Нора Робъртс
Отражения (1)

Първа глава

Вятърът носеше тъмни облаци по небето и свиреше през листата. Дърветата по пътя изглеждаха вече повече жълти, отколкото зелени, и в тях започваха да се долавят огненочервени и алени краски. Бе септември, точно когато лятото преминава в есен. Последните слънчеви лъчи в късния следобед се просмукваха между облаците и хвърляха коси отблясъци по шосето.

Въздухът миришеше на дъжд и Линдзи вървеше бързо, защото знаеше, че облаците всеки момент могат да надделеят. Вятърът развяваше пред лицето й сребристорусите коси и тя с раздразнение ги отмяташе. Щеше да е по-разумно да ги бе оставила прибрани в стегнат възел на врата.

Ако не бързаше толкова, разходката щеше да й достави удоволствие. Щеше да се наслаждава на първите признаци на есента и на наближаващата буря.

Сега обаче бързаше и се чудеше какво още може да се развали.

През трите години, откак се бе върнала в Кънетикът да преподава, бе имала доста тежки моменти.

Но това бе вече много. Спукан водопровод в залата, четиридесет и пет минутна лекция от свръхамбициозна майка за успехите на детето й, два скъсани костюма и разстроен стомах на една от ученичките — връх на тези дребни неприятности бе темпераментната й кола. Когато завъртя ключа на запалването, тя както обикновено започна да кашля и ръмжи, ала не се овладя, а си остана там да трепери, докато Линдзи накрая призна поражението си. Тази кола, помисли тя с печална усмивка, бе горе-долу на нейната възраст, и също толкова уморена.

Погледна без особена надежда под капака на двигателя, стисна зъби и пое пеша по четирикилометровия път от залата към дома.

Разбира се, призна си Линдзи, докато се бореше с километрите, би могла да извика някого. Въздъхна. Причината бе в гнева й, който след десет минути бърз ход се поохлади. Нерви, каза си. Просто бе нервна заради рецитала довечера. Не, поправи се, всъщност не заради рецитала. Момичетата бяха готови, на репетициите бяха без грешка, а най-малките бяха достатъчно сладки, та грешките да нямат значение. Моментите преди и след рецитала изтощаваха Линдзи. И родителите.

Знаеше, че някои ще са недоволни от ролите на децата си. Още повече щяха да се опитват да я накарат да ускори обучението. Защо тяхната Павлова още не танцува на палци? Защо балерината на госпожа Джоунс има по-голяма роля от дъщерята на госпожа Смит? Не е ли време Сю да премине в следващия курс?

Често обясненията на Линдзи върху анатомията, растежа на костите, издръжливостта и определянето на подходящия момент предизвикваха само нови предложения. Обикновено ги възпираше със смесица от ласкателства, упорство и сплашване. Гордееше се със способността си да се справя с амбициозни родители. Всъщност, не беше ли и собствената й майка точно такава?

Най-много от всичко Мей Дън бе искала да види дъщеря си на сцената. Самата тя бе късокрака, ниска и набита. Но имаше душа на балерина. Само благодарение на силното си желание и упоритите тренировки си бе осигурила място в ансамбъла на балета на малка пътуваща трупа.

Мей се бе омъжила почти трийсетгодишна. Примирила се, че никога няма да изпълнява главни роли, за малко се бе насочила към преподавателското поприще, ала собствените й неудачи я правеха лош учител. Раждането на Линдзи бе променило всичко. Тя никога нямаше да може да бъде прима балерина, но дъщеря й можеше.

За Линдзи уроците по балет бяха започнали на петгодишна възраст, под зоркото наблюдение на майка й. Оттогава животът й бе водовъртеж от репетиции, рецитали, балетни пантофи и класическа музика. Диетата й педантично се следеше, а ръстът й бе предмет на неспирен кошмар, докато стана ясно, че метър и петдесет и осем е най-многото, до което ще стигне. Мей бе доволна. Палците добавяха петнайсет сантиметра към ръста, а една висока балерина трудно си намираше партньор.

