем не съм просяк. Издателството ми предложи договор за още три романа!

— Шегуваш ли се? — извика тя, като съвсем забрави, че Кейси спи в съседната стая.

— Не. А и сроковете са разумни! Вече имам идея за едната книга и… Какво каза?

— За кое?

— Чух ли да казваш, че ще се омъжиш за мен?

— Да. — Тя се усмихна и започна да разкопчава ризата му. — Кога искаш да стане?

— Утре! Или може би е твърде скоро?

— Не искаш ли да организираме някакво празненство. Да поканим поне родителите си!

— Не! Особено тях — в никакъв случай!

— Майкъл, но те все пак са ни родители, а и не забравяй, че на тях дължим срещата си това лято.

— По погрешка.

Джоана плъзна ръце по гърдите му.

— Най-хубавата грешка, която някога са правили — прошепна дрезгаво тя.

— Тук съм съгласен. Ще ги поканим да ни посетят, но не преди всичко да е дошло на мястото си. Този път не желая да поемам никакви рискове.

Джоана се усмихна. Усещаше страстта, която се разгаряше в тялото му. Бе горда, че именно тя е способна да събуди желание в мъж като Майкъл!

— Е, време е да се прибирам в стаята си! — Джоана се отдръпна. — Ако Кейси се събуди, ще се чуди къде съм.

В очите на Майкъл проблесна желание и той се усмихна дяволито.

— Никъде няма да ходиш. Ако синът ми има нужда от нещо, ще трябва да свикне да те търси в моето легло.

 

 

Джоана спа дълбоко и спокойно след страстната любовна нощ. Събуди се малко преди зазоряване. През полуотворените прозорци се промъкваше сивкава светлина. Зовът на чайките се смесваше с шума на прибоя. Джоана погледна с обич Майкъл, който спеше до нея. Не можеше да си представи, че преди пет седмици бе дошла в Мартас Винярд обезсърчена и без капка надежда. Смяташе, че всичко красиво в живота й бе безвъзвратно отминало.

Сега се чувстваше неизмеримо щастлива и съзнаваше, че животът й едва започва. Двамата с Майкъл бяха преоткрили любовта, тази любов, която никога не бе угасвала, която бе устояла на всички превратности на съдбата. Любовта, която щеше да сгрява техните сърца до края на живота им.