Линдзи бе наследила ръста на майка си, ала за гордост на Мей тялото й бе тънко и крехко. След кратък период на непохватност тя разцъфна в девойка с красотата на кошута — нежна руса коса, млечнобяла кожа, тъмносини очи и тънки, естествено извити вежди. Изящното й телосложение скриваше силата, постигната след дългогодишни тренировки. Ръцете и краката й бяха стройни, с дългите мускули на класическа танцьорка. Всички молитви на Мей бяха чути.

Линдзи изглеждаше като истинска балерина, а имаше и талант. На Мей не й трябваше учител, за да потвърди това, което самата тя виждаше. Дъщеря й имаше координацията, техниката, издръжливостта и способностите. И нещо повече, имаше сърце.

На осемнайсет години Линдзи бе приета в една нюйоркска трупа. За разлика от майка си, тя не остана в ансамбъла. Издигна се до солистка, а после, в годината, когато навърши двайсет, започна да получава главни роли. В продължение на почти две години изглеждаше, че мечтите на Мей са се сбъднали. После, без никакво предупреждение, бе принудена да напусне и да се върне в Кънетикът.

От три години професията й бе учителка по балет. Въпреки че майка й бе непримирима, Линдзи бе настроена по-философски. Тя все още беше балерина. Това никога нямаше да се промени.

Облаците отново се сгъстиха и скриха слънцето. Линдзи потрепери и съжали, че не се бе сетила да си вземе якето. То лежеше на предната седалка на колата й, където го бе захвърлила в яда си. Сега ръцете й бяха голи, покрити само до раменете от тънкото светлосиньо трико. Бе навлякла джинсите си, но мислеше с копнеж за якето. И тъй като мисленето не я стопли, тя ускори ход, после се затича. Мускулите й веднага откликнаха. В движенията й имаше плавност, грация — инстинктивна, а не търсена. Бягането започна да й доставя удоволствие. В природата й бе да преследва удоволствието и да го постига.

Дъждът започна внезапно, сякаш някаква ръка бе дръпнала ръчката. Линдзи спря и се вгледа в кипящото черно небе.

— Какво още? — попита тя.

Отговори й басовият рев на гръмотевица.

Позасмя се и тръсна глава. Къщата на Мурфийлдови бе отсреща. Линдзи реши да направи това, което би трябвало да направи още в самото начало — да помоли Анди да я закара до вкъщи. Обгърна раменете си с ръце и тръгна да пресича шосето.

От острия сигнал на клаксона сърцето й подскочи в гърлото. Рязко обърна глава и мярна приближаващата се през пелената от дъжд кола. Моментално отскочи назад, подхлъзна се на мокрия паваж и се приземи с плясък в една плитка локва.

Стисна очи и чу писъка на спирачките, буксуването на гумите. Преди години, помисли тя, докато студената влага се просмукваше през джинсите й, би се засмяла на такава случка. Ала не и сега. Ритна яростно и вдигна малък фонтан от пръски.

— Да не сте побъркана?

Линдзи чу вика през дъжда и отвори очи. Над нея се бе надвесил ядосан мокър гигант. Или дявол, помисли тя и го изгледа подозрително. Бе облечен целия в черно. Косата му също бе черна, лъскава и мокра, подчертаваща загоряло, ъгловато лице. Имаше нещо сатанинско в това лице, може би тъмните вежди, които леко се издигаха към краищата. Може би странният контраст на очите, светлозелени, извикващи спомена за море. А в момента те бяха бесни. Носът му бе дълъг и доста остър и допринасяше за ъгловатото изражение на лицето. Дрехите му бяха прилепнали от дъжда и очертаваха стегнато, добре сложено тяло. Ако не бе толкова погълната от лицето му, Линдзи би му се възхитила професионално. Сега обаче само безмълвно се взираше в него.

— Ранена ли сте? — настоя той, като не получи отговор на първия си въпрос. В гласа му нямаше загриженост, само сдържан гняв. Линдзи тръсна глава и продължи да го гледа. С нетърпелива ругатня мъжът я хвана за раменете и я вдигна във въздуха.

— Не гледате ли къде вървите? — избухна той, бързо я разтърси и я пусна.

Не бе чак такъв гигант, както й се бе сторило. Бе висок, наистина — може би трийсетина сантиметра повече от нея — но едва ли някакъв смазващ великан или сатанинско привидение. Линдзи започна да се чувства по-скоро глупава, отколкото уплашена.

— Ужасно съжалявам — подзе тя. Бе й съвсем ясно, че е виновна и бе напълно готова да го признае. — Наистина погледнах, но…

— Погледнахте? — прекъсна я мъжът. Нетърпението в тона му едва прикриваше по-дълбокия, овладян гняв. — В такъв случай може би е добре да започнете да си носите очилата. Сигурен съм, че баща ви е платил доста пари за тях.

Проблесна светкавица и разцепи с бяла мълния небето. Линдзи бе възмутена не толкова от думите, колкото от тона му.

— Аз не нося очила — отвърна тя.

— Значи може би трябва да носите.

— Очите ми са съвсем добре — Линдзи отметна прилепналата към очите й коса.

— Тогава трябва да знаете, че не бива да вървите по средата на улицата.

Дъждът се стичаше по лицето й, а тя се чудеше как не се превръща в пара.

— Извиних ви се — отсече Линдзи и сложи ръце на кръста си. — Или поне бях започнала да се извинявам, преди да се нахвърлите върху мен. Ако очаквате да се просна по корем пред вас, забравете го. Ако не бяхте натиснали така клаксона, нямаше да се подхлъзна и да падна в тази глупава локва — опита се безуспешно да избърше панталона си. — Предполагам, че и през ум не ви минава да се извините.

— Не — отвърна той спокойно. — Не ми минава. Едва ли аз съм виновен за вашата тромавост.

— Тромавост — повтори Линдзи. Очите й се разшириха. — Тромавост! — вторият път гласът й изтъня и прекъсна. За нея нямаше по-отвратителна обида. — Как смеете!? — би могла да понесе падането в локвата, би могла да понесе грубостта му, ала не би приела това. — Вие сте най-жалкото подобие на мъж, което съм срещала! — лицето й пламтеше от ярост. Тя нетърпеливо отметна косите, които дъждът продължаваше да набива в очите й, сияещи невероятно сини на зачервеното й лице. — Едва не ме убихте, изплашихте ме до смърт, блъснахте ме в локвата, накарахте ми се като на някакво късогледо дете, а сега, сега имате нахалството да ме наричате тромава!

При тази страстна реч извитите му вежди се повдигнаха.

— Щом подхожда… — измърмори мъжът и за неин ужас я хвана за ръката и я повлече след себе си.

— Какво правите? — възмути се Линдзи. Опитваше се да говори високомерно, но прозвуча по-скоро като изпискване.

— Измъквам ви от този проклет порой — той отвори вратата на колата откъм мястото на шофьора и безцеремонно я блъсна вътре. Линдзи машинално се отмести да му направи място. — Не мога да ви оставя под дъжда — отсече грубо мъжът, седна до нея и захлопна вратата. Бурята шибаше прозореца.

Той прокара пръсти през гъстата си коса, която сега бе прилепнала към челото му, и Линдзи моментално бе завладяна от ръката му, с широка длан и дълги като на пианист пръсти. Почти изпита съчувствие към затруднението му. Ала в следващия момент мъжът обърна глава и това бе достатъчно, за да изтрие всякакво съчувствие.

— Къде отивахте? — въпросът бе отсечен, като към дете.

Линдзи изправи мокрите си, измръзнали рамене.

— У дома, на около километър и половина направо по пътя.

Той я изгледа внимателно и отново вдигна вежди. Мокрите й коси висяха край лицето. Миглите й бяха потъмнели и извити без помощта на спирала, обграждайки почти потресаващо сини очи. Устните й бяха нацупени, но това очевидно не бяха устни на дете, за каквото отначало я бе помислил. Макар и неначервени, това бяха определено женски устни. В откритото лице имаше нещо повече от обикновената красота, ала преди да бе успял да го определи, Линдзи потрепери и го разсея.

— Ако ще излизате на дъжда — забеляза мъжът и посегна към задната седалка, — трябва да се облечете както подобава. — Хвърли в скута й едно кафяво яке.

— Не ми трябва — започна тя, но трябваше да спре, за да кихне два пъти. Стисна зъби и навлече якето, докато той запали. Потеглиха в мълчание. Дъждът барабанеше по покрива.

Изведнъж Линдзи се сети, че мъжът й бе напълно непознат. Тя познаваше всички в малкото крайбрежно градче, по име или поне по физиономия, ала никога не бе виждала този човек. Едва ли би забравила такова лице. В спокойната, приятелска атмосфера на Клифсайд бе лесно да се държи непосредствено, но Линдзи бе прекарала няколко години в Ню Йорк и много добре знаеше колко бе опасно да се качи в кола на непознат. Суеверно се премести по-близо до вратата.

— Малко е късно да мислите за това сега — обади се мъжът тихо.

Тя рязко обърна глава. Стори й се, ала не можеше да е сигурна, че ъгълчетата на устните му леко трепнаха. Вирна брадичка.

— Ето тук — съобщи студено и посочи наляво. — Кедровата къща с капандурите.

Колата плавно спря пред бялата ограда. Линдзи събра цялото си достойнство и отново се обърна към него с намерение ледено да му благодари.

— По-добре свалете тези мокри дрехи — посъветва я той, преди да бе успяла да проговори. — И следващия път, преди да пресичате, огледайте се и наляво, и надясно.

Тя можа само да изръмжи приглушено и да посегне към дръжката на вратата. Излезе под поройния дъжд и погледна назад.

— Хиляди благодарности! — захлопна сърдито вратата и се втурна през двора, забравила, че все още бе с якето на непознатия.

Влетя в къщата, спря, затвори очи и се опита да се овладее. Случката бе ужасно вбесяваща, но последното, което искаше, бе да трябва да разкаже цялата история на майка си. Знаеше, че лицето й бе прекалено изразително. Склонността й толкова видимо да изразява чувствата си бе само още едно предимство в кариерата й. Когато танцуваше „Жизел“, Линдзи се чувстваше като Жизел. Публиката виждаше страданието, изписано в очите й. Когато танцуваше, бе изцяло погълната от действието и музиката. Ала когато свалеше балетните си обувки и станеше отново Линдзи Дън, знаеше, че е по-разумно да не позволява на чувствата си да крещят от лицето й.

Ако я видеше, че е разстроена, майка й щеше да настоява за подробен отчет, само за да може накрая да я разкритикува. А в момента последното, което й трябваше, бе нравоучение. Мокра и уморена, тръгна по стълбите към втория етаж. В този момент чу бавните, неравномерни стъпки — непрекъснато напомняне за катастрофата, която бе убила баща й.

— Здрасти. Тичам горе да се преоблека — Линдзи отметна капещата коса от очите си и се усмихна на майка си, която стоеше долу, облегнала ръка на парапета. Въпреки, че старателно подстриганата коса на Мей бе боядисана в неостаряващо русо и гримът й бе умело поставен, ефектът се разваляше от вечното изражение на неудоволствие.

— Колата се изложи — изпревари Линдзи разпита. — Хвана ме дъждът, преди да намеря кой да ме вземе. Довечера Анди ще трябва да ме откара обратно — сети се тя.

— Забравила си да му върнеш якето — забеляза майка й и се облегна тежко на парапета. Влажното време бе истинско мъчение за бедрото й.

— Якето ли? — Линдзи неразбиращо сведе поглед към мокрите, прекалено дълги ръкави, които висяха от раменете й. — О, не!

— Е, не се стряскай толкова — посъветва я сприхаво Мей и премести тежестта на другия си крак. — Анди ще изкара без него до довечера.

— Анди? — повтори Линдзи и едва сега разбра каква връзка бе направила майка й. Реши, че ще е много сложно за обясняване. — Да, сигурно — съгласи се тя, слезе едно стъпало надолу и сложи длан върху ръката на майка си. — Изглеждаш уморена. Почива ли си днес?

— Не се дръж с мен като с дете! — сопна й се Мей и Линдзи веднага замръзна. Отдръпна ръката си.

— Извинявай — тонът й бе сдържан, но в погледа й проблясваше обида. — Ще се кача да се преоблека преди вечеря — понечи да се обърне, ала майка й я хвана за рамото.

— Линдзи… — тя въздъхна, разчела чувствата в големите сини очи. — Извинявай, днес съм в лошо настроение. Дъждът ме потиска.

— Знам — гласът на Линдзи омекна. Съчетанието от дъжд и износени гуми бе причинила катастрофата на нейните родители.

— И не мога да те гледам как седиш тук да се грижиш за мен, когато би трябвало да бъдеш в Ню Йорк.

— Майко…

— Няма смисъл — гласът на Мей отново бе остър. — Нещата няма да се оправят, докато не си там, където ти е мястото — тя се обърна и тръгна по коридора с тромавата си, неравномерна походка.

Линдзи я проследи с поглед и после пое по стълбите. Където ми е мястото, помисли тя и влезе в стаята си. Къде всъщност ми е мястото? Затвори вратата и се облегна на нея.

Стаята бе голяма и просторна, с два широки прозореца един до друг. Върху скрина, останал от баба й, бе подредена колекция от мидени черупки, събрани на плажа, който бе на по-малко от два километра от къщата. В ъгъла имаше лавица, пълна с книги от детството й. Избелелият персийски килим бе трофей, който бе донесла със себе си, когато напусна нюйоркския си апартамент. Люлеещият се стол бе от битака през две преки, а репродукцията на Реноар — от една галерия в Манхатън. Стаята, помисли Линдзи, отразяваше двата свята, в които бе живяла.

Над леглото висяха розовите балетни „палци“, с които бе играла при първото си професионално солово изпълнение. Тя се приближи и леко докосна атлазените панделки. Помнеше как ги бе шила, помнеше как стомахът й се свиваше от вълнение. Помнеше възторженото лице на майка си след представлението и тихото страхопочитание в погледа на баща си.

Преди един цял живот, помисли Линдзи и остави атлаза да падне от пръстите й. Тогава бе вярвала, че всичко е възможно. А може би за малко наистина бе било възможно.

Усмихна се на спомена за музиката, движението и магията, за моментите, когато бе усещала тялото си без окови, волно и свободно. Реалността бе дошла по-късно, с неописуемите спазми, с кървящите крака, с изтощените мускули. Как бе възможно отново и отново да изкривява тялото си в неестествените пози, от които бе съставен танцът? Ала го бе правила, бе се докарвала до границата на способностите и издръжливостта си. Бе пожертвала себе си — тялото си и годините. Съществуваше само танцът. Той я бе погълнал изцяло.

Тя тръсна глава и се върна в настоящето. Това, напомни си Линдзи, бе много отдавна. Сега имаше други неща, за които да мисли. Смъкна мокрото яке и се намръщи. Какво щеше да прави с него?

Отново си спомни просташката грубост на непознатия. Още повече се намръщи. Е, ако си го искаше, той можеше просто да дойде да си го вземе. Един бърз поглед към материята и етикета й показа, че това не бе дреха, която можеше да бъде безгрижно забравена. Но вината не бе нейна, мислеше тя, докато отиваше до гардероба да вземе закачалка. Ако не я бе вбесил дотолкова, Линдзи нямаше да забрави да му го върне.

Закачи якето в гардероба си и започна да съблича мокрите дрехи. Треперейки, облече дебел плюшен халат, затвори вратата на гардероба и си каза да забрави за якето и за мъжа, комуто принадлежеше. Те нямаха нищо общо с нея.